Аглика Пелтешки е необикновена жена. Всичко, до което се докосне, всичко, което направи, излъчва изящество, деликатност и красота. Тя вече ни е гостувала веднъж с една мила ученическа история. Вероятно сте попадали на сайта й, може би сте се възхищавали на рецептите й, на фотографиите, на историите, които разказва. Днес я поканих да ни разкаже за картините си.

Била съм капризно и гръмогласно плачещо бебе. Според днешните разбирания, била съм ужасно бебе, изискващо цялото внимание на околните. Някак ненормално рано проговарям - на 8 месеца, с цели изречения, което утежнява ситуацията. Защото на всичко отгоре съм започнала да бърборя безспир, разбира се, тогава, когато не съм плачела с цяло гърло. Майка ми казва, че на година и половина ми дали молив и лист и тогава настанала ТИШИНАТА. Благодатната тишина, за която бленувало цялото семейство! Проблемът внезапно бил решен, при това веднъж завинаги. Аз просто съм започнала да рисувам. Може би това е повратният момент, когато от изразен екстроверт, съм се превърнала в абсолютният интроверт (за радост на роднини и други). Шегувам се, нямам много познания по психология, но наблюдавайки се в годините разбрах, че за мен светът е малко място, с малко на брой приятели, уютен дом и понякога кратички пътешествия (дългите ме уморяват и ме натоварват).

Харесвам да повтарям неща
Да минавам по една и съща улица, да ходя на едни и същи места, да купувам едни и същи цветя, да нося едни и същи дрехи (в гардероба си често имам по 2-3 еднакви неща за носене, еднакъв модел обувки и т. н.) и още куп други еднаквости и повторения. Сигурно една от личностите в мен е аутист.
Да, аз знам, че в мен живеят няколко личности! Събития и факти са доказали това, но то е друга тема...

Не съм художник по професия
Някога опитах да попадна в училище за рисуващи, не се получи. Моментът е бил такъв, неподходящ сигурно... Известно време страдах, после кривнах в друга посока. Занимавах се с други неща, които ме отвяха на друг терен, където нямаше нито време, нито място за рисуване. Ако трябва да говоря в цифри - била съм в рисувателен антракт повече от 25 години. Разбира се, фантазията ми не е спирала своя ход и ме е съпътствала през целия период, но боите, моливите и листовете за рисуване бяха отишли сякаш в друго измерение. И долетях в Канада... Родих едно прекрасно момиченце, останах си вкъщи и се почувствах на мястото си. Една Коледна вечер получих за подарък професионален фотоапарат. И се започна едно трескаво снимане, едно вълнуващо пътешествие в непознати за мен дебри. Снимах и снимах, и снимах...

Тогава точно бях станала член на един симпатичен български сайт, пълен с мили момичета, които се занимаваха със семействата си, с готвене, с гледане на деца и споделяне на всичко това в мрежата. Сайтът се казваше Биберон и беше малък, спокоен оазис, който беше способен да дава отговор на какви ли не въпроси - знаете как е в мамешките сайтове, приличат на съвършената енциклопедия. Там се обособи малко фотографско клубче, там се запознах за първи път и с няколко програми за обработка на снимки...

Един семестър фотография и един - Фотошоп
Увлякох се. Беше ми доста трудно, трябва да призная, защото съм скарана с всякаква електроника, техника, компютри, а от вида на цифри направо ме боли! Независимо тези мои мъки обаче, снимането и обработката на снимки ми приличаше малко на рисуване и се потапях в това занимание с удоволствие и хъс. Стигнах дотам, че записах един семестър фотография в един колеж в Отава, а на следващата година и един семестър дигитална обработка с Фотошоп. Не, не, това въобще не ме прави фотограф, нито пък капацитет в обработването на снимки. Даде ми някаква свобода, продължих да снимам, но обработването после не ме водеше до резултат, който виждах в представите си. Въпреки това, бях поканена да участвам във фотографска изложба в Отава, в престижен Арт Център, където група български фотографи представяха творбите си. Малко преди това се запознах с една малка програма за рисуване на Apple. Костваше ми известни усилия и доста безсънни нощи, овладях я, но резултатите и с нея (поне за мен) винаги изглеждат различни от това, като да хвана четката и да разпилея боите и моливите наоколо.

„Започни с нещо обикновено.“
Тогава си казах, чакай, остави настрана всичко това и започни с нещо обикновено, като графика да речем. После реших, че не ми е достатъчно и влязох в най-големият магазин за художници в Отава и си купих платна, четки и акрил. После си купих акварели и добра хартия, сух пастел, фини писци за туш... Сега рисувам с акварел. Някак спокойна се чувствам с него и засега той е зоната на комфорта ми. Не знам докога обаче!? Напоследък все повече мисля за акрил и кой знае, някой ден може би пак ще разположа платната на статива и ще му се отдам... Все едно, разбрах, че няма значение какви ще бъдат средствата, с които ще разказвам за световете в мен, няма значение дали ще е с четка, молив, с компютърна програма или обектив! Важното е да се случва, защото това всъщност е онова страховито бебешко бърборене и гръмогласен плач, за които споменах в началото и, които никога не са ме напуснали. Сега просто изразните средства са различни и, надявам се, далеч по-приятни.

Препоръчваме ви още: 

Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое

Художникът е оголен нерв

Обикновената жена

Към творците с любов