Ninja Editor

Ninja Editor

„Щастливи сме без брак!“ vs ” То пък какво семейство сте без брак?!“

Автор: Валентина Димитрова

21 век. 2019 година. Все по-малко хора встъпват в брак и това вече започна да се възприема за нормално. Въпреки това мнението на повечето хора по този въпрос е в двете крайности. Едните са по-скоро традиционалистите – те са твърдо за брака, защото „дава сигурност”, а другите смятат, че „един подпис не би променил нищо“. От които и да сте вие, сте прави, защото това е вашето желание и убеждение.

Или пък не съвсем? Нека разберем.

Наскоро моя близка, да я наречем Еми, ми сподели: ”Не искам да се омъжвам. Не смятам, че един подпис би ме направил по-отговорна във взаимоотношенията ми с другия“. Много често обаче среща хора, които имат различно мнение, не могат да я разберат и ѝ казват: “Моля те, помисли си. Бракът дава сигурност! Ти си интелигентен човек, трябва да преосмислиш своето решение.“

Оттогава тя мисли ли, мисли… и се пита дали не греши? Дали другите не са прави? Наистина ли е толкова важно да си сложиш подписа на онзи бял лист?! Но по-важното - тя започва да се съмнява в собствения си избор, защото той не се вписва в очакванията на другите. Дали ще бъде приета и подкрепена, ако го отстои? Работата ми като семеен терапевт ме среща с много хора, които имат различни вярвания, изградени във времето. Влияние за формирането на нашите убеждения оказват много фактори като средата, в която сме отгледани, традициите, религията, посланията, които получаваме от родителите и други – придобити от личния опит. Еми беше объркана и се питаше какво решение да вземе и дали ще е съобразено все пак с общоприетите норми. Тогава аз проявих интерес към семейната ѝ динамика и се оказа, че Еми има по-голяма сестра, която живее на семейни начала с партньора си повече от 20 години.

„Разбират се прекрасно и не им е нужен брак“, ми казва. Така от една страна тя има един пример в семейството си, който смята за успешен, а от друга – все още стои натискът на обществото: „Какво семейство сте вие, дори нямате брак?!“. В случая на Еми изборът, който са направили сестра ѝ и нейният партньор, среща изцяло подкрепата на семейството. Тя може да иска да повтори примера на сестра си, за да „покаже“ лоялността си към нея. Mоже да иска да получи същата подкрепа от родителите си – такава, каквато са дали на сестра ѝ (разбира се, тези процеси невинаги са напълно осъзнати).

Сериозно, какъв е смисълът от брака?

b605cad05d1e5dc007666005ee343da7 XL

За нея този избор носи някакъв смисъл и вярването ѝ се е формирало на базата на примера, който вижда, разговорите, които водят, или убежденията, които имат в семейството. Отделно, в нейното семейство се гледа на брака като на нещо „завинаги“. Да си женен в „добро и зло“, за развод и дума да не става. Но Еми не е съгласна с това наложено ограничение. Тя смята, че ако не се чувства щастлива, би се развела, без да се замисли.

„Не е толкова лесно“ ѝ казва майка ѝ „Ще видиш с колко неща ще се наложи да правиш компромис в името на това да съхраниш семейството си“. С такъв тип изказване се очертават вярванията на родителите. В случая – че за съхраняването на семейството е отговорна единствено и само жената. Това е нещо, което майка ѝ е възприела от своята майка и въпреки че е била нещастна в брака си, тя не си е помисляла за развод, защото според семейното вярване, това ще означава, че се е провалила.

Това започва да създава противоречия в Еми – ако все пак ѝ се наложи да се разведе, ще бъде ли подкрепена от най-близките си? Тази несигурност е изиграла важна роля в това да вземе решението по-добре да не се омъжва, за да не сгреши. Освен това Еми е тази, която сякаш с отказа си от брака казва: „Това е прекалено голяма отговорност, която не мога да поема. Очакванията към мен са прекалено големи“.

Много често бабите и дядовците казват: „Само един път да те видя женен/омъжена, и мога да си отида спокойно от този свят“. Това е много силно послание, което обаче пак залага не на това да бъдеш щастлив, а да бъдеш женен, защото според вярването, ще си по-добре позициониран в обществото. Ако родителите са разведени и за детето това е бил труден и болезнен период, когато порасне, може да не иска да встъпва в брак, за да си подсигури липсата на развод. Често родителите при развод очакват от детето да им бъде емоционална опора, което го натоварва с непосилната задача да се грижи за щастието им и още тогава то се чувства провалено. Неслучайно така пораснали деца рядко избират брака.

Разбира се, има и точно обратният пример. Хора, за които бракът е това, което дава сигурност, спокойствие, по-голяма ангажираност, и липсата му лишава взаимоотношенията от цялост, а донякъде – и от смисъл. И те са прави за себе си. Ако в тяхното семейство бракът е такава ценност, е нормално да искат да продължат традицията, както и да получат подкрепата и „благословията“ на рода си.

Психологически, бракът е голяма промяна за партньорите. Те преминават на друг жизнен етап от връзката и живота си. Различните традиции и ритуали на сватбата, бележат отделянето от биологичното семейство и символичното (и донякъде юридическо) преминаване в това на съпруга. Aко жената приеме фамилията на съпруга си, тя се разделя с бащиното си име, което е било част от нейната идентичност цял живот преди това. Може този процес да е съпроводен с тъга, но от друга страна я автономизира и дава възможност да се обособят с мъжа си като отделна двойка. Това за Соня е нещо, за което си е мечтала от дете. Да се види в бяла рокля, да има най-красивата сватба и да приеме фамилията на мъжа си. В семейството на Соня всички сериозни отношения се узаконяват – особено когато има деца. Мъжът ѝ няма да ходи да припознае детето в болницата, а ще бъде вписан автоматично, защото е законен съпруг. Тя смята, че без брак бащата на детето е просто гаджето на майката – „Несериозно е и за мен не е нормално“, казва тя. В нейното семейство винаги се е смятало, че встъпването в брак показва голямата отговорност от страна на мъжа.

Семейството и други подобни

b9f14131862364039ed16c397402a5b5 XL

За разлика от Еми, вярването на Соня е, че мъжът е този, който се грижи за семейството. Тя е израснала в семейство на родители, които имат щастлив брак и въпреки честите избухвания на майка ѝ и караниците помежду им, баща ѝ „никога не си е тръгнал и не би си го помислил“. Това е силното послание, което тя получава – че мъжете не си тръгват.

Това послание обаче може да говори и за силен страх от изоставяне. Колкото повече хората вярват, че другият е сигурен, толкова по-дълбоко се крие тяхната несигурност. Соня има сестра, по-голяма от нея, която е разведена. Родителите им са ѝ казали, че още в началото са знаели, че няма да потръгнат там нещата, защото той не бил подходящ за нея. Още от малка Соня е била фаворитизирана и сега родителите ѝ вярват, че тя няма да допусне грешката на сестра си, защото е много по-разумна и са сигурни, че ще направи правилния избор. Тя иска да оправдае техните очаквания и да не ги разочарова и непременно иска да се омъжи.

Има и други родители, които са се провалили в брака по една или друга причина и натоварват децата си с отговорността да поправят грешките им. Например изказвания като „Ох, дано поне ти случиш на съпруг/а“ или „ Ти си ми последната надежда, че някой в това семейство може да бъде щастлив.“ може да лишат детето от правото въобще да си помисли, че има избор да направи нещо различно от това да се омъжи. А, не дай Боже, ако и „тя/той не случи“ на партньор – заражда се вътрешна дилема: „Какво да правя сега? Да разочаровам родителите си, които възлагаха такива надежди на мен, или да си стоя в нещастния брак?“.

Тази дилема не е осъзната и хората не си задават въпросите по този начин, а по-скоро я изразяват с поведението си – чести конфликти, изневери или отчуждаване на партньорите. По-лошото е, че какъвто и избор да направят, ще имат усещане за провал. Има хора, които са готови да се женят и развеждат повече от един път, което показва силната им вяра в брака като институция и преосмислянето на отношенията.

Всички родители искат и правят най-доброто за своите деца. Искат да ги предпазят от грешките, които са допуснали, и да им покажат друг път или да ги поведат по вече утъпканите пътеки на „правилния“ избор. Въпреки всичко е много важно, доколкото е възможно, да не натоварват децата си да живеят техния неслучил се живот или пък обратното - да се страхуват, че могат да имат много различен и несигурен път. Понякога една дума или послания изричани във времето могат да окажат много голямо влияние върху изборите, които правят децата. Ако ги приемат като отделни личности с различно мнение и виждане, най-малкото защото ги дели цяло поколение, тогава биха приели по-лесно и изборите, които правят. Тогава няма да има значение дали човек е женен, разведен, живее на семейни начала с мъж, с жена или сам, тогава ще е важно дали е щастлив! И най-вероятно наистина ще успее да бъде!

*Еми и Соня са събирателни образи.

За автора:

valentina
Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършила е обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия. Терапевт и съосновател на център "Нюанси".


Препоръчваме ви още:

Нещичко за любовта

Семейството е единение

Умира ли бракът?

 

Първа глава

Одри Вилньов знаеше, че онова, което си въобразява, няма как да се случи. Беше голяма жена и можеше да направи разлика между реалността и въображението си. Но всяка сутрин, докато шофираше през тунела „Вил Мари“ от дома си в Източен Монреал към работното си място, тя виждаше. Чуваше. Усещаше неизбежността.

Първият знак щеше да бъде експлозия от червени светлини, когато шофьорите натиснат рязко спирачките си. Камионът отпред щеше да завие внезапно, гумите му щяха да поднесат и тежката машина щеше да се блъсне странично. Адски писък щеше да отекне в коравите стени, да се стрелне към нея и да я погълне. Клаксони, аларми, спирачки, крещене.

Тогава Одри щеше да види как от тавана се откъсват огромни парчета бетон и повличат след себе си плетеница от метални вени и сухожилия. Щеше да рухне скелетът на тунела, който поддържаше цялата структура. И целия град Монреал.

До днес.

Тогава, тогава… кръгът от дневна светлина в дъното на тунела щеше да се затвори. Като око.

След него – мрак.

И дълго, дълго очакване. Да бъде смазана.

Всяка сутрин и всяка вечер, докато Одри Вилньов минаваше с автомобила си през инженерното чудо, което свързваше двата края на града, структурата се сгромолясваше.

– Всичко ще бъде наред. – Жената се изсмя тихичко на себе си. – Всичко ще бъде наред.

Увеличи звука на радиото и запя в един глас с музиката.

Но по ръцете ѝ, хванали волана, все така лазеха тръпки, дланите ѝ започнаха да изстиват и да се сковават, а сърцето ѝ затуптя бясно. Върху предното стъкло на колата се плисна вълна от киша. Чистачките я отмиха и оставиха след себе си полумесец от мътни ивици.

Колоната от автомобили отпред намали скоростта. После спря.

Очите на Одри се разшириха. Такова нещо не ѝ се бе случвало никога преди. И без това пътуването през тунела бе ужасно преживяване. Но да стои неподвижно в него беше невъобразимо. Мозъкът ѝ се вцепени.

– Всичко ще бъде наред.

Но не можеше да чуе собствения си глас – толкова бе тъничък, че не успяваше да надвие оглушителното бучене в главата ѝ.

Жената заключи вратата отвътре с лакът. Не за да попречи на някого да влезе, а за да не позволи на себе си да излезе. Плах опит да спре непреодолимото си желание да се втурне навън и да бяга, да бяга с писъци, докато не се измъкне от тунела. Стисна волана. Здраво. По-здраво. Още по-здраво.

Стрелна с поглед опръсканата с кал близка стена, тавана, отсрещната стена.

Пукнатините.

Мили боже, пукнатините.

И немарливите опити да бъдат замазани.

Не ремонтирани, а прикрити.

„Това не означава, че тунелът ще рухне“ – уверяваше сама себе си.

Но пукнатините се разширяваха и поглъщаха разума ѝ. Всички чудовища от кошмарите ѝ се материализираха и започнаха да изпълзяват и да се протягат към нея през ужасните процепи.

Одри спря музиката, за да се концентрира, изострила вниманието си до краен предел. Колата пред нея се придвижи едва забележимо. И отново спря.

– Давай, давай, давай! – повтаряше умолително.

Но Одри Вилньов беше в капана на ужаса. Нямаше къде да избяга. И ако тунелът беше страшен, онова, което я очакваше в сивия декемврийски ден отвън, беше още по-лошо.

От много дни, седмици, месеци, дори години – ако трябваше да е напълно честна – тя знаеше, че чудовищата съществуват. Живееха в пукнатините на тунелите, в тъмните улички и в спретнати, подредени къщички. Носеха имена като Франкенщайн, Дракула, Марта, Дейвид и Пиер. И почти винаги човек се натъкваше на тях, където най-малко очакваше.

Надзърна в огледалото за обратно виждане и оттам я изгледаха две уплашени кафяви очи. Но в отражението забеляза и своето спасение. Сребърния куршум. Дървения кол.

Красива празнична рокля.

Посветила бе часове наред, за да я ушие. Можеше – трябваше – да прекара това време в опаковане на коледни подаръци за съпруга и дъщерите си. Да пече курабийки във формата на звездички, ангели и весели снежни човеци с копчета от бонбони и желирани очички.

Вместо това всяка вечер, щом се прибереше у дома, Одри Вилньов слизаше направо в мазето при шевната си машина. Надвесена над изумруденозеления плат, бе извезала всичките си надежди в шевовете на тази празнична рокля.

В съдбоносната вечер щеше да я облече, да се появи на коледното тържество, да се озърне и да почувства изненаданите погледи върху себе си. В прилепналата зелена дреха невзрачната до този момент Одри Вилньов щеше да бъде в центъра на вниманието. Но целта ѝ не беше да привлича вниманието на всички присъстващи. Само на един мъж. А когато той я забележеше, можеше да си отдъхне.

Щеше да му прехвърли бремето си и животът ѝ щеше да си продължи постарому. Пукнатините щяха да бъдат поправени. Проблемите – изгладени. Чудовищата – изпратени обратно там, където им е мястото.

Пред нея се виждаше изходът към моста „Шамплен“. Обикновено не излизаше оттам, но днес не беше обикновен ден.

Одри пусна мигач и забеляза как шофьорът от съседната кола я изгледа кисело. Накъде пък е тръгнала тази? Всички бяха в капана на задръстването. Но Одри Вилньов бе в още по-ужасен капан. Мъжът ѝ показа среден пръст, което обаче не я обиди. В Квебек този жест бе толкова често срещан, колкото и дружелюбното махане. Ако квебекчани произвеждаха автомобили, емблемата в центъра на предния капак щеше да е във формата на среден пръст. При нормални обстоятелства Одри щеше да отвърне също толкова „дружелюбно“, но в момента бе твърде заета с други мисли.

Престрои се в най-дясната лента, към изхода към моста. Стената на тунела бе на метри от нея. Ако се протегнеше, можеше да вкара юмрук в някоя от дупките.

– Всичко ще бъде наред.

Одри Вилньов знаеше, че може да я очаква какво ли не, но нещата едва ли щяха да бъдат „наред“.

Svetlina v puknatinite cove

За книгата: 

„Светлина в пукнатините“ връща инспектор Гамаш в Трите бора за нова, неочаквана мистерия

Пукнатините са неизбежни в живота ни – издълбани физически или оставили следа в душата ни. Те обаче са единственият ни шанс да се възродим след тежък удар, да позволим на светлината да проникне в тъмните кътчета в нас, които неусетно трупаме с времето. Деветата част от поредицата за инспектор Гамаш – „Светлина в пукнатините“ – носи това послание, а знаменитата канадска авторка ни отвежда отново в идиличното селце Трите бора, за да ни представи още по-мистериозен криминален случай.

Инспектор Арман Гамаш е извикан, за да се справи с една необичайна загадка. Изчезнала е възрастна жена, чиято самоличност приятелите му от Трите бора първоначално прикриват. Скоро обаче е ясно, че става въпрос за световноизвестна персона, чиято слава се простира не само в САЩ, а и в целия свят. Ще разколебае ли тази немаловажна подробност скромния и уравновесен главен инспектор?

Особено сега, когато отношенията му с доверения му подчинен и близък като син инспектор Жан Ги Бовоар са критично обтегнати…

Детективът малко по малко разплита мистерията, но едновременно с това е принуден да разкрие и престъпление, планирано десетилетия наред точно под носа му. Натрупва се напрежение, което кара читателя да прелиства неуморно, докато не разкрие истината, заложена в самия финал на книгата. Типично за стила на Луиз Пени, в романа са вплетени емоционални човешки истории, които обогатяват криминалния сюжет и му придават особена топлота.

Louise Penny1
Интересен факт около книгата е, че оригиналното ѝ заглавие, How the Light Gets In, е заимствано от песента „Химн“ на Ленард Коен, чиито права Коен преди време безвъзмездно отстъпва на авторката. Тогава Пени все още работи по втората книга от поредицата, „Убийствено студена“, но жестът на Коен, който на този етап е изправен пред сериозни финансови затруднения, силно я трогва.

Така „Светлина в пукнатините“ се нарежда сред изкусните творби на авторката, в които винаги откриваме много повече, отколкото сме предполагали.

Неслучайно USA Today нарича книгата „изискана и сложна“, The Washington Post – „необикновена; великолепен мистериозен роман, който общува не само с разума, а и със сърцето и душата“; Publishers Weekly пък го определя така: „изкусен сюжет… величествен… разгръща се умело и интелигентно.

Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите ѝ са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи.

 

Препоръчваме ви още:

Какво ще четем през лятото

Игри на злото

Убийството е всичко

 

Автор: Мая Цанева

Чувала съм, чела съм, изпитвала съм със собствения си стомах всякакви истории за това какво е да си жена на диета, да живееш с жена на диета и т.н. И май рядко, или никога, ми се е случвало някой да споделя какво е да живееш с мъж на диета.

Моят съпруг не е фитнес маниак. Виждал е фитнес само от прозореца на колата или от тротоара, който минава покрай залата с уреди. Той е здравомислещ мъж, който се грижи да бъде във форма поради здравословни причини и поради факта, че имаме син-торпедо, който не търпи някой да стои седнал, легнал или в тишина около него.

За капак мъжът ми си взе жена, която споделя с него и чистенето, и миенето на прозорци, и пазаруването. Накратко – няма шанс да оцелее, ако не е във форма.

Всичко започна няколко години след като се събрахме като двойка в общ дом. Постепенно си наместихме характерите, килограмите и се сдобихме с онези издайнически няколко килограма в повече, които демонстрират семейно щастие.

Веднъж отидохме на гости при моите родители. Майка ми беше на диета. Тя ни погледна леко критично и ми прошепна дискретно: „Нещо ми се виждате поналяли.“ И така, по време на вечеря, някак неусетно, небеизвестният г-н Дюкан седна с нас на масата и там си остана. Ние започнахме известната диета и постигнахме добри резултати. Мъжът ми свали 10 кг, аз – около пет и това беше само началото.

Купихме кантар. Сложихме го в спалнята. Всяка сутрин и вечер моят мъж се мери. Аз - не. Ако се чувствам във форма, държа дрехите да ми стават, а не стрелката да се върти нервно под и над моите идеални килограми.

Мъжът ми се стреми към Олимп-а на неговото идеално тегло – 80 кг. „Катери“ го с диета без глутен (не ме питайте как ми се наложи да преровя целия интернет за рецепти за ядлива, но традиционна храна за сериозен мъж, за когото „чия“, „киноа“, „лимец“ бяха думи от кръстословици), после ми отказа бобовите растения, а напоследък се муси и на част от плодовете.

Нека поясня – аз съм по-скоро злояда, но имам голеееми очи. Може да изям едно парче баница или една хапка шоколадова торта, но обичам храна! Затова и гледам кулинарни канали – храня се с един поглед!

Също така имам и син, който колкото и да не обича моята супа от спанак, трябва да се храни разнообразно, а и е пощенлив също като мен. Имам и пощенлив мъж, който трудно понася изкушението на вкусна баница, да не говорим за мусака или домашен чипс.

Той не е дебел!

e303e2027514497aaa0603a129a3eb42 XL

И така стигаме до моята драма.

Аз казвам: „Искам да направя баница!“

Той: „Направи половин порция – за теб и за него!“

Аз: „Не става – няма да се изяде и ще съхне!“

Той: „Тогава – салата? Направи за вас нещо друго“

Аз сумтя и едва блещукащото желание да готвя изгасва, защото никой няма да оцени истински моето кулинарно постижение. От друга страна, било лято, та на кой му се готви, щом ще ходи на море, редом с фитнес сирени и аквамени, нали... Семейна диета ще е!

Миналата седмица всеки ден вечеряхме салата за нас и някакъв аламинут за малкия, за да не оставим дънките съвсем да изпаднат от дупето му. Мамо, не се притеснявай, внукът ти е жив, здрав и яде много плодове. Да, гащите му падат, но това не е новина, нали...

Всеки ден аз повтарях мантрата, в която вярвам, че понякога тялото си изисква определено здравословно тегло, под което няма да падне, освен с насилнически мерки като глад например. Мъжът на диета ми отвръщаше, че всъщност аз не го разбирам, не знам колко му е важно да стане 80 кг. И така изяде всичкото кисело мляко в магазина. И доматите, и яйцата също.

В петък този, който проверяваше теглото си на кантара сутрин и вечер, ме прегърна възторжено и с блясък в очите ми каза, че е на 2 кг от Олимп. Урааа, ама не...

Щял да продължи диетата, но явно беше изгладнял и предложи: „ Цяла седмица храним това дете само с протеини и зеленчуци. Да изпържа едни кюфтета?“. Съгласих се на минутата, заради доброто на сина ни, естествено.

Тази седмица се надявам бащата на диета да се довразуми и да разреши да сготвя я леща с наденица за тях, я баница с лук или може би сладкиш с кафява захар, тъмен шоколад, някоя череша за разкош... Ох, гладна съм...

Оставям ви, защото с мъжа на диета планираме по месинджъра какво да пазарува.

„Плодове и зеленчуци?“

„Да, вземи и хляб, защото разбих хайвер“

Йессс, ще ядем!

 

Препоръчваме ви още:

Как свалих 15 килограма

Мотивационни съвети за отслабване

Ям малко, а дебелея

Автор: Лени Рафаилова

Добра съм точно преди да се събудя. Мразя аларми преди седем сутринта. Разкъсват ми сънищата и от цветни платна ги превръщат в раздрани парцалени късове. Отварям очи. Първо едното, после другото. Само сутрин го мога това. Кучето се е сгушило до гърдите ми и похърква спокойно и леко. Не е за ставане, не е. Май вали, май не. Някакво мътно слънце се опитва да надхитри тъмното. Не му се получава особено. Мозъкът ми загубва спомен за съня и ставам все по-лоша и все по-мрачна, и все повече не се харесвам.

Не си намирам пантофите. Сигурно кучето ги е изяло през нощта. Щъкам боса и ми е хладно на петите и на пръстите. Някак приятно хладно. Съседите са сварили кафе, време е и аз да сторя същото. Обичам този аромат, напомня ми, че някога съм била малка и майка ми ме е будила сутрин. Без аларми. С нейния глас. Тихо и лекичко. А баща ми пие кафе и пуши цигара на терасата. Кафе. И колко е хубаво да си малък.

Магазинът долу точно отваря, виждам през балкона и набързо обувам още мокрите си от снощи маратонки. Ще изтичам за хляб. За децата, за някой и друг сандвич за училище. Кафето е кипнало и малката ми панелна каторга мирише разкошно. Кучето се е събудило и се разтяга на килима. Тегли ми една прекрасно широка прозявка и отива да разбуди другите. Помага ми на добра воля. Куче е, все пак, най-добър приятел.

Облачно с думички

d1092dcb6158c3fcc8ced99bb0c7f775 XL

Нося хляб и някакви кифли. Ръми, ама едвам го усещам. Спи слънцето, още спи някъде. А аз не обичам да го чакам чак толкова. Ще взема да се покатеря нависоко и да му издърпам завивките. Пред входа ни има цветно петно. Някое дете е изпуснало тебеширите си и дъждът снощи ги е превърнал в картина. Синьо, червено, жълто, зелено. Да грее върху старите плочки и да им вземе сивото. Всички излизат. Всички излизат без капка желание за излизане. Защото имат задачи. Учат, работят. Аз нямам вече такива. Ще изляза и аз, с кучето и с кафето. Имам две цигари и шест хиляди добри намерения.

Мисля най-добре на зелено. В градинката розите са цъфнали и нахално ме гледат през своята недокосната красота. Изкъпали са листенца и вече са готови за слънцето. Аз също. Измивам четири меки лапи и моят съдружник в скиторенето, отива доволно да си подремне, додремне, по-точно. Той обича да спи. Аз също. В съня си съм хубава, много млада съм там и съм цветна. Като петното пред входа. Измивам си грозните мисли с топла вода и сапун, режа лимон и го дишам, ям го, с корите, и правя забавни гримаси на кучето. То нещо ми клати глава.

Зарязвам отворен прозореца и излитам навън. Имам твърде шарен чадър, твърде. И всички ме гледат. Колите висят в задръстване. Аз вървя покрай тях, даже леко подтичвам, с маратонки в цвят портокал. И ми е смешно, ах колко много е смешно, щом гледам света през очилата си розови. В ден като този.


Препоръчваме ви още:

Шизофренично

Време назад

Смелостта да бъдеш свободен

Теленор организира играта „Дигитални скаути: На лов за забавления и знания“, посветена на темата за безопасен интернет. Тя ще се проведе на 8 юни (събота) от 10:00 до 17:00 часа в Южния парк в София. Играта е подходяща за всички деца над 7 години, които могат да се състезават сами или придружени от своите родители. За победителите в надпреварата компанията осигурява 100 награди, като за целта участниците трябва да отговорят правилно на 10 въпроса, свързани с рисковете онлайн и начините за предотвратяването им.

За участие в играта ще е необходимо мобилното приложение „Digital Scouts“, което е достъпно в Google Play и Apple App Store от началото на юни. В него участниците получават инструкции, с които ще трябва да открият общо десет скрити локации в Южния парк в София. Когато открият локацията, ще получават въпрос на тема безопасността в интернет.

Всички участници, отговорили успешно и на 10-те въпроса, ще получат уникален код, с който автоматично ще бъдат включени в томбола с общо 100 награди, сред които са 5 смартфона, 5 таблета, 5 умни гривни, 5 безжични колонки и 5 комплекта слушалки.

Telenor Digital Scouts

Играта с приложението изисква единствено активна връзка с интернет. През целия ден в помощ на децата и техните родители ще бъде зоната за информация на Теленор и специален екип, разположени при фонтаните на входа на Южния парк откъм бул. „Витоша“.

Целта на играта „Дигитални скаути“ е да ангажира и информира децата и техните родители за опасностите в интернет и начините да се справят с тях. Въпросите в играта са свързани с разнообразни теми като вируси и вредно съдържание, онлайн тормоз и настройки на социални мрежи и пароли. Играта е продължение на усилията на Теленор за осигуряване на безопасен интернет, като от 2006 г. компанията традиционно подкрепя подобни инициативи. Компанията бе първият телеком в България, който въведе филтър за блокиране на материали в интернет, които съдържат сексуална злоупотреба с деца.

Повече информация за играта, правилата за участие и общите условия са достъпни на www.ottebzavisi.net, както и във Facebook събитието.

***

Теленор е водеща телекомуникационна компания с над 3 милиона активни потребители в България. От 1 август 2018 г. Теленор България, заедно с Теленор Унгария и Теленор Сърбия и Черна Гора, са част от PPF Group. PPF Group инвестира в множество пазарни области - банкови и финансови, телекомуникации, машиностроене, биотехнологии, застраховане, недвижими имоти и селско стопанство. PPF Group оперира в Европа, Русия, Азия и Северна Америка. Групата притежава активи на стойност почти 38 млрд. евро (към 30 юни 2018 г.).


Препоръчваме ви още:

Как "опитомяват" децата ни и ги превръщат в сексуални играчки

Онлайн защита за деца

Детето е в мрежата? А ние къде сме?

Автор на този текст е д-р Комаровски - педиатър, кандидат на медицинските науки, автор на популярни книги и телевизионни програми, посветени на детското здраве. Въпреки тревожния ръст на морбили в световен мащаб, глобалните онлайн платформи все още дават достъп за разпространяването на антинаучна информация от противниците на ваксините, сред които са и тези 10 опасни мита за ваксините. 

1. С добра хигиена болестите изчезват и от ваксините няма необходимост.

Болестите, срещу които има ваксини, ще се появят отново, ако се спре имунизирането. Макар подобрената хигиена, миенето на ръцете и чистата вода да помагат на хората да се защитят от инфекциозни болести, много инфекции се разпространяват независимо от степента на нашата чистоплътност. Ако населението не е ваксинирано, болестите, които вече са рядко срещани като полиомиелит и морбили, бързо се появяват отново.

2. Ваксините имат вредни и дългосрочни странични ефекти, които все още са неизвестни. Ваксинирането може да бъде смъртоносно.

Ваксините са безопасни. В повечето случаи ваксината предизвиква незначителна временна реакция, като болезнено усещане в ръката или слабо повишаване на температурата. Сериозните странични ефекти са изключително редки и внимателно и отговорно се следят и проучват. Има много по-голям риск да получите сериозни увреждания от предотвратимо с ваксина заболяване, отколкото от ваксината против него. Полиомиелитът може да предизвика паралич, морбили - енцефалит и слепота, а някои предотвратими с ваксина заболявания могат дори да имат летален изход. Макар всяко сериозно увреждане или смърт от ваксина да са неприемливи, ползите от ваксинирането значително превишават риска и без него ще има много повече случаи на болести, инвалидност и смърт.

Нека да отглеждаме деца, не да ги убиваме

18ff4d910cedae8e6e6069cb21af4163 XL

3. Комбинираната ваксина против дифтерит, коклюш, тетанус и ваксината против полиомиелит предизвикват синдром на внезапната детска смърт (СВДС) при бебетата.

Не съществува причинно-следствена връзка между ваксините и този синдром, макар че тези ваксини се поставят в периода, в който децата могат да станат жертва на СВДС. С други думи – смъртта в резултат на синдрома съвпада с ваксинирането и би се случила дори в отсъствие на имунизация. Важно е да помним, че тези четири болести застрашават живота и че бебетата, които не са ваксинирани срещу тях, са изложени на сериозен риск от смърт или инвалидност.

4. Предотвратимите с ваксина болести са почти ликвидирани в страната, затова няма основание да имунизирам детето си.

Макар тези болести да са рядкост в много страни, възбудителите на инфекцията продължават да циркулират в някои части на света. При мобилността на съвременните хора тези възбудители могат много лесно да пресекат границите и да заразят всеки незащитен човек. През 2005 година например в Западна Европа има бум на морбили сред неваксинирани групи от населението в Австрия, Белгия, Дания, Франция, Германия, Италия, Испания, Швейцария и Обединеното кралство. Това обяснява двете основни причини за необходимостта от имунизации – да защитим себе си и да защитим околните. Успешните имунизационни програми, както и успешните общества се опират на съпричастието на всеки човек към общото благо. Не бива да разчитаме, че разпространяването на болестта ще бъде спряно от околните, ние също трябва да положим усилия за това.

5. Предотвратимите с ваксина детски болести са досадна реалност от живота.

Тези болести не бива да бъдат „реалност от живота“. Болести като морбили, паротит и рубеола са сериозни, могат да предизвикат сериозни усложнения при децата и възрастните, включително пневмония, енцефалит, слепота, диария, ушни инфекции, синдром на вродената рубеола (ако жената се зарази в началото на бременността) и смърт. Всички тези болести и страдания могат да бъдат предотвратени. Ако не се ваксинират, децата са много по-уязвими.

6. Едновременното поставяне на повече от една ваксина повишава риска от странични ефекти и претоварва имунната система на детето.

Според научните данни, едновременното поставяне на няколко ваксини няма неблагоприятни последствия за имунната система на детето. Децата ежедневно са изложени на въздействието на стотици чужди вещества, които предизвикват имунен отговор. Дори при хранене в организма постъпват антигени, а в устната кухина и носа живеят огромно количество бактерии. Основното преимущество от поставянето на няколко ваксини едновременно е икономията на време и средства и по-високата вероятност детето да бъде своевременно имунизирано. Освен това асоциираното ваксиниране срещу морбили, паротит и рубеола предполага намаляването на броя на инфекциите.

Отказът от имунизации сред главните опасности за 2019 според СЗО

a97842d1611fcad5705a952b9c2c79ba XL

7. Грипът е само неприятно заболяване, срещу което ваксината не е особено ефективна.

Грипът е нещо повече от неприятно заболяване. Това е сериозно заболяване, което отнема ежегодно между 300 и 500 хиляди човешки живота по цял свят. Бременните жени, малките деца, възрастните хора с хронични заболявания и всеки човек с някаква патология (астма или сърдечно-съдово заболяване например) са изложени на риск от тежка инфекция или смърт. Допълнителен ефект от ваксинирането срещу грип при бременните е защитата на новороденото (днес има противогрипни ваксини и за бебета под 6-месечна възраст). Повечето противогрипни ваксини осигуряват имунитет срещу три от най-разпространените грипни щамове в дадения сезон. Това е най-добрият начин да намалите шанса да се разболеете от тежка грипна инфекция или да заразите други хора.

8. Преболедуването дава по-добър имунитет от ваксините.

Ваксините взаимодействат с имунната система, предизвиквайки имунна реакция, сходна с имунната реакция на естествената инфекция, но не провокират болест и не подлагат ваксинирания на риск от потенциални усложнения. За разлика от тях, за да получите имунитет в резултат на естествена инфекция, може да платите с умствена изостаналост, предизвикана от хемофиличен грип Т b (Hib), вродени дефекти, вследствие от рубеола, цироза, хепатит В или смърт от морбили.

9. Ваксините съдържат смъртоносни съставки

Тиомерсалът е органично вещество, съдържащо живак, което се добавя в някои ваксини като консервант. Това е най-разпространеният консервант, използван във ваксините, които се поставят с флакон на няколко дози. Не съществуват данни, които да потвърждават здравен риск от това количество тиомерсал, което се използва в тях.

10. Ваксините предизвикват аутизъм

През 1998 година беше публикувано изследване, в което се прави връзка между ваксинната против морбили-паротит-рубеола и аутизма. Впоследствие бяха констатирани сериозни недостатъци (невярна информация) и то беше изтеглено от списанието, в което беше публикувано. За съжаление неговото появяване предизвика паника, която доведе до увеличаване на противниците на имунизациите и бум на тези болести.

Данни, които потвърждават връзката между ваксината и аутизма или аутистични нарушения, няма.

Публикувахме статията на д-р Комаровски, защото я намираме за особено актуална в момента - по последни данни над 850 души са заразените с морбили в България. Епидемиологът професор Мира Кожухарова предупреждава и за още един сериозен здравен проблем в момента - ухапванията от кърлежи. Има регистрирани над 70 случая на лаймска болест и 30 на марсилска треска вследствие ухапване от кърлеж. Пострадалите е най-добре да се обърнат към лекар и да не предприемат самолечение.

Препоръчваме ви още:

Специалистите: Не водете неваксинирани деца в чужбина, опасно е!

Какво трябва да знаем за морбили

Ваксините са причината...

 

 

Автор: Йоана Боянова

В живота си аз съм една много много самоизлагаща се жена. Нонстоп и навсякъде, не само на слънце. Вечно неразбрала и вечно правеща глупост след глупост. Най-хубавото в това е, че си имам достоен наследник в излагането. Сега не само аз, но и той изпълва деня с какви ли не щуротии.

Тъкмо беше проговорил, (само да вметна, че това ми беше най-голямата мечта, да си говорим с детето), та вървим си към площадката. По пътя към магазинче за джунджурии и аз си купих шнолка за коса с пеперудка. Обяснявам и отговарям на въпросите относно шнолката, че съм момиче, че имам дълга коса и хоп стигнахме. Поздравих всички, а моят малък наследник на висок глас каза: „Мама на пеперудката има коса.“ Още ме подиграват докога ще ходя с "коса на пеперудата".

Моля те, маме...

31ac3fe1cc8671a9a810b85b2c490335 XL

Същият този наследник трудно се прибира вкъщи. Разбирам го - навън кипи живот. Но уви, идва време за обяд. И аз геният на мисълта решавам, че ще му покажа въображаема катерица и ще я гоним към вкъщи. Супер идея. Почти сме се прибрали, само дето не предвидих, че има фризьорски салон точно до входа. Нахлу вътре и помоли фризьорката да му покаже "катерицата". Позакъсняхме с прибирането. Червена (на моменти зелена) се опитвах да обясня пред смаяния поглед на горката жена за каква катерица иде реч.

Та, както казах, моето момче не е от най-лесните, у нас най-често се чува думата „НЕ“ - не иска да става, ляга, излиза, да се прибира и не иска да се облича. Нагледно почвам да обяснявам, че всички хора се обличат, всички хора имат гащи и не може да излезе навън без гащи. Ето мама има, ето и тати има. Облече се и мислех, че водя с 1:0, бях най-гордият човек на света десетина минути, излизаме от входа, вижда една баба с пола, вдига полата ѝ и гордо констатира: „Ето и бабата има гащи.“ Да си призная по-червена си мислех, че никога няма да бъда, но можеше и повече, мноооого повече.

Децата се раждат с мисия

1b189110657ffbd8ee7710ca2f89ee88 XL

Наследникът трябваше да дойде с мен в офиса, защото имах важна среща с клиент. В другата стая го наглеждат, докато аз си свърша работата, но с две думи - изпуснали го. Пристига при нас ухилен, говори си с важния ни клиент, човекът му задава въпрос след въпрос и моят хубавец реши да завърши разговора с думите: „Пък аз видях на мама акото.“ Да, винаги може да съм още по-червена и засрамена. Клиентът нещо не ни хареса. Защо ли? Така и не разбрах.

Както казах, винаги може и още, и още, и още. Защо все около животни се въртя не знам, но за да се приберем без писъци измислям, че гоним някоя животинка и така, хоп, неусетно сме стигнали в хода, чакаме асансьора, а вътре - едни съседки. Моето момче с огромна изненада констатира като ги видя: „А - животни!“ Как се обяснява това… опитах, дано са ми повярвали.

Сега докато пиша, осъзнавам колко много се излагаме на квартално ниво. Ох, какво ли си мислят за нас тези хора? По-добре да не знам. Та излизаме от входа и срещаме един съсед, много усмихнат и приятен човек. Поздравяваме се и моят малък, прекрасен и така бърборив син му казва: „Мама няма пишка.“ Туш! Край. Срам. Обаче човекът му отговори: „Знам.“ А мъжът ми, понеже беше с нас, го попита: „Ти пък откъде знаеш?“ Тук вече се смеех с глас.

Та така, имам си достоен наследник.


Препоръчваме ви още:

Конфузии

Стратегия за защита на майката и бащата

Денят се познава от сутринта

 

Автор: Веселка Ангелова

Ще ви запозная с един начинаещ автор. Тя е психолог по професия и разказвач на истории по душа. А на 17 юни е премиерата на дебютната ѝ книга „СТРАХ ОТ ОБИЧАНЕ“. Представянето ще бъде в клуб The Book от 19.00 ч.

Неви Боджукова описва себе си чрез ролите, в които ежедневно ѝ се налага да влиза – майка, дъщеря, сестра, приятелка, партньор, психолог, писател. Учи се ежедневно и опознава себе си, благодарение на тях. Вярва, че са щастливи онези, които се осмеляват да мечтаят и да се борят за мечтите си. Натъжава се, когато вижда как хората пропиляват потенциала си, страхувайки се от това да пробват.

За нея любовта е основният двигател на нашето съществуване. Въпреки борбения си дух, признава, че се чувства най-добре, когато е крехка и обичана. Не се срамува, че е романтичка, която все още вярва в чудеса. Убедена е, че нежността е най-ефикасното лекарство за всяка болка.

За работата си казва, че се чувства късметлийка, защото прави онова, което харесва. Вярва в идеята, че човек трябва да се развива и обогатява постоянно. Може би затова не спира да учи. След бакалавъра по "Социални дейности" в СУ ”Св. Климент Охридски", продължава с магистърска програма "Управление на институциите за социална работа". Практиката ѝ като социален работник в отдел за закрила на детето я кара да си даде сметка, че ключът към щастливото детство се крие в щастливите родители. Тогава решава да смени професионалната си квалификация и се насочва към "Семейно консултиране". Завършва още една магистратура – "Социално консултиране и психология" към Бургаски свободен университет. Междувременно се обучава за психотерапевт към „Дружеството по позитивна психотерапия в България“ и успешно завършва обучителна програма "Детска психотерапия" към Института по позитивна психотерапия. В момента е докторант към катедра “Психология” в Югозападен университет „Неофит Рилски“.

Писането пък е нейният начин да погледне живота отстрани. Това е времето, в което остава насаме със себе си, споделяйки с белия лист нещата, които ѝ се случват и вълнуват. В книгата ѝ има описани много лични моменти. Това е така, защото тя вярва, че никой не бива да се крие от своята история. С написаното се надява, да се докосне до читателя, разкривайки му себе си, защото доверие се гради, когато се споделя откровено. Само една истинска история, може да размисли, провокира, усмихне и вдъхнови читателя.

Книгата описва пътя на едно младо момиче, което преживява любовта в различни цветове. Понякога тя е светла и слънчева, друг път тъмна и замръзнала.

Тя разказва как преминава през загубата на близък човек и как смъртта я подсеща да търси себе си да се бори за щастието си, въпреки всичко и всички. Един роман, изтъкан от реални случки и емоции, с които не само героинята, а всеки човек рано или късно се сблъсква и живее. 

srtah ot obichane3

Ето няколко момента от нея:

– Как си? Готова ли си?

– Ако кажа, че съм готова, ще е лъжа. Просто искам всичко да свърши. Цялото това напрежение и страхове ме побъркват.

Седна на леглото и ме прегърна.

– Още малко и всичко ще е както преди.

– Надявам се – промълвих с устни, свити от страх.

Полежахме прегърнати известно време. Усещах сърцето си, което се удряше като врабче в клетка. Готово бе да избяга далеч, за да не стане свидетел на аборта. Страхът спокойно се разхождаше и в моето, и в неговото тяло.

Когато стана време да тръгваме, отдавна вече беше тъмно. Като двама неумели престъпници, бавно и мълчаливо се отправихме към местопрестъплението в студената януарска вечер. Нямаше път назад.

Докторът ни очакваше в приемната на кабинета и пушеше цигара. На бюрото пред него видях чаша за алкохол и съдейки по цвета, най-вероятно беше пълна с водка. Той отпи от нея. Потреперих. Един от най-големите ми кошмари се случваше в действителност и този път не можех да се събудя и да избягам.

– Трябва да изчакаме анестезиолога, всеки момент ще дойде. Ако искаш, може да отидеш и да се подготвиш – каза доколкото се може приветливо и ми се усмихна. После погледна придружителя ми: – Ти изчакай тук. Пушиш ли? Можеш да запалиш цигара, ако искаш.

И така Г-н Специален седна в приемната и запали цигара. Как ли се е чувствал, чакайки? Какво е мислил, дали се е молил, дали е съжалявал? Винаги съм била любопитна за тези отговори, но така и не го попитах.

Кабинетът изглеждаше страшно, навярно защото знаех какво ще ми се случи там. Оставих чантата си на кушетката и влязох зад малкия параван, за да се съблека. В този момент чух гласа на още един мъж, който влезе в приемната. Анестезиологът беше тук.

Вече лежах на гинекологичния стол с разтворени крака. Цялата треперех от студ, въпреки че в стаята беше топло. Анестезиологът се оказа изключително приятен и мил господин, който ме разпитваше какво съм учила, с какво се занимавам, откъде съм и още куп въпроси. Давах възможно най-кратки отговори, защото страхът сковаваше не само тялото, но и разума ми.

– Нали ще ме упоите добре? Не искам да се събудя по средата!

– Не се притеснявай, тази упойка може да приспи слон. След 40 минути ще се събудиш леко замаяна, но ти обещавам, че няма да усетиш нищо.

Въпреки опитите му да ме успокои, не спирах да треперя, което затрудняваше поставянето на упойката.

– Ще подържите ли ръката ми? – помолих, поглеждайки го в очите. Учудих се на себе си – как инстинктивно търсех контакт и успокоение от един напълно непознат за мен човек. Нуждаех се от подкрепа и уверение, че всичко ще е наред.

– Разбира се! – отвърна леко смутен и нежно хвана ръката ми. – Сега искам да броиш с мен. Едно…

– … Едно.

– Две…

– … Две.

– Три…

– … Три.

– Четири…

– … Четири…

Когато се събудих, всичко около мен се въртеше. Огледах се, за да се ориентирам в обстановката. Все още лежах на гинекологичния стол със свити в коленете крака, прилепени един до друг. Пречеха ми да виждам пред себе си. Опитах се да се изправя и в този момент в стаята влезе анестезиологът.

– Как си? Имаш ли сили да се изправиш?

– Не знам – казах с дрезгав глас, търсейки с поглед часовника, който по спомен висеше на една от стените. 21:05. Имах чувството, че е минал само миг, а не цял час, откакто бях започнала да броя. Сякаш времето беше спряло и сега тръгваше отначало, а случилото се не съществуваше.

– Готово ли е? Свърши ли всичко? – попитах невярващо.

– Да. Искаш ли да извикам приятеля ти, за да ти помогне да се облечеш?

– Да!

Имах нужда от него повече от всеки друг. Имах нужда от помощ, от прегръдка, от това да чуя, че той все още е там.

Г-н Специален влезе плахо в кабинета. Представих си как ще ме види напълно беззащитна. Оголена... Приближи се до мен, погали ме по главата и заговори някак несвързано:

– Как си? Надявам се по-добре, отколкото изглеждаш. Съжалявам. Боли ли те? Цялата си изцапана с кръв.

Взе от парчетата лигнин, които стояха на количката с инструменти, и започна да ме чисти. Как можех да му отговоря, че леко ме боли коремът, но много повече – душата?! Сега, след като вече бях направила аборта, се почувствах ужасно виновна, засрамена, сломена. Имах нечовешка потребност от обичане, от близост, от опрощение. Не че ми оставаше избор, трябваше да свикна с постъпката си и да спра да се терзая, но все още беше рано за това.

След като почисти внимателно кръвта, той ми помогна да се изправя и да сляза от стола. Заведе ме до кушетката и взе дрехите ми. Бавно и търпеливо ме облече. Все още ми се виеше свят. Всичко около мен беше като сън. Сякаш ситуацията диктуваше поведението ми, без шанс да се опълча. Бях и засрамена, но не можех да направя нищо. После заедно излязохме от стаята. Анестезиологът вече си тръгваше, обърна се и ни пожела лека вечер, а аз използвах момента, за да му благодаря. Той беше добрият човек, който ме изпрати в света на сънищата, за да ме спаси от жестоката действителност.

strah obichane

Стоях там в елегантната си бледорозова рокля без презрамки, която стягаше тялото ми и не ми позволяваше да дишам, но същевременно ме държеше цяла. Затворила бях в себе си огромната болка, която изживявах, опитвайки се да я скрия от света, да я приема, да я направя само моя. Чудех се как може в един ден да участвам в погребение и сватба?! Ако наистина имаше някой, който дърпа конците отгоре, той със сигурност бе гениален режисьор и си падаше по абсурдните комбинации. В този момент обаче не се възхищавах на таланта, а го мразех. Не вярвах, че онзи съществува. Беше ми отнел някого и не можех да разбера защо. Не и днес. Дивата тъга, отричането и гневът замъгляваха съзнанието ми.

Ден преди сватбата, докато пътувах към моя град, телефонът звънна. Беше баща ми – винаги ми се обаждаше, за да чуе докъде съм стигнала и да ми каже „Чакам те“.

– Ало, тате, след малко пристигам – съобщих аз както обикновено. Не получих веднага неговия дежурен отговор. Усетих, че нещо не е наред. Сковах се. – Тате, там ли си? Чуваш ли ме? Всичко наред ли е? – питах, вече не толкова спокойна.

– Да, тук съм. Трябва да ти кажа нещо – направи пауза и отрони съвсем тихо: – Зори почина. Погребението ще е в деня на сватбата.

Татко се обаждаше, за да ме подготви за некролога, който ме очакваше на входа на блока. В стремежа си да омекоти болката от новината за смъртта, той се бе нагърбил с нелека задача. За него беше важно вестта да дойде от някой, който ще се опита да ме утеши, от някой, който е загрижен как ще я понеса. За миг спрях да дишам. СТОП! Не исках да знам това! Дали не мога да върна времето назад? Не! Не! Не чувах това! Мъката ме парализира, шокира, а после си проправи път през мен като буйна, мътна планинска река, която повлича всичко със себе си и се превръща в сълзи. Черни вади се стичаха по бузите ми. Плачех и се тресях, не можех да повярвам какво се бе случило. Знаех, че този ден ще дойде, знаех за болестта ѝ, но с наивността на дете не спрях да вярвам. Не спрях да се моля и да се надявам всичко това, този ужасен кошмар да има друг край, щастлив, като в приказките.

– Детето ми, много съжалявам – рече и остана на телефона с мен, докато плачех. Накрая и той се разплака. Чух го да подсмърча от другата страна. Може би преживяваше тази смърт с болката, която би изпитал, ако загубва някое от децата си.

– Тате, идвам си – успях да кажа и затворих телефона, за да му спестя силните ридания, които последваха. Плачех за нея, за нас, за родителите ни.

Зори – най-добрата ми приятелка, с която пораснахме заедно... Тя бе първата приятелка, която помнех изобщо. Бяхме страхотен тандем. Много различни и идеално допълващи се. Обичахме и мразехме силно и свободно. Карахме се, биехме се, а после се сдобрявахме. Осъждахме се, а после си прощавахме. Порастването ни остави следи във всяка от нас и ние знаехме дори най-малките подробности от тайния живот на другата. Умеех да я разсмивам, а тя – да ме успокоява. Аз я подстрекавах да правим щуротии, а тя ни завръщаше в правия път. Беше моето огледало, в което се оглеждах, за да видя докъде съм стигнала. Тя отразяваше мен, а аз нея. Какво щях да правя сега без човека, който заемаше толкова голяма част от живота ми?

Съжалявах. Съжалявах, че бях далеч от нея в тези последни дни. Съжалявах, че когато си идвах и се виждахме, за да се наговорим хубаво, не смеех да отворя темата за болестта и за всичко, което тя донесе след себе си. Съжалявах, че не ѝ дадох рамо, на което да плаче, вика и проклина виновниците за случващото се. Вместо това ѝ разказвах забавни истории, все едно нищо не се беше променило.

Смъртта е страшна тема. Никой не иска да я отваря, да говори за нея, да слуша за нея. Когато е съвсем близо, е направо парализираща. Затова се правехме, че я няма. Въпреки отслабналото и изпито тяло, загубилите блясък очи, перуката, запъхтяното говорене, треперещите пръсти, аз продължавах да се усмихвам. Когато я питах как е, Зори бързо сменяше темата и с това ми показваше, че и този път няма да отворим вратата на сълзите, които напираха да се излеят от очите ни. Копнеех да поговорим за нея, но не смеех да я притесня, не смеех да я потопя в онова, от което се опитваше да се измъкне. Тя беше горда и винаги силна и не обичаше да бъде съжалявана. Затова ѝ показвах своята съпричастност без думи, безмълвно подкрепях вярата ѝ. После си тръгвах с натежало от болката сърце. Знаех, че това бяха последните ни срещи, но не спирах да вярвам, да се надявам, че тя ще е победител в тази битка.

Сутринта преди погребението дълго се чудих какво да облека. Оказа се, че нямам нито една черна рокля. Притесних се. После реших да сложа онази дънкова рокля, която избрахме със Зори миналото лято. Тогава тя каза, че задължително трябва да си я взема. Надявах се, че ще се радва да ме види сега с нея.

Когато влязох в стаята и я видях, отказах да повярвам, че това е тя. Ковчегът беше сложен по средата, а тялото ѝ бе завито с цветя. Виждаше се само лицето – изпито, бледо, мъртво. Съществото, което лежеше там, нямаше нищо общо с нея. Болестта я беше превърнала в друг човек. Ракът я бе оглозгал до кости. Това не беше моята Зори. Около нея бяха насядали непознати жени с черни забрадки, които викаха и ревяха. Майка ѝ стоеше до ковчега в несвяст, с леко наведена глава и поглед, забит в пръстите на ръцете си. Баща ѝ също беше там само тялом, защото другото бе излетяло заедно с единственото им дете.

Всеки новодошъл отиваше до нея, за да постави поредното цвете от прощалното ѝ одеяло. После се обръщаше към родителите ѝ, за да изкаже съболезнования и да ги потупа съчувствено, а те сякаш не забелязваха. Кимаха машинално и отново изчезваха в болката си. Дойде и моят ред. Отидох до майка ѝ и я прегърнах. Не казах нищо, тя също. Стиснах отпуснатите ѝ ръце, исках да я събудя от състоянието, в което се намираше под въздействие на успокоителните. Тя само ме погледна и леко се усмихна. Дали въобще ме позна? Баща ѝ се разрида, когато ме видя. Мълчахме. Нямаше смисъл от думи.

Над ковчега висеше некролог, а от него надничаше едно усмихнато бузесто момиче. Затворих очи и бързо повиках това момиче, за да си поговоря с него.

– Здравей! Сигурна съм, че си някъде наоколо. Нали знаеш, че няма да се сбогувам с теб, защото това е невъзможно! Никой и нищо не може да те изтрие от паметта ми. Там е отредено специално място за теб, в което са нашите безкрайни дни и всеки път, когато искам да те видя, единственото, което трябва да направя, е да отида на това място. Да, тук до мен е твоето тяло, но ти си в сърцето ми и няма как да излезеш оттам. Просто от днес нататък разговорите ни ще се случват по друг начин. В главата ми, там ще се срещаме, за да обсъдим живота, както сме правили толкова много пъти. И не си мисли, че ще те забравя или пък ще спра да разказвам любимите ни приключения и истории. Напротив, сега ще ги разказвам двойно по-често, защото трябва да го правя и вместо теб. Не се притеснявай, ще се постарая да живея така, че моите случки да продължат да те забавляват, когато ти ги разказвам. Прости ми, ако си имала нужда от мен, а аз не съм разбрала това. И аз също ти прощавам за всичко! Няма да ти кажа „Довиждане“, но ще постоя до теб, защото може би не ти е лесно да гледаш какво правят в този момент всички хора, които обичаш. А тези жени, които навикват? Сигурно те дразнят. Знам, че мразиш да се драматизира излишно. Винаги си изживявала болката си тихо и с достойнство. Помниш ли как ми се караше като циврех? Как ми се плаче и сега, ако знаеш. Но понеже не обичаш да плача, затова излизам да пуша.

Усмихвах се, докато ровех в чантата си, защото не ги намирах. Сетих се как пушехме цигари на терасата, без никой да ни види, а после ги криехме и старателно заличавахме следите.

– Това беше първата ни голяма тайна. Вече няма да пушим заедно, но всеки път, когато запалвам цигарата си, ще си мисля за теб. Обичам те! И това няма да се промени без значение къде си – продължих да си говоря с нея въпреки смъртта. Знаех, че е някъде наоколо. Усещах присъствието ѝ.

Не запомних много от самото погребение, защото изпаднах в транс и просто следвах тълпата, която вървеше към гробището. Повтарях всичко, което те правеха. В мен беше тихо и някак странно спокойно. В главата си чувах само: „Изключи се от външния свят, иначе няма да издържиш“. Направих го.


Препоръчваме ви още:

Какво ще четем през лятото

Другите светове на Алби Брайт

Игри на злото

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Нова опасна игра?

Нова опасна игра?

07 Юни, 2019 Възпитание

Дневник на котарака-беглец

Дневник на котарака-беглец

12 Юни, 2019 Забавно

Не ми е лесен животът

Не ми е лесен животът

29 Май, 2019 Забавно

Достоен наследник

Достоен наследник

06 Юни, 2019 Забавно

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Мама все казваше...

Мама все казваше...

25 Юни, 2019 Възпитание

Превръщам се в майка си!

Превръщам се в майка си!

23 Юни, 2019 Забавно

По пътя

По пътя

22 Юни, 2019 Развлечения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам