Откъс от „Убийството е всичко“ на Антъни Хоровиц

Едно: Подготовка на погребение

Малко след единайсет часа в една ясна пролетна утрин – от онези дни, когато слънцето сякаш грее в бяло, с обещание за топлина, което така и не изпълнява, Даяна Купър пресече Фулъм Роуд и влезе в погребалния дом.

Тя беше ниска, подчертано делова дама: в погледа ѝ се четеше решителност, както и в елегантно подстриганата ѝ коса, дори в самата ѝ походка. Ако я бяхте видели да се задава срещу вас, неволно щяхте да направите крачка встрани, за да ѝ сторите път. И въпреки това у нея нямаше нищо неприветливо. Беше прехвърлила шейсетте и имаше мило, кръгло лице. Беше скъпо облечена, със светъл разкопчан шлифер, под който се виждаха розов пуловер и сива пола. Носеше тежка огърлица от мъниста и камъни, която може би беше скъпа, а може би не, и няколко диамантени пръстена, които несъмнено бяха. По улиците на Фулъм и Саут Кенсингтън имаше много жени като нея. Можеше да се е запътила на обяд или към някоя галерия.

Погребалният дом се казваше „Корнуолис и синове“. Беше на ъгъл и името беше изписано с класически шрифт както върху фасадата на сградата, така и отстрани, за да го забележите, откъдето и да се приближавате. Закаченият над входната врата часовник във викториански стил, който беше спрял, доста уместно, на 11:59 часа, пречеше на двата надписа да се срещнат в средата. Една минута преди полунощ. Под името на фирмата, отново изписано два пъти, се четеше пояснението: „Независими траурни услуги: семеен бизнес от 1820 година“. Три витрини гледаха към улицата; две от тях бяха със спуснати завеси, а на третата имаше само една отворена мраморна книга с гравиран цитат: Нещастията тръгнат ли, те идат не поотделно като съгледвачи, а в гъсти полкове*.

Всичко дървено – рамките на прозорците, фасадата, входната врата – беше боядисано в тъмносиньо, граничещо с черното.

Когато госпожа Купър отвори вратата, едно звънче със старовремски пружинен механизъм шумно иззвъня веднъж. Тя се озова в неголяма рецепция, обзаведена с два дивана, една ниска масичка и няколко книжни лавици, от които струеше онази особена тъга, типична за книгите, които стоят непрочетени. Към горните етажи водеше стълбище. Напред продължаваше един тесен коридор.

Почти мигновено на стълбището се появи набита жена с дебели крака и тежки, черни кожени обувки, която пое надолу към нея. Жената се усмихваше мило и учтиво. Усмивката ѝ подсказваше, че става дума за деликатни, болезнени дела, но към тях ще се отнесат спокойно и своевременно. Казваше се Айрин Лоус. Тя беше личната асистентка на погребалния агент Робърт Корнуолис, а също така изпълняваше и длъжността на рецепционистка в погребалния дом.

– Добро утро. Мога ли да ви помогна? – попита тя. – Да. Бих искала да подготвя погребение.

– Имате близък, който е умрял наскоро?

Изборът на думата „умрял“ също говореше много за нея. Не „починал“. Не „отишъл си“. В практиката си беше установила недвусмислен изказ, тъй като ѝ беше ясно, че в крайна сметка това се оказва по-малко болезнено за всички замесени.

– Не – отговори госпожа Купър. – Става дума за мен.

– Разбирам.

Айрин Лоус не се сепна – и защо би го направила? Нямаше нищо необичайно в това хората сами да се заемат с подготовката на погребението си.

– Имате ли уговорена среща? – попита тя.

– Не. Не знаех, че се налага.

– Ще проверя дали господин Корнуолис е свободен. Моля, седнете. Бихте ли желали чаша чай или кафе?

– Не, благодаря.

Даяна Купър седна. Айрин Лоус изчезна в коридора и след няколко минути отново се появи, предшествана от един мъж, който толкова прецизно въплъщаваше образа на погребалния агент, че можеше да е подставен актьор. Имаше ги, разбира се, задължителните тъмен костюм и строга вратовръзка. Но със самата си поза той сякаш се извиняваше за необходимостта от присъствието му. Ръцете му бяха сключени в израз на дълбоко съжаление. Лицето му беше сбръчкано и печално, а косата му, оредяла до плешивост, само подчертаваше този облик – както и брадата му, която приличаше на провален експеримент. Носеше очила с тонирани стъкла, които се врязваха в горната част на носа му, така че не просто стояха пред очите му, а ги замаскираха. Беше около четирийсетгодишен. Той също се усмихваше.

– Добро утро – каза той. – Казвам се Робърт Корнуолис. Разбрах, че имате желание да подготвите погребение при нас.

– Да.

– Предложиха ли ви кафе или чай? Моля, елате с мен. Заведоха новата клиентка по коридора до кабинета в дъното. Стаята беше също толкова дискретна, колкото рецепцията – с една разлика. Вместо книги в нея имаше папки и брошури, в които можеха да се разгледат снимки на ковчези, катафалки (традиционни или теглени от коне) и ценоразписи. Върху две лавици бяха изложени няколко урни, в случай че разговорът се насочеше към кремация. Два фотьойла бяха сложени един срещу друг, като пред единия имаше малко бюро. Тук седна Корнуолис. Той извади писалка – сребърна „Мон Блан“ – и я постави върху един бележник.

– Погребението е за вас – започна той.

– Да.

Госпожа Купър изведнъж заговори по-бързо, в желанието си да преминат направо на въпроса.

– Вече съм обмислила някои подробности. Доколкото разбирам, нямате проблем с това.

– Тъкмо обратното. Индивидуалните изисквания са важни за нас. В днешно време предварително подготвените погребения, както и организираните по поръчка, или пък тематични такива, са основната част от нашия бизнес. За нас е привилегия да удовлетворим изцяло изискванията на клиентите си. След настоящия разговор, в случай че нашите условия ви се сторят приемливи, ще ви предоставим подробна фактура, както и ценоразпис за всичко, което сме уговорили. На вашите роднини и приятели няма да се налага да правят нищо – освен, разбира се, да присъстват. И от опит мога да ви уверя – за тях ще бъде огромно успокоение, че всичко е било изпълнено в съответствие с вашите собствени желания.

Госпожа Купър кимна:

– Отлично. В такъв случай, нека започваме? – тя си пое дълбоко дъх и каза направо: – Искам да бъда погребана в картонен ковчег.

Корнуолис понечи да запише първата точка от списъка. Сетне спря и писалката застина над страницата.

– Ако обмисляте еко-погребение, мога ли да ви предложа рециклирано дърво или дори преплетени върбови клонки вместо картон? В някои случаи картонът може да се окаже... недостатъчно ефективен.

Той подбра думите си внимателно, оставяйки място за размисъл върху всякакви възможни ситуации.

– Върбовите клонки не са много по-скъпи и са доста по-представителни.

– Така да бъде. Искам да бъда погребана в гробището „Бромптън“, до съпруга си.

– Наскоро ли го загубихте?

– Преди дванайсет години. Парцелът вече е наша собственост, така че по този въпрос няма да има проблеми. Ето и какво искам да включва службата... – тя отвори дамската си чанта и извади лист хартия, който сложи върху бюрото.

Погребалният агент го прегледа.

– Виждам, че вече доста сте мислили по въпроса – каза той. – И ако ми разрешите едно лично мнение, това е една много добре подредена служба. Отчасти религиозна, отчасти хуманистична.

– Да, има един псалм – а има и „Бийтълс“. Едно стихотворение, малко класическа музика и няколко обръщения. Не искам цялото нещо да се проточва много.

– Можем да изчислим точно времетраенето...

Даяна Купър беше подготвила собственото си погребение и щеше да има нужда от него. Беше убита шест часа по-късно същия ден.

За книгата:

„Убийството е всичко“ от Антъни Хоровиц - блестящ роман на прага на реалността

Британският писател, удостоен с Ордена на Британската империя за заслуги към литературата - Антъни Хоровиц - се завръща с нов криминален роман, който ще промени представите ви за художествена литература „Убийството е всичко“ от Антъни Хоровиц (изд. „Еднорог“) е смел експеримент, в който измислица и реалност се преплитат по съвършен и трудно разграничим начин. Написана интелигентно и непредсказуемо, книгата държи читателя в напрежение и задава въпроси, чиито отговори излизат отвъд сюжета – може би описаните събития и хора съществуват в действителността?

Даяна поръчва собственото си погребение, а броени часове по-късно е намерена убита. Престъплението е не просто странно, в него липсва всякаква логика. Тъкмо по тази причина с него се заема частният полицай към полицията Хоторн, известен с умението си да разплита най-мистериозните загадки. И тук читателят е изправен пред изненада. В повествованието се намесва самият Антъни Хоровиц.

Разказът в книгата се води от първо лице, а биографичните елементи, свързани с героя, съответстват на живота на автора. Неизбежно читателят се пита докъде стига реалността и къде започва вихреният танц на въображението на Хоровиц.

Главният герой е нает от Хоторн, за да напише книга за случая и постепенно се оказва в ролята на втори следовател. Следвайки опитния полицай в разплитането на загадката, Хоровиц педантично записва и фотографира всяка стъпка от търсенето на улики. Похватът „книга в книгата“ е притегателна сила за всеки читател с фин усет към оригиналната литература.

За автора:

Антъни Хоровиц е един от най-популярните съвременни британски автори. Считан е за изключително успешен сценарист, драматург и журналист. Той получава правото да заговори с гласа на сър Артър Конан Дойл, пишейки нови приключения на Шерлок Холмс. Хоровиц е сценарист на един от най-обичаните криминални сериали, „Убийства в Мидсъмър“, на „Войната на Фойл“ и много други. През 2014 година Антъни Хоровиц получава Ордена на Британската империя за заслуги към литературата. Книгата му “Мозайка от убийства” е определена за “Най-добра книга на 2017” от “Уошингтън Поуст“, “Ескуайър“, ”Амазон“ и Националното радио на САЩ. През 2014 година Хоровиц получава Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.

Препоръчваме ви още:

"Момичето преди" на Дж. П. Дилейни

"Черната къща" на завладяващия холандец

И никога не я откриха