Автор: Мария Пеева

Моят тийнейджър, както и много други хлапета на неговата възраст и по-малки, е постоянно с телефон в ръцете. Ако не си чати с приятелите, то чете нещо или гледа клипче, или играе. Телефонът е в ръцете му от мига, в който отвори очи, докато заспи. Оставя го за малко, но бърза да се върне към него.

Мисля, че е пристрастен и мисля, че не е единствен. Срещаме се с няколко семейства това лято, сред които и семейства с деца на неговата възраст, включително негови приятели. Дори когато са заедно на почивка, на плажа или вечер, те са постоянно с телефоните. Говорят си, а междувременно си пращат видеа за споделяне или си показват мемета.

Баща му предложи да се обзаложат, че няма да издържи 24 часа без телефон. На втория час басът се видоизмени в “По две минути на час, само защото следя футболните трансфери и трябва да съм информиран”. След още два чaса двете минути станаха на десет. На шестия час тийнът ми се отказа от залога.

Истината е, че не мога да се боря с това. Устройствата са част от живота му - дали ще е телефонът или компютърът, или айпадът, няма значение. Той държи да има постоянна връзка с мрежата. Иначе се чувства зле. Това ако не е пристрастеност, не знам какво е.

Единственото, което бих могла да направя, е да настоявам за някои правила и известна структура в деня му. Достъпът му до интернет няма да бъде ограничен, нито ще му взема телефона, нито ще го наказвам или заплашвам. Тези методи не работят изобщо, особено пък след една определена възраст. Но като родител, който се грижи за него ежедневно и поддържа домакинство, имам право на определени изисквания към сина си и това е справедливо.

Имат ли децата право на лично "виртуално" пространство?

Ето какво реших, че е съвсем нормално и честно да искам от него всеки ден:

1. Да си оправи леглото и стаята, да се измие, облече и закуси, преди да вземе телефона в ръце.

2. Да отдели поне два часа на ден за физическа дейност - без значение дали е да порита топка с приятели, да кара колело или да отиде на басейн.

3. Да чете книга по негов избор.

4. Да разходи кучетата.

5. Да вечеря с нас, когато си е вкъщи.

Ясно ми е, че за поколението на сина ми поведението му е съвсем приемливо. На всичкото отгоре той е чудесно момче, изключително умен, с амбиции и мечти, отговорен и любознателен. Пубертетът му е съвсем поносим, може би защото му даваме достатъчно свобода, за да не изпитва нужда да се бунтува. Той е дете, за което всеки родител мечтае. Оценявам всичко това. Не искам да разруша доверието помежду ни с безкрайни спорове дали е пристрастен, дали това е нормално, щом "всички са така" или вредно, защото "ние не бяхме така едно време".

И все пак ситуацията с устройствата ме притеснява. Имам чувството, че виртуалният свят на детето ми все повече се слива с реалния и в един момент той ще изгуби ясните им граници.

Когато поговорих с него и му казах, че имам определени изисквания, той подскочи. "Сега какво, режим ли ще ми правиш? Малко съм голям за това." Обясних му изискванията си. Явно в първия момент си беше представил нещо далеч по-драстично, защото тези пет простички правила прие добре. И сега нещо, което ще ви впечатли. Каза ми: "Добре, но искам да видя, че и ти го правиш. Ти също не прекарваш всеки ден два часа в спорт и разходки, когато си в София, нали така? Освен това много често грабваш телефона, още преди да си пила кафе. Така че ако тези правила важат за мен, трябва да важат и за теб." И знаете ли, детето е право.

Стиснахме си ръцете. Забелязвам, че спазва моите изисквания и дебне зорко дали аз също ги спазвам. А аз на свой ред спрях да му правя постоянни забележки за телефона. Опитваме се да спазваме нещо, което наричаме "интернет" хигиена. Защото времената са други наистина, но човек все така се нуждае от движение, въздух и реално общуване с хората.

Ще се радвам да споделите и своя опит.

Прочетохте ли Ти можеш?

Вижте и Пубертетът - неизбежното зло.

Още по темата за устройствата и интернет адикцията:

Какво е Синдром на електронния екран

Смартфон за детето

Новите технологии