logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Елена Конова

Вчера в групата ни се заформи мини дискусия за или против фитнеса при жените над 35. Някой изрази мнение, че е неподходящ след тази възраст. Сигурно има аргументи, не искам да споря. Посмяхме се, изкоментирахме, но в мен остана едно чувство, което зная, от години огорчава жените в България и на Балканите като цяло...

Спомних си, на 32 съм, вървя си навън красива, щастлива, а от една маса в кафене двама байновци на видима възраст 30 - 75 ме оглеждат от глава до пети и единият мъдро заключава:

- Стара чанта, ама лачена!

Животът на 30+-годишната жена

d8fc8a359accd7894dcbd989398acc9d XLВ следващите години ми се наложи пак да чуя тази мъдра сентенция, наложи ми се да чета статии в уж готини женски списания за подмладяващи прически за жени над 35-40. Разбира се, за къса коса. Разбира се, дълга коса дълга не можеш да имаш към 40-те, защото тя е ужасна, слаба, накъсана, хилава и бабешка. Поли над коляното не, тесни панталони също. Не, дънки по-добре не. Брех, викам си, вярно било - старост-нерадост!

Аз лично, на 39 за първи път влязох във фитнеса. За две години, към 41, бях в мега-турбо-яка форма - крака, бицепс, трицепс, прасец, седалищен, бедрен и още 100 мускула дето не знаех, че ги имам изскочиха и нахално се показаха... А защо тръгнах на фитнес чак тогава ли? Защото, когато бях на 26, попитах тогавашния ми съпруг (32-годишен) дали мога да започна да спортувам и дали ще направя тяло с мускули. Той каза:

- НЕ. Няма как да стане, жена на 30 (?!) години си вече, мускули се правят на 20...

Отказвам да съм жертва на... себе си!

416ac8f30f6bedd9f363d2a43c79ebd9 XL

И аз се отказах от идеята. Просто повярвах, да, смейте ми се, но го приех за истина.

Искам с този текст да кажа и заявя - жените до 43 са момичета! След 43 стават жени - хубави, секси, красиви. Готова съм да се бия с всеки, който твърди обратното, и да, от фитнеса имам сила да го сритам запомнящо се по меките седалищни части.

А сега нека пием кафе или ракия, кой каквото му е на сърце!


Препоръчваме ви още:

Как свалих 15 килограма

За "ефекта на дебелата пеперуда" и други фитнес теории

"Застанете в поза Мудра"

 

 

Експертите откриха нова разновидност на родителската хиперопека, която не носи на децата нищо друго освен вреда.

По аналогия с шерпите-носачи така наричат родителите, които в пряк и преносен смисъл носят вместо децата си товара, с който те са напълно в състояние да се справят сами. Този термин е измислен от психолозите неотдавна и се вписа в поредицата негативни типажи на родители. Шерпите са отличават от другите родителски типове с това, че напомнят по-скоро на слуги на децата си.

Ето как майка описва, какво не е наред с родителите-шерпи: „Не разбирам защо някои майки постоянно носят раниците на децата си, саковете с екипите им, музикалните инструменти и т.н.? Да оставим настрана случаите, когато децата са малки, а раниците тежки. Децата порастват, а майките продължават да мъкнат, макар наследниците им вече да са във възраст, когато спокойно могат да се справят сами. Това е част от отговорността, която е време да започнат да поемат.“

Да си видим грешките

a63ada33966431e07e65eb96662c3f76 XL

На същото мнение е австралийският експерт, баща на шест деца Джъстин Коулсън. Разбира се, на децата може да се помага, но ако правим всичко вместо тях, това ще забави развитието им, смята специалистът.

„Децата се раждат с желанието да станат господари на собствената си вселена, да се изявяват, да говорят и правят това, което им подсказва вътрешният глас. Родителите, които ги лишават от тази възможност, застават на пътя им и им пречат да пораснат.“ – твърди Коулсън в интервю за Daily Mail.

Пред родителите стои задачата да разберат кога детето действително има нужда от помощ и кога могат да го пуснат „на свободно плаване“. Важно е да не се пресича чертата, да не правим за тях неща, които те могат и трябва да вършат сами.

„Възпитанието може да се сравни с ходенето по въже – някои родители дават възможност на детето си „да падне“ от въжето, за да го закалят, понякога твърде екестремно, но другата крайност също гъмжи от проблеми.“, смята Коулсън.

Децата, които през цялото време са били обслужвани, предпазвани от всякакви неприятности, лишени от възможността да преодоляват трудности, се превръщат в мекотели, безволеви тийнейджъри.

Мамо, живей си живота!

f953292594c3d826ba9a7d78ef4123dd XL

Най-неприятното последствие от шерп-родителството е, че у детето се развива твърдата убеденост, че всички са му длъжни, светът е в краката му, а то леко и безпроблемно продължава напред.“ – пояснява Коулсън. Израснали в условията на хиперопека, тийнейджърите не желаят да поемат каквато и да било отговорност, по всякакъв начин бягат от нея. Те имат психиката на жертви – убедени са, че нищо не могат, че не умеят да вземат самостоятелни решения и да носят отговорност за последствията от тях.

Ако нещо не им се получава, виновен е винаги някой друг, никога те. Или просто признават, че не са имали желание да постигнат какъвто и да било резултат… Но вината не е тяхна, виновни са родителите, които с всички сили са се стремили да им осигурят "щастливо" детство.“, казва Коулсън.

Затова родителите, които чувстват, че се превръщат в шерпи на децата си, трябва да положат усилия да върнат баланса в методите си на възпитание, докато не е късно.

„В идеалният случай, когато детето не успява в нещо, трябва да вървим по средата между „нека се провали, ще му е за урок“ и „ще го направя вместо него“ – казва експертът. – „Ние трябва само да сме до него, ако се появи нужда, да предложим помощ и подкрепа, да кажем: „Облегни се на мен за минутка, държа те.“ Ако видите, че детето се справя, въпреки трудностите, не се намесвайте, дайте му възможност да продължи само, а усещането, че е в безопасност, че ще му се притечете на помощ, ако се наложи, ще е неговата морална опора.“ 

 

Препоръчваме ви още:

Как да възпитаме правилно родителите - ръководство за деца

8 умения, които ще помогнат на тийнейджъра да оцелее като възрастен

Майка-орлица или прелетна птища

Преди дни в Ню Йорк беше обявена извънредна ситуация заради бума на морбили, с епицентър Бруклин. Регистрираните нови случаи са около 300. Кметът на града Бил Де Блазио разпореди жителите на бруклинския квартал Уилямсбърг да бъдат ваксинирани до 48 часа. Глобата при отказ е 1000 долара.

Както съобщава BuzzFeed News в последно време в Ню Йорк са станали популярни т. нар. морбили-партита, на които родители събират заедно болни и здрави деца, които не са ваксинирани срещу морбили и никога не са боледували, за да си изработят „естествен имунитет“. Insider напомня, че подобни партита на антиваксъри са били устройвани и по време на бума на варицела. Лекари и власти настоятелно препоръчват да не се рискува здравето на децата, тъй като е невъзможно да бъде предсказан отговорът на организма. Те призовават ваксинирането на малките жители да започне от шестия месец и на една година да бъде направена реимунизация.

16 хиляди проверки, 112 акта, 50 лв. глоба за антиваксърите

fce954322fa92f3392ceef82384ee0e7 XL

По данни на местните здравни служби, епицентър на епидемията от морбили са районите, в които живеят ултраортодоксални евреи. Подобна беше ситуацията през март в съседен окръг на щата. Тогава заради епидемията от морбили, на неваксинираните деца до 18 години забраниха да се появяват на обществени места в продължение на 30 дни. Резкият ръст на заразени в Ню Йорк е настъпил след еврейския празник Пурим, който членовете на общността отбелязват с многолюдни прояви.

Италия забрани на неваксинираните деца да ходят на училище

47d514db89ba887685b2b44bb3616e00 XL

BuzzFeed News съобщава, че нюйоркските ултраортодоскални семейства, които не ваксинират децата си по религиозни съображения, са главна мишена на антиваксърската кампания. Властите и медиците в Ню Йорк са осведомени за случаи, при които антиваксъри са звънили на родителите в тези райони. Активистите им обяснявали, че ваксините водят до аутизъм, плашейки семействата, които са готови да се откажат от убежденията си заради здравето на децата.

Водеща снимка: buzzfeednews

 

Препоръчваме ви още:

Отказът от имунизации сред главните опасности за 2019 според СЗО

Какво трябва да знаем за морбили

Когато фактите говорят, антиваксърите трябва да мълчат

 

Мама става преди всички, за да изпразни съдомиялната, да изглади чорапите на мен и тате, и да приготви за всички закуска със соево мляко. Докато закуската ври, тя е в банята за сутрешния тоалет и да си измие зъбите с еко паста. После ние с тате се събуждаме и ядем най-здравословната закуска на света – пресен спанак, яйца на очи и полезна овесена каша без сол. Най-много от всичко мама се страхува от глутена, а аз се страхувам да не правя трохи от безглутеновия хляб върху бялата покривка. Всяка сутрин мама прави снимка на закуската, като внимава в кадър да не попаднат краката ѝ без педикюр или косматата татуирана ръка на тате. Поства снимката в инстаграм.

Мама е идеална – поне така казват всички наоколо: приятелките ѝ, съседите, последователите ѝ в социалните мрежи.

Сядаме в колата и пътуваме към детската градина. Тя е само на минута път през двора, но мама винаги ме вози дотам, в столчето за кола на задната седалка. Избирахме го почти един месец, след като прочете стотици отзиви и прегледа десетки видеа с краш тестове. Разбира се, нашето столче за кола е най-доброто в света и трябва да се ползва, особено ако пътувате с мама, която кара покрай двора с 5 км/ч. Тя постоянно се разсейва с нещо – чете коментари за идеалната ни закуска и споделя рецептата си за пая с тофу, който изпече вчера.

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

feb01c6426e9633288bf84ce1e186ae3 XL

В градината мама съблича космонавтчето ми с истинска кожа от енот на качулката. Когато ни го доставиха от интернет магазина, тате дълго се възмущава, че той например не може да си позволи зимно яке за такива „безумни пари“, а мама му каза, че е безумие да жалиш пари за детето си. Освен това дете в дреха от втора употреба никога няма да събере хиляди лайкове в инстаграм. Заради кожата от енот понякога ме вземат за момиченце, но търпя, мама толкова го чака това космонавтче.

В последно време тя ми дава една кутийка, където са събрани нейните целувки. Знам, че там няма никакви целувки, но мама прочела в блога на някаква друга майка, че е много полезно за детето да си носи такава кутийка в детската градина и най-редовно ме праща с нея. Важното е да не се притеснява, че ще ми е мъчно за нея.

Затова пък в градината малко се страхуват от нас. И възпитателката „с къщата на главата“, и директорката „с дантелената блузка“ и „неадекватните деца“ и кой знае защо – другите родители. Тези, с „неадекватните деца“, не ни интересуват. Смятам, че това е хубаво. Сигурно ни уважават.

Когато събират пари в градината, мама не дава. Откъде-накъде, нали получават заплатите си от нашите данъци?! Първите шест месеца мама ходеше с мен на градина, гледаше с какво ме хранят, дали ме обличат, когато стане студено, дали не ми нанасят някаква психическа травма. Ако не сте чували, психическата травма може да бъде нанесена от каквото се сетите – забележка от възпитателката, скарване с някое лошо дете, нечие голо дупе, шапка от миналогодишната колекция на Molo, книжка, недостатъчно похвали или закъсняло „браво“.

На всяко тържество мама, разкъсвайки се между телефона и професионалната камера, крещи високо, за да надвика аплодисментите на другите родители: „Даниел, ти си най-добрият!“

Всъщност аз не съм най-добрият. Аз съм травмиран. Веднъж, когато бях на две години, се случи нещо катастрофално – родителите ми се скараха в мое присъствие! Мама, която сякаш е родена в кашмирена рокля, с нежна усмивка и купа пилешки бульон в ръце, крещеше из цялата къща: „Забранявам в дома ни да идват тъпите ти приятели на бира. Срамно е дори да се показваш с тях!“ Тате хвърли по нея парче безглутенов хляб. Оттогава аз, като жертва на домашно насилие, редовно посещавам детски психолог. Неотдавна на мама ѝ се стори, че краката ми са твърде дълги. Не са идеални. Като на баща ми, разбира се. Дори започна да търси информация възможно ли е да ме оперират или да ме сложат на апарат, който би спрял растежа им. Когато разбра, тате дълго се смя. Чух всичко това и започнах да ходя на психолог два пъти седмично.

Детето като бизнес проект

467a11bbfad7b1d341b6b5e16438d2b3 XL

Задължително разказвам на мама кое дете от градината ме е обидило през деня. Аз ѝ разказвам, че Митко ми е взел камиончето, а Мария е хвърлила скарида в супата ми. Мама нервно причаква родителите на „малките идиотчета“ в коридора и провежда с тях дълги възпитателни беседи. Мама има право. Тя най-добре знае. След това родителите бързо се изпаряват от градината, без да ни поглеждат, и даже ми се струва, че учат децата си да стоят по-далеч от мен.

И по-добре! Защото всички тези деца са от асоциални, непълни и мизерни семейства, в които, представете си, в почивните дни пият вино, не водят децата си по кръжоци, отрочетата им не могат да четат на три години и ги хранят със сандвичи. Съгласете се, че това е напълно неподходяща компания за мен. Ходя на градина само заради „социализацията“. За да нямам после проблеми в училище. Макар че мама сериозно обмисля домашно обучение, за да ми се посвети докрай, напълно и без остатък.

Мама ме взема от градината по-рано. Трябва да ходим на клуб по шах. Или на хокей. Или на английски, плуване, рисуване, айкидо, според деня от седмицата. Мама много инвестира в мен – и пари, и време, и сили. Тя е отговорна. Щом си родила дете, бъди така добра да се занимаваш с него – така казва и на приятелките си, когато се оплакват от своите отрочета. Разбира се, би било по-добре, ако мама инвестираше в шоколадови яйца, разходки в парка, разговори за света преди лягане. И в малко живо кученце. Но тя смята, че трябва да се инвестира в знания и труд. Животните могат да ти докарат само някоя алергия. Освен това, при всичките и постове за здравословното хранене и стевията, е опасно да постваш шоколадови яйца.

След като приключа с шаха, си правим малка разходка пред къщи. Неидеалните майки по това време вероятно се търкалят по диваните си, в които се въдят всякакви акари, и мислят, че за днес са обърнали достатъчно внимание на децата си. На двора се събират само мамините приятелки, същите прекрасни майки като нея. Докато не се е стъмнило и не сме изцапали скъпите си якета, те ни снимат с телефоните си и публикуват снимките във всички възможни мрежи с коментар: „Играем с приятелите.“

- Как е вашият Стефан? Моят вчера след музея ме помоли да му подаря комплект „Млад физик“? А аз исках да си купя нови панталони за разходките… Ще се наложи да си нося старите, добре че зимата свършва.

- О, значи е време да купуваме якета за следващата зима! Една моя приятелка пазарува от разпродажби в Щатите…

- Благодаря, но ние купуваме само определени марки.

Защо майките се критикуват помежду си

52436fbdfde019ceb073eef702c11f48 XL

Струва ми се, че ако ние с приятелите не бяхме длъжни да симулираме игри, също щяхме да си говорим. Повярвайте ми, има какво да си кажем:

- Мама прочете вчера в една книга, че с детето трябва постоянно да се разговаря, за да проговори по-бързо и по-добре. Често казано, чувствам се неудобно с нея. Отиваме на детската площадка и се почва: „Това е въртележка. Въртележката е синя. Тя се върти. А това е момче. То е малко. А, виж кученце, бау-бау. Кученцето е голямо и черно. Всъщност какво прави на площадката? Къде са тия, които ловят бездомните кучета… “

- Моята реши да води мамешки влог. Каква дума „мамешки“, за „влог“ да не говорим. По цял ден ходи по петите ми с телефона, снима видеа. Вярно, накупи сумати играчки, аз ги разопаковам пред камерата и въздишам възхитено, а мама коментира: „Скъпи, покажи вертолета“. Казва, че когато влогът стане много популярен, спонсорите ще ни пращат играчки безплатно и ще напълним цялата къща с тях.

Преди лягане играем на „спокойни, отпускащи игри“. Тате ми чете книжка, а мама, останала без сили, въпреки протестите му, ни снима и поства снимката с текст „Най-добрият мъж и баща на света“.

След това ляга до нас и мигновено заспива. Day over. А аз не спя и мисля, че мама много иска да порасна най-умния, образования, възпитания и, разбира се, най-щастливия. А аз може да стана и съвсем обикновен. Мениджър от среден клас. Или шофьор на камион, много искам. Или ще мънкам в креслото пред психолога: „Мама избра домашното обучение и сега не умея да общувам с хора.“ Но това, което най-много ме тревожи, е с какво ще се занимава, когато порасна? Тя няма собствен живот и едва ли някога ще има.

Източник: n-e-n


Препоръчваме ви още:

Не убивайте детските мечти

Колко извънкласни форми са нужни на щастливото дете

Детето-трофей

 

Брад Кърнс е баща на две момчета, автор на блог, чиито забавни текстове увличат хиляди читатели. В един от тях австралиецът описва ден от живота си, когато му се налага да се грижи за децата.

Днес ще трябва да поработя като майка…

Нали ви се е случвало жена ви да каже: „Иска ми се да съм баща“, а вие да отговорите: „Че то е едно и също“?

Зарежете всякаква работа, седнете по-удобно, отпуснете се, налейте си нещо за пиене, вземете пуканките и затегнете коланите, защото ви каня на пътешествие, което може да се сравни само със спускане с влакче на ужасите, съпроводено с водопади от повръщане, екскременти и сълзи - докато успеете да се справите със собствените си неразположения, ще ви трябва да се заемете с детските.

Всичко започна вчера, когато ми се наложи да избягам от работа. Защото съм татко… Принципно татковците имат право на почивка под социално приемливия предлог „аз осигурявам семейството“, докато майките продължават да правят това, което на жените им се получава сякаш от само себе си, без почивка.

„Има проблем с черния ми дроб.“, гласеше съобщението от Сара и тогава ми се наложи да стана майка. Това беше преди 24 часа…

Представете си субтитри като в „Закон и ред“

17,00 – връщане вкъщи. Орелът е в гнездото.

17,01 – първоначален оглед на дома:

В хола е погром.

Хранителни запаси: желирани мечета, сосове, чай в пакетчета и очевидно отсъствие на размразено месо.

Защо побесняват майките

acb1c7a29e4afb847e63ea0455deea1b XL

Нокс (2 г.) едва говори, но иска да гледа DVD и го заявява с рев. С Фин (6 седмици) може да се общува само с помощта на играта „топло-студено“, за да разбереш какво иска: когато е топло - плаче, когато е студено – плаче още по-силно.

Зареждам дивидито, за да спечеля време, ангажирайки Нокс. Фин продължава шумно да иска нещо, не знам какво. Продължавам да гадая, но по-топло не става. Шишето за хранене свежда рева до обикновен плач. Ще се справя.

Някой спомня ли си „Аристос – невероятният готвач“? (б.р. кулинарно шоу по австралийската телевизия). Пичът, който надниква в полупразния шкаф с остатъци от консерви и полуизгнили зеленчуци и може да приготви кралски обяд от три ястия…

Нокс получи юфката си за 2 минути (да ме извиняваш, Аристос).

Нощта наближава и търпението ми е на изчерпване. Примирих се с това, че Нокс лепи стикерчета по моите много космати крака, само да има мир. Реших, че ще ги избръсна сутринта, само да не събуди Фин.

Децата са невероятни, когато спят. Знаете какво имам предвид. Когато сте сменили памперса, нахранили сте го и внимателно сте го взели на ръце, за да се оригне и то се оригва, а вие му гладите гръбчето, за да се успокои. Клепачите му натежават, тихо подсмърча и вече не може да се съпротивлява на приятната топлина, която го принуждава да затвори очичките си… Това наистина е прекрасно…

Тогава вие внимателно го повивате, приближавате го към лицето си и го целувате по челото и го люшкате сякаш танцувате бавен валс, без партньор, и доволно се оглеждате, защото сте супер, то е заспало и внимателно го слагате в креватчето му, завивате го, пооправяте гънките на одеялото, слагате му играчката… по каквато и причина да правите всичко това… то е прекрасно. Това е мил и безгрижен момент, който споделяте заедно…

Поне до секундата, в която започва отново да реве така, сякаш сте го блъснали в стената.

Минимум веднъж на нощ, нали??? Защо не ми се искаше да повторя това в 22,30… 00,00… 1,45… 3,30…

Беше много интересно да разбера, че тази прогресия продължава до 5,00, ако не смятаме факта, че това е началото на новия ден. Знаете ли, че лишаването от сън е вид изтезание?

Тате е спокоен

8dcbd65e1b504cf67097f96ae2a567bd XL

И ето, в 5,30 сутринта седя в стаята и се терзая няма ли да се събуди Фин и изведнъж влиза Нокс и казва „привет“. В този момент разбирам, че предпочитам да съм татко, а не мама.

Така, децата са нахранени и измити, планирам да се отдам на домакинска работа. На практика това означава да прекарам два часа с Фин на ръце, постепенно изпадайки в предизвиканите от безсънието халюцинации; позволявайки на Носк сам да избере каква солета или бисквита иска, докато най-накрая се заиграе с влакчето си. Пиша на Сара: „Наистина лека нощ, скъпа“…

На вратата се почуква… Някога оказвали ли сте се в ситуация, когато идва някой и ви хваща натясно? Ето какво изпитах, когато отворих вратата и видях тъщата.

„Добре“ изглеждах – небръснат, рошав, с вчерашните панталони и чорапи, и суитшърт на голо. Не съм взел душ, не съм си мил зъбите. Нокс се измъква от спалното чувалче и иска да му отворя още един йогурт с мюсли. Аз отварям вратата и тя вижда, че купата с полуизядената юфка е още на масата, из целия хол са налепени стикерчета, а вкъщи е абсолютен хаос.

В този момент разбирам, че съм се провалил. Освен това разбирам, че тя разбира, че аз разбирам, че съм се провалил. Слабото място, което се мъчим да скрием от родителите на половинката си.

Бях майка само за 16 часа и не ми се получи.

Не се справих дори с личната си хигиена, а жена ми успява да поддържа и ред вкъщи, да възпитава децата, да готви и дори да излиза и да се занимава с нещо за лично удоволствие.

Сара все още е в болница… Оздравявай бързо, момичето ми.


Препоръчваме ви още:

Какво научих, докато бях баща в майчинство

Защо никой не ме предупреди?

15 признака, че мъжът е станал баща

Автор: Мая Цанева

Прозорецът ме гледа леко мрачно. Освен че е покрит с прах, на него има изписано и Led Zeppelin. Надписът стои там от зимата, когато стъклото беше запотено и съпругът ми написа името на любимата си група. Е, по-добре това, отколкото друго.

Покрай надписа, а и заради скорошни събития, се замислих за мечтите. Една от явно неосъществимите мечти на мъжа ми е да отиде на концерт на Led Zepellin. Друга негова мечта е да престана да му се пречкам, докато готви, но все там се озовавам.

И така, направих пролетно прочистване на обещанията към самата мен и мечтите си.

1. Отказах се от идеята да ходя с изряден маникюр и грим. Опитах се наистина, но нямам навици и време. Добрата новина е, че открих, че за кратко мога да съм с червени нокти и ми харесва. Три дни фатална жена в червено... кой ти ги дава. За грима дори не искам да говоря, но казват, че естественото отново е на мода.

2. Да ходя на фитнес е мечта, която пазя като скъп спомен. Изтръсквам я от прах всяка пролет и после я забравям постепенно. Тази година положението не се е променило. Хубавото е, че ходя повече пеш и не ползвам асансьор и спокойно мога да тръгна „по крака“, ако съм в настроение. Но, моя фитнес мечта, да си кажем сбогом!

3. Да бъда добра майка. Това е сериозна тема, но ще бъда кратка. Не знам какво е си „добра майка“, аз не съм прочела точно определение нито в книгите за родителство, нито в държавните разпоредби.

Не ставаш!

243c2bedc7a26642b373429114bcb9f9 XL

Каква е майката, която работи по 16 часа, за да може децата да имат всичко необходимо, но пропуска да им каже „лека нощ“?

Ако стои до бащата насилник, за да имат хлапетата баща?

А майката, която не пуска ръката на детето си, дори когато то играе на пясъчника?

Майката, която се отказва от второ дете, за да има достатъчно за първото?

Майката, която приема децата си за принцеси и крале, а себе си – за прислужница?

Затова реших да се откажа от това да бъда „добра майка“ като мечта, а да правя малки крачки като родител, който иска да опознае детето си, да е с него, докато прави своите правилни и грешни избори и да му даде крила да продължи напред. Най-ценното, което научих от майка си, е да дам на сина си гръб, за да е уверен в себе си. Тепърва предстои да му давам възможност след възможност да поема отговорност за постъпките си. Аз искам да познавам сина си и той да ми вярва. Смятам, че добрата майка прави това – бавно и полека.

4. Да бъда различна. Винаги съм искала да бъда различна. Никога не съм била със синя коса, не съм скачала с парашут, изкачила съм само Черни връх. Страхливка съм.

Най-трудната битка, която водя, е да не завиждам на стойностните и различни хора, които познавам. Да не се самосъжалявам.

Те са напълно обикновени на вид, но имат ум и дух на изследователи, смели сърца и силна воля. Често мечтая да бъда такъв човек. Имам своите силни моменти, но както наскоро си признах, вече съм уморена за подвизи.

Стремя се към еволюция, а не горя в революции. И да, ставам все по-обикновена. Щастлива съм, че всички сме здрави, че имам работа, която обичам, че пералнята работи отлично. Кой има нужда от мечти, щом животът е мечта, ако усещаш сладките моменти?

Обещайте си

82666daada52f04f02214f4311d23448 L

5. Не знам за за вас, но като тинейджър аз си мечтаех за концерти на български и световни групи. Това си беше истинска мечта. Днес съм изпълнила част от тези си желания. Но както аз, така и други мои приятели, искаме все повече концерти на групи, музиканти, които ги няма, или вече почти са изчерпали енергията си. Много ни се иска да си инжектираме от лудостта, с която пораснахме и станахме хората, които сме сега.

Но Крис Корнел, Кийт Флинт, Явор Захариев, Рони от Nasekomix и Sentimental Swingers си тръгнаха от концерта без бис. Роби Уилямс прилича и се държи като „чичак“, както би казал мъжът ми, но това е от възрастта, болежките, умората. Дичо е „Дичка-та“ от шоу за имитации и наистина изглежда уморен. Ъпсурт се разпадат, Уикеда вече ги няма.

Кои са следващите ни музикални мечти? Рано е за концерти в небето. Късно е за клубни партита до 5 сутринта. Какво следва?

Ще завърша с изречение от любимо мое есе, което е нещо като песен „Wear sunscreen“. В него се казва: „Не се обвинявайте, ако не знаете какво да правите със живота си. Най-интересните 40-годишни хора, които познавам, не знаят какво да правят с живота си“. Време е за нови мечти, дори и да (не) знаем какво искаме от живота си. Но преди това трябва да разчистим старите и да си благодарим, че мечтаем.


Препоръчваме ви още:

Искам стадион!

Всичко, което ни свързва

Решението

 

Всеки един от нас има история. Стига да сме готови да се „съблечем“ пред непозната публика и да разкажем как изглежда животът през нашите очи - с идеята чрез разказа ни публиката да успее да се постави на наше място и да ни разбере. Крайната цел е да се създаде емпатия между хората, а това може да се случи, когато чуем историята на някой различен от нас. С няколко думи това е философията на формата ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА (People Who Usually Don’t Lecture). Историята му тръгва от Тел Авив преди 4 години в отговор на пренасищането от „вдъхновяващи“ конференции и лекции. На първото събитие има 400 зрители, а миналата година са вече 4000.

Когато научават за него, няколко млади българи решават да кандидатстват, за да станат част от общността, която прави този формат по цял свят. Печелят конкурс и заедно с екипи от Ню Йорк, Лондон, Чикаго и Мумбай преминават през обучение в Израел, за да си го „донесат“ в България. На 21-ви април, в София, е първото подобно събитие за Европа. Освен в Тел Авив, то вече се е провеждало в Буенос Айрес, Сан Франсиско, Ню Йорк и Йерусалим. Сред предишните лектори на събитията в различните градове е имало съпруга на сериен убиец, пожарникар, рекламист, човек със синдром на Турет, бежанец, професионален геймър и други.

hora koito2

От първо лице

„Ние бяхме на генералната репетиция на събитието в Йерусалим миналата година. Мога да кажа от първо лице, като публика, че е страхотно преживяване, което ни отваря очите за теми и хора, за които не сме предполагали, че съществуват или че живеят по начина, по който го правят. По време на събитието публиката не задава въпроси, но след него могат да се запознаят с лекторите и да си говорят. В България ние тепърва започваме. Това е първото такова събитие и искаме да се случва веднъж годишно оттук нататък. През януари направихме едно малко събитие в „Гьоте-институт“, на което събрахме приятели и познати. Разказахме им за формата и заедно избрахме темите, които са ни интересни. На базата на тези теми започнахме да търсим хора. Този тип проекти отнемат доста време, за да постигнат резултат, който да е видим в обществото. Но вярвам, че с всяко изминало събитие успяваме с много малки крачки да се доближим едни до други. Мисля, че всеки човек от публиката ще си тръгне с поне една любима история.“ - разказва Татяна Павлова от екипа на „ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА“.

На 21 април, от 19 часа, зрителите в Първо студио на БНР ще се срещнат с шест интересни личности и ще чуят историите им. Един от тези колоритни говорители е Чужденецът.

hora koito

Чужденецът, Тийнейджърката и Съдебният лекар, снимка: Фелия Барух

Чужденецът, който обикновено не говори пред хора

 „България е трудна за живеене и лесна за обичане. Аз съм изумен, хипнотизиран и пристрастен към доброто и лошото в България.“ – едва ли сами можем да опишем страната си по-добре в няколко думи. Така обаче я описва един човек, който живее в нея вече 20 години. Сам казва за себе си, че не е нито чужденец, нито българин, че не е нито там, нито тук.

Признава, че когато пристига в България, се е чувствал като Алиса в Страната на чудесата. Това обаче бързо се променя, защото намира приятели.

Сблъсъкът му с българските навици, традиции и обичаи е челен, но и много забавен. Научава „по трудния начин“ колко е важно да гледаш в очите човека отсреща, докато му казваш „Наздраве!“. Веднъж го заплашили на шега, че ако изпусне този важен момент от наздравицата, го чакат седем години лош секс. Оттогава не пропуска да изпълнява обичая, както си го знаем.

PWUDL Chujdenecat

Чужденецът от ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА. Снимка: Фелия Барух

Днес той е избрал да остане в България и да бъде баща тук. Защото България му дава свободата да бъде такъв, какъвто иска. Свободата, която не е имал на друго място по света.

Той е чужденецът от ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА (People Who Usually Don’t Lecture). Той ще разкаже своята история – история на промяната, на адаптацията, на приятелите, на това да намериш своето място. История, в която ще видим себе си или някой свой близък. История, която ще ви „изуми, хипнотизира и пристрасти към доброто“.

Той е един от шестимата ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА. Думата този път ще бъде дадена на хората, които обикновено не чуваме или подминаваме незабелязано, докато бързаме по своя си път.

Събитието вече се провежда в Ню Йорк, Сан Франциско, Буенос Айрес, Израел, а тази година София се присъединява към новите градове, сред които са Мумбай, Чикаго и Лондон.

ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА е на 21 април от 19:00 часа в Първо студио на Българското национално радио в София.

Повече за проекта можете да видите тук. Следете страниците във Facebook и Instagram.


Припоръчваме ви още:

Какво е да си патриот?

За чужденците с любов и омраза

Българи

 

Между четвъртата и шестата година като че ли е най-приятният период за родителите – децата не са нуждаят от предишните грижи, достатъчно е да ги наблюдаваш и да записваш бисерите им. Все пак кое е най-важното за тази възраст.

Всичко е игра

Интересите на четиригодишното дете преминават от познанието на материалния свят в сферата на отношенията и емоциите. Децата започват да се забелязват едно друго, да разбират, че наоколо има много хора с техните си задачи и грижи. От 4-та до 7-та година активно се развива навикът за социално взаимодействие. Това е нужно, за да станеш част от общността, човек, който с всяко свое действие разбира, че не е сам, че наоколо има други хора, че трябва да се учи. Играта помага на децата да се справят с това. Тя е основната им дейност в този период.

Обучението също е игра с определени правила, по време на която децата постепенно придобиват нови навици и знания. Ако изпълнението на домашните задължения се превърне в игра, те с желание ще помагат на възрастните.

В доучилищна възраст детето започва да усвоява етичните норми. Отначало оценява само чуждите постъпки. Едва към шестата си година може да обмисля поведението си и да действа в съответствие с усвоените норми.

6 опасни игри, полезни за детето

decata proshtavat

Не воювайте с дете, което моли за играчки

Когато имаш твърде много играчки, не изпитваш необходимост да фантазираш – както е с детската кухня например, с приборите и продуктите, които са като истински и т.н. Подобна вещ предизвиква у него възторг, то непременно ще поиска да му бъде купена. Но тази кухня не е това, с което ще му е интересно да играе. Радостта, че я притежава, ще продължи няколко часа, след това ще бъде забравена, а после ще го открием да си играе с кубчета, камъчета или пръчици в някой ъгъл.

Няма смисъл да купуваме на детето нещо, от което то се възхищава, но и не бива да му се караме, че го е пожелало. Често се случва да се опитаме да го дръпнем от витрината или нервно да кажем „няма да купим това“, „вечно искаш нещо“, „и нея ли да счупиш“. Децата чувстват това като заплаха за привързаността им и моленето се превръща в устойчиво поведение.

Не бива да воюваме с дете, което иска играчка. Можем да опитаме да се съгласим с желанието му: „Да това е много хубава бензиностанция, дай да видим как са я направили. Ние не сме говорили да купуваме такава играчка, но съм съгласна с теб, че е много хубава.“

Ако детето не може да преживее и ден без някакъв подарък, е важно инициативата да е у нас и да успеем да го зарадваме с нещо, преди да е заявило поредната прищявка. Не е задължително да купим играчка, можем да направим самолетче от лист хартия или да му донесем вкусна ябълка. Все пак децата не разбират къде изчезват родителите им всяка сутрин, когато отиват на работа. Ако мама или тате му носят нещо вечер, когато се прибират, значи са мислили за него.

Играта на играчките

1990ac324e26b7e716caf3c87ed6c195 XL

Всяка възраст има своите страхове

Чудовища, странни шумове в тъмното, чичко с бял халат, огън или голямо куче - децата в тази възраст се страхуват от какво ли не. Психолозите смятат, че на всяка възраст съответства определен набор от страхове.

Децата на една година се страхуват да не загубят мама или да се окажат в непозната обстановка. За 3-5-годишните са типични страхът от тъмното и самотата. След 5-та година в живота на детето се появяват нови страхове – страх от наказание, смърт, бедствия. След 7 години започват притесненията, свързани с училището. Всички тези процеси са нормални и при повечето деца отмират от само себе си.

Бедата е в това, че границата между нормалните и натрапените страхове нерядко е размита. Въображението и лекотата, с която детето превръща камъчето в кола, му изиграва лоша шега, когато вечер завесата се превръща в чудовище. Тогава страховете в пряк и в преносен смисъл му пречат да живее. В такива случаи детето има нужда от помощта на специалист. Хубавото в тази ситуация е, че детските страхове се преодоляват буквално след 2-3 сеанса при психолог. Важно е да не изчакваме, докато детето съвсем се измъчи.

Тъмната стая

2b9b72303a195511df58deb3249f170b XL

Детската градина не е еквивалент на социализацията

Не бива да се поставя знак за равенство между социализацията и детската градина. Детето наистина има нужда да общува с връстници, да играе с тях. При това за някои деца час игри е напълно достатъчен, а за други и 10 часа са малко.

Детето има нужда от общуване, от социални контакти. Но детската градина, във вида, в който съществува, с еднаквия подход към всички деца и продължителното пребиваване от сутрин до вечер не е подходящ вариант за всяко дете. Всъщност детските градини са били създадени не за децата, а за възрастните, за да има къде да ги оставят. Потребностите на децата са на второ място.

Спортните клубове и школите също в по-голямата си част са изградени на принципа „всички изпълняват това, което казва ръководителят“. Този подход ги подготвя за училището, детето отрано разбира какви са правилата на играта, но само вертикалното взаимодействие – възрастен-дете не е достатъчно за социализирането му. Децата имат нужда от свободна игра и взаимодействие едно с друго.

Източник: mama


Препоръчваме ви още:

Синът ми е твърде зает, за да чете

До детската градина и назад

10 неща, които не трябва да правим за децата си

 

 

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам