Детето като бизнес проект

Автор: Анна Бикова

Разхождаме се в парка с една позната. Двете сме с децата си. Само че моите деца тичат някъде напред, събират по пътя си всякакви пръчки, висят по люлките, а нейното уютно се е свило в маминия корем. Тя сияе в очакване и с упоение разказва за подготовката си за предстоящото събитие. Вече са проучени куп сайтове, прочетени са стотици отзиви, избрана е най-добрата количка, столчето за колата, столчето за хранене. По препоръки е намерен най-добрият акушер-гинеколог, най-добрият педиатър, който посещава пациентите си по домовете им, най-добрият масажист, най-добрата школа за ранно развитие най-добрият учител по английски и треньор по тенис…. Гледам закръгления й корем и в мен назрява въпрос към обитателя му, дали ще иска да се занимава с тенис?

- Задължително ще го запиша на танци! Това е осанка, култура, способност да се презентираш! – вдъхновено и радостно завършва своя доклад познатата.

При предишната ни среща (с около една година давност) тя ми разказваше за курсовете по стратегически мениджмънт за развитие на бизнеса. Интонацията й тогава много приличаше на сегашната и това породи в мен асоциация – като че ли детето е поредният мамин бизнес проект.
Към него обаче не бива да се предприема същия подход, като в бизнес планирането. Детето идва на този свят не за да оправдава надеждите ни и да живее според нашия план. То има свои задачи в живота. Не е наше продължение, а самостоятелна личност. Амбициите какво трябва да бъде, пречат да разберем какво е детето ни всъщност.

Колко извънкласни форми са нужни на щастливото дете

67f33c3f1fe5161065c4997ada34ab78 XL

Междувременно моята позната разказва, че след шест години трябва да се преместят в района на някакво престижно училище, в което учат децата на нейна приятелка. Много добро училище.

- Ти на какъв принцип избра училището на големия?

Нейният въпрос, подхвърлен по време на монолога, ме изкарва от състоянието на медитативно слушане и равновесие. За миг изпитвам вина, че подхождам толкова нехайно към бъдещето на децата си.

- На принципа на близостта до дома. Устройва ме, че се намира точно срещу двора ни и от първи клас синът ми ходи сам на училище.

- И толкова?

- И толкова.

- Но учителя му ти ли го избра?

- Не. В живота си детето ще среща различни хора. Различни учители, преподаватели, работодатели. С различни изисквания и характери. Не мога цял живот да му избирам хората, които ще бъдат до него. Моята задача е да науча сина си да установява контакт и да изгражда отношенията си с всеки човек. Освен това и най-добрият педагог, и най-доброто училище не са гаранция за успеха на конкретното дете. Всеки педагог има в класа си отличници и изоставащи.

- Тогава какво трябва да се прави, за да бъде детето отличник?

- А защо непременно трябва да бъде отличник? Лично аз съм ориентирана към емоционалното благополучие. В това училище, с тези учители, в този клас детето се чувства добре и комфортно. Ако изведнъж се почувства зле, ще помисля какво да променя. Относно училищната успеваемост съм на мнение, че тя в по-голяма степен зависи от усилията на родителите, а не на учителите.

Познатата замълчава и следа малко задава въпрос за по-ранния етап от моето родителство.

- А как избра групата за ранно развитие?

- Не сме посещавали. По-точно с Арсений посетихме пробни занимания в различни групи, но скоро разбрах, че е по-добре да не присъствам. Не можех да изключа педагога в себе си и да се наслаждавам на процеса. Неволно акцентирах върху методическите грешки на педагозите и мислех как аз бих организирала заниманието. Освен това ме мързеше да ставам рано сутрин, да будя детето, да го водя с градския транспорт с прекачвания до мястото на заниманията. По-комфортно ми беше да ставам когато си искам, да не бързам със закуската, да се приготвя за разходката в близкия парк. Синът ми започна да ходи на групови занимания след 4-тата си година, защото тогава вече не беше задължително мама да присъства и защото това беше айкидо, а по отношение на спорта мама не е професионалист.

- А защо точно айкидо?

- Защото на детето му харесваше. Започнахме с фигурно пързаляне, но след месец тренировки категорично отказа да излезе на леда.

- И ти не настоя?

- Не. Защо да уговарям детето за нещо, което не му харесва, ако може да намери това, което му е по душа. Ние така и от музикалната школа си тръгнахме след половин година занимания. Имаше и кастинг в балетна школа. Моя седемгодишен го разтягаха, извиваха му стъпалата, а после казаха, че има данни за балет. Зарадвах се сякаш са приели мен. Това е детската ми мечта. Като фигурното пързаляне. Но Арсений бързо ме приземи: „Мамо, ти искаше да отида на кастинг. Отидох. Но няма да се занимавам с балет.“ Затова пък пожела да ходи на шах.

- А Саша?

- Със Саша също ще ходим, ще пробваме, ще търсим нещо, което да му хареса.

- Незнааам - скептично провлича познатата – Моите родители настояваха да ходя в музикална школа. Завърших я с „не искам“, но сега съм им много благодарна, защото ме научиха да не се отказвам, да се преодолявам.

- Благодарността към родителите е нещо хубаво. Но да преодоляваш трудности, да покоряваш нови върхове, можеш и когато се занимаваш с нещо, което ти харесва. Тогава имаш повече сили и енергия, съвсем друга мотивация. Времето е твърде ценен ресурс, за да го губим за това, което другите искат от нас. Ти сега свириш ли?

- Не.

- Пееш ли? Вкъщи или в караоке клуб?

- Не.

- А с какво щеше да се занимаваш, ако беше напуснала музикалното?

Познатата ми се замисля. Погледът й се отнася в миналото.

Не убивайте детските мечти

9a66dc56985e2f5f7def2f0d1f5e67f5 XL

- Бих отишла в художествената школа. Там тогава имаше недостиг на деца, приятелката ми се записа и ме викаше със себе си. Но беше нереално да ходя на две места едновременно. Съвпадаха и часовете. Родителите ми настояха за музикалното, аз го посещавах вече няколко години: „Не трябва да се захвърля започнатото.“

- С какво се занимаваш сега?

- Ти знаеш! Печатна реклама, сувенири.

- Знам. Просто исках сама да го кажеш и да съпоставиш. Кое е по-близо до сегашния ти бизнес – музикалната или художествената школа?

Познатата замълчава, а после ми задава провокативен въпрос, сигурно се надява да разбие теорията ми за свободния избор:

- А ти с какво се занимаваше в детството си?

Разбира се, не мога да кажа, че съм се занимавала с психология. В моето детство имаше училищен куклен театър. Ходехме с представленията по детски градини, разказвахме на малките за правилата на движение. Тогава мечтаех някога да се върна в детската градина не като майка, а като възпитател.

Кръжок по танци. Играехме по детски празници. През зимните ваканции учехме по-малките да танцуват. Това ми харесваше дори повече от изпълненията на сцена.

Художествена школа. Повече ми харесваха приложните изкуства, а не класическата живопис. Допадаше ми да усвоявам разни техники, да използвам различни материали. Това после ми беше от полза в работата с децата в оздравителния лагер и детската градина и дори в колежа, защото като студенти непрекъснато правехме някакви проекти. В процеса на обучение си изградих усет към композицията, усет към рисунката. Аз чета детските емоции по рисунките. Мога да рисувам заедно с детето в процеса на работа над неговото емоционално състояние. Разчитам колажите на възрастните, при които чрез картини се очертават проблемите, за които не говорят на глас, защото не искат или не подозират, че имат такъв проблем. Не знам дали сега щях да съм толкова влюбена в арт терапията, ако не беше художествената школа.

Някога оставих ските, защото бях най-бавна от всички. И баскетбола, защото непрекъснато се страхувах, че някой ще ме удари с топка по главата. Трябваше ли вместо да се занимавам в художествената школа да преодолявам страха си и да карам ски? Щеше ли да е по-полезно за клиентите ми днес, ако се бях научила да играя баскетбол?

Като последен аргумент разказавам на познатата за една моя възпитаничка. Нейната майка още преди раждането беше решила, че ще я прави втора Алина Кабаева. Намери най-добрия треньор. Но треньорът погледнал детето и казал, че е пълничко за гимнастика. Все пак дал надежда на майката, че може да отслабне и да дойде отново след 6 месеца и жената реши, че дъщеря й трябва да отслабне. Аз, като възпитател в групата, в която надеждата на родната гимнастика прекарваше 10 часа 5 дни в седмицата, бях длъжна да следя какво яде детето. „Нищо допълнително! Никакъв хляб! Не й давайте филии и бисквити за следобедна закуска!“ А момиченцето молеше през сълзи за хляб. Не обичаше шумните, подвижни игри. По-бавна, съзерцателна, тя рисуваше възхитителни за възрастта си картинки. След половин година не отслабна, въпреки диетата. Но това беше половин година, в която привличахме вниманието на майката върху рисунките на дъщеря й: „Вижте! В тази възраст малко деца рисуват сюжетни картини. Обикновено листът се запълва хаотично с някакви мацаници и дори не можеш да разбереш от коя страна да го гледаш. Вижте! Тя експериментира с цветовете. Сама откри, че може да ги смесва. Може да рисува от сутрин до вечер. Има ярко изразен талант за рисуване. Трябва да се развива в тази посока.“ Добре че майката ни послуша. Така детето има шанс да стане талантлива художничка, а не посредствена гимнастичка.

- Не, не е сигурно – скептично отбелязва моята позната. - Съвсем не е сигурно, че момичето ще стане талантлива художничка. Може след година да захвърли рисуването.

- Възможно е. Но през тази една година тя ще се занимава с нещо, което й харесва, което й е на сърце и за което има способности. Ще е щастлива от това че успява, няма да мисли, че е най-зле от всички, занимавайки се с гимнастика. Детето се развива по-бързо и по-хармонично, когато се занимава с нещо, което му харесва. А придобитите навици ще му останат и може да са му от полза за друга дейност.

- Не можеш цял живот да се занимаваш с това, което ти харесва!

- А не би ли искала? Нима не се стремим към това и като възрастни, когато си търсим работа, която да ни е по сърце? Ясно е, че в живота на ученика има задължително образование и задължителна програма, но поне допълнителното нека е това, което обича.

Познатата потъва в мълчание. Мълчанието е добър знак. Значи тече мисловен процес. Разбира се, тя още не е готова да се съгласи с мен и да се откаже от новия си бизнес проект „Моето дете-чудо“. От друга страна не чувам категорично отричане на личните способности и желания на детето. Значи малкият обитател на маминия корем все пак има шанс за свободен избор. Дете, нямам нищо против тениса, но само ако ти искаш.

Авторката Анна Бикова е психолог, педагог и блогър, автор на "Мързеливата майка или как да ускорим развитието на детето си" и "Самостоятелното дете или как да стана мързелива майка". Публикували сме и други нейни текстове, които може би ще ви харесат.


Препоръчваме ви още:

Аз съм мързелива майка

Детето-трофей

Удобното дете

 

Последно променена в Понеделник, 28 Януари 2019 14:27
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Жената, която направи дом

Жената, която направи дом

16 Юни, 2019 Отношения

Имало едно време...

Имало едно време...

15 Юни, 2019 Истории

Къде е мястото на децата?

Къде е мястото на децата?

14 Юни, 2019 Възпитание

Не убивайте Моцарт

Не убивайте Моцарт

14 Юни, 2019 Възпитание

Нашето доброволческо лято

Нашето доброволческо лято

13 Юни, 2019 Развлечения

Дневник на котарака-беглец

Дневник на котарака-беглец

12 Юни, 2019 Забавно

За правата и хората

За правата и хората

12 Юни, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам