„Приели сме, че всички майки обичат децата си еднакво. Това не е така. В психологията дори има термин „диференцирано родителско поведение“, който обозначава нееднозначното отношение на родителите към децата им. Противно на логиката, от него страдат повече любимците.“, твърди Пег Стрийп, популярен автор на Psychologytoday.

Причините, поради които едно от децата се оказва любимец са много, но най-важната е, че то прилича повече на майка си. Представете си една тревожна, затворена жена, която има две деца – едното е тихо и послушно, другото – енергично, лесно възбудимо, постоянно нарушава поставените ограничения. Кое от тези деца ще й е по-лесно да възпитава?

Среща се и друг вариант – в различните периоди на развитие, родителите се отнасят по различен начин към децата си. Властната и авторитарна майка лесно възпитава детето, когато е малко, защото в по-късна възраст то започва да се противопоставя на решенията й. Затова най-малкото често става маминият любимец. Но и това в много случаи е временна позиция.

„На снимките ми от най-ранно детство мама ме държи като порцеланова кукла. Не гледа мен, а обектива, като че ли демонстрира най-ценната си вещ.“ За нея аз съм нещо като породисто кученце. На повечето кадри от този период съм с огромни панделки, с официална рокля и бели обувки. Много добре си спомням тези обувки „балеринки“. През цялото време внимавах да не ги изцапам или обеля. Те трябваше винаги да са в идеално състояние. По-късно започнах да проявявам самостоятелност и което е още по-лошо, да заприличвам на баща си. Мама беше непрекъснато недоволна. Ясно ми даде да разбера, че съм пораснала не точно такава, каквато е искала и очаквала тя. И аз загубих своето място под слънцето.“

Не всички майки попадат в този капан.

„Поглеждайки назад разбирам, че майки ми имаше повече грижи с голямата ми сестра. Тя непрекъснато се нуждаеше от помощ, а аз – не. Тогава още никой не знаеше, че има обсесивно-компулсивно разстройство. Тази диагноза й поставиха в зряла възраст. Във всичко останало мама се стараеше да се отнася по един и същ начин към двете ни. Макар че нямаше много време за мен, никога не усещах несправедливо отношение към себе си.“

Това обаче далеч не се случва във всички семейства, особено ако майката има склонност към контролиране или нарцисизъм. В такива семейства детето се възприема като нейно продължение и отношенията се изграждат по предсказуеми шаблони. Един от тях аз наричам „детето-трофей“.

Какъв е ефектът от това?

Едва ли ще ви изненадам, ако кажа, че децата са особено чувствителни към различното отношение на родителите. Важно е нещо друго – съперничеството между братята и сестрите, което иначе е нещо нормално, може да има ненормално въздействие, ако към този „коктейл“ се добави и родителското фаворизиране. Изследвания на психолозите Джудит Дан и Робърт Пломън показват, че децата се повлияват по-силно от отношението на родителите към братята и сестрите им, отколкото към тях самите. Според тях ако детето вижда, че майката проявява повече любов към другото дете, това може да обезцени дори любовта и грижата проявявани към него самото.“

Хората са програмирани да реагират по-силно на потенциални опасности и заплахи. Ние помним по-дълго негативните си преживявания, отколкото радостните и щастливите. Затова е по-лесно да си спомним колко щастлива е била майка ни прегръщайки братчето или сестричето ни и колко пренебрегнати сме се чувствали дори в моментите, когато се е усмихвала на нас. Затова обидите, иронията, оскърбленията от единия родител не могат да бъдат компенсирани от другия. Пристрастното отношение има много негативни ефекти върху детето – понижава се самооценката му, развива крайна самокритичност, появява се усещането за ненужност и нелюбимост и това поражда склонност към неадекватно поведение. Така детето се опитва да привлече вниманието към себе си. Всичко това повишава риска от поява на депресия. И, разбира се, страдат отношенията му с братята и сестрите.

За съжаление с порастването човек не винаги успява да преодолее този шаблон. Наблюденията показват, че в семейство, в което е имало фаворит, вероятността от поява на депресия се повишава не само у пренебрегваното, но и у любимото дете.

„Аз се чувствах в капан между двете „звезди“ в семейството: големият ми брат – спортистът и по-малката ми сестра – балерината. Нямаше значение, че съм пълна отличничка, че имам награди от конкурси и олимпиади. Очевидно за майка ми това не беше достатъчно „гламурно“. Тя беше много критична към външността ми. „Усмихвай се – постоянно повтаряше тя – за обикновените момичета е важно да са усмихнати.“ Това беше жестоко. И знаете ли? Моят идол беше Пепеляшка.“

Пристрастното отношение от страна на родителите има още по-негативни последствия, ако децата са от един пол.

Дете на пиедестал

Майките, които гледат на децата си като на свое продължение и доказателство за собствената си ценност, предпочитат детето, което им помага да изглеждат по-успешни, особено в очите на чуждите хора. Класическият пример – майка, която се опитва чрез детето си да реализира амбициите, които някога е имала, особено творческите. Такива примери има много - Джуди Гарланд, Брук Шийлдс и т.н., но „децата-трофеи“ не винаги са свързани с шоу-бизнеса. Подобни примери се срещат и в съвсем обикновени семейства. Понякога майката просто не си дава сметка, че се държи по различен начин с децата си. Но поставянето на пиедестал се прави съвсем открито и осъзнато, дори се превръща в ритуал. В такива семейства децата (независимо дали са трофей или другата крайност) отрано разбират, че майка им не се интересува от тях. За нея важни са само постиженията им и в каква светлина представят нея самата. Когато за одобрението и любовта се налага да водиш битки, това не само разгаря съперничеството между децата, но и повишава стандартите, по които оценяваш другите в семейството. В крайна сметка мислите и преживяванията на „победителите“ и „победените“ никого не вълнуват. Но на детето-трофей му е по-сложно да осъзнае това от този, който е нарочен за „черната овца“.

„Аз бях точно дете-трофей, докато не осъзнах, че мога сама да вземам решения. Мама ту ме обичаше, ту ми беше ядосана, но основно ми се възхищаваше, когато й беше изгодно – за имидж, за престиж, като че ли за да получава любовта и грижата, които са й липсвали като дете. Когато престана да получава от мен прегръдките, целувките и любовта, от които имаше нужда, аз пораснах, но тя не успя. Когато станах по-самостоятелна, неочаквано се превърнах в най-лошия човек на света. Имах избор – да правя и казвам това, което мисля или мълчаливо да се подчинявам. Избрах първото, не се притеснявах открито да я критикувам и останах вярна на себе си. В крайна сметка бях много по-щастлива, отколкото като детето-трофей.“

Семейната динамика

Представете си, че майката е Слънцето, а децата планетите, които се въртят около него, и се опитват да получат своята част топлина. Те непрекъснато правят нещо, за да се представят в по-добра светлина, стараят се да й угодят във всичко.

„Сигурно сте чували израза: „Ако мама е недоволна, всички са недоволни.“ На този принцип живееше семейството ни. Не си давах сметка, че това не е нормално, докато не пораснах. Вече не бях „семейната гордост“, макар че не бях и „черната овца“. Трофей беше моята сестра, а аз бях детето, на което никой не обръща внимание. Брат ми го смятаха за неудачник. Такива роли ни бяха определили и през по-голямата част от детството си ние им съответствахме. Брат ми избяга, завърши колеж. Eдинственият човек от семейството, с когото общува, съм аз. Сестра ми живее през две улици, но не си говорим. Аз и брат ми имаме добър живот, сплотени семейства и много се подкрепяме.“

Макар в много семейства позициите на детето-трофей да са относително стабилни, в някои „титлата“ сменя собственика си. Ето един случай с жена, чийто живот е имал подобна динамика, запазена и досега, макар че родителите й не са между живите.

„Позицията на дете-трофей в семейството ни непрекъснато се сменяше според това, кой от нас се държи така, както майка ни смята за правилно. Трупахме неприязън един към друг и напрежението избухна след години, когато тя беше зле и се нуждаеше от грижи, а след това почина. Конфликтът се повтори, когато си отиде баща ни. И досега семейните ни срещи не минават без скандали. Мама беше една от четири сестри, близки по възраст, и отрано се беше научила да се държи „правилно“. Моят брат е единственият й син. Към забележките и саркастичните му коментари по наш адрес се отнасяхме снизходително. В обкръжението на двете си сестри той беше момчето-трофей. Мисля, че разбираше, че е с „по-висш ранг“, макар да смяташе, че аз съм мамината любимка. Ние знаехме, че рано или късно ще бъдем детронирани и мястото ни ще бъде заето от някое друго дете. Затова винаги ни измъчваха съмнения правилно ли се държим.“

В такива семейства всеки е под напрежение и непрекъснато следи да не го пренебрегнат. Това е натоварващо. Понякога семейната динамика не се ограничава само до провъзгласяването на „трофея“. Родителите несъзнателно предизвикват понижаване на самооценката у другото дете.

„В нашето семейство сестра ми беше “самото съвършенство“ и когато нещо не се случваше както трябва, виновна винаги бях аз. Сестра ми активно участваше в обвиненията. За 40 години мама веднъж не й каза лоша дума. И защо да го прави, когато имаше мен?“

Изучавайки историите на читатели, ми направи впечатление, че много жени, които не са били фаворизирани като деца, сега са доволни, че не им се е случило. Не съм психолог или психотерапевт, но вече 15 години се срещам с жени, които не са били обичани от майките си и това не е случайно. Тези от тях, които не се опитват да принизят значимостта на преживяванията си (или да намалят болката от подобно отношение) се реализират много по-добре от братята и сестрите „трофеи“. Има много истории на фаворизирани дъщери, станали копие на своите майки – нарцистични, склонни към тотален контрол. Има и много разкази за синове-трофеи, които и досега, макар вече минали 40-те, живеят с родителите си. Някои твърдят, че този порочен сценарий е унаследен от предишното поколение и продължава да влияе на отношенията между близките. Чувала съм обаче и немалко истории на дъщери, които са успели да се противопоставят. Едни са прекъснали всякакви контакти със семейството си, други поддържат общуването си с близките. Трети решават да бъдат Слънцето и да даряват топлина на другите „планети“. Те работят упорито над себе си, за да преодолеят случилото се в детството им. Имат собствен дом и приятелски кръг. Това не значи, че нямат душевни рани. Всички обаче имат една основна черта: за тях е по-важно какво върши човек, а не за кого се мисли.

Аз наричам това прогрес!

Материала подготви Янка Петкова

Препоръчваме ви:

Не казвайте това на момичето 
Ценности 
Младите лъвове