Мама става преди всички, за да изпразни съдомиялната, да изглади чорапите на мен и тате, и да приготви за всички закуска със соево мляко. Докато закуската ври, тя е в банята за сутрешния тоалет и да си измие зъбите с еко паста. После ние с тате се събуждаме и ядем най-здравословната закуска на света – пресен спанак, яйца на очи и полезна овесена каша без сол. Най-много от всичко мама се страхува от глутена, а аз се страхувам да не правя трохи от безглутеновия хляб върху бялата покривка. Всяка сутрин мама прави снимка на закуската, като внимава в кадър да не попаднат краката ѝ без педикюр или косматата татуирана ръка на тате. Поства снимката в инстаграм.

Мама е идеална – поне така казват всички наоколо: приятелките ѝ, съседите, последователите ѝ в социалните мрежи.

Сядаме в колата и пътуваме към детската градина. Тя е само на минута път през двора, но мама винаги ме вози дотам, в столчето за кола на задната седалка. Избирахме го почти един месец, след като прочете стотици отзиви и прегледа десетки видеа с краш тестове. Разбира се, нашето столче за кола е най-доброто в света и трябва да се ползва, особено ако пътувате с мама, която кара покрай двора с 5 км/ч. Тя постоянно се разсейва с нещо – чете коментари за идеалната ни закуска и споделя рецептата си за пая с тофу, който изпече вчера.

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

В градината мама съблича космонавтчето ми с истинска кожа от енот на качулката. Когато ни го доставиха от интернет магазина, тате дълго се възмущава, че той например не може да си позволи зимно яке за такива „безумни пари“, а мама му каза, че е безумие да жалиш пари за детето си. Освен това дете в дреха от втора употреба никога няма да събере хиляди лайкове в инстаграм. Заради кожата от енот понякога ме вземат за момиченце, но търпя, мама толкова го чака това космонавтче.

В последно време тя ми дава една кутийка, където са събрани нейните целувки. Знам, че там няма никакви целувки, но мама прочела в блога на някаква друга майка, че е много полезно за детето да си носи такава кутийка в детската градина и най-редовно ме праща с нея. Важното е да не се притеснява, че ще ми е мъчно за нея.

Затова пък в градината малко се страхуват от нас. И възпитателката „с къщата на главата“, и директорката „с дантелената блузка“ и „неадекватните деца“ и кой знае защо – другите родители. Тези, с „неадекватните деца“, не ни интересуват. Смятам, че това е хубаво. Сигурно ни уважават.

Когато събират пари в градината, мама не дава. Откъде-накъде, нали получават заплатите си от нашите данъци?! Първите шест месеца мама ходеше с мен на градина, гледаше с какво ме хранят, дали ме обличат, когато стане студено, дали не ми нанасят някаква психическа травма. Ако не сте чували, психическата травма може да бъде нанесена от каквото се сетите – забележка от възпитателката, скарване с някое лошо дете, нечие голо дупе, шапка от миналогодишната колекция на Molo, книжка, недостатъчно похвали или закъсняло „браво“.

На всяко тържество мама, разкъсвайки се между телефона и професионалната камера, крещи високо, за да надвика аплодисментите на другите родители: „Даниел, ти си най-добрият!“

Всъщност аз не съм най-добрият. Аз съм травмиран. Веднъж, когато бях на две години, се случи нещо катастрофално – родителите ми се скараха в мое присъствие! Мама, която сякаш е родена в кашмирена рокля, с нежна усмивка и купа пилешки бульон в ръце, крещеше из цялата къща: „Забранявам в дома ни да идват тъпите ти приятели на бира. Срамно е дори да се показваш с тях!“ Тате хвърли по нея парче безглутенов хляб. Оттогава аз, като жертва на домашно насилие, редовно посещавам детски психолог. Неотдавна на мама ѝ се стори, че краката ми са твърде дълги. Не са идеални. Като на баща ми, разбира се. Дори започна да търси информация възможно ли е да ме оперират или да ме сложат на апарат, който би спрял растежа им. Когато разбра, тате дълго се смя. Чух всичко това и започнах да ходя на психолог два пъти седмично.

Детето като бизнес проект

Задължително разказвам на мама кое дете от градината ме е обидило през деня. Аз ѝ разказвам, че Митко ми е взел камиончето, а Мария е хвърлила скарида в супата ми. Мама нервно причаква родителите на „малките идиотчета“ в коридора и провежда с тях дълги възпитателни беседи. Мама има право. Тя най-добре знае. След това родителите бързо се изпаряват от градината, без да ни поглеждат, и даже ми се струва, че учат децата си да стоят по-далеч от мен.

И по-добре! Защото всички тези деца са от асоциални, непълни и мизерни семейства, в които, представете си, в почивните дни пият вино, не водят децата си по кръжоци, отрочетата им не могат да четат на три години и ги хранят със сандвичи. Съгласете се, че това е напълно неподходяща компания за мен. Ходя на градина само заради „социализацията“. За да нямам после проблеми в училище. Макар че мама сериозно обмисля домашно обучение, за да ми се посвети докрай, напълно и без остатък.

Мама ме взема от градината по-рано. Трябва да ходим на клуб по шах. Или на хокей. Или на английски, плуване, рисуване, айкидо, според деня от седмицата. Мама много инвестира в мен – и пари, и време, и сили. Тя е отговорна. Щом си родила дете, бъди така добра да се занимаваш с него – така казва и на приятелките си, когато се оплакват от своите отрочета. Разбира се, би било по-добре, ако мама инвестираше в шоколадови яйца, разходки в парка, разговори за света преди лягане. И в малко живо кученце. Но тя смята, че трябва да се инвестира в знания и труд. Животните могат да ти докарат само някоя алергия. Освен това, при всичките и постове за здравословното хранене и стевията, е опасно да постваш шоколадови яйца.

След като приключа с шаха, си правим малка разходка пред къщи. Неидеалните майки по това време вероятно се търкалят по диваните си, в които се въдят всякакви акари, и мислят, че за днес са обърнали достатъчно внимание на децата си. На двора се събират само мамините приятелки, същите прекрасни майки като нея. Докато не се е стъмнило и не сме изцапали скъпите си якета, те ни снимат с телефоните си и публикуват снимките във всички възможни мрежи с коментар: „Играем с приятелите.“

- Как е вашият Стефан? Моят вчера след музея ме помоли да му подаря комплект „Млад физик“? А аз исках да си купя нови панталони за разходките… Ще се наложи да си нося старите, добре че зимата свършва.

- О, значи е време да купуваме якета за следващата зима! Една моя приятелка пазарува от разпродажби в Щатите…

- Благодаря, но ние купуваме само определени марки.

Защо майките се критикуват помежду си

Струва ми се, че ако ние с приятелите не бяхме длъжни да симулираме игри, също щяхме да си говорим. Повярвайте ми, има какво да си кажем:

- Мама прочете вчера в една книга, че с детето трябва постоянно да се разговаря, за да проговори по-бързо и по-добре. Често казано, чувствам се неудобно с нея. Отиваме на детската площадка и се почва: „Това е въртележка. Въртележката е синя. Тя се върти. А това е момче. То е малко. А, виж кученце, бау-бау. Кученцето е голямо и черно. Всъщност какво прави на площадката? Къде са тия, които ловят бездомните кучета… “

- Моята реши да води мамешки влог. Каква дума „мамешки“, за „влог“ да не говорим. По цял ден ходи по петите ми с телефона, снима видеа. Вярно, накупи сумати играчки, аз ги разопаковам пред камерата и въздишам възхитено, а мама коментира: „Скъпи, покажи вертолета“. Казва, че когато влогът стане много популярен, спонсорите ще ни пращат играчки безплатно и ще напълним цялата къща с тях.

Преди лягане играем на „спокойни, отпускащи игри“. Тате ми чете книжка, а мама, останала без сили, въпреки протестите му, ни снима и поства снимката с текст „Най-добрият мъж и баща на света“.

След това ляга до нас и мигновено заспива. Day over. А аз не спя и мисля, че мама много иска да порасна най-умния, образования, възпитания и, разбира се, най-щастливия. А аз може да стана и съвсем обикновен. Мениджър от среден клас. Или шофьор на камион, много искам. Или ще мънкам в креслото пред психолога: „Мама избра домашното обучение и сега не умея да общувам с хора.“ Но това, което най-много ме тревожи, е с какво ще се занимава, когато порасна? Тя няма собствен живот и едва ли някога ще има.

Източник: n-e-n

Препоръчваме ви още:

Не убивайте детските мечти

Колко извънкласни форми са нужни на щастливото дете

Детето-трофей