Играта на играчките

Автор: Валентина Вълчева

Едва ли има семейство с деца, в което играчките рано или късно да не са се превърнали в проблем, напаст, постоянен кошмар, повод за периодични кавги и синини. Особено нощем, когато почти насън отиваш към тоалетната. Неизбежно настъпваш някоя, винаги с поне няколко остри ръбчета, и от изненада и болка, аха да свършиш работата
, преди да си се добрал до целта. Отделно от това не бих могла да преброя случаите, когато посреднощ изведнъж от нечие легло зазвучава песничката на Джъмбо например, а в последните няколко дни се прибави и крясъкът на една маймуна-бебе.

У нас обаче проблемът е дори по-сериозен, защото играчките всъщност не са само на децата. Бях насъбрала два чувала плюшени животинчета още преди изобщо да си помисля да имам деца. Най-гадните ми сутрини бяха онези, когато се събуждах с мисълта, че днес трябва да бърша прах, защото цялата камара от плюшки обикновено стоеше на раклата над главата ми и в тези дни се налагаше да я свалям, отупвам, понякога и да я пера.

Мъжът ми пък, като всяко момченце, има пъстра колекция от корабчета, самолетчета, играчки от шоколадови яйца и разни други момчешки изкушения, в това число и от цигари. Разбира се, проблемът за прахоляка остава и тук.

И ако нещата някак си ги държах под контрол, макар и съмнителен на моменти, то когато се появиха децата, и последната идея за контрол отиде в небитието. Играчките завзеха всяко кътче от апартамента и неизменно изникваха отвсякъде, колкото и да се опитвах да ги събирам. Борбата странно бързо стана не просто неравна, а направо обречена.

Опитах да ги държа в кашон. В кош. Накрая купих шкаф с четири огромни чекмеджета. Никакъв ефект. А най-малкият дори не е започнал все още да разхвърля както си трябва.

В един момент просто ми писна от това денонощно пълзене по пода, под леглото, под масата и изобщо навсякъде. Усетих, че имаме проблем, когато започнах да намирам играчки в легенчето с котешка тоалетна, в хладилника, дори в дамската си чанта. И се наложи да призная, че няма начин да удържа фронта сама.

Първоначално потърсих съдействие от мъжа ми, но той май не взе насериозно тревогите ми:

- Деца са – нормално е. – рече и отсече.

Но когато няколко пъти го хванах да се кара с големия син за няколко метални колички „Мачбокс”, проумях, че всъщност децата вкъщи са три. Минимум. Ако вкарам в сметките и двете котки с техните топки за игра, съвсем безнадеждно ставаше.

Не че очаквах да има резултат, но реших все пак преди да вдигна гълъбите, да опитам с добро, та помолих големия син за съдействие. Тоест... поне своите играчки да събира.

- Не. – отряза ме той по спартански лаконично.

Да крещя ли?

Не съм по истериите. Виж, в психологическите атаки съм царица.

Отивам до кухнята, вземам един чувал за боклук и започвам спокойно да събирам в него играчки. Синът ми гледа подозрително.

- Защо ми събираш играчките? – пита накрая.

- От днес имаме ново правило вкъщи. Всичко, което е на пода, е боклук и съответно отива на боклука.

- Играчките ми не са боклук.

- Щом са на пода, са! Толкова по въпроса! Ако искаш да си спасиш някоя, прибирай я на мястото ѝ!

Той надава писък и се втурва да събира, подсмърчайки и повтаряйки ми, че това са неговите „мили играчки” и иска да ги спаси! Ама наистина, наистина, наистина много иска. Вярвам му. Връщам му онези, които вече са се озовали в чувала, и след десетина минути подът в стаята най-накрая е чист. Престолонаследник №1 е едновременно възмутен от тиранията ми и горд от себе си.

Та от тогава чувалът за боклук някак неусетно стана по-голяма заплаха дори от Торбалан и Баба Яга (които децата ми всъщност никога не са ги чували). Контролът върху играчките беше върнат. Донякъде. Не мога да очаквам чудеса все пак, така че не откачам както преди, когато нощем се завъртя в леглото и някъде в завивките ми изписука някое гумено пате или ме бодне в ребрата някое парче строител.

Но остана проблемът с подялбата им между децата и татко им.

Не можете да си представите колко често се налага да ги разтървавам, докато се карат за поредната джунджурийка. Накрая стигнах до абсурдния момент, в който се хванах да крещя на мъжа ми нещо от рода на:

- Щом не искаш да ти чупят играчките, прибирай си ги!

Лоша идея! Той взе, че ме послуша и не след дълго се оказа, че надстройката на гардероба е превзета от незнайно как и кога озовали се там метални колички, камиончета, самолетчета, корабчета, няколко влакчета, един луноход и най-новата придобивка – дрон с камера, доставен чак от Холандия, уж за големия син. Уж! Играчки при чорапите. Играчки в бельото. Играчки в тениските, панталоните, ризите... Дори в моите. Що ли ми трябваше?!...

От друга страна, като се замисля, и аз не обичам да си деля плюшките... Ама затова съм си ги събрала в раклата и не ги вадя от там, за да не изкушавам хищни детски ръчички. Оставила съм само колекцията си „Спонджбоб” на най-малкия, та сега всяка сутрин ме замерва с тях, когато изчерпа запасите си от бутилки, биберони и писукащи гумени играчки.

Но играчките имат и една доста полезна функция – да обединяват семейството, когато трябва да бъде сглобена някоя нова, състояща се от поне хиляда и петстотин парчета, половината от които с напълно непонятно приложение. Аз, мъжът ми и Престолонаследник № 1 вече втора година се опитваме да завършим един модел на руски изтребител, за който на кутията пише, че е за деца до 10-годишна възраст. Синчето още не я е достигнало, ние с татко му отдавна сме я попрехвърлили, та сигурно затова никой не вдява как да приключим. Но сме оптимисти. Всеки месец се добавя по някое парче, за чието местонахождение сме получили внезапно просветление. И настъпва всеобща радост вкъщи, надига се нова надежда, че рано или късно самолетчето ще застане пред нас в целия си съветски блясък, а онзи, който е направил поредното малко откритие, получава награда – едно скачане на батут, ако е детето, по една бира, ако е някой от нас с татко му. Така де – отбележиш ли точка, заслужаваш награда.

И все пак стана малко досадно, когато големият син откри, че играчките на мама и тати са по-интересни от неговите. За таблетите и лаптопа говоря. Вие какво си помислихте?... Оттогава не ми се налага да пълзя всеки ден по пода и да събирам колички и войничета, но пък се наложи да достигна нови нива в уменията си по дипломация, за да успявам поне от време на време да получа достъп до най-бързия лаптоп вкъщи.

Засега избягвам да мисля за момента, в който ще открие очарованието на това да кара колата на тати например.

Та така. Играчките са необходимост за всяка възраст явно. Номерът е да пазиш своите и да научиш другите да прибират своите, за да няма после взаимни обвинения в липса на чувство за ред и хигиена. Мисля си, че след доста проби и грешки, с големия син някак си стигнахме до приемливо решение. Сега е на ред малкият.


Снимка: Александра филмс

 

Препоръчваме ви и още една забавна статия - 15 доказателства, че мъжете не порастват.

Полезна информация по темата ще откриете и в текста Игри и играчки през втората година на детето, а интересни играчки от текстил можете да видите тук. 

Последно променена в Сряда, 07 Юни 2017 15:00
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам