Автор: Йоана Боянова

Децата се раждат с мисия. Бях чела някъде, че децата си избират семейството, за да го научат на нещо. До този момент нещото е ХАОС и, разбира се, едно огромно търпение за справянето с него.

Животът ми неусетно се раздели на два периода, преди и след появата на детето. Та преди появата му аз бях една фина и изтънчена домакиня. Чистех и подреждах къщата до блясък, да не кажа, че се бях вманиачила. Хората чак леко, а и не съвсем леко, ме подиграваха за тази ми мания. На едно новогодишно парти ми подариха препарати за почистване и всичките му там атрибути. Имам и снимка.

Та роди се детето. Нас ни избра дете нещо средно между Тарзан и Маугли. И борбата с ХАОСА започна. Малко след като почна да пълзи, къщата придоби вид на бойно поле. Ако преди това леко разместено перде ме стресираше, вече и паднал корниз не ме плаши, не за друго, случи се два пъти у дома и веднъж го свлече у баба си.

С прохождането му нещата станаха, как да се изразя по-меко, може би КАТАСТРОФА, да, това е най-подходящата дума. За немного дълъг период от време счупи всичките вратички на секцията, леглото, изскуба кабелите, гардероба и един телевизор на приятели (купихме им нов). Сега, ако някой се излъже да ни покани на гости, винаги има страж да пази телевизора. Да не решите, че само руши. От мен е наследил и желанието за чистота. Редовно мие коридора с душа от банята. Коридорът после свети, а и аз съм тренирала с парцала минимум час. Процедурата я повтаря и в кухнята, но не толкова редовно.

Преди да се роди детето, бях перфектната майка

Обаче прохождането и последствията от него ми се видяха като ваканция в сравнение с махането на памперс. Защото да стъпиш в локва пишкано е безценно, за акано нищо няма да кажа. Това на дивана, на кревата, на секцията… направо като маркиране на територия си беше.

Ако крава примерно си свърши голямата работа в хола ми, няма и да й обърна внимание, ще я помоля да си измие ръцете. Когато проговори, нещата вече придобиха смисъл и идея, под идея разбирайте аз му говоря, а той ми крещи: „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!“. Така крещи понякога, че имаме една много мила съседка, която като ме види и казва: „МОЛЯ СЕ ЗА ВАС”. Мисля си, молиш се, жено, но не е достатъчно, давай по-усърдно с молитвите.

Детето, освен всичко друго, е и с чудесен характер. Не иска да яде, да спи, да става, да ляга, да се къпе, облича, съблича, да излезе от банята, да ходи на разходка, да се прибира от разходка… мога да продължа до безкрай. Тези му качества имат и предимства, едно от тях е, че не съм чакала на опашка в магазин повече от 30 секунди. Хората просто се разпръсват.

Така се надявам в целия този ХАОС да се ражда материя.

П. П. Много благодаря на всички съседи за търпението, на съседа отдолу за така милите псувни за лека нощ.

Препоръчваме ви още:

Преди и ние бяхме като вас

Денят се познава от сутринта

Със сигурност си млада майка, ако...

Спектакълът „Лоши деца“ представя всички гледни точки на засегнатите страни в подобна ситуация. Представлението е по текстове от пиесата "Лоши деца" на Михаела Михайлова. Режисьор е Благой Бойчев. Участват Боряна Пенева и Ваня Богданова. Музиката е на Ованес Торосян. В спектакъла са използвани документални интервюта с деца, учители и родители от няколко столични училища.

Актрисата Боряна Пенева влиза в ролите на учителка по история, майка и дете, пострадало от агресията на своите съученици, за да представи тази болезнено актуална тема в нейната пълнота. Тя пречупва всички гледни точки през личното изживяване и дори е поставена на „разпит-интервю“ пред истински журналист (сценаристът от БНТ Ваня Богданова).

Режисьорът Благой Бойчев за пореден път извежда на фокус социалната тематика в своите постановки след „Хубава си, мила моя“ (документално представление за историите на проститутки от Сливенския затвор), „Шушана“ (представление по филма „Гадни копилета“). Най-новото му представление („Одисеята“) е създадено по „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков и текстове на режисьора, което поставя в Драматичен театър „Любомир Кабакчиев“ Казанлък.  

„Стараем се зрителите да не са само зрители. Искаме да ги поканим да бъдат свидетели и участници в тази ситуация. Дълбоко вярвам в социалната функция на театъра. И дори не всеки зрител да участва в интеракцията, която се случва по време на представлението, то поне да си тръгне развълнуван и докоснат от личните истории, да си тръгне по-добър. Това също би осмислило нашата работа. Обществото, в което живеем, нека си го признаем, не дава на децата си нито любов, нито внимание, и най-малко – добър личен пример. От десетилетия най-лошият пример, който ни дава българското общество, е, че силата се счита за ценност сама по себе си. Погледнете управляващите ни, погледнете учебниците, погледнете историята ни от последните 70 години – всичко е налагане на сила. Силният има правото. Аз не съм учуден, че децата са агресивни. Те просто искат да оцеляват!“ (Благой Бойчев за "Лоши деца") 

„Лоши деца“ е сериозен и необходим спектакъл-манифест, който се явява като остро предупреждение спрямо “copy-paste” поколението. По всяка вероятност тревогата, която би следвало да събуди този спектакъл у всички нас, е свързана с образователната система в училище, с възпитанието и отношенията във всяко семейство, а в най-добрия случай той се стреми да предизвика обществена реакция и да подтикне носещите отговорност към конкретни действия и вземането на навременни мерки. „Лоши деца“ е от онези спектакли, които оставят горчив вкус, хващат за гърлото и заслужават общественото внимание.“ (Илко Ганев, театровед, „Поколение лоши деца“)

„Бойчев и екипът му успяват да внушат, че всички са невинни и няма ни един невиновен. Ни един невиновен за оскъдняването на човешкото.“  (проф. Георги Каприев, „Добри деца“) 

Спектакълът е създаден с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура".

Премиерата на "Лоши деца" се състоя на 27 февруари, 2017 г., на сцената на I Am Studio в София. Участва и на няколко театрални фестивала: Театър на отговорността, Пловдив; Нощта на театрите, София; АСТ Фестивал за свободен театър, София. Представлението гостува в няколко града - Пловдив, Варна, Стара Загора, Шумен.

Спектакъла може да гледате на 25.02 и 25.03 тази година в театър "София". Ето и линк за събитието на 25.02.

Препоръчваме ви още:

 Учителка с решение срещу агресията

За децата с проблемно поведение - нашите и чуждите

Как да помогнем на дете, което се нуждае от закрила

Автор: Иво Иванов

Балканчето

Култов велосипед от 70-те и 80-те. Всяко българско хлапе имаше Балканче. Абсолютен бестселър. Не че имаше друг избор по онова време, де. Балканчето беше за нас символ на свобода и волен дух - нещо като коня за индианеца. Моето даже го бях кръстил „Илчи“ („Вятър“) като коня на Винету (явно тогава съм бил под въздействието на романите за индианци). Яхвахме балканчетата и отпрашвахме далеч извън пределите на квартала в изследване на непознати територии и правене на забранени неща (като да речем, къпане в гьоловете край река Искър). Или пък ги подпирахме на бордюра – да са готови да се метнем на тях, когато крадяхме джанки и ранозреещи череши. Разбира се, разчитахме и на бързината на краката си – както оня път, когато викахме духа на Дама Пика в ужасно тъмното мазе на Емил. Тогава обаче вместо Дама Пика ни се яви Бай Ангел – дядото на Емил. От плът и кръв и с пръчка в ръка, така че трябваше цялата тайфа спиритуалисти да се изпарим яко дим.

Когато излезе филмът „Банда BMX” толкова се бяхме запалили по него, че потрошихме балканчетата, а и себе си, докато изпълняваме същите каскади като онези от филма по улиците и тротоарите на квартала. Не остана нито едно здраво колело или неожулено коляно след тоя велик филм. Това е то истинското кинематографично изкуство - да те боли от него, та чак кръв да тече! Оттогава съм сменил много колела – със скорости, с дискови спирачки, с незнамсикакви си амортисьори, но синьото ми балканче, купено от ЦУМ, ще остане завинаги в сърцето ми, защото е първото ми колело и с него са свързани толкова детски спомени.

Жигулата на чичо ми

Баща ми не беше шофьор и нямахме семейна кола, но затова пък често се возех на бялата жигула на чичо Благо. Славна беше тая жигула, ходили сме къде ли не с нея. Тая кола, също като чичо ми, имаше характер и можеше да качи баири, пред които и съвременен SUV би се затруднил. Чичо ми Благо беше много опитен шофьор, но потеглянето с ръмжене беше неговата запазена марка и винаги натискаше яко газта - да се чуе, че тръгва! Помня как катерехме поляната към вилата с тая жигула, накачулени всичките, че и багаж мъкнехме. Път нямаше, цепехме през тревата. Стринка ми ужасно се ядосваше и хокаше чичо ми – „Благо бе, не мъчи колата, спри да слезем, чуваш ли!“ – „Никой няма да слиза! Давай Маруся, давай моето момиче!“ - И Маруся ревеше като ранен тигър, но изкачваше победоносно баира.

С тая кола ходехме и на море. Как сме се побирали две семейства вътре, не знам, но то по онова време автомобилите, домовете и сърцата на хората бяха мнооого по-широки, отколкото сега. Беше съвсем обичайно две семейства да отидат заедно на къмпинг, пътувайки в една колата, с щайга домати в краката и с телевизор в скута на пътника до шофьора.

На мен във всеки случай не ми беше некомфортно тогава, много си ми беше добре даже. Тръгвахме много рано сутринта, около 4 часа, защото тогава не беше като сега – пътуваше се дълго до морето. Пренасяха ме полузаспал на задната седалка и ако щете вярвайте, но и до днес още помня ясно миризмата на кожената тапицерия в ранната лятна утрин. С това свързвам възторга, радостното вълнение, нетърпеливото очакване на нещо хубаво – те миришат на кожената тапицерия на стара жигула.

Чичо ми обявяваше състезание кой пръв ще види морето. Разбира се, като най-малък, винаги аз го забелязвах пръв!

Сега, като пътуваме със семейството ми, аз съм този, който обявява състезание кой пръв ще види морето и настават спорове и караници на задната седалка по този въпрос. Трудно е да се излъчи победител.

История с орех

Правителствената „Чайка“

Майка ми била красавица като млада и веднъж докато крачела със стройните си крака покрай столичен булевард, нарамила на ръце мрънкащия ми брат, край тях спрял шофьор на „Чайка“ – сещате се, това са онези огромни съветски лимузини, в които навремето се возеха само отговорни партийни другари, при това много отговорни. – „Другарко, да ви закарам донякъде?“ - предложил любезно младият шофьор. Брат ми, естествено, ревнал, че иска да се повози, та в крайна сметка след кратко назландисване се качили в колата. Тая митична супер просторна Чайка с пердета и килими вътре аз не съм я виждал, но като бяхме малки, брат ми, който е с 6 години по-голям от мен, ме дразнеше как се е возил на нея и украсяваше описанието й с подробности, измислени от него, та се е врязала ярко в паметта ми. Също както се е врязало трайно и онова изяждане на смесени равни количества сол и захар, за да се науча да правя балончета с дъвка. Не можех да правя такива балончета (и досега не владя това ценно умение) и брат ми ми довери след много молби от моя страна, че за да се науча, трябва да смеся една лъжичка сол и една лъжичка захар и да ги изям. Бил съм достатъчно малък и глупав, за да му повярвам. Но има и по-тежки случаи – на една приятелка брат й взел всичките й спестени от сурвакането пари под предлог, че му трябват за много важна и благородна кауза – спасяването на робинята Изаура.

Мерцедесът на комшията

Съседът отсреща, чичо Драгомир, беше търговски представител в Унгария и имаше страхотен черен мерцедес, който днес сигурно би струвал цяло състояние. Тапицерията на седалките беше с леопардов десен и аз по онова време вярвах, че е от истинска леопардова кожа. На задното стъкло имаше от ония кученца, дето си поклащат главите и този финален детайл от интериора беше белег за върховен лукс и шикозност в моите детски очи. Тоя мерцедес се гледаше като писано яйце и стоеше в гаража почти през цялото време – изкарваше се само през уикенда, за да се насапуниса и измие старателно от покрива до гумите и след като изсъхнеше на слънцето, отново се прибираше в гаража. Чичо Драго, който иначе беше много благ човек, много се сърдеше, ако уцелим с топката мерцедеса, докато той изпълнява този сакрален неделен ритуал с измиването на колата.

Западната кола на приятеля ми Доби

Майката на Доби, чието пълно име е Доброслав, беше българка от квартала, омъжена за германец и всяко лято семейството й прекосяваше с кола разстоянието от Бохум до София, за да прекарат лятната ваканция у семейството на сестра й. Колата им беше нищо и никакво маломерно Мицубиши (аз все го бърках с Мицибуши), но децата от квартала бяхме направо запленени от това возило, тълпяхме се около него и цъкахме с езици. Тази западна (макар че всъщност беше източна) кола беше първият ни допир с прогнилия западногермански капитализъм – ретро-мерцедесът на комшията не се броеше за западна кола.

Прогнилият капитализъм обаче ухаеше страхотно на Ariel и много ни харесваше. Ето друга миризма от детството, която съм запомнил – дрехите на Доби миришеха трайно на немски Ariel. Доби ни носеше дъвки и разни немски лакомства, на които колекционирахме скъпоценните опаковки, и всички му се подмазваха, което още тогава много ме дразнеше, защото от малък съм отявлен антиконформист и това ми е навличало много бели.

Доби много обичаше боза – горките германци, имаха хубави дъвки, бонбони и шоколади, но пък си нямаха боза. Тоест нямаше как немските деца да влязат в немска сладкарница с уестърнската походка на Джон Уейн и да отронят през зъби на продавачката – „Една боза от 6!“ (За непосветените – наливната боза тогава струваше 6 стотинки).

След години, когато Мицибушито се поизбуши, го смениха с Мерцедес, но вече бяхме по-големи и тази нова придобивка не ни впечатляваше. Мерцедес бяхме виждали и преди.

Лято без родители

Тролей N 3

Това бяха онези синьо-бели шкоди с кръгли фарове – много отдавна няма такива по софийските улици. Тройката, известна още като „синята стрела“, беше истинска градска легенда – дълго чакан като месия и винаги пълен. Прътовете на „стрелата“ често падаха и шофьорът нахлузваше мърляви ръкавици и слизаше да ги закачва за жиците, псувайки цветисто. Този тролей имаше огромен принос за социализацията на социалистическите граждани – от дългото му чакане по спирките хората се заприказваха и общуваха активно, а качили се вътре, още повече се сближаваха, особено когато шофьорът набиеше рязко спирачки някъде след „Сан Стефано“.

С тоя тролей чакахме да дойде Норчето и да ни донесе вълшебния пръстен на Арабела. Отвисяхме си на спирката при сладкарницата, като през цялото време превъртахме и пренареждахме в главите си списъците си с желания. Помня, че аз исках кон – той беше на едно от челните места в класацията ми, наред със супермощен автомобил, мотор, колело Чопър със скорости като на един приятел, дето му го бяха купили от Кореком, и това да стана световноизвестен певец и музикант. Спомням си онова особено гъделичкащо усещане, при което хем знаеш, че това с вълшебния пръстен са пълни щуротии, хем все пак една мъничка част от теб вярва и си леко разколебан. Норчето така и не дойде онази вечер.

Автобусите „Чавдар“

Кой не знае автобуса с марка „Чавдар“, кой не е слушал за него – и певци песни за него пеят. С такива автобуси ходехме на училищни екскурзии и лагери и това беше супер яко преживяване!

Най-ценни бяха местата на задната седалка – избивахме се за място в „ложата“. Най-отпред сядаха само някакви смотаняци, дето им ставаше лошо и повръщаха, та се налагаше от време на време автобусът да спира. Щом потеглехме, започваше нашата шоу програма на колела – имахме си репертоар от песни, сред които, естествено, беше шлагерът „Давай, чиче – ти си цар, мини тоя каруцар!“, с който мотивирахме нашия шофьор да задминава превозните средства в платното ни. Разбирай – всички останали превозни средства по пътя ни. Всяко задминаване биваше придружено с бурни аплодисменти и отделни викове ура. Учителките, естествено, правеха някакви опити да ни усмирят и да ни накарат да сме по-тихи, но за всички беше ясно, че тези опити са обречени на неуспех, поради което и не се напъваха много-много. Еуфорията от пътуването беше неконтролируема. Автобусните седалки бяха, естествено, и сцена на любовни трепети и даже някакви такива детски сватби си организирахме и помня, че някъде преди Габрово ни ожениха с Ирена в автобуса и всички крещяха с пълно гърло „Горчиво“!

БДЖ-то

Имам и жарка история със спален вагон до морето, но тя вече е в графата „За лица над 18 години“ и не се числи към детските приключения и спомени. Споменавам я, само за да не се почувства пренебрегнато БДЖ-то, че го няма в списъка.

Препоръчваме ви още:

Мост от спомени

Денят, в който пораснах

Време назад

Автор: Ина Зарева

Намерих писмо от баба. Бях на 8, когато детството ми трябваше да се напъха от безкрайните поляни, уютния скут на планината и бездънното небе в малка панелна кутийка, насред сив, облачен и тесен в огромността си град. Тогава баба и дядо започнаха да ми пишат, аз им отговарях с дълги писма, които допълвах във всяко междучасие.

В това писмо пишеше, че кучето било добре, слушало и пазело двора. Станало доста студено тези дни и затова баба му оплела пуловерче. Дядо ме чакал да си дочетем заедно онази книга и да се разходим в гората. Добре били, пиели си лекарствата и ме обичали много. Аз да не се притеснявам прекалено за математиката, ще се справя с класното, колко пък да са сложни тези задачи. И пак да не забравям, че ме обичат.

Дядо го няма от 20 години, баба – от 2. Държах листа, разделен на две – отгоре писала тя, отдолу – той, и можех отново да се почувствам в прегръдките им, да вдъхна ръцете им, събрали цялото слънце на света, да усетя топлината на лято, на ваканция и на детство.

Не знам кога точно намразих писмата. Цялото това занимаване с пликове, марки, пощи... Гадаенето дали този, който трябва, го е получил, как е реагирал, ще отговори ли изобщо. Мислите, копнежите и безкрайните дни. Пощальоните, с добре тренирания си незаинтересован вид, а знаещи всяка подробност кой какво и от кого получава. И най-страшното – на кого кутията му е празна от месеци.

Когато се появиха смс-ите, мейлите, чатовете, групите, всевъзможните приложения за комуникация – аз ликувах, че живея в точното време и на точното място. Все едно заради мен се раждаха всички тези чудесии, които ми спестяваха терзанията и направиха всичко толкова бързо, лесно, необременено от посредници и време. Как ще напиша писмо на съученичка, която не съм виждала с десетилетия?! Нали ще си помисли, че ми има нещо. Но ето - виждам профила ѝ и две секунди по-късно си говорим точно, както едно време.

Да, това е моят свят, моето време, моето място. Никакви старовремски неща повече! И тези мои сантиментални приятелки, които ми изпращат иначе прекрасните си картички – нямат ли си друга работа?! Как не им е скучно да се занимават с това и то в този технологичен век?! Така си мислех и живеех щастливо в прекрасния си, компютърен свят.

Веднъж в годината пишете писмо на детето си

Докато не намерих писмото от баба и дядо. То бе събрало следите от мазолестите им пръсти и набраздените им длани, попило бе някоя малка сълза, търкулнала се от пресушените от слънцето им очи, и скрита дълбоко в бръчките на листа. Сигурно, докато са го писали, баба е бъркала онази нейна вълшебна супа, в която е влязла цялата ѝ градина, заедно с тежките капки дъжд и непокорните лъчи. Дядо е подложил вестника си под листа, извадил е специалната си писалка, наместил е очилата си, за които преди това е обвинил баба, че му ги е скрила и ги няма никъде. Тя го е нарекла сгипав, задето никога нищо не може да намери, после е посочила рафта, точно до главата му, където очилата го чакат и се е засмяла с онзи смях, предназначен само за него, в който имаше толкова много любов, колкото не успях да срещна в нито една от купищата любовни книги, които поглъщах през ваканциите си. Това бе попил този лист с красивите почерци под уморените им ръце.

Докато целувах буквите му, получих 3 съобщения на вайбър, 2 смс-а, 7 съобщения на месинджър и цели 10 мейла в служебната поща.

И сигурно щях да го прибера набързо, да затворя духа му обратно и да се втурна в моя прекрасен, технологичен свят на всевъзможни комуникации, ако не беше рожденият ден на сина ми. Разбира се, че подготвихме всичко от предишната вечер – украси, балони, подаръци. Но в последния момент сестра му – тази повелителка на най-кратките възможни разговори и интернет пристрастена тийнейджърка, пъхна картичка измежду подредените пакети. Картичка! Най-обикновена картонена картичка и то направена от самата нея. Първо помислих си, че е някаква шега между брат и сестра и не обърнах особено внимание. Но внезапно олелията от отворените подаръци, възклицания, смях и шеги престана, тишината спря времето, вклини се в пространството и светът замря. Синът ми четеше синята, картонена картичка и кръгли като перли сълзи се стичаха по момчешкото му и все по-възмъжаващо личице. После се втурна към кака си, целуна я по косата и двамата стояха прегърнати цяла вечност. Върху синия лист, след забавните и обичливи пожелания, пишеше:

„Не е имало нещо, което да искам повече от теб.“

Посткросинг

Един ден, след години, той няма да си спомня нищо от това колко време сме обикаляли да намерим желания му подарък, нито каква е била тортата му, нито колко балони е имало в стаята му. Ще намери тази картичка и ще си спомни само колко ужасно рядко сестра му пише ръкописно, колко мрази захаросани обяснения и сълзливи признания. Двамата ще дойдат при нас, а докато бъркам любимата им гозба, той ще я дразни или пък ще се сръчкат да запазят в тайна от мен това, което са се уговорили предварително. Тя ще го замери с нещо от масата, той ще ѝ го върне. Накрая ще я прегърне силно и по мъжки и отново ще я целуне по косата, така както направи на този свой рожден ден.

Колкото и светове да пребродят, колкото и изгреви да сменят, с колкото и залези да плачат, той винаги ще пази тази картичка, а тя ще се прави, че не помни някога да я е писала.

Докато буквите се догонват на екрана, а клавишите се размазват от сълзите в очите ми, си мисля какво би било, ако не пишех това в тази моя любима, технологична ера на бързи, светкавични и необременени комуникации.

Какво би било, ако го пишех на гордо изпъчен лист или непоколебим, син картон. Те навярно щяха да попият бързината на пръстите ми или всяко тяхно заекване. Несигурността на някоя дума, трудността на признанието, болката от прозрението. Щяха да попият сълзите ми, да скрият миниатюрен косъм от кучето, което лежи върху краката ми и въздиша заедно с всяка моя въздишка. Да отразят тревогата ми, че поредната неделя се измъква измежду клавишите, като че е нежелан натрапник в забързания ми живот. Да уловят подканящия погледа на съпруга ми, който ме чака да гледаме филм. Да разкажат по-добре от мен колко много се страхувам дали съм подбрала най-правилните думи, дали те не биха наранили, вместо да утешат, не биха разплакали, вместо да усмихнат, или най-страшното – дали не съм ги изхабила за пореден път напразно...

Но екранът и клавишите са безпристрастни. Те не се вълнуват излишно, не хабят емоции и не изпадат в излишества. Всеки пълнеж е важен за зяпналата им, технологична паст. Добре съм им дошла с всичките ми брътвежи, само със сълзите да внимавам много, защото не им понасят. Те са новите герои и те определят правилата, а не онези старомодни и смешни листове и химикали.

Да, светът, в който живеем е прекрасен!

И все пак - вземете лист и химикал в цветните празници, които се задават или в безкрайните делници, които ги следват. Погалете ги, както се гали старо и вярно куче. И напишете ред на някого - оставете му нещо за прегръщане, нещо за целуване и нещо за обичане.

Препоръчваме ви още:

Да получиш писмо

Сега ти остава да бъдеш щастлива

Докато пътувам с автобус...

Питай децата, за да ти стане ясно. Никой не може да обясни значението на една дума по-добре от тях. Трябва да признаем, че в твърденията им има известна логика.

Мъж

С този човек е трудно, защото иска много грижи… Разходите са големи… Може да те измами: например отначало е красив и добър, а после, като се ожениш за него, става груб и дебел. (момче на 7 г.)

Младоженец

Така наричат чичкото преди да се ожени. Като се ожени вече започват да го наричат с разни други думи… (момиче на 9 г.)

Щастие

При децата то е наполовина, защото мама ту ти се кара, ту ти купува сладолед. (момиче на 8 г.)

Утрешен

Сериал

Това повече се харесва на жените, защото се случват всякакви интересни неща. Например убиват по няколко мъже наведнъж. (момиче на 7 г.)

Прах за пране

Обикновено го сипват в пералнята. А какво ще стане, ако го сипят в супата, не знам, още не съм пробвала. (момиче на 8 г.)

Стюардеса

Стюардесата задължително трябва да е слаба. Ако е дебела, ще се заклещи между седалките. Тогава ще се наложи пилотът да излезе от кабината и да я измъква по пътеката. Не е много удобно. (момиче на 7 г.)

Йонизми & Бобизми

Корем

Това е много важно място на човека. Там са разположени макароните, компота, супата. Някъде сред тях се намира и сърцето. (момиче на 5 г.)

Бойлер

Не се взема на поход, защото в гората трудно ще се намери контакт. (момиче на 7 г.)

Безсъние

Това може да го има булката. Лежи си през нощта и мисли: „Ще ми харесат ли утре роклята? Щe бъда ли красива? И най-важното – ще имам ли мъж утре?“ (момиче 7 г.)

Аристократи

Ако им предложиш развалено месо, вкиснало мляко или сух хляб, те обикновено отказват. Казват, че не ги обичат. Те са интелигентни хора. (момиче на 7 г.)

Прочетохте ли

Желязната детска логика

Детството е онова чудно време, което повечето от нас си спомнят като нещо прекрасно, и в което ни се иска да върнем. Сигурни сме, че написаното по-долу ще ви потопи в света на собственото ви детство.

1. Търсили ли сте късметлийска детелина с четири листа? Пазили ли сте си я за щастие?

2. Сключвали ли сте си пръстите зад гърба, за да не ви хванат, че лъжете?

3. Заобикаляли ли сте шахти, за да не се скарате с приятелите си?

4. Случвало ли ви се е да пълните с вода чорапите, които са ви карали да изперете?

5. Изпадали ли сте във възторг, когато са ви строили колиба от възглавници и одеяла?

15 играчки от нашето детство, които децата ни ще обикнат

6. Кой от вас е играл на магазин на двора с пари от листа? А правили ли сте компоти с листа от рози?

7. Вие също ли сте вярвали, че когато си легнете да спите, играчките ви оживяват?

8. Кой от вас се е страхувал, че ако пипне жаба, ще му пораснат брадавици?

9. Кой от вас се е завъртал три пъти, когато види черна котка?

10. Измисляли ли сте си желание, когато часовникът показва 00.00 или 21.21 или 22.22?

Как да съхраним спомените от детството - 15 забавни идеи

11. Помните ли някое любимо стихче, например:

Носорог, носорог,
нос ли имаш, или рог?
Ако имаш само нос, 
ще се казваш носонос.
Ако имаш само рог,
ще се казваш рогорог,
но ти имаш нос и рог
затова си носорог!

12. Когато приятелите са ви молили да им изнесете от къщи чаша вода, казвали ли сте: „Ако се прибера, няма повече да изляза“?

13. Мислили ли сте, че ако изядете семките на ябълката, в корема ви ще порасне дръвче?

14. Навивали ли сте на пръст конче от дрехата си, за да разберете с коя буква от азбуката ще започва името на бъдещия ви мъж или жена?

15. Мислили ли сте, че ако познаете на коя страна от лицето ви е паднала мигла, ще бъдете щастливи?

Тези въпроси накараха ли ви да се усмихнете?

Препоръчваме ви още:

Мост от спомени

Писмо до 3-годишното ми Аз

Такива бяха времената

Аз - майка, аз - баща

Докато някои живеят в тревога дали от традиционните "мама и татко" няма да станем "родител 1 и родител 2" и доколко пагубно ще се отрази това на крехката детска психика, някъде около нас има родители, които вече са родител 1+2. Този текст получихме в редакционната поща от майка, която помоли да остане анонимна.

Живеем във времена, в които някои родителите сами вземат решение да не ваксинират децата си, да ги оставят на произвола на естествения подбор и дори да им дадат възможност да изберат собствения си пол. И докато преди двадесет години родителите знаеха още в началното училище какво ще учат отрочетата им в университета и правеха планове за тяхното светло бъдеще на адвокат, лекар, инженер или космонавт, то сега се притесняват, че е твърде вероятно въпросът „Момче ли е, или момиче?“, който обикновено се задава на наблюдаващия акушер-гинеколог, да стане изключително неудобен. Но докато майки и бащи скубят коси по новите семейни тенденции, карат се помежду си, псуват пред телевизора, докато си пият ракията и си ядат салатата, или просто проучват възможността да си сменят пола съвсем легално, за да се придържат към последния писък на модата, има и такива, които наистина се явяват нещо като Родител 1 и Родител 2.

Нека да отглеждаме деца, не да ги убиваме

Или по-скоро Родител 1+2.

По стечение на обстоятелствата аз съм точно такъв родител – съвместяващ ролята на Родител 1 и Родител 2, а понякога и тази на бабите и дядовците от едната страна, за да има някакво равновесие. Моето дете въобще не се чуди къде е Родител Едикойси, защото него много отдавна го няма по собствена воля. Вероятно разнообразието на обществото, както и фактът, че живеем в големия град, си казват думата – детето ми не се чуди защо Родител Едикойси не е с нас на празниците, нито пък защо не се обажда на рождени дни, не присъства на първия учебен ден, не пожелава лека нощ и добро утро, не се кара за неразумно поведение и непослушание, не хвали и не подкрепя.

Родител 1+2 отнася всичко – и раните по колената, и воденето на училище, и вземането от училище, и воденето на тренировки, и плащането на сметки, и поредното разболяване, тичане по задачи и справяне с емоционални състояния, породени от детски пубертет, които съвсем логично ще прераснат в реален пубертет след някоя и друга година.

Родител 1+2 обаче е свидетел и на успехите, на похвалите в училище, на медалите, на усмивките и детското щастие, на целувките за лека нощ, на приятелствата, на всички малки и толкова важни моменти, че понякога се чуди защо Родител Едикойси изобщо си е позволил да живее толкова елементарен живот, че да ги изпуска. И докато мисълта за първия цикъл, първата целувка и влюбването ме карат да се стресирам и да се чудя дали сама ще се справя, животът си минава като поредната джендър мания или неосъществен Брекзит.

Самотни майки няма

Родител 1+2 работи като луд, за да осигури насъщния на детето, от какъвто и пол да е то. Понякога се лишава от рокля, прическа, някой чифт обувки или сладолед в обедната си почивка, за да може да купи колело. Отива в по-евтин курорт, но пък пие истинска лимонада, прокарва и някоя невинна чаша вино, носи си старите джапанки от миналата година и не се занимава много с казуса дали има сланини около ханша, или пък че не си е лакирал ноктите на краката. Няма от онези супер модерни плочки на корема, не се е снабдил с пет чифта бански за себе си, но пък влачи жирафи, топки, лопати, с които понякога му иде сам да се закопае, и няколкостотин вида надуваеми и пластмасови чудесии, които цял ден стоят на плажа и чакат обратния път към хотела съвсем непокътнати.

Родител 1+2 предпочита да яде баничка на пясъка, но да подари още една нощ на морето на своето дете, за да му покаже още веднъж как точно се плува, колкото и да не може. Влачи сакове към автобуса, но никога няма да откаже да купи още един сладолед по пътя. Заспива без да е отишъл в страхотния бар отсреща, но пък се събужда от боен вик и рапан, залепен до носа му, защото е време да се ходи на плаж. Пропуска любовни срещи, гостита, партита, пътешествия, а може би и любовта, за да бъде това, което е. Защото Родител 1+2 е повече от Родител 1 и Родител 2.

Кръгът на любовта

Хиляди самотни родители се борят да осигурят насъщния на децата си в България – страна, в която издръжка от 150 лева на месец се счита за нормална. Страна, в която Родител Едикойси може да фигурира само в акта за раждане, да плаща 150 лева месечна издръжка посредством съдия-изпълнител и да живее живота си така, както си иска. Страна, в която Родител 1+2 не получава детски надбавки, защото доходът му надвишава прага с 10 лева. Държава, в която Родител 1 и Родител 2 осъзнават, че няма нужда да се женят, а по документи и живеят на различни адреси, за да могат да получават така желаните детски надбавки, от които Родител 1+2 никога няма да се възползва.

Препоръчваме ви още:

Да си самотна майка на 20

Когато Господ създаде майките

Какво разбрах за себе си, когато мъжът ми ме напусна

Автор: Ели Рибова

- Здравейте! Колко струват цветята?

Цял следобед го наблюдавах през прозореца на офиса. Беше застанал на отсрещната страна на улицата и продаваше зюмбюли и лалета. Бяха странно натъпкани в една кофа, леко смачкани, нямаха опаковка, нямаха панделки.... просто откъснати цветя. Зюмбюли и лалета, но пък много интересни цветове – бледо оранжеви - лалетата и пурпурно червени - зюмбюлите. Не бях виждал такива.

- По левче са зюмбюлите, а лаленцата по два.

Едва го разбрах какво ми отговори. Трепереше от студа и говореше много тихо. Вятърът беше силен и режещ, а времето, за разлика от предните няколко дни, днес бе много студено. Само от няколко минути бях навън, а вече усещах ръцете си премръзнали. Бръкнах в джоба на палтото си и извадих портфейла си. Имах само едри банкноти по 50 лв. Подадох една на момчето, а то ме погледна и притеснено сведе поглед:

- Нямате ли по-дребни, господине? Не мога да Ви върна.

- Не се притеснявайте, ще купя всичките цветя.

Момчето ме гледаше невярващо:

- Всичките?!

- Да, всичките! Колко ще струват?

Преброи ги набързо и пак се сви в якенцето си ....

- 32 лв., господине... Но... аз, аз... аз пак не мога да Ви върна. Имам само 4 лв.

Погледнах го. Трепереше целият. Да беше на 13-14 години, не повече. Чудех се какво прави тук, в този студен мартенски ден, и защо той продаваше тези цветя?

- Задръжте рестото. – отговорих – Не искам да ми връщате. Няма проблем.

Момчето стоеше още по-притеснено и смутено и сякаш не знаеше какво точно да направи. Вятърът се беше усилил и правеше малки вихрушки от нападалите по земята листа. Слънцето се опитваше да пробие облаците, но безуспешно.

- Аааам.... искате ли да Ви ги сложа в кашонче, имам тук едно? Няма как да Ви дам кофата, извинявайте. Ей сега ще ги подредя внимателно, ако желаете, господине.

- Добре, чудесно, дайте да помогна.

Подредихме цветята в кашона, а когато го взех с две ръце, усетих прекрасния им, опияняващ аромат и си представих щастливата усмивка на Мария, която щеше да се появи довечера на лицето ѝ, когато види цветята. Момчето леко се усмихна, с треперещи ръце прибра банкнотата, закопча якето си догоре, изля водата от кофата и нахлузи ръкавичките си.

- Много Ви благодаря, господине! Бъдете жив и здрав! Много Ви благодаря!

Усмихнах му се и тръгнах обратно към офиса. Имах още около половин час до края на работния ден, затова оставих кашончето с цветята в колата си и вече нямах търпение да се прибера у дома.

История, която не е за разказване

***

Чух щракването на ключа и нетърпелив скочих да я посрещна.

Бях подредил прекрасните зюмбюли и лалета из цялата стая, във всички малки вазички, които успях да намеря у нас. В апартамента се носеше аромат на пролет. Определено Мария щеше да е очарована. Влезе в хола и остана със зяпнала уста. Точно както очаквах! После обаче, погледът ѝ се промени и тя смръщи вежди.

- Боби?! Какви са тези цветя?

- Е как какви? Зюмбюли и лалета! За теб.

- Това ясно, обаче... Откъде ги взе?!

Ей не мога да ги разбера тия жени... Намеци, намеци, „искам цветя без повод“, “с един малък жест ще направиш много“, „ще ми донесеш радост“. А сега, когато съм го направил, тя не само че не е доволна, а на всичко отгоре ми се кара?!

- Какво значи откъде съм ги взел, бе Мими?! Купих ги от едно момче! Продаваше ги пред офиса днес! Какви са тия въпроси, дето ми задаваш?

- Момче, което ги е продавало пред офиса... Наистина ли?

- Разбира се! Да няма да тръгна да ги бера аз ....

Ядосан се обърнах и излязох от стаята.

- Чакай, Боби, извинявай.

Гушна ме отзад и хвана ръцете ми.

- Извинявай, просто... точно такива цветове са зюмбюлите и лалетата в двора на баба, онзи ден бях при нея, нали помниш. Хвалеше ми се колко красиви са станали тази година, а днес предиобед ми се обади и плачеше, защото някой е минал тази нощ и е обрал всичко в градината.

- Е как пък реши, че това са същите тези лалета и зюмбюли?

- Уникални са цветовете им, Боби! Напълно сигурна съм, че това са същите цветя!

Побеснях. Сега си дадох отговор, защото цветята бяха просто наредени в онази кофа пред момчето, без панделки или каквато и да е опаковка. Стиснах юмруци, но нищо не казах. Значи на тоя келеш му бях дал 50 лв за зюмбюлите и лалетата, които е отгледала бабата на собствената ми жена?! Ако сега беше пред мен, хлапето със сигурност щеше да изяде голям бой.

- Съжалявам, мила. Съжалявам...

Как едно 15-годишно момче разби сърцето ми

***

Надявах се на следващия ден онзи мъж пак да ме посети, макар да не бях сигурен какво точно ще продавам. Тайничко се молех пак да дойде с цяло 50 лв, и да ми каже, че не иска ресто. Бях направил около двадесет гривнички от мъниста и мислих днес търговията ми да е с тях. Пак по левче. Нямаше да събера много пари, но все щяха да са от полза.

Времето днес беше с мен. Слънцето грееше, чуваха се птички. Пролетта не беше далеч.

Към десет той дойде и за моя радост още със слизането си от колата се запъти към мен. Изобщо не беше усмихнат като вчера, обаче. И ме гледаше ядосано....Много ядосано...

Изправих се плахо, а той ме заговори с остър тон:

- Ей, момченце! Значи така правиш ти? Ходиш по дворовете и обираш цветята на хората, а после ги продаваш и печелиш пари?! Браво, чудесно! Нямам думи за постъпката ти! Днешната младеж сте под всякаква критика... Докъде я докарахме! И затова ли ти дадох 50 лв? За крадени цветя! Не те е срам!

Забих поглед в земята, а очите ми се напълниха със сълзи... Не знаех какво да кажа, то нямаше какво да кажа. Вярно беше, наистина предния ден бях обрал цветята в един двор. Това беше единственото нещо, което ми беше хрумнало,че мога да направя, за да помогна на мама и да й купя лекарствата. В отчаянието си не можех да измисля нищо друго. Спешно ни трябваха тия пари. Спешно... Откъсването на нечии цветя ми се струваше като най-безболезнената идея и най-лесно простимата грешка, която можех да направя. Но как можех да предположа, че съдбата ще ми изиграе тази лоша шега. От мислите ми ме откъсна ядосаният глас на мъжа до мен:

- Днес какво продаваш? Гривни пък сега? Тях откъде ги открадна, казвай бързо, преди да съм се обадил в полицията!

- Извинявайте, господине! Много съжалявам! Аз, не исках да става така. Извинявайте... бих Ви върнал парите, но с тях вече купих лекарства. Мама е много болна, от два дни е с висока температура. Ходи на лекар, но лекарствата, които ѝ изписаха, са много скъпи. Тя е безработна в момента, само на социални помощи сме. Баща ми ни изостави преди много години. Имам и по-малка сестричка...

Умора на съчувствието

***

Много болка имаше в това русокосо момче, усещах колко отчаяно и обезверено е детето и как въпреки всичко, то намира сили да се бори, да намери решение за болната си майка и малката си сестра. Беше му се наложило да порасне бързо и да стане мъж.

Мълчах и го слушах. Стана ми неудобно. На мен. Едни откъснати цветя, едно букетче надежда беше помогнало на една жена, да оздравее. Аз бях помогнал също неволно, купувайки ги от момченцето. Замислих се – престъпление ли беше направил той? Разбира се, че не е редно да се прави така; разбира се, че не трябва да влизаш в чужди дворове, да береш чужди цветя и после да ги продаваш,но в случая, той го беше направил само и единствено, за да купи лекарство за майка си. Постъпка на отчаяно до лудост дете.

Съжалих за грубото си избухване.

Прегърнах момчето и го попитах каква е цената на гривните.

- Аз съм ги правил, наистина! Аз! От едно герданче на мама. Развалихме го със Стефи и от мънистата направихме тези гривнички.

Сърцето ми се сви. Извадих банкнота от 50 лв и отново му я подадох. Този път обаче, му дадох и визитката си.

- Нека майка ти да ми се обади, когато оздравее и се почувства по-добре. Нека да ми звънне! Чу ли? Казвам се Борислав Стоянов. Ето тук е написан номерът ми. Нека да ми се обади. Ще я вземем на работа. Предай ѝ! Всичко ще бъде наред с вас. Кажи ѝ да не се тревожи.

Взех гривничките от момчето, погалих го по косата и бързо се обърнах и закрачих към офиса. Не исках да види сълзите, които блестяха в очите ми.

За автора:

Ели е от Стара Загора. Има прекрасна дъщеря на 19 г. и чудесен съпруг. Водеща е на сватбени тържества. Обича да пише. Това е страст, която не я е напускала от ученическите години.

Препоръчваме ви още:

Ангела

Двадесет минути разлика

Живите се броят през пролетта