Автор: Ели Рибова

- Здравейте! Колко струват цветята?

Цял следобед го наблюдавах през прозореца на офиса. Беше застанал на отсрещната страна на улицата и продаваше зюмбюли и лалета. Бяха странно натъпкани в една кофа, леко смачкани, нямаха опаковка, нямаха панделки.... просто откъснати цветя. Зюмбюли и лалета, но пък много интересни цветове – бледо оранжеви - лалетата и пурпурно червени - зюмбюлите. Не бях виждал такива.

- По левче са зюмбюлите, а лаленцата по два.

Едва го разбрах какво ми отговори. Трепереше от студа и говореше много тихо. Вятърът беше силен и режещ, а времето, за разлика от предните няколко дни, днес бе много студено. Само от няколко минути бях навън, а вече усещах ръцете си премръзнали. Бръкнах в джоба на палтото си и извадих портфейла си. Имах само едри банкноти по 50 лв. Подадох една на момчето, а то ме погледна и притеснено сведе поглед:

- Нямате ли по-дребни, господине? Не мога да Ви върна.

- Не се притеснявайте, ще купя всичките цветя.

Момчето ме гледаше невярващо:

- Всичките?!

- Да, всичките! Колко ще струват?

Преброи ги набързо и пак се сви в якенцето си ....

- 32 лв., господине... Но... аз, аз... аз пак не мога да Ви върна. Имам само 4 лв.

Погледнах го. Трепереше целият. Да беше на 13-14 години, не повече. Чудех се какво прави тук, в този студен мартенски ден, и защо той продаваше тези цветя?

- Задръжте рестото. – отговорих – Не искам да ми връщате. Няма проблем.

Момчето стоеше още по-притеснено и смутено и сякаш не знаеше какво точно да направи. Вятърът се беше усилил и правеше малки вихрушки от нападалите по земята листа. Слънцето се опитваше да пробие облаците, но безуспешно.

- Аааам.... искате ли да Ви ги сложа в кашонче, имам тук едно? Няма как да Ви дам кофата, извинявайте. Ей сега ще ги подредя внимателно, ако желаете, господине.

- Добре, чудесно, дайте да помогна.

Подредихме цветята в кашона, а когато го взех с две ръце, усетих прекрасния им, опияняващ аромат и си представих щастливата усмивка на Мария, която щеше да се появи довечера на лицето ѝ, когато види цветята. Момчето леко се усмихна, с треперещи ръце прибра банкнотата, закопча якето си догоре, изля водата от кофата и нахлузи ръкавичките си.

- Много Ви благодаря, господине! Бъдете жив и здрав! Много Ви благодаря!

Усмихнах му се и тръгнах обратно към офиса. Имах още около половин час до края на работния ден, затова оставих кашончето с цветята в колата си и вече нямах търпение да се прибера у дома.

История, която не е за разказване

***

Чух щракването на ключа и нетърпелив скочих да я посрещна.

Бях подредил прекрасните зюмбюли и лалета из цялата стая, във всички малки вазички, които успях да намеря у нас. В апартамента се носеше аромат на пролет. Определено Мария щеше да е очарована. Влезе в хола и остана със зяпнала уста. Точно както очаквах! После обаче, погледът ѝ се промени и тя смръщи вежди.

- Боби?! Какви са тези цветя?

- Е как какви? Зюмбюли и лалета! За теб.

- Това ясно, обаче... Откъде ги взе?!

Ей не мога да ги разбера тия жени... Намеци, намеци, „искам цветя без повод“, “с един малък жест ще направиш много“, „ще ми донесеш радост“. А сега, когато съм го направил, тя не само че не е доволна, а на всичко отгоре ми се кара?!

- Какво значи откъде съм ги взел, бе Мими?! Купих ги от едно момче! Продаваше ги пред офиса днес! Какви са тия въпроси, дето ми задаваш?

- Момче, което ги е продавало пред офиса... Наистина ли?

- Разбира се! Да няма да тръгна да ги бера аз ....

Ядосан се обърнах и излязох от стаята.

- Чакай, Боби, извинявай.

Гушна ме отзад и хвана ръцете ми.

- Извинявай, просто... точно такива цветове са зюмбюлите и лалетата в двора на баба, онзи ден бях при нея, нали помниш. Хвалеше ми се колко красиви са станали тази година, а днес предиобед ми се обади и плачеше, защото някой е минал тази нощ и е обрал всичко в градината.

- Е как пък реши, че това са същите тези лалета и зюмбюли?

- Уникални са цветовете им, Боби! Напълно сигурна съм, че това са същите цветя!

Побеснях. Сега си дадох отговор, защото цветята бяха просто наредени в онази кофа пред момчето, без панделки или каквато и да е опаковка. Стиснах юмруци, но нищо не казах. Значи на тоя келеш му бях дал 50 лв за зюмбюлите и лалетата, които е отгледала бабата на собствената ми жена?! Ако сега беше пред мен, хлапето със сигурност щеше да изяде голям бой.

- Съжалявам, мила. Съжалявам...

Как едно 15-годишно момче разби сърцето ми

***

Надявах се на следващия ден онзи мъж пак да ме посети, макар да не бях сигурен какво точно ще продавам. Тайничко се молех пак да дойде с цяло 50 лв, и да ми каже, че не иска ресто. Бях направил около двадесет гривнички от мъниста и мислих днес търговията ми да е с тях. Пак по левче. Нямаше да събера много пари, но все щяха да са от полза.

Времето днес беше с мен. Слънцето грееше, чуваха се птички. Пролетта не беше далеч.

Към десет той дойде и за моя радост още със слизането си от колата се запъти към мен. Изобщо не беше усмихнат като вчера, обаче. И ме гледаше ядосано....Много ядосано...

Изправих се плахо, а той ме заговори с остър тон:

- Ей, момченце! Значи така правиш ти? Ходиш по дворовете и обираш цветята на хората, а после ги продаваш и печелиш пари?! Браво, чудесно! Нямам думи за постъпката ти! Днешната младеж сте под всякаква критика... Докъде я докарахме! И затова ли ти дадох 50 лв? За крадени цветя! Не те е срам!

Забих поглед в земята, а очите ми се напълниха със сълзи... Не знаех какво да кажа, то нямаше какво да кажа. Вярно беше, наистина предния ден бях обрал цветята в един двор. Това беше единственото нещо, което ми беше хрумнало,че мога да направя, за да помогна на мама и да й купя лекарствата. В отчаянието си не можех да измисля нищо друго. Спешно ни трябваха тия пари. Спешно... Откъсването на нечии цветя ми се струваше като най-безболезнената идея и най-лесно простимата грешка, която можех да направя. Но как можех да предположа, че съдбата ще ми изиграе тази лоша шега. От мислите ми ме откъсна ядосаният глас на мъжа до мен:

- Днес какво продаваш? Гривни пък сега? Тях откъде ги открадна, казвай бързо, преди да съм се обадил в полицията!

- Извинявайте, господине! Много съжалявам! Аз, не исках да става така. Извинявайте... бих Ви върнал парите, но с тях вече купих лекарства. Мама е много болна, от два дни е с висока температура. Ходи на лекар, но лекарствата, които ѝ изписаха, са много скъпи. Тя е безработна в момента, само на социални помощи сме. Баща ми ни изостави преди много години. Имам и по-малка сестричка...

Умора на съчувствието

***

Много болка имаше в това русокосо момче, усещах колко отчаяно и обезверено е детето и как въпреки всичко, то намира сили да се бори, да намери решение за болната си майка и малката си сестра. Беше му се наложило да порасне бързо и да стане мъж.

Мълчах и го слушах. Стана ми неудобно. На мен. Едни откъснати цветя, едно букетче надежда беше помогнало на една жена, да оздравее. Аз бях помогнал също неволно, купувайки ги от момченцето. Замислих се – престъпление ли беше направил той? Разбира се, че не е редно да се прави така; разбира се, че не трябва да влизаш в чужди дворове, да береш чужди цветя и после да ги продаваш,но в случая, той го беше направил само и единствено, за да купи лекарство за майка си. Постъпка на отчаяно до лудост дете.

Съжалих за грубото си избухване.

Прегърнах момчето и го попитах каква е цената на гривните.

- Аз съм ги правил, наистина! Аз! От едно герданче на мама. Развалихме го със Стефи и от мънистата направихме тези гривнички.

Сърцето ми се сви. Извадих банкнота от 50 лв и отново му я подадох. Този път обаче, му дадох и визитката си.

- Нека майка ти да ми се обади, когато оздравее и се почувства по-добре. Нека да ми звънне! Чу ли? Казвам се Борислав Стоянов. Ето тук е написан номерът ми. Нека да ми се обади. Ще я вземем на работа. Предай ѝ! Всичко ще бъде наред с вас. Кажи ѝ да не се тревожи.

Взех гривничките от момчето, погалих го по косата и бързо се обърнах и закрачих към офиса. Не исках да види сълзите, които блестяха в очите ми.

За автора:

Ели е от Стара Загора. Има прекрасна дъщеря на 19 г. и чудесен съпруг. Водеща е на сватбени тържества. Обича да пише. Това е страст, която не я е напускала от ученическите години.

Препоръчваме ви още:

Ангела

Двадесет минути разлика

Живите се броят през пролетта