Автор: Каролина Дия

Казвам се Каролина. Може би сте ме виждали някъде из София и дори не знаете за това – в метрото, в магазина, в някакво заведение или кафене, на кино или театър.

Ако ме видите, най-вероятно няма да привлека вниманието ви за дълго. Има възможност обаче, че ще забележите походката ми – малко по-различна от обикновената такава. Можете да си помислите, че нещо съм се контузила.

Не е контузия. Детска церебрална парализа е.

В света има седемнадесет милиона хора като мен. Тези с лека форма на детска церебрална парализа са по-малко от един процент от всички засегнати.

Все пак попаднах в този процент. Не знам как е да си напълно здрав. Освен съвсем нормални детски спомени в моето съзнание има и други: мантрата на майка ми, че „най-лесно е да кажеш, че не можеш“, упражненията за правилната походка по време на разходка или посещенията при много симпатичен физиотерапевт, който имаше много търпение за детските ми щуротии.

Има и неща, за които не искам да си спомням. Например как обяснявам на децата в детска градина, че не съм ненормална. Разговорът с психолог, който съвсем открито твърдеше, че за хора като мен образованието е излишно. Или една учителка по математика, която коментира пред целия клас, че „сигурно заради ТОВА съм толкова тъпа“.

Майка ми ми повтаряше да не се връзвам, защото хората не разбират.

Трябваше да мине известно време за да започна да приемам „нещото“ в моят живот и наистина да не се връзвам. В един момент спрях да се сърдя на родителите ми, че не ми улесняват живота. Даже започнах да забелязвам малките победи над своите ограничения. „Нещото“ стана част от мен, като сините ми очи и смешният ми акцент, когато говоря български. Научих се да казвам в прав текст какво ми е и да информирам. В един момент разбрах, че хората имат нужда точно от информация.

Тук най-голямата заслуга има първата ми класна. Тогава млада, прясно завършила учителка. До ден днешен не знам нищо за разговора ѝ със съучениците ми. Просто се върнах след едно отсъствие заради поредната терапия и заварих трите ми най-добри приятелки в коридора.

- Ние вече знаем какво ти е, госпожа Ася ни каза – информираха ме подобаващо и трите.

Помня, че наистина настръхнах. Знаех твърде много за дискриминация въпреки крехката си възраст. В моята глава момичетата вече ме отхвърляха.

- Добре, и? - Попитах.

- Нищо. Ще играем ли сега, или не?

Точно тогава, от първи до шести клас, чувствах се приета. Децата знаеха, че вървя по-бавно и че понякога имам нужда от малко помощ. Не съм чула и една лоша дума или подигравка по мой адрес. Само защото имаше учителка, която искаше да научи своите ученици на нещо важно. Това нещо е емпатия.

Скъпи, загрижени родители. Вашите деца все някога ще срещнат „такива хора“. Може би на детска градина или в училище, може би в семейството. Никой не е застрахован. Аз се „случих“ на млада, перфектно здрава двойка. Точно като братовчед ми с аутизъм и леля ми с епилепсия и умствена изостаналост.

От вас зависи какво отношение ще получат „тези хора“ и, отчасти, как ще реагират родителите и близките им. Майка ми напълно игнорира обществената стигма, защото за нея беше най-важно да знае какво се случва с мен и после как да ми осигури „нормален“ живот. Благодарение на нейната упоритост работя, живея самостоятелно, имам социален живот, пътувам и си живея живота по най-добрият начин. Но, за съжаление, знам, че не всички имат такъв късмет и че стигмата тук играе голяма роля. 

Ние живеем сред вас. Не хапем, не сме луди, не сме опасни. Няма да се заразите от нас, няма да ви травмираме децата. Не е срамно да не знаете, но е срамно да не искате да научите. Ако не знаете от какво има нужда „такъв“ човек – питайте. И не се поддавайте на глупости и стереотипи, които все още битуват в общественото ни съзнание.

За край на този съвсем кратък разказ просто ще цитирам по-малкият ми брат, попитан как приема болната си сестра:

„Как да я приемам? Съвсем обикновена е и ме дразни. Нали ми е сестра!“