Автор: Ина Зарева

Само месец след рождения си ден Мила престана да се усмихва. Големи планове имаше за тези свои така важни 10 години – тежки като триетажна торта, лъскави като станиол на шоколад и обли като голям, червен бонбон. А ето че сега домът на Мила е застинал, всички са поели силно дъх, затаили са го и никой не смее да издиша. Очите на майка ѝ са станали едни широки и трептят, както когато гледа страшен филм и се крие в рамото на баща ѝ. Обаче сега не се крие никъде, защото таткото на Мила е станал така прегърбен, че раменете му почти не се виждат и изглежда толкова крехък и прозрачен, сякаш всеки миг ще се разпръсне на хиляди малки стъкълца.

Мила не смее да говори, да пита, да диша. Само чува откъслечни шепоти, думи, изречени наполовина и едно много страшно, много плашещо ридаене без глас. Гушва ги, очите им са сухи, но Мила чува как сърцата им се разкъсват от плач. Няма го онова бързо тупкане, което усещаше у двамата, когато я притиснат между себе си или когато се гъделичкат и боричкат. Тогава Мила отмерва наум ударите на сърцата им, а те са като дирижирани в пълен синхрон. Днес ударите се прескачат, блъскат се, връщат се обратно, рязко забързват, а после се губят и само това тихо, безгласно ридание отеква някъде много дълбоко в телата им.

През следващите дни Мила чува все по-отчетливо думите „биопсия“, „бучка“, „рак“, „операция“, „прогноза“. Опитва се да ги сглоби в изречение, но не разбира какво означават повечето от тях. Търси в речниците и книгите в библиотеките вкъщи и в училище. Обърква се още повече и се изплашва като никога досега.

„Мама ще замине за малко, Мъниче“ – гласът е сух, но Мила усеща как онова скрито ридаене разтърсва всичко наоколо като страшно земетресение. – „Ти слушай баба и помни, че много, много те обичам!“

Дългите зимни дни се точат болезнено бавно като разтопена пластмаса. Мила говори с майка си по телефона всеки ден. Не споменават болестта, но Мила вече знае. Всеки ден има единствена цел – да направи нещо, с което да усмихне любимия глас в слушалката. Отлична оценка, научено стихотворение, подредена стая – каквото и да е, само да е нещо хубаво. Нещо, което да накара майка ѝ да не изрича отново и отново онези думи в слушалката, сякаш това е последният разговор, който водят. Но каквото и да прави Мила, те прозвучават всеки път. Гласът в слушалката се разтреперва, преглъща, овладява се и казва набързо: „Нали запомни! Обичам те!“

Месеци, в които някакви хора – семейни приятели, идват да ги виждат с баба ѝ, прегръщат мълчаливото момиченце и с престорена веселост го питат:

- Искаш ли да живееш при нас и ние да се грижим за теб?

Бледите бузки пламват в гняв, който грубо измества обичайната меланхоличност: „Как така ще се грижат за мен? Какви са тези хора? Защо ми говорят така? Аз си имам семейство! Никой друг не искам!“ – мислите се боксират в малката главичка, а бабата бързо потъва в другата стая, за да избухне в плач.

Бащата на Мила се прибира. Той вече не е онзи силен, непоклатим, усмихнат баща с пълните си с фокуси и закачки шепи. Той прилича на дим от стар комин. Мила разбира по разговорите с баба ѝ, че ще продадат всичко, което могат – родната къща на село, земите от прадядо, дори любимата шевна машина, на която баба шие новите ѝ рокли. За лекарствата, разбира Мила и пъха в пресъхналата шепа на татко си златното медальонче, което ѝ подариха за 10-ия рожден ден.

Още месеци на празнота и студени завивки нощем. Месеци на смазващо чувство на вина върху крехките рамене на малкото момиченце - дали защото е била непослушна се е разболяла мама. Дали защото не всеки път си прибираше играчките и понякога отговаряше на родителите си... Мила плаче тайно нощем, а денем прави всичко толкова старателно, че си намисля заклинания: Ако успея с това, мама ще си дойде! Ако не се проваля, мама ще оздравее.

Мама се прибира. Но това не е мама, а някаква нейна несполучлива рисунка. На мястото на усмивката са бледите, прехапани устни, движи се бавно и болезнено, а от красивата дълга коса е останало нещо като мъх. Единствено очите ѝ са пълни с онази само нейна възможна любов, детето ги гледа дълго, потъва в тях и се вкопчва в прегръдката ѝ. Мила не иска да я пусне никога повече, притиска се все повече и повече, сълзите заливат лицето ѝ и тя тихо повтаря:

- Аз съм виновна, аз съм виновна!

Майка ѝ потреперва като излязла от унес, хваща мокрото личице в кокалестите си ръце, повдига го, за да се срещнат очите им и започва да говори бавно, но категорично:

- Никога, никога, никога не си го помисляй! Аз съм виновна, защото отидох твърде късно. Да бях отделила малко време преди това. Но ще се справя, нали! Ще се справим двете и всичко ще бъде наред! Обещавам ти да направя всичко по силите си, ако ти никога повече не изричаш тези думи!

Тридесет години по-късно.

- Всичко е наред, Мила! Ще се видим догодина по същото време.

Мила излиза от кабинета на мамолога, поглежда часовника си и маха за такси – не обича да отсъства от работа по никое време, дори и обедната си почивка ползва много рядко. Клиентите се множат ежедневно. Все повече жени, претърпели мастектомия, притеснено търсят специализираните им протези и бельо. Мила отделя колкото време е нужно, за да предразположи и успокои тези уплашени съпруги, майки, дъщери, чиито живот се е преобърнал за по-малко от месец. Не трябва да ги кара да чакат.

Но днес тези двадесет минути бяха по-важни от всичко друго на света.

За да ги има – и света, и Мила.

Препоръчваме ви още:

Един много личен разговор
Розовият кемпер тръгва из страната 
Най-великите шампиони