Автор: Нора Ардашева

Чета, слушам, гледам и си анализирам съвременните възпитателни методи, претегляйки ги вътрешно, без да мога да преценя все още, дали са адекватни на съвременните деца или и този, като много други аспекти от живота ни сега, е малко преекспониран. Може би не сме ние, които ще решим това, а времето. Този велик и справедлив съдия. Аз мога да кажа само как ние се справяхме с родителството. Малко ме е страх, като се сещам за някои случки от ежедневието, но децата ми отдавна пораснаха и възможността да имам неприятности със социалните не стои на дневен ред, та ще се престраша. Доктор Спок се мъчеше човекът да помага, ама като разбрах колко е помогнал на своите собствени деца, се радвам, че не съм му обръщала голямо внимание!

Това, което си спомням на прима виста, е доста тегаво, да ви кажа.

Например:

Ръката на дъщеря ми се чупи три пъти. Единият беше, като я заведе кръстникът и на планина. Върнаха се след седмица, а палецът й някак странно изкривен. Паднала с шейната. Като знам банкетната култура на семейството, съм почти сигурна, че са били на масата с докторката и тя е погледнала пустия, многострадален палец през дима от цигарата и дръпвайки от питието, е отсякла: „Нищо му нямаааа.“ Нищо, нищо, колко да е нищо. Като се върнаха, го чупихме наново, за да го наместят. Сега, като се замисля, значи си е чупила ръката 4 пъти. Втория път я взе другият й свако, да я води на разходка в морската градина и тя се подхлъзнала в една заледена локва. Третия път любопитството й я накара да се надвеси от леглото си на втория етаж. Живеехме в една малка стая четиримата, в дома на родителите ни. Искала да види какво има в полилея. Е... не успя.

Синът ми си чупи ръката два пъти само, но за това пък в един ден. На тренировка по айкидо. Ясно ви е, че закрихме предаването с тренировките на мига, но и през ум не ми мина да съдя сенсея, въпреки че той му я счупи при показване на... каквото се показва там! Малкият не ми позволи дори да му кажа.

Наричахме това - случайност.

После си счупи главата. Два пъти. Първия, когато леля му го покани на гости на вилата си и той падна от стълбите на втория етаж върху бетона. Нямаха парапети, а той любопитко - надвесил се и... обзаведохме се със сътресение. Тайно си мисля, че ни го върнаха тия двамата ни кръстници, защото пък ние с благоверния, веднъж на младите години им заведохме детето на разходка и една люлка го шибна в челото. Ама не съм сигурна и не мога да ги обвиня фронтално, нали?

Естествено е да се чудите защо съм продължавала да си давам децата, на всеки, който ги поиска. Освен очевадната причина, за млади родители, които животът ги изисква, от голямо значение беше и фактът, че те и при нас не бяха в безопасност. Защото например втория път като си счупи главата детето, тъкмо бяхме излезли от болницата и той, вървейки до мен и зяпайки щастливо, падна в една отворена шахта пред ужасения ми поглед. Това беше доста кърваво, но се разминахме само с уплах.

През годините, като се събирахме с други семейства (същите шматки като нас) в дома на единствените, които живееха сами без възрастни (родителите ни, не ни даваха да се караме на децата), оставяхме малките да играят в детската, а ние се отдавахме на заслужена почивка около масата в хола. Ако виковете оттатък станат непоносими, изпращахме единия татко (беше най-страшния от всички, с брада, големи черни очи и всичките 32 зъба) да ги "страхува". Той ги нареждаше в редица, теглеше едно конско и за половин час имаше тишина. Викаше еднакво на всички и не го интересуваше кой крив, кой прав и кой на кого е дете. Ако знаете колко трудно сдържахме кикота си, за да не развалим сценката…

Наричахме това справедливост.

Лято без родители

Веднъж в нас, на един от детските рождени дни, бях събрала майките в едната стая на сладкиш и питие, а малките играеха в другата стая. Несмущавани от нечленоразделните звуци, си говорим сладко, сладко и изведнъж се чува по-различен трясък. Опасен някак си. Викам най-голямото дете, без значение на кого е и питам:

- Какво стана?

- Падна пердето, барабар с корниза, танти Норче!

- Има ли пострадал?

- Чакай да видя... аaa, няма, само чакат да ни се скарате, че да продължим.

- Хайде, бягай, кажи им да продължават, ама да не се налага пак да ви викам!

Наричахме това - право на почивка и за нас. 

Добри ни бяха децата. Виж, за нас, родителите, не знам какво да кажа. „Лежерни“ ми е най-близко до истината, но...

И мама е правила глупости

Аз лично за себе си смятам, че направих най-голямата глупост като тръгнах на екскурзионно летуване с двете си деца. На 9 и на 6. В Пирин. Имаше един десетчасов преход нагоре, който ми скъси живота, и по време на който, се движехме във все по-пусти и каменисти терени и накрая се изкачихме до една хижа, в която нямаше нито ток, нито телефон (тогава не съществуваха мобилни) и където веднъж в месеца с хеликоптер им носели дърва за печката, за да правят чай и боб на катерачите. Проклинах ума си, безрасъдността си и мига, в който взех решението да тръгна без никакви знания и подготовка (Освен джапанките, имах само едни гуменки в раницата си. Добре че децата си имаха маратонки.).Налагах си да не мисля какво ще правя, ако на някое от тях му се случи нещо. Най-вероятно трябваше някой мъж от групата да го нарами и да върви обратно тези 10 часа, за да стигнем до населено място. С телефон! Красотата на Пирин, Темното езеро, звездите, за които не подозираш в града, лагерният огън и вродената ми лудост, много ми помогнаха да стопирам паниката, както и това, че шансът беше на моя страна. Разбирате, че никога повече не помислих за планински разходки, въпреки невероятните моменти, които изживяхме и които са несравними с другите ни екскурзии. На гарата баща им набързо ни натика в колата и без да обръща внимание на разказите на три гласа, ни закара право в къщи. Като се погледнах в огледалото разбрах защо. Страхувал се е човекът да не срещнем познати. Дълго време след това носех тена си като петниста хиена. Бях изгоряла на шапка, очила, къси чорапки и три четвърти клин. На децата им нямаше нищо! А тогава нямахме дори кремове намкойсифактор, вервайте ми.

Наричахме това - "ами какво да правя, случва се".

Прочетох си текста, преди да го постна и се уплаших. Наистина. И това са само спомените, в които физическото им здраве е било застрашено. Дори не ми се мисли за емоциите и чувствата им. Всъщност добре сме се справили, като гледам порасналите ни вече деца, много от които са прекрасни родители.

Та, както казах в началото, нещата са несравними тогава и сега. Освен факта, че всеки родител прави това, което знае и което може! И нямаше правила, както и училище за родители, и затова сега го наричаме - такива бяха времената тогава!

П.С. Предполагам стана ясно, че текстът ми е провокиран от трагедията в болницата на Варна и упреците към почернените родители.

Бележка на редактора: Преди няколко дни двегодишно дете почина, след като падна през парапета на болница във Варна, където е било на свиждане в родилното отделение. Случаят се разследва, както е редно, когато има фатален изход. Но ужасното е, че много хора си позволиха да осъдят майката, че е допуснала това да се случи, преди да го направят компетентните органи. Което е грозна постъпка в такъв тежък за семейството момент. Нашите искрени съболезнования към семейството!

Препоръчваме ви още:

Денят, в който пораснах

Децата се приспиват най-лесно с крещене

Се ла ви, както казват французите