Такива бяха времената

Автор: Нора Ардашева

Чета, слушам, гледам и си анализирам съвременните възпитателни методи, претегляйки ги вътрешно, без да мога да преценя все още, дали са адекватни на съвременните деца или и този, като много други аспекти от живота ни сега, е малко преекспониран. Може би не сме ние, които ще решим това, а времето. Този велик и справедлив съдия. Аз мога да кажа само как ние се справяхме с родителството. Малко ме е страх, като се сещам за някои случки от ежедневието, но децата ми отдавна пораснаха и възможността да имам неприятности със социалните не стои на дневен ред, та ще се престраша. Доктор Спок се мъчеше човекът да помага, ама като разбрах колко е помогнал на своите собствени деца, се радвам, че не съм му обръщала голямо внимание!

Това, което си спомням на прима виста, е доста тегаво, да ви кажа.

Например:

Ръката на дъщеря ми се чупи три пъти. Единият беше, като я заведе кръстникът и на планина. Върнаха се след седмица, а палецът й някак странно изкривен. Паднала с шейната. Като знам банкетната култура на семейството, съм почти сигурна, че са били на масата с докторката и тя е погледнала пустия, многострадален палец през дима от цигарата и дръпвайки от питието, е отсякла: „Нищо му нямаааа.“ Нищо, нищо, колко да е нищо. Като се върнаха, го чупихме наново, за да го наместят. Сега, като се замисля, значи си е чупила ръката 4 пъти. Втория път я взе другият й свако, да я води на разходка в морската градина и тя се подхлъзнала в една заледена локва. Третия път любопитството й я накара да се надвеси от леглото си на втория етаж. Живеехме в една малка стая четиримата, в дома на родителите ни. Искала да види какво има в полилея. Е... не успя.

Синът ми си чупи ръката два пъти само, но за това пък в един ден. На тренировка по айкидо. Ясно ви е, че закрихме предаването с тренировките на мига, но и през ум не ми мина да съдя сенсея, въпреки че той му я счупи при показване на... каквото се показва там! Малкият не ми позволи дори да му кажа.

Наричахме това - случайност.

После си счупи главата. Два пъти. Първия, когато леля му го покани на гости на вилата си и той падна от стълбите на втория етаж върху бетона. Нямаха парапети, а той любопитко - надвесил се и... обзаведохме се със сътресение. Тайно си мисля, че ни го върнаха тия двамата ни кръстници, защото пък ние с благоверния, веднъж на младите години им заведохме детето на разходка и една люлка го шибна в челото. Ама не съм сигурна и не мога да ги обвиня фронтално, нали?

Естествено е да се чудите защо съм продължавала да си давам децата, на всеки, който ги поиска. Освен очевадната причина, за млади родители, които животът ги изисква, от голямо значение беше и фактът, че те и при нас не бяха в безопасност. Защото например втория път като си счупи главата детето, тъкмо бяхме излезли от болницата и той, вървейки до мен и зяпайки щастливо, падна в една отворена шахта пред ужасения ми поглед. Това беше доста кърваво, но се разминахме само с уплах.

През годините, като се събирахме с други семейства (същите шматки като нас) в дома на единствените, които живееха сами без възрастни (родителите ни, не ни даваха да се караме на децата), оставяхме малките да играят в детската, а ние се отдавахме на заслужена почивка около масата в хола. Ако виковете оттатък станат непоносими, изпращахме единия татко (беше най-страшния от всички, с брада, големи черни очи и всичките 32 зъба) да ги "страхува". Той ги нареждаше в редица, теглеше едно конско и за половин час имаше тишина. Викаше еднакво на всички и не го интересуваше кой крив, кой прав и кой на кого е дете. Ако знаете колко трудно сдържахме кикота си, за да не развалим сценката…

Наричахме това справедливост.

Лято без родители

18372a9dcced8d7110e2e800fab5ea12 XL

Веднъж в нас, на един от детските рождени дни, бях събрала майките в едната стая на сладкиш и питие, а малките играеха в другата стая. Несмущавани от нечленоразделните звуци, си говорим сладко, сладко и изведнъж се чува по-различен трясък. Опасен някак си. Викам най-голямото дете, без значение на кого е и питам:

- Какво стана?

- Падна пердето, барабар с корниза, танти Норче!

- Има ли пострадал?

- Чакай да видя... аaa, няма, само чакат да ни се скарате, че да продължим.

- Хайде, бягай, кажи им да продължават, ама да не се налага пак да ви викам!

Наричахме това - право на почивка и за нас. 

Добри ни бяха децата. Виж, за нас, родителите, не знам какво да кажа. „Лежерни“ ми е най-близко до истината, но...

И мама е правила глупости

10a8f534504f0c78dd87f5139d09d362 XL

Аз лично за себе си смятам, че направих най-голямата глупост като тръгнах на екскурзионно летуване с двете си деца. На 9 и на 6. В Пирин. Имаше един десетчасов преход нагоре, който ми скъси живота, и по време на който, се движехме във все по-пусти и каменисти терени и накрая се изкачихме до една хижа, в която нямаше нито ток, нито телефон (тогава не съществуваха мобилни) и където веднъж в месеца с хеликоптер им носели дърва за печката, за да правят чай и боб на катерачите. Проклинах ума си, безрасъдността си и мига, в който взех решението да тръгна без никакви знания и подготовка (Освен джапанките, имах само едни гуменки в раницата си. Добре че децата си имаха маратонки.).Налагах си да не мисля какво ще правя, ако на някое от тях му се случи нещо. Най-вероятно трябваше някой мъж от групата да го нарами и да върви обратно тези 10 часа, за да стигнем до населено място. С телефон! Красотата на Пирин, Темното езеро, звездите, за които не подозираш в града, лагерният огън и вродената ми лудост, много ми помогнаха да стопирам паниката, както и това, че шансът беше на моя страна. Разбирате, че никога повече не помислих за планински разходки, въпреки невероятните моменти, които изживяхме и които са несравними с другите ни екскурзии. На гарата баща им набързо ни натика в колата и без да обръща внимание на разказите на три гласа, ни закара право в къщи. Като се погледнах в огледалото разбрах защо. Страхувал се е човекът да не срещнем познати. Дълго време след това носех тена си като петниста хиена. Бях изгоряла на шапка, очила, къси чорапки и три четвърти клин. На децата им нямаше нищо! А тогава нямахме дори кремове намкойсифактор, вервайте ми.

Наричахме това - "ами какво да правя, случва се".

Прочетох си текста, преди да го постна и се уплаших. Наистина. И това са само спомените, в които физическото им здраве е било застрашено. Дори не ми се мисли за емоциите и чувствата им. Всъщност добре сме се справили, като гледам порасналите ни вече деца, много от които са прекрасни родители.

Та, както казах в началото, нещата са несравними тогава и сега. Освен факта, че всеки родител прави това, което знае и което може! И нямаше правила, както и училище за родители, и затова сега го наричаме - такива бяха времената тогава!

П.С. Предполагам стана ясно, че текстът ми е провокиран от трагедията в болницата на Варна и упреците към почернените родители.

Бележка на редактора: Преди няколко дни двегодишно дете почина, след като падна през парапета на болница във Варна, където е било на свиждане в родилното отделение. Случаят се разследва, както е редно, когато има фатален изход. Но ужасното е, че много хора си позволиха да осъдят майката, че е допуснала това да се случи, преди да го направят компетентните органи. Което е грозна постъпка в такъв тежък за семейството момент. Нашите искрени съболезнования към семейството!


Препоръчваме ви още:

Денят, в който пораснах

Децата се приспиват най-лесно с крещене

Се ла ви, както казват французите

 

Последно променена в Петък, 08 Февруари 2019 14:06
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Вдигнете ги тия глави, бе!

Вдигнете ги тия глави, бе!

22 Юли, 2019 Забавно

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Тиганът, без който не можем

Тиганът, без който не можем

17 Авг, 2019 Забавно

Страшна късметлийка

Страшна късметлийка

15 Авг, 2019 Блог

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам