Автор: Мая Цанева

Докато пътувам с автобус, наблюдавам. Вчера видях страхотна двойка – баба и внуче, и двамата елегантни и красиви, които бяха като глътка свеж въздух в претъпкания автобус. Почти визуализирах сина ми и баба му на път за парка, за кукления театър…

Видях и друго – възрастна жена, която наблюдава спирката и хората от прозореца на дома си, който гледа към булеварда. Избрала е час пик, същия, в който по моите скромни наблюдения, по повечето тв канали дават индийска или турска заплетена семейна история. Тази баба предпочита истинския живот, доколкото гледката от прозореца й го представя. Вероятно щом се стъмни, разказва на близките си (дано са с нея на вечеря) кой как е облечен ден по ден, кой е променил прическата, бил е щастлив или е крещял по телефона, спънал се е или е тичал след автобуса.
Замислих се за моята баба – в хубаво време и тя слиза до пейката пред блока, говори си със съседките, заедно гледат как животът вече тече покрай тях, но по-важното, има на кого да разкаже какво се случва долу, пред блока.

Стани приятел на човек с деменция

Пиша това, защото изпитвам известна вина. Миналата седмица забравих да й звънна, както си е ред, в неделя. Влязох във въртележката работа-пазаруване-детска градина-площадка-ларингит и… се отнесох.

Вчера, седмица по-късно, й се обадих. Говорихме си за пакостите на правнука й, за кекса й, който все не успявам да направя като нейния, за разни болежки, за приятелките й… 10 минути, които са истинска глътка живот извън турския/индийски сериал.

Понякога, независимо от усилията ни, е трудно да удължим времето на нашите баби и дядовци сред нас. Единствено можем да удължим моментите, прекарани заедно, може би не всеки ден, но не само по празниците.

Писмо до "остарелите" вече майки

Нека сме честни, гузни сме, но често съкращаваме визитата при баба и дядо, защото вече сме чули повечето им истории или времето ни влече.

Всеки момент с тях е също толкова ценен, колкото и тези с децата ни. Това е и превенция срещу телефонни измамници, внезапни и неочаквани здравословни проблеми, загуби, които не могат да върнат 10-те минути истински живот за тях с нас, децата и внуците, които не са герои на сериал.
Вече по-рядко пътувам с този автобус, но всеки път гледам към прозореца на бабата. Надявам се още дълго да я виждам – тя ми напомня да се обадя на баба си - да я питам „как си“, да й разкажа за белите вкъщи, да се похваля с лещата си или да я питам точно колко какао слага в заливката на кекса. И това е достатъчно, за да има какво да я вълнува истински, да живее. Да бъде с нас.

Препоръчваме ви още:

Има ли на кого да правиш кафе сутрин?

Какво представлява бабата

Поколението на НЕбабите