Автор: Иво Иванов

Вярвате ли, че дърветата са живи същества, които имат характер и памет също като хората? И че имат способността да влияят по някакъв начин на живота ни, особено ако дълги години пазят сянка над главите ни и клоните им надничат в прозорците на дома ни? Аз съм склонен да вярвам.

В двора на родната ми къща от незапомнени времена изправя мощна снага и хвърля дебела сянка стар кичест орех. Това изречение малко като начало на реклама за колбаси се получи. Добре де, не чак от незапомнени времена - баба ми го е посадила като са се заселили с дядо ми и тримата им синове в София преди около 80-ина години. Отначало живеели в малка къщурка, после дружно построили сегашната. Вдигнали новата къща досами ореха, сърце не им дало да го отсекат и сега дебелото му стъбло отстои само на около метър от нея.

Орехите развиват мощна коренова система с широк периметър, така че с времето дървото така яко се е впило в основите на къщата, че са станали едно цяло. Къщата и орехът са изградили през всичките тези години една много здрава и устойчива семейна връзка, така да се каже. Като мъж и жена са. Симбиоза между камък и дърво.
Тъй че на практика ние живеем над огромните корени на дърво. Тази мисъл е хем плашеща (защото, рационално погледнато, къщата може да падне някой ден - такава близост с дърво е в противоречие с всякакви строителни норми), хем е вълнуваща в същото време. Не ми се вярва да падне обаче – орехът здраво я крепи. Така както един мъж винаги крепи семейството си.

Да познаваш корените си повишава самооценката

Орехите са най-здравите дървета по нашите географски ширини и са защитен вид. Дървесината им е много ценна, защото е твърда и устойчива на всякакви вредители.
А нашият орех е още по-твърд, защото е посаден от мегакорава шопкиня с властен характер, която е преживяла няколко войни (при това е изпращала син-доброволец на война) и е отгледала с твърда ръка един болюк деца и внуци. Ако помните Султана от „Железният светилник“ – ей такъв характер беше моята баба Райна. Не си поплюваше – колеше петел на дръвника без да й мигне окото. Баща ми разказваше през смях една история от детството му – било люта зима, езерата замръзнали и той отишъл да се пързаля върху ледената кора на езерото със собственоръчно направени кънки от маши. За негов късмет ледът се пропукал и той паднал в ледената вода. Прибрал се вкъщи мокър до кости, премръзнал и зъзнещ и баба ми го като го видяла такъв, го подпукала още от вратата. Опухала го здравата. Ама такъв як пердах му теглила, че той се загрял и пневмонията му се е разминала. Не се наложило да ходят по лекари и да хвърлят пари за лекарства, баба ми му отворила, така да се каже, всички чакри с тоя укрепващ и тонизиращ ‚масаж‘.

Старо поверие предвещава смърт на този, който посади орех, когато стволът на дървото стане дебел колкото врата му. Моята баба е знаела за това поверие, но това явно изобщо не я е уплашило. Нея поначало много малко неща можеха да я уплашат. Тя почина на 85, а по това време стъблото на ореха беше вече колкото бъчва.

Дали е заради силния и чепат характер на баба ми, или защото нямат достатъчно хранителна почва, но орехите, които дървото ражда, са с толкова здрави и костеливи черупки, че можеш да си счупиш ръцете, докато се опитваш да ги строшиш. Не стават за гадаене на Бъдни вечер за добър късмет през новата година. Ядките се натрошават и изобщо не стават за ядене. Сега като се замисля, май-станаха по-костеливи след като баба ми почина - преди това като че ли по-лесно се трошаха и ядките им бяха по-хубави. А може би е просто защото дървото остарява...
Навремето това дърво раждаше много орехи и бруленето им през есента си беше истинско събитие, в което участваше цялата рода. Комшиите също взимаха участие, както и - разбира се - децата от квартала. Събраното количество орехи се разделяше по равно, оставаше по една торба и за комшиите.

Време назад

Зелената корона на нашия орех хвърля много дебела сянка. Под тази сянка нищо не никне и не вирее, дори и трева. Комшиите отсреща също имат орех – двете дървета са сплели клони като стари приятели и образуват зелена арка над нашата малка уличка. Когато окапе ореховата шума, както сега, настава едно щафетно метене и премитане на двора и тротоара по няколко пъти на ден.
Затова пък през топлите месеци от годината под сянката на ореха кипи от живот и открай време винаги се събират хора. Сватби, кръщенета, рождени дни, помени, детски игри, партии белот и шах – всичко се е случвало и се случва под ореха. Навремето там играехме децата от квартала и шумните ни крясъци огласяха цялата улица. На един клон баща ми беше закачил саморъчно направена солидна дървена люлка. Майстор беше той и здрава я беше направил тая люлка, та изкара няколко години, но веднъж се люлеехме толкова дивашки двамата с брат ми, че изхвърчахме заедно с люлката – добре че тогава имаше пясък отсреща и се приземихме в него. Катапултирахме успешно, за наш късмет.
Години по-късно и синът ми се преби ефектно от друга люлка на същото място. Бащичко!
Под тоя орех баба ми ме гонеше с филия, така както няколко години преди това е гонела брат ми, а предполагам преди това и братовчедите ми, и баща ми, и чичовците ми. Като изключим обаче гоненето с филия, баба ми ме оставяше да вирея на свобода. След толкова много отгледани мъже, беше убедена, че едно момче няма нужда от твърде много грижи и надзор. Благодарен съм й за това!

Като се замисля, голяма част от живота ни е протекла под зелените листа на тоя орех. Сега под ореха играят моите деца и децата на братовчедите ми, така че той изобщо не може да се оплаче, че е самотно дърво.

Орехите са почитани от векове като символ на стабилност, плодовитост, здраве и дълъг живот. Орехът е „световно дърво” от сътворението на света: „… станала земя, и то отначало станала като тепсия голяма, а сетне като харман, в средата на който Господ посадил орех”.

Лютеница за душата

Орехът свързва света на живите и света на мъртвите, предците ни дори вярвали, че може да се разговаря с тях, ако се допре ухо до ствола на дървото.
Хич не вярвам това средство за комуникация да проработи, но все пак тайно, когато наоколо няма никой, долепвам лице до грубата му и грапава като кожа на динозавър кора, за да кажа на баба ми, че много добра работа е свършила навремето с посаждането на тоя орех.
Казвам й също, че я помня добре, въпреки че почина когато бях на дванайсет и че понякога (както оня ден на Архангелова задушница) се сещам зе нея и разказвам за нея на правнуците й. Тя празнуваше имен ден на Архангел Михаил.

Баба ми си отиде много отдавна, отидоха си и чичовците ми, и баща ми. Орехът обаче си е все там и ако е рекъл Господ, ще е там и след мен.

Такива ми ти работи с тоя орех. Сега разбирате ли защо вярвам, че дърветата имат душа?

Препоръчваме ви още:

Тук и сега

Деветата рокля

Имало едно време баба и дядо