Ninja Editor
Автор: Катюша Тунева
Ще започна с повода за това писание. Приятелка сподели, че се радва на клип, който показва лак за нокти. В клипа, ако има дрога в чашата с питие, лакът се оцветявал. Разбирам радостта й на майка с две дъщери, но за съжаление, това не е възможно и не е реално. Синтетичните дроги не се отчитат при тестове от какъвто и да е вид. Никак. Самите токсиколози признават, че ги разпознават, и се учат да го правят, само по проявите. Няма тестове! Толкова са разнообразни химичните състави, че нямат квалифициране и тестове. Което е ужасно.
От доста време ме вълнува този въпрос. Говорих с децата много. Главно с една, единствена молба - не давайте на никого, когато тръгнете по сбирки, бутилката, която сте си купили! Никога! Винаги пийте каквото сте си купили! Даже и да е (а засега е) вода или безалкохолно в бутилката! Черпете, наливайте, носете чаши, но не давайте да я пипат! Звучи ви параноично?! Четете нататък.
Предното лято бях поканена на плажен пикник с преспиване и палатки. Реших да отидем с децата, за да видят какво е това "животно", че е яко - огънят, песните и усещането като дръпнеш ципа на палатката, да можеш да изтичаш в морето. На хората, заради които и с които отидохме, вярвах безрезервно. Обаче те се оказаха част от по-голяма компания. Като другата част беше доминираща. Няма значение какво се случи, за да се стигне до там (всъщност нищо особено - различни поколения, с превес на по-младото такова). В един момент се оказа, че аз не мога да се движа. Изобщо. Надявам се знаете значението на пълен "блек аут". Тотален. Е, понеже мен и анестезии доказано не ме хващат, можех да мисля. Но не можех да реагирам (както при анестезиите). Беше ужасно! Отвратително! Лежах на надуваем матрак, гледах нагоре звездите и не можех да мръдна. Исках да отида до тоалетната и не можех да го кажа. Исках да знам какво става и не знаех. Разбира се, благодаря на двамата души, които разбраха, че нещо става и ми помагаха! Но тогава, и в онези три дни след това, аз се чувствах не на себе си, нещо не беше наред. За протокола - не съм употребявала и не употребявам наркотици. Пробвала съм марихуана два пъти в живота си (отдавна). Нося на пиене и никога не съм изживявала подобно нещо. И да, не бях пила повече от сто грама алкохол, смесен с безалкохолно. Сутринта се прибрахме някак на вилата и цял ден лежах. Не, не спах, лежах. Пулсът ми беше 150, кръвното до небето.
На следващия ден се прибрахме у нас и отидох в лабораторията, за да дам материал за изследвания. Лаборантката беше първата, която ме попита дали не е добре да включим тест за наркотици, заради размера на зениците ми. Не зная дали можете да си представите как се опулих! Пуснахме. Нямаше нищо. В нито един показател. Нищо. Освен че единият батко взел нашата бутилка, за да си сипе, сипал си, после изсипал обратно чашата си в бутилката и я оставил до камъка, където съм я оставила. И малко хора не бяха пили оттам. Но на мен си ми е противопоказано - не понасям нито наркотици, нито анестезии. И да, и на консулт с токсиколог ходих. Не се хваща пустата му синтетика, но отговарях подозрително на една. Не ми е яко да го споделям.
Пазете си децата! Нека си носят бутилките и да не ги дават на никого. Уроците ги учим трудно, понякога късно, дано не е и фатално.
P.S. Моля, който не го кефи, че си разголвам душата, да не чете. Не го правя за вас, а за хората на моята възраст, които си мислят, че са застраховани, а не са. И които идея си нямат от дизайнерски дроги, защото нямат челен сблъсък и просто се кръстят и се молят Бог да пази децата им.
Препоръчваме ви още:
Родителите първи трябва да започнат разговора за наркотиците
Автор: Валентина Вълчева
Честно казано, чувствам се виновна. Виновна пред цялото майчинско войнство, пред себе си, пред децата и изобщо ВИНОВНА.
Прекратих си майчинството. Престолонаследник №2 навърши 1 (една) годинка през миналия юни и аз дезертирах. Прекратих си отпуска по майчинство тоест. Срам и позор значи! Ако съдя по преобладаващите настроения по отношение на и без това никаквото като време и пари майчинство (Две години!!! Какво са тук някакви си две мижави години?!?!?! Трябва да са поне седем. Минимум! Най-добре до пълнолетието… на внуците.) и започнах работа. И знаете ли кое е най-страшното признание? Направих го с радост. Окрилена от налудничава амбиция да покорявам върхове, които нямат нищо общо с ролята ми на българска майка юнашка.
М-не… Дори не мога да се оправдая, че го направих за пари. Ако ще преследвате доходоносна кариера, библиотеката е на светлинни години от точната дестинация. Просто… си обичам работата. Ето! Казах го! Признат грях – половин грях.
Упълномощих майка ми да поеме грижите по малкия, баща ми да прибира големия от детската градина, когато мъжът ми е на работа (засега само веднъж прецакахме организацията и го забравихме, та се наложи в 18:00 една от учителките много мило да ме подсети по телефона, че май имам липсващо дете), и аз почти спокойно се върнах към позабравените служебни ангажименти.
Още си спомням със смесени чувства моментът, в който шефката ме попита имам ли претенции някакви къде да ме зачисли, а аз, дори без да съм имала време да го обмисля, отсякох: „Само не в Детски отдел!” Срам – не срам, казах го. Разпънете ме!
И се започна!
Сутрин тичаш като кон, 1) за да не закъснееш, и 2) защото там някъде, на 15-20 минути път е избавлението от обичайната домашна лудница. Сещате се: „Мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо… ”, по има-няма хиляда триста четиридесет и осем пъти на час, baby tv, памперсите, Спондж Боб (не съм сигурна нито за правописа, нито за естеството на въпросното същество), редовните информационни сводки от градината, включващи екзотики като: „Днес Коко цял дообяд се търкаляше по пода и го БЛИЖЕШЕ!!!”, заради които вече по подразбиране включвам на оправдателен режим, ако се озова на по-малко от сто метра от детската градина (А може би трябва да поискам намаляване на месечната такса заради това, че де факто детето ми помага на леличките с хигиената на пода.), също толкова редовните оплаквания на майка ми, че днес същият този хубостник нищичко не е искал да яде – само три банички, две купи зърнена закуска, един кроасан, пица, кисело мляко, ма-а-алко супа (само една купа!) и три филии хляб (Ма то това ядене ли е?! Ще се разболее така това дете!), и прочее, и прочее.
Пристигам на работа, пльосвам се някъде по меката мебел и си викам: „Довечера няма да бързам, ще се разходя като бял човек, ще досаждам на някоя и друга продавачка из магазините и изобщо - ще се радвам на възможността да не съм укротител на личния зоопарк… ”
Обаче друг път!
Някъде към обяд обикновено не издържам и звъня вкъщи да чуя малкия. Той още не говори, обаче на мен ми стига и обичайното: „Гънга… къйе… буга…” - и задължителното - „А-а-а-айдЕ!” накрая.
Идва заветният момент да приключвам работа и… моя милост, вместо като нормалните жени да обиколи мола, спринтира към вкъщи с едничката цел да удуши децата. От гушкане, де. Моля ви се! Нищо че само час след като съм стъпила на домашна територия, вече тайничко копнея за сутрешното бягство и започвам с гузна съвест да си приготвям тоалета за утре.
Продължителният престой вкъщи с децата обаче, явно е нанесъл доста по-дълбоки поражения върху психиката ми, отколкото очаквах, защото поне първите три месеца на работа няколко пъти ми се случи, когато ме попита някой за тоалетна например, аха да му отговоря: „Там, в дъното. Извикай ме да ти избърша дупето, когато приключиш!”. А и досега, ако някой покрай мен кихне, инстинктивно започвам да се пребърквам за носна кърпичка, да му обърша носа. Това, че на почти всички под 18-19 години по инерция им говоря на „мамино”, не се брои предполагам. Поне не дават вид да са особено шокирани.
Вкъщи пък веднъж-два пъти виждам мъжът ми да си взема книга от рафта и по навик му разправям: „Дай да ти я запиша!”
И това – всеки ден. Общо-взето заприличала съм на онези хамстери, които безспир търчат в онова колело. Не че очаквам да ме съжалите – сигурно не го и заслужавам поради гореизброените причини… Ако правилно съм разбрала посланията, ширещи се из майчинските форуми и групи, да се откажеш от майчинство е равнозначно на това да убиеш еднорог например.
Грешна съм!
Препоръчваме ви още:
Автор: Пламена Николова
В сутрини като тази единственото желание, което изпълва морната ми душа и покритото ми с дебел слой отчаяние и сняг тяло, е дъщеря ми да се класира в яслата до блока ни. Не световен мир, не вечна слава или богатства – само това. Да не се налагаше да газим в мартенския сняг, застрашително затрупващ ливадите и пресечените местности, през които минаваме до яслата в съседния район, защото тя е точно толкова близо, че да няма транспорт и точно толкова далеч, че да е далеч и да ти замръзне носа, детето да се разреве и да се тръшен в някоя пряспа, че не може да направи и крачка повече и трябва да го носиш, снежинките да те шибат в лицето, а прясната вчерашна кал да е покрита така със сняг, че да предполага троен тулуп на всяка крачка. Пролет, моя бяла пролет!
Но да не се оплаквам – ние все пак сме от късметлиите, живеещи в квартал, в който реално няма проблем с местата в детските градини. Даже остават. Даже на едно класиране в една от "по-непрестижните“ детски градини видях класирани деца с 6 точки. Мисля, че това трябва да го излъчат по телевизията, за да ни завиждат хората от богатите квартали и да ни се вдигне малко самочувствието и местният патриотизъм.
Всъщност да живееш в голям и стар квартал, който е планиран по всички правила, има много предимства.
Предвидени и построени са достатъчно детски градини и училища, поликлиники и магазини, зелени площи и градинки, които макар и поовехтели и пренаселени далеч над очакваното през `60-те с хора и автомобили, дават основа за развитие на услугите. Което далеч не може да се каже за новите квартали на София, в които строителството на кулички и мезонети с изглед към други такива дотолкова е завзело пространството, че там няма улици, камо ли някакви подобни екстри за деца и млади семейства.
Но наред с хубавите страни, липсата на райониране при приема в детски градини създава проблем дори и там, където няма остър недостиг на места – най-вече по причина, че родителите, водени от някакви неясни критерии, предимно по слухове от фейсбук-групи, развиват рейтингова система на детските градини и яслите и решават, че не детската градина до тях е най-добра, а тази в съседния район и правят всичко възможно – от жертвоприношение на черен петел до изваждане на обикновено ЛКК, за да се класира отрочето им на желаното място. Така децата на хората, които живеят непосредствено до детската градина, може и да нямат късмета да я посещават, а трябва да газят преспите до друг район и да заемат местата на други деца. Получава се някакъв порочен кръг, в който в името на благото и просперитета на децата, сме готови да извършваме чудеса от храброст, включително да ставаме в тъмни зори и да пътуваме с редосеялка и вертолет, но да осигурим перфектните условия за ранно детско развитие на детето, защото иначе го чака нерадостно бъдеще. А и защото е ясно, че веднъж влезеш ли в системата, звършването на висше ти е гарантирано. То яслата е най-големият препъни-камък.
Така е в нашия квартал. На други места хората просто чакат с години, защото няма места, няма градини, няма избор. Или разчиташ на роднини, или напускаш работа и стоиш вкъщи, или даваш колосални суми за частни детски градини и практически работиш за такса, която може да е равна на заплатата ти.
Винаги съществува и вторият начин, в който си преглъщаш принципите, вадиш някаква бележка за мнимо заболяване, класираш детето и си отдъхваш, защото и без това всички така правят.
Или пък не. Принципността си има цена.
Как се стигна до тук? Години наред големите общини, начело със София, неглижираха проблема с удобството на хората, живеещи в града – както откъм инфраструктура, транспорт и услуги, така и откъм образователна политика, съчетана с дългосрочно планиране. А хората ставаха все повече и повече. Системата от детски градини и училища, които в края на `90-те стояха празни и бяха затваряни едно след друго поради липса на деца, изведнъж взеха да се пукат по шевовете. После дойдоха делегираните бюджети и издръжката на всяка образователна институция стана пряко зависима от броя на децата в нея. Директорите взеха да завишават бройките над допустимите според наредбите за брой деца, а и все пак родителите трябва да си запишат някъде децата, нали? За сметка на това учителите останаха същия брой при все по-лоши условия, все по-застаряващи и неподкрепени, атакувани от постоянни реформи и високи очаквания да предлагат съвременна грижа и образование в условия, които като изключим новите мебели и дограма, не се различаваха много от тези, в които са отглеждали родителите на настоящите деца. Общината започна да строи и реновира едва когато положението с недостига на места стана непоносимо и много деца останаха извън системата. А за да се построи една детска градина, освен инвестиция, трябват и куп разрешителни, проекти, подходящ терен. В някои от новите квартали всички терени са частни, а делата за отчуждаване се точат с години. С голяма вероятност детски градини и училища ще бъдат построени по времето, в което сега чакащите деца са гимназисти (оптимистична версия).
Така трупаните проблеми започнаха да влекат след себе си всякакви корупционни практики. Въпреки съществуващата електронна система за прием в детските градини и яслите, старият принцип „три изпита за двеста марки и едно прасе“ се оказа приложим и тук. Както и широко отворената за злоупотреби врата с хроничните заболявания, в която пръст има и Министерство на здравеопазването, което не дава ясни инструкции и ревизия на списъка със заболявания, реално имащи отношение към потребностите на детето и основание за предимство при записване. Със сигурност е добре децата с астма да не пътуват с километри през зимата, за да отидат на детска градина. Други диагнози от списъка обаче са почти масови сред малките деца и не създават условие за предимство, а по-скоро са предпоставка за нередности. За училищата пък система изобщо нямаше досега и приемът в тях почиваше на най-разнообразни вътрешни критерии, някои от които с дискриминационен или двусмислен характер, които не даваха на родителите яснота защо едно дете е приемано, а друго – не.
В същото време класовете и групите станаха огромни – стигна се до 30+ деца на 3-4 години с по един учител и един помощник. Зачестиха потресаващите случаи на агресия от учители към деца, родителски протести, настояване за видеонаблюдение. Едно от основните искания беше да се намали броя на децата и да се увеличи броя на учителите в група.
Общината в спешен порядък реши да изпълни първото, като буквално седмици преди обявяване на приема разпореди никъде да не се надвишават бройките, определени по наредба, вкара децата със специални потребности и хронични заболявания за прием чрез системата и намали и тяхната бройка. Последната мярка има пълно основание, защото ако приемем, че тези деца изискват специализирана грижа, то няма логика те да са повече от 3 или 5 в група, защото тогава не може да се говори за качество на услугата и ще продължим да ставаме свидетели на неглижиране, дискриминация и изключване. Така, разбира се, се върнахме в изходно положение, където при реално подобрените условия – по-малък брой на деца в групите, се оказа, че още повече деца ще останат извън детските градини и яслите през новата учебна година.
Дали нямаше да е по-добре общината да намери ресурс да назначи по още един учител или помощник възпитател на група, докато в следващите 5 години провежда усилена политика по разширяване, обновяване и строеж на нови детски градини, търсене на подходящи вече построени сгради, подкрепа за алтернативни форми като кооперативите например?
Вероятно да. Със сигурност е въпрос на планиране и политическа воля да се работи в тази посока. В нашия квартал, при съществуващи към 20 детски градини, успяха да построят една изцяло нова и да реновират напълно и отворят няколко от старите сгради, които известен брой години не функционираха. Не знам дали зависи от местния кмет, но ми изглежда като опит за решаване на проблема, който не виждам на други места.
Така стигаме и до училищата. В тях трябва да заработи система за прием в първи клас, почиваща на абсурдно дълъг критерий за уседналост от 3 години, който обаче беше въведен без преходен срок, ей сега от веднага, от тази година. Това, че някой може да си е купил жилище преди 6 месеца или да е принуден да се мести поради високи наеми, не беше взето предвид. Като цяло, не беше потърсено по никакъв начин мнението на родителите в този случай – а те със сигурност щяха да изразят такова, ако имаха шанс. По време на общественото обсъждане на проекта за система, на сайта на СО бяха постъпили близо 190 мнения на родители, учители и организации, против критерия за уседналост или в частност против дългия срок, в който хората нямат възможност да реагират и да планират бъдещето си. Освен това районирането е предвидено в много ограничаващ смисъл – практически, децата ще могат да кандидатстват по най-високо предимство към едно училище, като не става ясно какво се случва, когато местата в него се запълнят, предвид, че и населението не е разпределено равномерно по райони, нито броят на училищата и местата, а някои райони са огромни и обхващат по няколко квартала, включително и от тези новите, в които няма училища.
Районирането е нещо, което се практикува в смислените страни отдавна. Затова и там търсиш квартал, в който има добро училище.
Сега, въпросът е как това се случва в България - да, училищата не предлагат еднакво качество по ред причини, една от които е, че финансирането до тази година зависеше изцяло от броя ученици. А би трябвало началното образование да е еднакво навсякъде. Всяко училище и всеки начален учител трябва да може да ограмоти децата, да ги научи да четат и пишат. Иначе какво училище и какъв учител ще е?
Заради делегираните бюджети, неравната конкуренция и предаваните от уста на уста препоръки за едно или друго училище, едни училища се препълниха и им излезе име на много елитни, а други стоят празни. Обикновено на две съседни улици. Някои директори успяха да реагират на новата ситуация и развиха страхотни успешни училища и в най-крайните квартали. Други – не. Това направи пропастта още по-голяма.
Общината въведе критерия тихо и потайно, без широка консултация с родители и без кампания, която да ги убеди, че за начално образование най-добре е децата да са близо до дома си. Реално, няма по-обективен критерий от адреса, от който да се тръгне при разпределяне на местата. И няма друг начин да се балансира приема, освен чрез регулация. Ако някой се е сетил - да го каже. Като не може да класират децата по красота и дата на раждане, третата възможност е да се влиза в 1 клас с тест. Което е абсурдно. Тъй че остава адресът. Тук идва въпросът с правото на избор, но по същество родителите не настояват за него, защото искат да имат избор да си водят детето на 20 км на училище, а защото искат качество. И е вероятно докато техните деца завършат, такова качество да не се развие навсякъде. Но истината е, че има чудесни малки квартални училища, които предлагат всичко необходимо на едно дете близо до дома му. И такова може да е всяко училище с добър директор. Още повече, че когато семейството и детето са близо до училището, то може да работи по всякакви разнообрази начини, за да развива общността. Може да предлага услуги за родителите, които тръгват рано на работа и/или се прибират късно, може да прави фестивали и събития за деца и родители през уикендите, може да предлага летни занимални за по-малките, за които няма кой да се грижи през ваканциите, може да помага на бедните семейства в района, да търси доброволческа помощ от родителите за облагородяване на средата и квартала. Предимствата със сигурност са повече от недостатъците. Да не говорим, че така децата, които са били заедно в детската градина, продължават да са заедно и в училище, което сплотява групите, намалява рисковете от агресия и създава по-здрави връзки между семействата, а това освен, че е добре за хората, помага да се избегнат всякакви негативи на съвременните семейства, които нямат помощ от баби, дядовци и роднини, както едно време.
От тази година бюджетите на училищата няма да се формират само на брой ученици, а и според допълнителни критерии на местонахождението си и големината на населеното място, а също и броя паралелки.
Това ще компенсира недифинансирането на малките училища и дори може да намали бюджета на най-големите. Така ще могат да се отварят допълнителни паралелки, а не децата да се тъпчат в класове по 30 души. Не знам как родител може да смята, че едно препълнено училище е елитно, след като това прави невъзможно индивидуалното внимание, изтощава децата и учителите и е основна причина за агресия. Тъй че тук натискът ни като родители трябва да е към общините - да вземат най-добрите решения според конкретните нужди на хората, да дадат буферен период от три или пет години за въвеждане на районирането и заедно с училищата да покажат план как ще изравнят нивото, как ще премахнат двусменния режим, как ще осигурят условия да няма тежки раници и да не се пишат огромни домашни след училище. А ако съгласуват всичко това с родителите чрез обществените съвети и училищните настоятелства и хората ясно видят, че всичко се прави с мисъл и грижа за тях, ще са много по-склонни да се кооперират и съдействат на тези процеси, а не да ги бойкотират.
В момента сме в състояние на война „всеки срещу всеки“ и търсене на индивидуално спасение. Притиснати до стената на несигурността, родителите започнаха да се нападат един друг защо има или няма допълнителни критерии за многодетните семейства, за близнаците, за породените деца, за братята и сестрите, за осиновените и сираците, за децата със СОП и хронични болести и кое е по-трудно и най-трудно за отглеждане! Липсва всякаква солидарност и мисъл за общото благо, поради което хората са склонни да насочват недоволството си към други хора, които са в тяхната позиция, но са получили по случайност някоя точка или десета в повече. А ако има места за всички и те са справедливо разпределени, това няма да се случва. Но този разбираем гняв следва да е насочен към правилните хора – тези, от които зависят решенията в общините. Това е въпрос на гражданската ни отговорност и колкото и пожелателно да звучи, следва да я задействаме спешно и по всякакъв начин, вместо да хабим енергия да се караме по форумите и да се чудим каква вратичка да използваме, за да набутаме детето в заветната градина или училище. А когато смятаме, че има нередности в детската градина или училище по район, първо да се опитаме да променим нещата там (защото може да става дума за лошо ръководство), а не да бързаме да отпишем децата. Знам, че и това невинаги е възможно, но е по-добрият вариант наистина да се постигне качество навсякъде.
Не може да мислим за подобряване на живота в града, след като всяка майка е готова да яхне и двугърба камила и по цял ден да разкарва деца напред-назад. Може би не защото й харесва, а защото няма друг избор. После се чудим как така постоянно има задръствания и въздухът се вижда. Все пак живеенето в общност значи да мислим за доброто на всички, не само за индивидуалните си права. Аз искам всички деца от квартала и София, и страната да са добре, не само моето. Защото после то с тях ще си общува, а аз с техните майки, и е абсурдно все още да търсим топлата вода в теми като кой да научи децата да четат и пишат.
P.S. Посвещавам този текст на майката, чието име не знам, но всеки ден срещам по пътя за яслата на дъщеря ми. По-голямото й дете е в градина в Младост, а по-малкото – в ясла в Люлин. Смятам, че това е достатъчно показателно за абсурда на системата и за това, че не може да си завиждаме един друг за броя на децата и местоживеенето, защото всички сме в един и същи бездънен казан с катран.
Препоръчваме ви още:
Не е лесно да си ученик в днешно време. Възрастните имат големи очаквания към теб, а растеш, заобиколен от хора, които повтарят, че няма начин да се получи това и онова, че няма смисъл да правиш това и онова, защото просто няма да стане. Но силата дори и на един човек, срещнат в правилното време и на правилното място, може да промени това. Така започва и историята на учениците от село Румянцево – Кристина, Патриция и Галин, които срещат своя ментор Рали в програмата на „Училищни чудеса“. Те са само един от десетте екипа от ученици в регион Ловеч, на които програмата „Училищни чудеса“ предлага подкрепа и менторство, за да постигнат положителна промяна в общността си. Младежите са на възраст между 12 и 17 години и се опитват по някакъв начин да подобрят средата, в която живеят, да поемат отговорност за населените си места и да покажат, че има начин. А за тази задача екипът на „Училищни чудеса“ им помага с обучения и ментори, които да се погрижат за това учениците да канализират цялата си енергия и идеи в посоката, която са избрали.
Целите, които са си поставили, са разнообразни и варират от това да спретнат изоставен стадион в селото си до това да намалят броя на ранните бракове в общността си. И успяват. Понякога по-трудно и бавно, понякога по-лесно и бързо. Но нито един екип не се е отказал от амбициозните си цели. Учениците работят по проектите си само от началото на тази учебна година, но вече имат значителен напредък. В Румянцево всяка седмица се провежда „Забавен час“ и с всеки изминал път резултатите стават по-видими и ярки. Кристина, Патриция и Галин сами планират как да ангажират съучениците си, как да им предадат знания и умения и да ги превърнат от най-палавия клас в най-сплотения отбор. А часовете им са наистина забавни! Има танци, песни, рисуване и дори кулинарни изненади като дегустация на суши – нещо, което не се случва всеки ден в Румянцево. Децата вече изявяват желание сами да водят подобни забавни часове, а когато някои деца се спречкат, учениците на забавния час им обясняват за езика на жирафа и езика на вълка. И докато се забавляват, те учат себе си и другите, че има начин. Всеки може да избере дали да бъде от хората, които правят чудесата, или от хората, които само ги наблюдават.
Фондация "Ук" е млада организация ръководена от работливи и позитивни хора с преподавателски опит, които вярват в потенциала на всяко дете. Основният проект на фондацията е програмата "Училищни чудеса": инициатива, която стимулира и помага на ученици от малки населени места в България да бъдат отговорни местни лидери, които са способни да се справят проактивно с предизвикателствата в своите общности и допринасят за по-устойчиво гражданско общество. През 2017/2018 учебна година екипът на фондацията работи с 36 ученици от 11 населени места в общините Ябланица, Луковит и Троян. Организират се обучения и пътувания, учат ги на лидерски умения, като ги подтикват да анализират и намират решения на проблемите в средата им като работят по проекти на местно ниво.
На 31-и март фондацията организира благотворително великденско събитие за деца и възрастни в Американския колеж в София.
Парите събрани от таксите за участие във Великденското събитие ще се използват за финансиране на обученията и събитията по програма "Училищни чудеса". Ако искате да помогнете за това повече ученици да изпълнят смелите си идеи и да превърнат средата си в по-добро място, можете да ги подкрепите, забавлявайки се с боядисване на яйца.
Препоръчваме ви още:
През пролетната ваканция Музейко организира вълнуващи ателиета и арт работилници
В най-лютия месец от годината, който Музейко посвещава на българските традиции, специален гост на детския научен център е слънчевата Марта Вачкова с топлата си, пролетна усмивка. Тази неделя, 25-и март, голямата ни актриса се превръща в Музейковец за 1 ден и разказва какви дрехи са носили знатните българи през Средновековието, с какво са боядисвани пурпурните тоги на българските владетели и защо Боянската църква е считана за шедьовър дълго време преди европейския Ренесанс.
Гостуването на Марта Вачкова се случва дни преди пролетната ваканция, която в Музейко ще бъде повече от вълнуваща, с куп работилници и арт ателиета, вдъхновени от наклонената кула в Пиза, екзотичните щитове на африканското племе масаи, загадъчната вселена на морското дъно, суперсилите на насекомите, нишките на памука, разгледани под микроскоп, и дърветата, представени от истински учени-дендролози. Програмата на “Пролетна ваканция в Музейко” е за деца от 1-и до 4-и клас и ще тече в дните между 2-ри и 5-и април от 08:30 до 13:30 ч. с предварително записване.
Защо дрехите в болярския двор през Средновековието са различни на цвят и какво означава това? Готов ли си да миришеш на козя урина, но да влезеш в обувките на римски император? Какви тенденции е следвала знатната българска мода по времето на най-големите ни владетели и кого е имитирала болярската им осанка? Ако и вашето дете мечтае да обиколи двора на цар Калоян в компанията на Марта Вачкова, да научи защо съпругата на царя - Десислава - е считана за най-съвършения образ на европейското средновековие и да се посмее над куриозните свидетелства за пурпурните бои в древния свят, не пропускайте да посетите Музейко тази неделя, 25-и март!
***
Доброволческата инициатива “Музейковец за 1 ден” е създадена, за да обогати знанията на българските деца и за да разшири научния им хоризонт чрез забавна беседа-игра, поднесена от харизматични български знаменитости. До момента в инициативата, създадена в края на 2017 г., се включиха Максим Ешкенази, Ана Пападопулу, Рафи, а този месец и Марта Вачкова.
Препоръчваме ви още:
Вече 19 години художникът Леонид Баранов рисува едно и също – баби и дядовци. Определя се като свободен художник, който води странен за днешните разбирания начин на живот. „Не съм алчен – казва той. – Много пътувам, безделнича, рисувам, когато ми се рисува.“ – И рисува все едно и също - своите баба и дядо Иван и Маря. Казва, че го прави, защото с тях винаги се е чувствал добре.
Ето какво още споделя за себе си художникът:
„Аз съм третото дете в семейството. Баща ми беше директор на училище. След художественото училище, започнах да работя като учител. През 1987-а година напуснах тази професия и станах художник на свободна практика. Шест месеца в годината прекарвах в Ялта, рисувах портрети и шаржове, изкарвах по 100 рубли на ден – толкова получаваше един учител за месец. Стигаха ми да изкарам и зимата.“
Първата си картина на селска тематика продава 10 години по-късно. Казва, че по онова време семейството му се разпаднало, защото живеели твърде бедно. Останал сам, решил да предложи за продан една картина със старица. Интересът бил моментален. Започнал да продава картините си за по 100-200 долара. Понякога рисува свои колеги, опитва с актова живопис и пейзажи, но дядото и бабата са постоянните персонажи в творчеството му.
„Льоня Баранов не рисува просто руското село, той рисува руския Рай. – казва за него Виктор Суворов, собственик на галерия. – Картините му се продават много добре. Първо, защото всеки иска да притежава парче щастие. Второ, защото той рисува детството на момчетата, които днес са сериозни бизнесмени. Когато видят селото, в което е минавало детството им, и което обожават и до днес, те посягат към картините му.“
Естествено, една от най-популярните му картини е „Писмо до Путин“. На платното, сред типичния пейзаж на едно руско село, разположени около голяма дървена маса, селяни пишат писмо на Путин. Картината е подарена на руския президент от председателя на Съюза на предприемачите в страната.
Друг виден собственик на картина на Баранов е режисьорът Емир Кустурица. Художникът се срещнал с него по време на един пленер, състоял се недалеч от границата с Босна и Херцеговина. Докато вървял пленерът, изведнъж се появил син вертолет. Местните коментирали: „Емир пристигна.“ И действително от кабината слязъл именитият режисьор, на когото Баранов подарил една от картините си.
Специалистите наричат стила му „приказен уралски реализъм“, но признават, че художникът не е пазарно ориентиран и не проявява особен интерес към популяризиране на творчеството си. Самият Баранов след развода си живее с майка си в Първоуралск, в малък едностаен апартамент. Често пътува до Екатерининбург, за да се наслади на старинните домове и да рисува ескизи. А руското село и обитателите му, които толкова много обича, е такова, каквото го помни от детските си години в Долматово, Курганска област – с мама и татко, с кокошките, прасетата, кравата и всичко, което съпътства селския живот. Явно носталгията по онова време посещава не само него, защото картините му могат да бъдат видени и върху календари, картички, дори върху порцеланови чинии.
„Всичко ми е наред – казва Баранов – И преди беше наред, а сега е просто отлично. Животът ми не е разкошен, но е нормален. Доволен съм. Никому нищо не дължа. Обикновено на мен са ми длъжници.“
Източник: newsland.com
Препоръчваме ви още:
Автор: Мая Цанева
Здравейте, ако искате да оставите съобщение на Мая, натиснете 1. Ако искате да говорите с работохоличката Мая, натиснете 2. Ако ви интересува майката на Митко, натиснете 3 или изчакайте включване от който първи вдигне телефона.
Да, това съм аз. И трите изброени персони, и те са в мен. Осъзнах, че съм се разстроила преди няколко седмици, когато се заслушах как говоря със сина си. Той се закачаше с мен по-енергично, отколкото исках, и аз го предупредих: „Внимавай, мама ще я заболи!“. Реших, че е случайно, но засякох как говоря за себе си в трето лице в още няколко, всъщност не малко ситуации. Първо се уплаших, а после ми стана смешно: щеше да е страхотно да мога да се клонирам – майката на Митко се занимава с къпане, възпитание, игра, а аз си лежа на Малдивите примерно. Работното ми аз жъне успехи и не ми хаби зрението. Ех, че живот…
И тъй като нямам време за психотерапевт, който да вкара ред в моето триединство, реших да стигна сама до същината му или поне до първите му прояви. Всичко започна с Митко, който все още бори притежателните местоимения. „Баба ти“, „майка ти“, „баща ти“ – всички сме под един знаменател. Миналото лято тихият гръцки залив всеки ден се огласяше от звънкия му глас, който викаше към брега: „Искам при баба ти!“, когато влизахме в морето. Година по-късно той се оплаква от мен на баба си, като ме нарича „майка ти“. Когато отива на гости при дядо си, го пита: „Къде е баба ти?“. Предполагам е въпрос на време и търпение притежателните местоимения да заемат правилните места в съзнанието му и в изречението.
Вероятно това е началото на моето триединство. Не мога да отрека естественото разпределение на трите ми основни роли: на самата мен, на съпруга и майка, и на работохолик. Установих, че някои правила на възпитание важат повече, когато ги прилагаш в ролята на родител. Например да научиш детето си да уважава възрастните. Да го помолиш да не се катери по теб. Или да си изпие сиропа и да изяде спанака. И не на последно място, да те разбере, когато те е наранило с думи или постъпка. Тогава „майката“ в мен има предимство. Но аз съм и обичлива майка, която целува и прегръща силно детето си, досаждам му с любов. Но само ако не ми се спи… Ако ми се спи, просто заспивам. Затова съм напълно безпомощна като родител, когато съм болна, с температура в леглото.
Наскоро Митко изкара лека настинка, но после ми лепна ужасен вирус, който ме повали за дни и ми спука тъпанчето. Двамата бяхме сами – мъжът ми беше в командировка. Два дни аз едва ставах от леглото, а енергичното ми дете искаше да скача върху мен, да строим кула от завивките, да се забавляваме. Тогава говорех за себе си само в трето лице: „Мама я боли, остави я!“, „Моля те, донеси на мама кърпички!“. Температурата ми рязко спадна, когато на хоризонта се появи Мая, която трябва да спи, за да е здрава, и цени много спокойствието си. Тази Мая първо ръмжа, а после просто заспа, за да лиши околните от разнебитеното си същество. Разбира се, тези моменти са редки, но аз много държа да имам своите моменти сама, без мъж и дете.
Мая, работохоличката, е най-големият враг на „майката“ в мен. Работата ми е по-скоро удоволствие и затова понякога трудно се откъсвам от думите на екрана или от телефона, дори заради близките ми. Затова щом вдигна телефона, Митко започва да пее, да ми говори на висок глас, въобще прави всичко възможно да приключа разговора бързо. Или минава като хала край лаптопа и го затваря. Никакво шъткане или смяна на мястото не помага. Макар и късно, разбрах посланието му, и сега не връщам лаптопа вечер вкъщи, така че да бъда повече майка. И тогава говоря в трето лице за себе си. Когато възпитавам и когато казвам „мама те обича“.
Споделих притеснението си, че съм се разстроила, с мъжа ми и с колегата в офиса. И двамата казаха, че това е нормално. Всеки влиза в роли. За доказателство ми цитираха древната патриархална мъдрост как жената трябвало да бъде домакиня в кухнята, мръсница в леглото и майка на семейството. Аз отговорих, че съм доволна от своето триединство, а не съм „бременна, боса и край печката“. В това и майката на Митко, и работохоличката, и аз, сме напълно единодушни.
Препоръчваме ви още:
Пакостливият и авантюристичен герой, завладял сърцата на поколения читатели, получава главна роля в собствена комедия. Във филма Зайчето Питър™ вечната вражда между Питър и мистър Томас Макгрегър (Донъл Глийсън) излиза извън пределите на зеленчуковите лехи и се разпростира до Езерния район и Лондон. Залогът е не само кой ще владее апетитната градина на Макгрегър, но и сърцето на обичащата животните съседка (Роуз Бърн).
Родната звезда Орлин Павлов великолепно пресъздава на български език необуздания дух и игрив чар на зайчето Питър.
Columbia Pictures и Sony Pictures Animation представят съвместно с 2.0 Entertainment, една продукция на Animal Logic Entertainment / Olive Bridge Entertainment, филм на Уил Глук, PETER RABBIT™. Участват Роуз Бърн, Донъл Глийсън и Сам Нийл. Режисьор на филма е Уил Глук, продуценти са Уил Глук и Зарех Налбандян. Сюжетът и сценарият са дело на Роб Лийбър и Уил Глук.
За филма
„Когато бях дете, помня как баща ми ми четеше книгите за Зайчето Питър, така че винаги съм бил емоционално свързан с тях. А когато имах деца, аз им четях книгите - споделя Уил Глук, съсценарист и режисьор на първите приключения на голям екран на Зайчето Питър. - Това, което най-много ми харесва, е че главният герой е малък генератор на пакости. Замислих се, че е чудесна възможност да вземем тази черта от характера, с която Беатрикс Потър е дарила Питър, да я разширим и да изградим върху нея съвременна история.“
Войната във филма - между Питър и стария мистър Макгрегър, пазач на изкусителната зеленчукова градина, се води до момента, в който старецът гушва букета (победа, която щастливият Питър приписва на себе си). Но когато праплеменникът мистър Томас Макгрегър (Донъл Глийсън), наследява земята, Питър осъзнава, че битката за властта над лехите и сърцето на съседката Беа (Роуз Бърн) - едва сега започва. Питър привлича на помощ семейството и приятелите си – сестрите Флопси, Мопси и Пухчо, братовчеда Бенджамин, Джемайма Патравата патица, г-н Джереми Рибаря, мисис Тиги-Мигъл и други герои, описани и нарисувани от авторката на книгите Беатрикс Потър преди повече от век.
И понеже Зайчето Питър е толкова обичан, особено от британската общност, Глук успява да привлече звезди от цял свят, за да вдъхнат живот на тези популярни герои – телевизионния водещ Джеймс Кордън, Марго Роби, Елизабет Дебики, Дейзи Ридли, носителката на Грами Сиа, Дейвид Уенъм, Донъл Глийсън, Роуз Бърн и Сам Нийл.
За продукцията
Дизайн и анимация
„Исках публиката да забрави, че това е анимационен филм - казва Уил Глук за подхода му към режисьорската задача. – Да се надяваме, че след първите няколко минути, след като се приспособят към факта, че животните говорят и са облечени с дрехи, зрителите ще приемат действието за реално и истинско.“
„При анимацията всеки може да каже: „Ето една идея, която може да направи сцената още по-добра.“ И докато аниматорите спят, аз пренаписвам сюжета - признава си Глук, отбелязвайки, че екипът е бил подготвен за това. – Над 400 души работиха върху Зайчето Питър. Всички те бяха проучили най-малките детайли от филма и споделяха прекрасните си идеи. Най-забавната част от правенето на този филм беше „ами какво, ако… “
Специални и визуални ефекти
Сценарият на Зайчето Питър™ е изпълнен със сцени от експлодиращи плодове и зеленчуци, през огнени фойерверки до безмилостни и жестоки битки между човек и заек. Като се има предвид, че според визията на Уил Глук, тези сцени трябва да бъдат изиграни по-скоро в стил "Спасяването на редник Райън", а не "Бамби", сътрудничеството и разбирателството между отдела за специални ефекти на снимачната площадка и визуалните ефекти в анимационното студио са жизненоважни.
Най-сложните за екипите на визуални ефекти са моментите, включващи близко взаимодействие между човешките актьори и компютърно генерираните герои. „Костваше ни много детайлна, задълбочена работа, за да успеем да пресъздадем кадрите, в които героите сякаш действително се докосват - обяснява Рейчелт. - Как се движат по чисто физичните закони; как козината на Питър реагира, когато пръстите на Макгрегър се вкопчат в нея; начинът, по който две фигури се засенчват или пък отразяват един друг - всичко това отнема огромно количество работа, за да може всички елементи да се съчетаят перфектно.“
Снимки на живо
Студиата, в които е заснет филмът, се намират в Лондон, Езерния район и Сидни, Австралия. Австралийската част от снимките е планирана за началните месеци от годината, по време на летния сезон там. Сидни предлага особено красива, изпълнена със зеленина локация – Сентениал Парк, едно от най-старите засадени пространства в Австралия от английски градинари с английски дървета – идеалното място, където да се заснемат сцените в имението на Магрегър и къщата на Бей.
Да снимаш в HARRODS
Зайчето Питър™ е един от малкото филми, които са допуснати да заснемат сцени в най-известният универсален магазин в света, Harrods, в Лондон. Harrods е изключително популярен, през вратите му всеки ден преминават хиляди посетители, така че да приеме в историческата си сграда като домакин филм от ранга на Зайчето Питър™ не е лесно. Магазинът разполага с над 7500 служители, които обслужват клиенти и продават играчки, базирани на героите от книгите на Беатрикс Потър от самото им създаване през 1910 г.
Професия каскадьор
Докато хореографията на заешките каскади може да бъде внимателно дигитално контролирана от целият аниматорски екип на Animal Logic, то човешките каскади в Зайчето Питър™ са легнали почти изцяло на раменете на един актьор – Донъл Глийсън, в ролята на Томас Макгрегър. “Аз не съм каскадьор, затова се опитвам да разбера какво се случва в сцената, в която моят герой е атакуван от невидим заек. Това не е най-лесният начин да прекараш деня си, но със сигурност е един от най-забавните" - заключава Глийсън.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
