Автор: Валентина Вълчева

- Хич не изглеждаш добре. Зле ли ти е?

- Нищо ми няма. – казвам.

Как да му кажа, че проблемът очевидно не е в мен?

За пръв път виждам човек, на когото толкова да му личи, че се е предозирал с някаква гадост, и не съм в състояние да реагирам. Познавам го достатъчно отдавна и достатъчно добре – не би трябвало да е проблем. Казвали сме си далеч по-страшни неща.

Какво знам за наркотиците всъщност?

Всичко на всичко... нищо. Имам предвид нищо извън стандартната суха информация, но нищо дето се вика „от личен опит”. А иначе се имам за човек, който знае (поне на теория) доста неща – кои полезни, кои напълно излишни. Мозъкът ми прилича на занемарен от дълго време килер (макар винаги да съм предпочитала термина „творчески хаос”), в който често пъти не успявам навреме да открия това, което ми трябва, но никога досега не ме е било толкова яд, никога не съм се чувствала толкова безпомощна.

Сигурно защото не съм го очаквала. Имам предвид не и от него. От всеки друг, от себе си дори, нищо че на практика не различавам хероин от пудра захар, но не и от него. Драмите от този род са допустими за всеки друг от група „Пакост”, освен за него. Той е над тези неща. Идва ми по-неочаквано дори от сриването на Световния търговски център през 2001 година, а тогава близо четири часа бях убедена, че някой си прави майтап, съизмерим само с атомното „Ку-ку”.

Все едно!

Гледам го и се питам как така нещата се промениха чак толкова само за година или две. Кога той започна да има значение за мен? Знам точно кога. След една безсънна нощ, която започнахме в някакъв бар, с неуспешен опит за удавяне във водка, продължихме с почти успешно удавяне в Дунав и приключихме в пет сутринта на един хълм над града, в компанията на някакви непознати, където един от нас „осинови” заблудено кутренце, кой знае как попаднало наоколо. Луда работа! И от цялата нощ май успях да запомня само пръстите му. Нищо особено – просто един приятелски жест, направен в точния момент, но пък може и аз да не съм разтълкувала правилно жеста.

След това той престана да ме плаши.

Дотогава изпитвах неистов, необясним ужас от него. Един поглед и замръзвах. Пълен блокаж! Ей така, без причина. Но след онази нощ престанах да се страхувам от него и той доби значение за мен. Какво точно, така и не разбрах. Ненавреме. След това всеки път, когато в негово присъствие отново ми идваше да заема стойка „мирно”, си спомнях, че всъщност... го харесвам.

„Има време. Ще говорим. И утре е ден.”, мисля си. Някаква баналност в този смисъл. В крайна сметка минава един през нощта и не съм в най-добра форма, а наоколо се размотават още поне десет души, пред които не искам да подхващам такъв разговор с никого. Септември е, студено ми е, депресарско ми е. А и утре съм на работа – основната причина да съм в скапано настроение.

Знам, че трябва да направя нещо – нали затова са приятелите. Утре може би... „За това ще мисля утре.” Проклетата Скарлет О`Хара! Защо трябва чак пък толкова много да приличам на тази неориентирана патка? Защо не на принцеса Лея например?

Никога не ме е бивало по тежките диалози. Въздухарската ми природа не ги позволява. И като се знам, накрая или ще ревна, или ще му налетя на бой. Или и двете. Не, бе, не съм откачалка – просто съм по-емоционална, видиш ли.

Опитвам се да убедя сама себе си, че проблемът е временен. Не искам да допусна друго. Просто няма как да е друго. Та това е той! Единствената ни сигурна опорна точка, когато всички останали сме затънали до гуша в поредната реална или въображаема криза. Независимо колко зле са нещата, той е този, който ще махне с ръка: „Стегни се! Хората нокти си режат, ти си седнала да ревеш, защото те е зарязал някакъв мухльо! Имаш ли представа още колко такива ще те зарязват оттук-нататък?” Някакси отказвам да повярвам, че сега ролите са се разменили. Че аз трябва да го разтърся и да му кажа да се стегне.

- Другата седмица имам рожден ден. – промърморва той по-скоро на себе си, сякаш това го изненадва и тревожи едновременно.

- Знам.

- Трябва да направим нещо...

Определено трябва, но в момента нямам представа какво да направя. Знам само, че на никого от нас няма да му хареса. Някои разговори са по-мъчителни от вадене на зъб без упойка.

Мисля си, че рожденият му ден ще е подходящото време, не знам защо. Само да не е днес, за Бога! Нямам нито силите, нито куража да е тази вечер. Нито необходимото количество водка, ако трябва да съм максимално откровена.

А може би просто все още ме е страх от него. Мъничко.

- Чуй това! – подава ми внезапно едната слушалка на MP3-та си с жест, който почти ме кара да отскоча, готова за отбрана.

В ухото ми зазвучава „Lucky you” на DEFTONES.

…So if you’re feeling lucky

come and take me home.

Come and take me home!

Става ми зловещо.

Опитвам се да срещна погледа му, но той е потънал в качулката на суитшъра си.

Дали ако бях видяла очите му тогава, нещата щяха да са други?

................

Седмица по-късно, на същия този рожден ден, докато някой ми закачваше жалейка на яката, майка му ме попита:

- Приятели сте му. Защо не го опазихте?

Бях пропуснала момента. Всички го бяхме пропуснали.

Препоръчваме ви още:

За хората, които се счупват и другите, които го допускаме

Приятел в нужда

Защо избираме лошите момчета?