Днес получих този текст от Деница Мангаракова. Мисля, че е уместно да го споделя и с вас.

Пише ви една мама-военнослужещ във връзка с разпалената дискусия за участието на деца със СОП в тържествата в детската градина. От изказванията на доцентки и други "светила" на педагогическата наука разбирам, че имало норматив за децата. 

Ако за три месеца не си научил четири реда, мястото ти е на пейката...

В системата, в която служа, на някои места има такава практика: не си ли уцелиш мишените, нахлузваш противогаза и стреляш с него, или пък помпиш лицеви опори в траншеята. Ей тъй, за назидание, защото не си влязъл в норматива. За казармата е нормално да очакват от теб да се вместиш в даден стандарт. Приемливо е някакси да сме под калъп. Още повече, че сами сме си избрали да сме в тази система. Само че едно дете не си избира, то попада в образователната система. И не е негова отговорността, ако заради индивидуалните си особености не може да отговори на изискванията й. В крайна сметка, какви са функциите на детската градина? Да образова? Аз, като родител, имам други очаквания: там да е мястото, където детето ми да се чувства добре и да се научи да бъде заедно с другите деца, да се социализира.

Имам син на три години, скоро и те ще имат тържество. Далеч са обаче от трескавата атмосфера, която неизменно съпътства подготовката за този тип мероприятия. Слава Богу, случихме на госпожи, за които не е приоритет да си покажат режисьорските възможности, а децата да са спокойни. За мен е по-важно друго: преди дни на площадката едно дете се спъна и падна. Стефко се приближи до него и го попита: "ДобЛе ли си?" Тогава се почувствах истински горда майка. Защото не е важно колко приказки, песнички и танци е научило детето ти, ако не се е научило да проявява емпатия към по-слабия и страдащия. Или по-несправящия се. А децата ни няма как да се научат, ако скрием "онези другите деца". А на тържеството има място за всички.

Скъпи учители, опростете, ако трябва, тези сценарии. Готвите празник за децата все пак, не тържествена проверка-заря. И, знаете ли... войникът ще забрави, че са му нахлузили противогаза. Но детето няма да забрави, че е липсвало на празника.

Бел.ред. В края ще споделя отново как мина осмомартенското тържество в градината на сина ми. На предния ден учителките бяха снимали филмче, в което всяко детенце от групата споделя нещо мило за майка си. Най-вероятно са го снимали с обикновен телефон, не с някаква специална техника. Прожектираха ни го на стената в стаята на групата. Беше толкова естествено и искрено, може би много по-трогателно от всички наизустени стихчета за мама, които съм чувала. После раздадоха на всички ни листове, пастели, боички за лице и всички заедно - деца, майки, баби, сестри и лели рисувахме картинки, лица, ръчички, кой каквото си иска. Беше прекрасно, затрогващо и надали е отнело повече от два часа предварителна подготовка. С тази история не искам да обезсмисля усилията на учители и възпитатели, които в някои случаи отделят месеци за подготовка на училищните празници. Искам само да им напомня, че основната цел на празника все пак е... да носи радост. На всички участници - и малките, и големите. В момента, в който празникът се превърне в тежест, в мъка, в болка, той остава само празен и безмислен ритуал.

Препоръчваме ви още:

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

"Системата" я правим ние

Образова ли ни образованието?