Автор: Валентина Вълчева

Честно казано, чувствам се виновна. Виновна пред цялото майчинско войнство, пред себе си, пред децата и изобщо ВИНОВНА.

Прекратих си майчинството. Престолонаследник №2 навърши 1 (една) годинка през миналия юни и аз дезертирах. Прекратих си отпуска по майчинство тоест. Срам и позор значи! Ако съдя по преобладаващите настроения по отношение на и без това никаквото като време и пари майчинство (Две години!!! Какво са тук някакви си две мижави години?!?!?! Трябва да са поне седем. Минимум! Най-добре до пълнолетието… на внуците.) и започнах работа. И знаете ли кое е най-страшното признание? Направих го с радост. Окрилена от налудничава амбиция да покорявам върхове, които нямат нищо общо с ролята ми на българска майка юнашка.

М-не… Дори не мога да се оправдая, че го направих за пари. Ако ще преследвате доходоносна кариера, библиотеката е на светлинни години от точната дестинация. Просто… си обичам работата. Ето! Казах го! Признат грях – половин грях.

Упълномощих майка ми да поеме грижите по малкия, баща ми да прибира големия от детската градина, когато мъжът ми е на работа (засега само веднъж прецакахме организацията и го забравихме, та се наложи в 18:00 една от учителките много мило да ме подсети по телефона, че май имам липсващо дете), и аз почти спокойно се върнах към позабравените служебни ангажименти.

Още си спомням със смесени чувства моментът, в който шефката ме попита имам ли претенции някакви къде да ме зачисли, а аз, дори без да съм имала време да го обмисля, отсякох: „Само не в Детски отдел!” Срам – не срам, казах го. Разпънете ме!

И се започна!

Сутрин тичаш като кон, 1) за да не закъснееш, и 2) защото там някъде, на 15-20 минути път е избавлението от обичайната домашна лудница. Сещате се: „Мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо… ”, по има-няма хиляда триста четиридесет и осем пъти на час, baby tv, памперсите, Спондж Боб (не съм сигурна нито за правописа, нито за естеството на въпросното същество), редовните информационни сводки от градината, включващи екзотики като: „Днес Коко цял дообяд се търкаляше по пода и го БЛИЖЕШЕ!!!”, заради които вече по подразбиране включвам на оправдателен режим, ако се озова на по-малко от сто метра от детската градина (А може би трябва да поискам намаляване на месечната такса заради това, че де факто детето ми помага на леличките с хигиената на пода.), също толкова редовните оплаквания на майка ми, че днес същият този хубостник нищичко не е искал да яде – само три банички, две купи зърнена закуска, един кроасан, пица, кисело мляко, ма-а-алко супа (само една купа!) и три филии хляб (Ма то това ядене ли е?! Ще се разболее така това дете!), и прочее, и прочее.

Пристигам на работа, пльосвам се някъде по меката мебел и си викам: „Довечера няма да бързам, ще се разходя като бял човек, ще досаждам на някоя и друга продавачка из магазините и изобщо - ще се радвам на възможността да не съм укротител на личния зоопарк… ”

Обаче друг път!

Някъде към обяд обикновено не издържам и звъня вкъщи да чуя малкия. Той още не говори, обаче на мен ми стига и обичайното: „Гънга… къйе… буга…” - и задължителното - „А-а-а-айдЕ!” накрая.

Идва заветният момент да приключвам работа и… моя милост, вместо като нормалните жени да обиколи мола, спринтира към вкъщи с едничката цел да удуши децата. От гушкане, де. Моля ви се! Нищо че само час след като съм стъпила на домашна територия, вече тайничко копнея за сутрешното бягство и започвам с гузна съвест да си приготвям тоалета за утре.

Продължителният престой вкъщи с децата обаче, явно е нанесъл доста по-дълбоки поражения върху психиката ми, отколкото очаквах, защото поне първите три месеца на работа няколко пъти ми се случи, когато ме попита някой за тоалетна например, аха да му отговоря: „Там, в дъното. Извикай ме да ти избърша дупето, когато приключиш!”. А и досега, ако някой покрай мен кихне, инстинктивно започвам да се пребърквам за носна кърпичка, да му обърша носа. Това, че на почти всички под 18-19 години по инерция им говоря на „мамино”, не се брои предполагам. Поне не дават вид да са особено шокирани.

Вкъщи пък веднъж-два пъти виждам мъжът ми да си взема книга от рафта и по навик му разправям: „Дай да ти я запиша!”

И това – всеки ден. Общо-взето заприличала съм на онези хамстери, които безспир търчат в онова колело. Не че очаквам да ме съжалите – сигурно не го и заслужавам поради гореизброените причини… Ако правилно съм разбрала посланията, ширещи се из майчинските форуми и групи, да се откажеш от майчинство е равнозначно на това да убиеш еднорог например.

Грешна съм!

Препоръчваме ви още:

Аз и майчинските групи

Криворазбраното майчинство

Карма