Автор: Траяна Кайракова

Тази година отново правя козунаци, боядисвам яйца, както всички останали, разбира се. Козунакът е с миналогодишна рецепта, но с глазура от шоколад. Все се оплакват у дома, че не им стига шоколадът - ами ето им сега:) 

Козунак със заквасена сметана

Продукти:

3 яйца и един белтък

200 г заквасена сметана

180 г пудра захар

щипка сол

1 ампула ванилия

кората на един лимон

30 г прясна мая

700 г брашно

60 г масло

40 г свинска мас (или олио)

20 г ром

за глазурата:

1 черен шоколад

Приготвяне:

Разтопете мазнината. Сипете яйцата и захарта в хлебопекарната. Пуснете я за няколко минути да ги разбърка. Добавете мазнината, солта и есенциите. В това време разтворете кубчето мая в сметаната чрез разбъркване. Сложете и нея при другите продукти. Добавете рома и малко по малко брашното, докато се получи мека топка тесто и не маже под бъркалките на машината. Можете да замесите и на ръка, разбира се. Аз замесвам на програма тесто. Тя приключва за час и половина, но оставям тестото още около половин час в нея, докато втаса добре. С намаслени ръце късайте топки от тестото и направете правоъгълници. Поръсете с локум, орехи, шоколад, стафиди и всичко, което обичате. Завийте ги на руло и сплетете козунака като плитка. Сложете в тавичка - намаслена добре или застлана с хартия за печене. Оставете отново да втаса. Намажете козунаците с отделения жълтък и поръсете с кристална захар и ядки. Печете на 180 градуса до златисто. От тази доза излизат 3 такива козунака.

За глазурата ви трябва един черен шоколад. Сложете малко повече от половината от него в порцеланова купичка. Нея сложете в по-голяма метална и поставете на котлона. Много важно е водата да не завира, така че загрявайте на ниска степен, при непрекъснато бъркане. Когато шоколадът стане течен, махнете от котлона и добавете другата половина от него. Така ще го темперирате и вече можете да залеете козунака, който е изстинал. Оставете на стайна температура да се охлади и сте готови.

Всяка година с децата търсим оригинални идеи за боядисване на яйца. Тази година, освен по традиционния начин, направихме така нашумелите яйца, боядисани с ориз и с коприна.

Яйца, боядисани с ориз

Какво ви е нужно:

бели яйца

пластмасови кутийки (ползвам от салати или малките кутийки от хранителните магазини) или кофички от кисело мляко

за всяка кутийка по една шепа ориз

боя за яйца – най-добре от тези, които се режат и се накапват върху яйцето. Ако обаче нямате такива, ползвайте малко от боята, в която сте боядисвали

Как се боядисват

Сварете яйцата и оставете леко да изстинат. В това време смелете ориза в робот на по-ситни парченца, сложете го в кутийка и капнете малко боя върху него.

Разбъркайте добре, за да се оцвети. Сложете едно яйце, затворете добре и започнете да раздрусвате енергично кутийката. Ако ползвате кофички от кисело мляко, сложете ги в отделни торбички, стегнете с ластиче, иначе рискувате да се разхвърчи из цялата къща:) Доказано е, малкият заля канапето, пода и самия себе си:)

Ако оризът изсъхне, докато варите друга партида яйца, пак капнете малко боя. Идеята е оризът да е леко влажен. Стават много красиви.

Боядисване на яйца с коприна

Ето тази техника обаче няма равна по себе си според мен. Най-трудното тук е да намерите естествена коприна, иначе просто ще си изгубите времето. Една приятелка ме снабди и съм ѝ страшно благодарна.

Какво ви е нужно:

бели яйца

разноцветни копринени парцалчета

памучни парцалчета

телчета или ластичета за завързване

Коприна можете да откриете и в магазините за втора употреба. Разни шалове, блузи, важното е да пише 100% коприна! Вземете бялото яйце, обвийте го стегнато с коприната, стегнете с телче или ластиче. Върху него сложете памучното парцалче, пак стегнете.

Сложете всички яйца в тенджера със студена вода, добавете 2 с. л. оцет и една сол. Варете по стандартния начин, след като яйцата заврат, намалете котлона и варете 15 минути. Хубавото тук е, че няма да има нито едно пукнато яйце, платовете ги предпазват.

Махнете платовете, когато яйцата са поизстинали, иначе ще се изгорите. После имате точно шарките на коприната. Невероятни са!

Още кулинарни идеи можете да откриете в блога на Траяна - Вълшебства в кухнята.

Препоръчваме ви още:

Как да боядисате яйцата - няколко добри идеи

Още идеи за боядисване на великденски яйца

20 съвета за вкусни домашни козунаци

Автор: Мая Цанева

Нашето семейство е малко – мама, татко и 5-годишният Отело. Защо го наричам Отело ли?

И двамата с баща му сме свободолюбиви хора, но домошари. Това означава, че никой от нас не ограничава другия да излезе с приятели, да отдели време за себе си, стига да има кой да се погрижи за Отело. Не сме и особено ревниви един към друг – вярваме си и нямаме причини да се съмняваме във верността си.

Ето пример: като като повечето домакини аз основно пера, съответно събирам, сортирам дрехи и т.н. Нямам навика да бъркам в джобовете и редовно задръствам пералнята с монети или камъни например. Често от търбуха на машината излизат и дрехи в бели мъхчета от бележки, които са се разпаднали на снежинки. След като веднъж изпрах и 20 лв., мъжът ми каза: „Е, казах ти да ми пребъркваш джобовете, няма какво да крия!“. Все още не бъркам.

Малкият Отело, за разлика от двама ни, не ни вярва сляпо. Той държи двамата му родители да са налични заедно, особено вечер, и става неспокоен, ако някой от нас е навън самостоятелно и без да знае поне ден по-рано.

Снощи съпругът ми отиде да се види с приятел на бира. Двамата с Отело се прибираме от игра и още от вратата той извиква:

- Татко, къде си?

- Баща ти е на бира, ще се върне по-късно.

- Кога ще се върне? Към 8?

- Да, предполагам - отговарям аз и приключвам темата.

След вечеря той ме попита с леко притеснен глас:

- Татко скоро ли си идва?

- Да.

- Вече се бави. Да му звъннем?

Преди няколко седмици синът ми каза...

Отклоних предложението и двамата се загледахме във филм за животните. За мой късмет попаднахме на серия за пингвини, при които единият партньор остава бебето на грижите на другия и заминава на рискован лов за дълго време. Отело ме погледна изпитателно и попита:

- Мамо, татко скоро ли си идва?

- Да, скоро.

- А ако не се прибере? Да му звъннем – тъмно е, да не се уплаши.

Напуши ме смях как баща му ще се уплаши в 9 вечерта.

- Баща ти е смел – отговорих.

- А дали ще си вземе такси? Навън е студено.

Предложих на Отело да позвъним на баща му, за да си легне спокоен.

- Татко, кога си идваш? С кого си?

Последва отговор.

- Тръгваш ли си вече? Как ще се прибереш?
.........

- Идвай си скоро, за да си лягаме. Не мога да заспя без теб, а утре ще ставаме рано.

След 30 минути баща му се прибра. Отело си легна спокоен. Всички си бяхме вкъщи, а тъмното – само.

Препоръчваме ви още:

Утрешен

Аз, моя милост и майката на Митко

Лайфхакер

Двадесет и осем български спортисти се включиха в кампанията за насърчаване на детското четене “Походът на книгите“ 2019

Националната кампания за насърчаване на четенето „Походът на книгите“ е изцяло некомерсиална инициатива и се организира от Асоциация „Българска книга“, в партньорство със Столична община и със съдействието на Регионално управление на образованието – София-град, Българската библиотечно-информационна асоциация, „Глобални библиотеки“ - България и фондация „Детски книги“.

Нейната основна цел е да привлече популярните хора на България, от различни професионални области, да дадат своя пример и принос за насърчаване на детското четене, като обърне вниманието на обществото към това, колко важно е четенето за правилното емоционално и интелектуално развитие и израстване на всяко дете. Кампанията „Походът на книгите“ стартира ежегодно на празничния 2 април (Международния ден на детската книга и рождения ден на Ханс Кристиан Андерсен) и продължава до 23 април, обявен от ЮНЕСКО за Международен ден на книгата и авторското право.

Четенето от раждането е най-добрата инвестиция

От 2 до 23 април 2019 в кампанията се включиха 28 български спортисти – истински легенди от света на спорта, които се срещнаха с повече от 3000 деца от София в 13 детски градини, 17 училища и два от центровете на Каритас за деца на бежанци и деца от ромски произход. Срещите преминаха изключително емоционално и се превърнаха в истински празник. Спортистите прочетоха от своите любими детски книги и отдадоха значение на четенето за удоволствие, раздадоха автографи и разказаха на децата завладяващи истории за достиженията си и за това, колко важно е за всеки успех, не само тренирането на тялото, но и на ума. Тити Папазов разписа над 60 автографа с посланието „Книгите са богатство“, повечето спортисти раздадоха поименно над 100 автографа, Симона Пейчева направи аналог между любимата ѝ детска приказка „Малката кибритопродавачка“ и това, че спортът би могъл да бъде пълен с трудности и изпитания. Нешка Робева, в рамките на час и половина, разказва за няколко любими книги и приказки пред повече от 500 деца. За първа година „Походът на книгите“ гостува на два от центровете на Каритас, като Ренета Камберова се срещна с деца на бежанци, а Александра Жекова посети центъра за подкрепа на ромски деца.

Осма национална кампания "Походът на книгите"

В рамките на националната кампания „Походът на книгите“ се включиха и инициативите: на ББИА – „Маратон на четенето“, който обхвана 100 библиотеки от 43 града и 40 села, паневропейската кампания „Европа чете“, представена за България от фондация „Детски книги“, която има за цел да ангажира обществеността с данните за функционалната грамотност при децата и необходимостта да се чете всеки ден по 15 мин. на глас, за да се преодолее стастистиката, че 73 милиона възрастни хора в Европа са неграмотни, а един на всеки десет ученици отпада от училище. Прогнозите сочат, че до 2020 г. това ще доведе до повишение с 30% на нискоквалифицираната работна ръка. Книгата на “Европа чете” събира подписите на европейски политици, които подкрепят кампанията. Тя беше представена в България за първи път от Вал Стоева от фондация „Детски книги“, по време на пресконференцията на 2 април, в рамките на старта на кампанията „Походът на книгите“.

Кампанията за насърчаване на детското четене „Походът на книгите“ завършва на 23 април – Международния ден на книгата и авторското право, с четенето на известния спортен журналист – Камен Алипиев в столичното 7-мо СУ и инструктора по йога Даниел Петров в 42- ро ОУ „Хаджи Димитър“.

Световният ден на книгата и авторското право е определен за честване от ЮНЕСКО при ООН и празнуван за първи път през 1995 г. С честването на този ден в целия свят световната организация се стреми да насърчава четенето, издателската дейност и защитата на интелектуалната собственост чрез авторското право. 23 април e символична дата за световната литература. На тази дата през 1616 г. са починали Сервантес, Шекспир и Инка Гарсиласо де ла Вега. Това е датата на раждане на други изтъкнати автори като Морис Дрюон, Халдоур Лакснес, Владимир Набоков и др.

Препоръчваме ви още:

Искате да имате добри и умни деца - четете им на глас

"Бисерче вълшебно" 2019 - 7-мо издание на националната награда за най-добра детска книга

Читателят живее хиляда животи

За външния вид

Лъскавите стройни красавици от списанията, с безупречен грим, от които струи майчинска любов и възторг, гушнали в прегръдката си жизнерадостни и кротки хлапета, не могат да бъдат никакъв пример! Истинската майка е зомби с обезумял поглед и преплитащи се крака, която с обречен вид бута количката с ревящото същество. Вкъщи тя ходи в безформени анцузи, с несресана коса, храни се с остатъци от каша и кренвирши и е готова да убие бащата на детето си, ако закъснее с 2 минути. За всичко това тихо се мрази, а може и да не е толкова тихо… Примирете се. Всичко отминава, но кой знае защо малко от нас си го признават. Купете си отрано няколко комплекта анцузи и по-често ги сменяйте. Така поне ще има някакво разнообразие.

За секса

Секс след раждането НЯМА!!! Всъщност има само при някои маниачки, при които дори биберонът предизвиква неприлични асоциации. Нормалните майки вечер падат като посечени в леглата си, изтощени до такава степен, че дори плахите опити за интимност от страна на половинките им, предизвикват нервни тикове. Затова по-добре подгответе отрано партньорите си за печалното откритие, а още по-добре – делегирайте им част от грижите за бебето. Така сами ще се откажат.

Моля те, маме...

За съчувствието

Ако детето ви реве, а вие по никакъв начин не можете да го успокоите и сте вдигнали ръце, не се притеснявайте, поплачете си с него. Гарантираме ви, че две минути след като чуе вашите ридания, наследникът ви ще започне да се усмихва. Бебетата обожават да гледат ревящи възрастни. Могат да се наслаждават на зрелището с часове.

За захранването

Най-добрият начин да въвеждате нова храна е да не я давате. Обърнете гръб на дребосъка и се правете, че лакомо изяждате пюрето му. Нито едно нормално дете няма да устои на подобна провокация. Важното е да не опитвате тази гадост наистина.

За гостуванията

Не ходете на гости у приятели без деца. Не, не заради това, че може поведението ви да бъде изтълкувано като самохвалство, а заради разликата в психиката ви. Колкото и бурен възторг да демонстрират домакините, трудно ще понесат непрестанния рев или дискретния мирис на пълен памперс, особено ако решите да го смените с мила усмивка край масата.

"Чаках, плаках и няма кой да ме избърше"

За постоянното наглеждане

Децата могат да пълзят. Нещо повече – те могат да пълзят там, където не трябва. Затова към забранените територии трябва да барикадирате вратите така, че дори спецчасти да не могат да ги отворят, а позволените да разделите на две части – където може и където не може, за да има детето илюзия за свобода. Можете например да блокирате шкафовете с пластмасовата посуда и да оставите отворени тези със стъклената. Бъдете сигурни, малкото ще се залепи за затворената и през ум няма да му мине да пробва другата.

За битовите травми

С годините изразът: „Да не си падал на главата си като малък?“ ще придобие за вас съвсем друг смисъл, защото с появата на детето в дома ви няма да остане мебел, от която да не е падало на главата си. Помнете, че винаги можете да привлечете интереса му с мобилния си телефон.

За майчината любов

Пристъпите на майчина любов настъпват основно в две ситуации: когато детето спи и когато се хвалим с него. Овладейте се – децата не обичат да ги целуват, когато спят. Внимавайте и когато говорите за малкото същество в множествено число, въртите очи и пръскате слюнки от възторг. Несвикналите ви приятелки без деца много се плашат.

За фанатичките

Във всяка компания ще се намери майка, която с пяна на уста ще ви убеждава, че детето никога не би могло да ви омръзне, че шляпването по дупето е светотатство, а да го наречеш „малък дрисльо“ е кощунство. Вежливо се съгласете и тихо се скрийте зад дърветата. Религиите също са много, но това не означава, че трябва да се набутате в първата попаднала пред очите ви секта. Най-добре организирайте своя и се разхождайте с провесен на количката плакат: „Мразя децата, които плачат, и кучетата, които лаят.“ Никой няма да посмее да ви доближи, още по-малко фанатизираните идеални майки.

Въпреки горните съвети животът ви ще ви се струва безвъзвратно изгубен. Нормално е.

А най-ужасното е, че след 10-12 месеца, ще се смеете на всичко това, защото вече ще отглеждате малък човек с вашата хитра усмивка и същия непоносим характер.

Дръжте се, момичета!

Източник: baby

Препоръчваме ви още:

Закони на Мърфи за родителите

Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!

Със сигурност си млада майка, ако...

Когато майката презира бащата на децата си и им предава това отношение (понякога съзнателно, понякога не толкова), детската душа се разкъсва от противоречия: „Нима тате, който ме обича, може да бъде лош? Може ли да обичам тате, ако мама го мрази?“ С какво са опасни подобни ситуации и защо е важно да се поддържа любовта на детето към бащата, дори ако не е най-добрият мъж за жена си? Ето една история.

Аз бях единствено дете в семейството. Мама вечно беше недоволна от живота си и постоянно изискваше нещо от останалите, или ги обвиняваше, че ѝ дължат нещо, или че са ѝ дали не каквото трябва. Общуването ми с нея се градеше на два основни принципа:

Чувството за вина. Милиони пъти съм слушала историята за шепата малини и кифлата за 9 стотинки, които хапнала една сутрин. После чакала на спирката, щяла да ходи на работа, слънчево утро, вкусна закуска и изведнъж ѝ станало лошо. Бременност, токсикоза. Случва се. Но изводът, който стигна до мен и след десетилетия, беше: „Още в утробата започна да ми тровиш живота!“

Опитите да стана достойна за любовта ѝ. Всяка секунда трябваше да доказвам, че заслужавам да бъда обичана. Другите деца все бяха „по-“, а аз „наказание Господне“, „цялата на баща си“. Не е чудно, че когато пораснах, любовта за мен беше като бягане с препятствия. Непрекъснато доказвах, че не съм виновна, стремях се да заслужа любовта, полагах всички усилия да бъда удобна. Разбира се, не бях щастлива.

Рецепта за сладкиш с горчив привкус

Безусловната бащина любов

Моят баща. „Паразит“, „пияница“, „нещастник“, както го наричаше майка ми, наистина ме обичаше, с искрена, безусловна любов. Независимо от това колко „рядка“ ми беше косата, независимо от това дали се смея прекалено силно и преча на останалите, или се държа, както е редно „по-ниска от тревата“. Независимо от това дали ще му кажа, какво говори майка ми за него, за това, че е гадина.

Когато съм навършила година, тате влязъл в затвора. Получил две години ефективна присъда и три години принудителен труд в химическо предприятие. Някакво автопроизшествие… не знам подробности. А и не исках да знам. Но от затвора получавах подаръци от него. Рисунки на момиченце, което пие чай, а на масата сложени кифлички; тигър и още нещо. Не помня всичко, което беше нарисувал, но на гърба винаги пишеше: „От тате“. И усещането ми беше – аз имам татко.

Веднъж го пуснаха в отпуск за две седмици, за добро поведение. Той ме носеше на раменете си и това беше супер. Светът от раменете му беше огромен и свободен. Не бях на себе си, връзвах на опашчици косата му. Майка ми се опитваше да ме укроти, а тате се радваше. Не ми се караше, приемаше ме каквато съм. С детските си ръчички бях му направила толкова опашки, че почти се оскуба, докато се опитваше да ги развали… но беше радостен.

Когато бях в предучилищна той се върна завинаги. Дойде в училище и сглоби мебелите – нови чинове, нови креватчета… никакви възражения, че другите не са се включили. „Бяхме само ние двамата, никой друг не дойде.“, така казваше мама. Срамувах се за нея. Чувствах се виновна – все пак аз съм ученичка, създавам куп проблеми. С тате се възприемах по друг начин. Просто дойде и си свърши работата. Гордеех се с него. Възхищавах му се. Чувствах се обичана.

Веднъж, когато взе заплата, тате ми купи огромна торта – 5 кг. Работеше в завод и с колегите традиционно се бяха почерпили за заплатите, но все пак за мен имаше торта. Носил я в автобуса, по улиците, буквално на два метра от къщи се спънал и тортата паднала на земята. Помня как седеше на стълбите и плачеше. Искал да направи подарък на дъщеря си, но не успял. Баба събра тортата с лопатката. Онова, което беше останало чисто, го хапнахме двете. Това беше най-вкусната торта в живота ми, а тате седеше и плачеше.

Мога да си спомня много подобни истории. Всичко радостно, ярко и запомнящо се от моето детство беше дело на баща ми. Защото той наистина ме обичаше.

Защо любовта се превръща в претенции към другия

Да се откажа и да забравя… заради мама

Струва ми се, че беше 16 септември. Тате лежеше в болница втора седмица. Две години преди това попадна в авария и пострадаха бъбреците му. След това често боледуваше.

Бях в шести клас. Същия ден се скарах с едно момиче, после се сдобрихме и дори заедно се прибрахме от училище. Денят беше някак странен – медицинската сестра влезе в час за нещо и ме погледна изплашено и със съчувствие. Не можех да разбера защо ме гледа така. Сякаш нещо ми застана в гърлото, усещах някаква беда. Пропъдих мислите и се прибрах у дома. Видях, че чантата с вещите на тате стои в коридора. Ярко-жълта плетена чанта. На дъното – кафяви обувки, панталони и зелена карирана риза. Радостно се втурнах в стаята, а там разплакани седяха мама и нейна колежка от работата.

Не можех да разбера какво се случва. Мама мълчеше, а колежката ѝ въздъхна и каза: „Баща ти почина“. Много добре помня реакцията си. Маска на равнодушие и пренебрежение: „Виж ти, един пияница по-малко.“ Казах го и погледнах мама – „Е, как е, правилно ли се изразих?“. Уви не, пак не познах с реакцията. Неблагодарница. Мама ме изпепели с поглед. Срамуваше се от мен пред чуждата жена. Опитах се да изгладя нещата, извадих папката с рисунки, разказвах им нещо, виждах, че не им е до мен. Незабелязано излязох на улицата. Чувствах, че пребледнявам, че гърлото ми се свива. Светът наоколо ми беше като в мъгла… но останах в съзнание. Разплаках се.

На следващия ден беше погребението, възрастните се занимаваха с някакви странни неща. После започна подялбата на имуществото. Никой вече не се сещаше за баща ми.

След две години, спорехме с мама за нещо и аз ѝ заявих, че баща ми беше добър човек. Получих поредния смъртоносен поглед, заедно с твърдението, че е бил гадина. И че щом е умрял, всичко е свършило. И да не смея повече да споменавам за него. Така и направих. Но забравих не само баща си, забравих какво означава да те обичат.

Какво искам да кажа с историята си?
Ето какво – няма значение какъв е мъжът. Може да е успешен бизнесмен или невзрачен работяга. Кой както може. Мъжът като мъж е нещо друго. Той може да направи жена си щастлива. А може и да не я направи. Може да я направи нещастна и озлобена. Мъжът като баща е съвсем друга страна на личността. Затова каквито и да са били отношенията ни с бащите на синовете и дъщерите ни, ние трябва да ги разграничаваме от тези с децата им. И ако загубят баща си те трябва да имат хубави спомени за него. И за себе си също.

Трябва да можем да дадем шанс на бащите да бъдат бащи. Шанс да покажат на детето си, че го обичат. Не бива да лишаваме детето от възможността да отговори на баща си с взаимност. Аз обичам баща си. Не го познавах като човек. Но за мен той беше не просто баща, той ми даде най-ценният опит – да бъда обичана. Той – моята способност да съм любима на някого. Без тази способност едва ли бих могла да бъда щастлива някога.

Препоръчваме ви още:

Детето - оръжие за отмъщение

Мъжът и дъщеря му

Момичето на тати

Баща на седем деца разсъждава за разликите между момчетата и момичетата. 

Момчетата и момичетата са много различни, но трябва да познаваш характера на тази различност. Неправилно е момичетата да се свързват с кексчета, възглавнички и ножички, а момчетата с винтчета и гайки, ножове и химически опити. Често на читателски срещи при мен идват момичета с ножове, скрити в калъф на крака под дънките, с мечове и арбалети, момичета, които четат фентъзи романи. Идват и тихи момчета, които правят фигурки от пластилин. Какво, ще кажете, че не е нормално? Нормално е, разбира се. Различията между тях са в съвсем други неща.

Момчетата

Знам, че мнението ми не съвпада с общоприетата система на възпитание на силни момчета, но я си спомнете филмите за супер герои. Когато бруталният отрицателен герой започва да се изповядва, се оказва, че в детството не са му купили бейзболната топка, за която е мечтаел или че баща му не му е казвал думите, които е очаквал от него. И така той става лош, взривява всичко наред и обира банки и т.н. В това има истина.

Момчетата са по-раними от момичетата. Имат по-крехка психика. Момчето изпитва по-голяма потребност да бъде прегърнато, похвалено. По-лесно пада духом.

Момчетата по-остро преживяват предателството. Дори да не е право, момчето трябва да бъде подкрепено. Заместник-директорът на училището, в което учи единият ми син, се беше заял с него по повод ситуация, в която моят наследник по-скоро не беше прав. Или вината на двете страни беше еднаква. Аз подкрепих зам. директора, мислейки, че така е по-мъдро. Синът ми се обиди. Не ми прости няколко години. Каза ми: „Ти ме предаде. Трябваше да ме подкрепиш.“

Момчетата са по-упорити от момичетата. Момичето може да ти повярва, че не трябва да навира пръстчето си в контакта и да не доближава до него, но момчето ще те изслуша, а после ще провери наистина ли там има ток. Дори след получения урок няма да се успокои. Може да реши, че ръката му е била мокра предишния път, но сега си струва да опита със суха. А ако сложи ръкавици? А ако бръкне с жица? А с тръбичка от фолио? Въображението на момчетата е безгранично…

Момчето създава повече проблеми. Доста повече. То всъщност не подозира, че създава проблеми. Има съвсем друга гледна точка за нещата. Нямате друг полезен ход освен да изтърпите трудната му възраст или тежкия му период. Не знам да има друг начин. Напомняйте си, че всичко ще бъде наред и ужасното дете, което се кълчи с надянат на главата чорапогащник (който е взело от майка си и нарязало) един ден ще стане ваш защитник, помощник, директор на компания, свещеник или каквото друго се сетите.

Има още един тънък и важен момент. Не бъдете злопаметни. Не се хващайте за думата. Често децата имат нещо съвсем друго предвид, те все още не познават добре значението на думите. Не зацикляйте върху негативните емоции. Не ги запомняйте. Хората подсъзнателно прощават такива неща на собствените си деца значително по-лесно. Не бъдете придирчиви родители – прощавайте!

Момчетата много добре и бързо разбират кое е важно за семейството.

Деветгодишния ми син неотдавна каза за един наш познат:

- Не трябва да се кара с жена си. Тогава тя ще му роди още деца и той ще има голяма популация.

Една от сестрите му го пита:

- А ако жена му не поиска?

- Тогава трябва сериозно да я попита: „Ти искаш ли популация, или не искаш? Какво се бяхме разбрали с тебе?“

Всички наши синове

Момичетата

Момичетата са по-послушни. По-интересно им е да учат. По-малко се противопоставят. Записват си всичко в клас, правят си домашните. Като цяло с тях има значително по-малко проблеми.

Момичетата обичат да четат. Количеството прочетени от тях книги значително превъзхожда това на момчетата. Едната ми дъщеря е в състояние да изчете 300 страници на ден и още 5 часа да слуша аудиокниги. Това е обичайната ѝ норма. За момчетата това е белег за гениалност. А за момичетата – средни показатели.

Момичетата по-рядко падат духом. По-леко понасят болка. Някой е припаднал, докато дава кръв в поликлиниката или се е скрил под масата, за да не му направят инжекция? Това според вас момче ли е, или момиче? Познайте от първия път.

Момчетата трябва непрекъснато да бъдат подкрепяни, да им внушаваме – ти можеш, ти си силен, ти искаш, ти ще успееш. За момичетата е достатъчно просто да са сигурни, че ги обичаш.

Какво с момичетата е по-сложно? Финансовите въпроси. Невинаги можеш да им обясниш защо „не може“. Защото си татко. Иска ти се да бъдеш супер, да си успешен в очите им. Но момичетата не разбират, че има неща, които просто не си струват парите. Понякога при съвършено еднакви вещи, едната струва пет пъти по-скъпо само защото е "маркова". Маркови обувки, маркови дрехи, нов модел телефони. Момичетата са много податливи на рекламите. Момчетата са по-практични.

Вбесяват ме фрази от типа: „Само някакви си 30 лв.!", "Само някакви си 40 лв.!", "Само някакви си 70 лв.!“ Това чувам ежедневно от един куп момичета. Започваш да обясняваш с примери, с аргументи, не те разбират, макар че по математика имат петици и шестици. Сигурно затова рекламите за бързи кредити винаги са с млади, усмихнати и… безотговорни жени.

Мъжкият характер е значително по-проста картинка. Момчетата лесно се карат и лесно се сдобряват. Момичетата продължават да се надъхват. Неотдавна чух как в кухнята две от сестрите обсъждат трета:

- Няма да говоря с нея.

- А аз ще я попитам очи в очи: „Кога изми чиниите за последен път?“

Момичетата не плачат

Момчетата и момичетата в училище

Училищният живот на момичетата протича значително по-леко. Със седмици не им поглеждам бележниците. Когато се подписвам виждам приятни оценки – петици, шестици, значи всичко е наред. На момчетата всеки ден им преглеждам бележниците – забележки, забележки, забележки…

Когато ходя на родителска среща на някое от момичетата съм спокоен. Отивам в последните 15 минути, за да дам пари. Когато трябва да ходя на родителска на някое от момчетата, предварително се напрягам. Знам, че ще ми обясняват кой е счупил лампата, кой се е сбил, кой е спал в час, кой не е писал… 

Радвам се, когато в някое от момчетата се появи увлечение – слуша аудио книги нощем, рисува, пише. Старая се да подхранвам талантите им, за да насоча енергията им в позитивно русло. Ако детето чете, осигурявам му достатъчно книги; ако рисува – записвам го в школа и му купувам всичко необходимо. Така човекът насочва енергията си към нещо съзидателно.

С момчетата никога не е скучно. Вчера например единият се качи на рафта, за да скрие някаква гумена буболечка от брат си. Чукът, който беше на този рафт падна и събори кутията с акрилна боя. Бялата боя се разпръсна и изцапа панталоните за училище на две от момчетата. Отидоха на училище с някакъв сборен екип, защото акрилната боя бързо засъхна и не можахме да я изчистим. Такива ситуации са десетки. Просто в един момент спираш да правиш от това трагедия.

Едно от момчетата много обича да готви. Как изглежда това - аз заспивам в 10 вечерта, а той готви до два през нощта нещо в кухнята. Ставам сутрин и виждам последствията от неговото готвене – черупки от яйца, мръсни чинии, купи на масата. Естествено, не си е отспал и в бележника му се появява забележка: „Спи в час.“. Но затова пък човекът се е научил да готви нещо интересно от книгата с рецепти. 

Дмитрий Емец е автор на фентъзи романи и разкази за деца и тийнейджъри. Той е баща на 7 деца – три момчета и четири момичета. Синовете му са на 18, 9 и 7 години, а дъщерите на 16, 14, 12 и 5. Дали можем да му се доверим, когато разказва в какво се различават момчетата от момичетата? Може би очакванията ни към децата ги правят различни? Може би несъзнателно им налагаме стереотипи на поведение, които те следват? Не знам. Вие ще кажете.

Препоръчваме ви още:

За стереотипите във възпитанието

Щастието да имаш дете с характер

Кукла за момчето, кола за момичето

Можем ли да прогнозираме какви ще станат децата ни

Свидетели сме как разработки в областта на изкуствения интелект и технологиите превръщат съществуващи от стотици години отрасли в умиращи професии. Новите технологии правят ненужни хората, които нямат особени интелектуални и творчески способности, защото изкуственият интелект се справя по-добре.

Учените разработват самообучителни програми, които ще заменят лекарите-диагностици. В изкуствения интелект се съхраняват стотици хиляди или милиони диагнози, компютърът само трябва да ги анализира и да назначи правилното лечение на конкретния пациент, както и да проконтролира процеса на лечение на базата на междинните му изследвания.

В повечето браншове е по-изгодно и сигурно да се автоматизира дейността, където е възможно. Изкуственият интелект ще замени всички професии, които не изискват креативност, комуникация с хора, управленски функции. Същото ще се случи и с тези, които работят като таксиметрови шофьори, чистачи, сервитьори, продавачи, макар и в не толкова близко бъдеще. Буквално след 15 години голяма част от активното население ще е безработно, защото за всеки работодател ще е по-изгодно да използва автоматизирани системи и компютърни програми, вместо да плаща заплати и осигуровки на подчинените си, които освен това боледуват и ползват отпуск. С тези процеси се изключва и елементът „човешка грешка“.

Предвид тези прогнози ние трябва да помислим как да подготвим децата си, за да бъдат реално полезни на себе си и обществото, в което ще живеят, когато рутинните дейности ще бъдат делегирани на технологиите.

Днешните деца - какво ги чака утре

Можем да предположим, че най-търсените специалисти ще бъдат нестандартните хора. Тези, които умеят да ръководят другите, които са търсени специалисти, експерти. Другите, които никога няма да бъдат заменени от „машини“, са хората, които творят и забавляват.

Все по-актуален става въпросът какви умения и навици трябва да придобиват децата, за да бъдат търсени специалисти в бъдеще. Какво трябва да умее човек, който ръководи останалите, който влияе върху мнението на другите, който умее да координира, който иска да стане творец, за чийто талант ще се редят на опашка?

Ние не знаем какви професии ще съществуват след 15 години, защото или още не са факт, или съществуват под друга форма. Можем само да насочим детето си към знания и умения, които са търсени във всяка професия.

На първо място са емоционалният интелект и организаторските способности - навиците за водене на преговори, умението да презентираш себе си и своите проекти, навиците за общуване, чувствителността, интуицията.

Не по-малко важна е саморегулацията - умението да разчиташ собствените си потребности и да вземаш решения, които са изгодни за теб, а не да се поддаваш емоции, претенции и капризи, които ще унищожат шансовете си.

Важно е детето да може да организира образоването си, живота си, проектите си, да работи в екип в бъдеще.

Творческите навици са необходимост за всякакъв вид художествена дейност.

За професиите, които работят с хора

Могат ли децата да научат всичко това от традиционната образователна система? Не, тя по-скоро убива желанието да учиш. Навиците и уменията, които са им нужни, не се насърчават, дори могат да бъдат наказани затова, че са ги проявили. Училището е инкубатор, който произвежда фабрични работници и чиновници. То е базирано на усредняването, принизяването и производството на конфекция.

Най-добре е сами да изграждаме у децата си умения, които ще са им полезни във всяка професия, и да им позволим да се развиват и усъвършенстват в занимания, към които проявяват интерес. Дори да ни се струват твърде далеч от образователните изисквания. Задачата ни е да търсим местата, където детето ни ще се научи на комуникация, презентация, ораторско майсторство, лидерство. Това няма да се случи в училище.

Всъщност на нас тези знания и умения също биха ни били полезни. Знаем, че децата възприемат най-добре, следвайки примера на родителите си. Ако ние се усъвършенстваме, ако създаваме добър модел на общуване и взаимодействие с околните или се посвещаваме на творчески занимания, вероятността децата ни да бъдат сред онзи малък процент специалисти или творци, които технологиите не могат да заменят, е много голяма.

Автор: Олга Юрковска - психолог-консултант по управление на бизнеса, лектор, автор на книги и майка на три деца

Препоръчваме ви още:

Каква е подходящата професия за вашето дете

Мечта за работа vc работна мечта

Да ги научим да учат

Автор: Мая Цанева

Аз имам стотина приятели онлайн. От тях познавам лично и искрено 10-ина. С около 50 сме работили заедно или имаме наистина общи интереси, идеали, цели. Останалите – за тях не искам да казвам нищо, не от липса на уважение, а защото не ги познавам достатъчно.

Защо пиша това? През последните няколко години направих сериозна ревизия на своите познанства и приятелства. Спрях масово да изпращам онлайн пожелания за празници или рождени дни, самата аз очаквам да ме попитат „как си?“ малко хора, но такива, които действително се интересуват.

Осъзнах, че има хора, които минават през живота ти, но дори и да се видите още три пъти след това, щом си помислиш за тях, ти става топло и светло на душата.

Има и хора, които разбъркват душата ти без остатък, после си тръгват, а на теб ти става по-леко, но и гузно, че не си разбрал какво и защо ти се е случило.

Има и трети тип познанства – по спорадични поводи. С тях ставаш „френд“ във ФБ поради неясни причини и после бършете праха от това „приятелство“ с досадата, с която чистите под сувенирите на шкафа в хола.

Приятелките (не) говорят за пари

Най-тежките и важни приятелства са с тези хора, с които не помниш кога сте се поздравили със „здравей“, но след това винаги е имало какво да си кажете. Дали ви е събрала площадката за игра, дали Фейсбук, няма значение, щом сте си казали много или понякога нищо, но заедно се чувствате добре.

Имам няколко такива скъпи хора. С едната от тези близки приятелки сме се карали за едно конче в двора на детската градина, веднъж тя заподозря, че имаме един и същи вкус за мъже, но бързо се изяснихме. След това единствено недоразумение сме си казвали всичко или си пазим гърба мълчаливо.

Напоследък с нея много не си говорим – не защото нямаме какво да си кажем, а защото и двете се чувстваме зле от това, че сме безпомощни да променим обстоятелства, които правят живота ни труден. Аз се чувствам глупаво да кажа: „Разбирам те. Всичко ще се оправи.“, защото не знам как и кога нещата ще се променят. Тя не иска да говорим за проблеми, които са или по-големи от нашия хоризонт, или твърде дребни, но болезнени като камъчета в обувките.

Аз не разказвам за моите предизвикателства, защото са преодолими и се чувствам глупаво да ги коментирам пред близък човек, който води тежки битки. Когато наистина ни боли до кръв (мен или нея), се обаждаме и говорим.

Дали ми липсва? Много. Липсва ми да седнем и да си говорим не за децата и сметките, а за нас. Да се посмеем или поплачем, да си разчовъркаме душиците и лошото да се излее като вода от ведро. Липсва ми да си мълчим, децата да играят наблизо, ние да се радваме, че сме живи, здрави и знаем посоката, в която вървим.

Всичко знам, сестро

Но ние сме заедно. Аз мисля нея и кръщелниците си, помагам дискретно и не я разпитвам, когато не ѝ се говори. Но пазя гърба ѝ и тя го разбира. Знам го, защото не я чувствам далечна. Имам вяра в нея и в нас – в силата да се справим заедно. Затова не казвам: „Разбирам те. Всичко ще се оправи.“, а „Обади се, ако имаш нужда от мен. Тук съм“.

И тя е тук, заради мен, за да изкаже на глас истините, които не признавам, или да ми даде кураж за следващото голямо нещо, което предстои. Да ме обича, така както само тя може.

Имам и друга приятелка. С нея се познаваме сравнително отскоро, но я почувствах близка бързо и безвъзвратно. Приятелството с нея ми помогна да намеря посока, да се почувствам готова да продължа напред в момент на колебание.

Тя е от хората, които видях на живо година и половина, след като се запознахме. Тогава наистина се развълнувах, защото тя беше повече от това, което очаквах. За разлика от други подобни срещи, не се почувствах не на място, а напълно на мястото си в обкръжението на тази жена с голямо сърце и размах. Към днешна дата се виждаме все така рядко, но и тя, и аз, си казваме лични неща, които имат значение за двете ни.

През последните дни тя има нужда от малко вяра и много подкрепа. Не мога да ѝ кажа: „Всичко ще се оправи“, а „Обади се, ако имаш нужда от мен. Тук съм“. Смятам, че това е честно. Приятелите строят оградата около сърцето ни, за да го пазят, но не могат да дишат, плачат или да се смеят вместо нас. Приятелите (съз)дават сила да се справим заедно. Затова: „Тук съм. Обади се, ако имаш нужда“.

Препоръчваме ви още:

Мамешката мафия

Тези, които остават

Четири типа приятели, от които всеки има нужда