Омразата и злобата към детето обикновено имат дълбоки корени, които водят към личната история на майката или бащата. Детето е винаги под ръка – безмълвно, предано същество, готово да попие като гъба цялата агресия в семейството и всички вътрешни конфликти на родителя. Агресията към собствените деца никога не израства на празно място, не възниква изведнъж. Чувството на омраза, неприязън, злоба, пренебрежение или сексуален интерес към детето избуява от личните травми на майката, от нейния опит в отношенията със собствената ѝ майка, която също е имала подобни със своята родителка. Обикновено тези проблеми се разглеждат винаги в перспективата на три поколения.

Агресията към собственото дете

Агресията към детето не е задължително физическо насилие, може да бъде пренебрежение, хладно отношение, отсъствие на интерес към него и живота му, нежелание да бъдат споделени проблемите му, да му се помогне. Това е отсъствие на родителя от живота му. Детето остава само с проблемите си. В противоположния полюс е отсъствието на детето от собствения му живот – в него са само майката или бащата. Хиперопека, пълен контрол, реализация за негова сметка. Агресия са и всички варианти на емоционално насилие - забележки, унищожително отношение, презрение, сарказъм, безкрайна критика. Друга проява на агресивно отношение към детето е използването му за замяна на партньора – „най-добрата приятелка“, „най-любимия ми мъж“, „моята малка женичка“.

Амбивалентната привързаност. 10 стъпки към детето

Инцест

Детето съзнателно или несъзнателно бива въвлечено в сексуални отношения. Възможно е самият инцест да не се случва. Той може да бъде демонстриран не само от бащата към дъщерята или сина, но в немалко случаи и от майката към децата ѝ. Може да бъде съзнателно съблазняване на детето, активна сексуализация и сексуална стимулация, но и несъзнателни действия, които създават условия за кръвосмешение в семейството. В този случай детето е привлечено в интимното, сексуално поле на родителите, ставайки участник в него. Прояви на това отношение е демонстративното преобличане пред детето; дефилирането с голи гърди или по бельо (възрастта, когато за детето е важно да вижда майчините гърди приключва с края на кърменето); съвместното къпане, когато то е вече не е малко, или помощ при къпане в тийнейджърска възраст; докосване, при което родителят се възбужда; целувки по устата; докосване на интимните зони; настояване да разказва за отношенията си с другия пол с подробности; споделяне на интимни преживявания пред него. Така несъзнателно или съвсем съзнателно детето бива използвано. В семействата с двама родители, в които има кръвосмешение, границите на двойката „мъж-жена“ са отворени. Волно или неволно в отношенията на двамата възрастни биват привлечени децата. Жената прехвърля сексуалното си напрежение върху сина или дъщерята. Мъжът прави обект на внимание не жената до себе си, а дъщерята или сина.

Понякога в семействата, в които жената сама отглежда поколението си, детето замества липсващия партньор. Дъщерята става най-близката и често единствена приятелка. Сексуалността на майката неволно или съзнателно се реализира в отношенията с нея. Синът става „любимият ми мъж“, „единственият мъж в живота ми“, „надежда и опора“ към него се насочват всички мечти, желания и очаквания на майката. Телесният ѝ контакт е само с него. Така, често съвсем несъзнателно, тя го превръща в партньор в живота си. Когато бащата сам възпитава дъщеря си, понякога момичето се превръща в „най-важната жена в живота ми“.

Споменатите случаи попадат в категорията сексуално използване на детето. В инцестните отношения отговорността за случващото се винаги е на възрастните. За детето те са реалност, която силно усложнява живота му. От него се изисква да изпълнява функции, които не са му присъщи нито по възраст, нито по ниво на психично и физическо развитие. То трябва да стане мъж на майка си, жена на баща си или майка на майка си. Това е невероятно тежко бреме, особено когато става дума за малки деца. Дори като възрастни, хората имат нужда да останат деца за родителите си. Инцестът е престъпление срещу невинността, убийство на душата. Трудно е да си представим по-разрушителна травма на личността от него.

Твърде близки

Какви са причините

Всички отношения в семейството, още повече агресивните, трябва да се анализират с поглед към миналите поколения. Понякога несъзнателно се отнасяме към децата си така, както са се отнасяли към нас. И нашите родители са постъпвали по същия начин. Всеки агресор по-рано е бил жертва.

Чрез детето можем да си отмъстим. Понякога то се възприема от жената като отражение на самата нея: „Тя е същата като мен. В нея виждам себе си“. В този случай отношението към себе си се проектира върху детето. Ако то е ненавист, майката може да ненавижда и наказва детето, за да накаже себе си, някогашното малко момиче, което е била. Така несъзнателно повтаря поведението на собствената си майка, проиграва това, което ѝ се е случвало в детството. Възможно е да напада женствеността на дъщеря си, като не ѝ дава възможност да я проявява; може да изпитва силно, непреодолимо желание да накаже себе си, за някаква „мръсотия“, но поле за наказание да бъде собствената ѝ дъщеря.

„Когато се роди синът ми, първо се изплаших, а после го намразих. Имах усещането, че това не е моето дете. Че не би трябвало да имам деца. Това дете беше нужно на някой друг, но не и на мен. Майка ми, която обожаваше синовете си, винаги ме вбесяваше с привързаността си към момчетата. Роди брат ми, когато бях на три години и в този момент аз станах по-голямата, трябваше да се грижа за него, да помагам с къпането, разходките и т.н. Огромното отвращение към собственото ми дете беше копие на отвращението към по-малкия ми брат, който ми беше натрапен. Омразата към брат ми и майка ми се превърна в омраза към сина ми. Не исках да съм като майка си, не исках да се отнасям към сина си както го правеше тя. Със всяко свое действие доказвах, че аз не съм тя.“

Да отмъстиш на мъжа си

„Зная, че мъжът ми е силно привързан към дъщеря ни. Усещам, че изпитвам агресия към нея. Когато съм му обидена, изпитвам желание да ѝ причиня някаква гадост, да я разплача, за да отмъстя на баща ѝ за собствената си болка и сълзи. Причинявам болка на този, който му е най-скъп.“

Ако успеем да си върнем усещането, че дъщерята е наше продължение, а не „момичето на татко“, можем да излезем от състоянието на съперничество, да предпазим детето от чувството си за мъст, да възстановим йерархията в семейството и да пренесем напрежението вътре в двойката. Така ще можем да решаваме проблемите си, без да използваме детето като оръжие.

Да отмъстиш на жена си

„Тя се държи с децата така, сякаш няма нищо по-скъпо и ценно, сякаш са най-важното в живота ѝ. Сякаш са торта, която може да спадне, ако бързо я извадим от печката. Иска ми се да тресна с юмрук „тортата“ и да ѝ кажа: „Престани да се суетиш около тях, имаш мен! Погледни ме!““

„Тя иска да бъде добра майка, да докаже на всички колко идеална е и какви идеални деца има. На практика те са твърдоглави и нещастни като нея.“

Агресията на бащата към децата често е предназначена за майката. Както и в случаите на отмъщение на бащата чрез любимата му дъщеря, мъжът причинява болка на децата си, за да уязви жена си. Невинаги става дума за физическо насилие. Може да бъде пренебрежение, критика, отчуждение, хладно отношение. Ако синът например се е родил в момент, когато жената е имала странична връзка, дори да е копие на баща си, мъжът не може да прости изневярата и несъзнателно отмъщава за любовника ѝ, тероризирайки сина си.

Децата често се превръщат в бойно поле за освобождаване на родителските емоции. Може да бъдат използвани като щит, за да се защитиш от агресията на мъжа си, като сексуални партньори, като отдушник, като изповедници, като любимата „вещ“ на мъжа или жената, която трябва да бъде счупена, за да отмъстиш на партньора си, като вечния виновник за всичко. 

Нормално е да се грижиш за децата си, да ги обичаш, затова собствената нелюбов към детето се усеща като недостатък, счупване, малоценност, като нещо нередно. Хубаво е когато успеем да осъзнаем какво се случва, когато успеем да загърбим собствените си загуби и ако не можем да дадем шанс на любовта да разцъфти в сърцата ни, поне да унищожим огромната омраза, която всъщност не е предназначена за детето, а за някой друг. А на детето да дадем възможност да бъде себе си, да живее собствения си живот.

Авторката Ирина Дубова е руски психолог, логопед и дефектолог. Автор е на телевизионни предавания за родители. През 2003 г., след снимките на предаване за изоставените деца в инфекциозна болница основава организацията „Втора майка“, която осигурява бавачки за изоставени в болници и домове деца. В момента Ирина работи като психотерапевт. Майка е на две деца.

Препоръчваме ви още:

По-добре да съм мнителна

Не пипай!

Не възпитавам детето си по "метода на тоягата"

Без баща - как се отглежда момче от самотна майка