На 28-ми май (вторник), по случай Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост и в навечерието на Международния ден на детето, започва най-голямото пролетно книжно изложение в България – традиционният Пролетен базар на книгата.

Любимото пролетно събитие отново ще предложи на многохилядната си публика вълнуваща разходка сред хиляди книги, представяйки над 160 български книгоиздатели и книготърговци на три нива в НДК.

В рамките на шестте дни на изложението посетителите ще могат да се насладят на традиционната културна програма, наситена с премиери на книги, четения и срещи с автори. На щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма, която ще се проведе на Мраморно фоайе, предстоят десетки срещи с автограф с писатели и поети, сред които Божана Апостолова, Боян Биолчев, Деян Енев, Димо Райков, Здравка Евтимова, Костадин Филипов, Петър Величков, Таня Иванова, Цочо Бояджиев и други.

Паралелно с Пролетния базар на книгата ще се проведе и Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи. Програмата на второто издание на Фестивала също ще бъде на Мраморно фоайе и ще се състои от разнообразни събития, подходящи за всякакви възрастови групи - срещи с автори, преводачи и художници от България и чужбина, сред които Алесандро Гати (Италия), Борис Стоилов, Бьорн Суртлан (Норвегия), Гюдрюн Скретинг (Норвегия), Иглика Дионисиева, Петя Миладинова; майсторски клас по творческо писане с Петя Кокудева; творчески работилници; изложба на илюстратора Любен Зидаров.

Официалното откриване на Пролетния базар на книгата и Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи е на 28-ми май в 10:30 ч. в Мраморно фоайе на НДК с участието на Детска вокално-театрална формация „Таласъмче”. Част от церемонията е и откриването на изложбата „Любен Зидаров. Майсторът на детската илюстрация”. Автор на богато и разнообразно творчество в областта на илюстрацията и изкуството на книгата, простиращо се през последните седем десетилетия, Любен Зидаров е илюстрирал повече от 200 книги. През 2016 г. и 2017 г. е номиниран за най-престижната награда за детска литература в света – Мемориалния приз „Астрид Линдгрен”. Често определян като създател на модерното течение в илюстрацията за деца у нас, с голяма доза вероятност, в момента Любен Зидаров е най-възрастният действащ илюстратор на планетата.

За подробна информация за съпътстващите събития и участващите изложители следете сайта на Асоциация „Българска книга“, а също и страницата на събитието във Фейсбук.

Работно време: 
28. май - 01. юни (вторник - събота), от 10:00 ч. до 20:00 ч.
02. юни (неделя), от 10:00 ч. до 18:00 ч.

Препоръчваме ви още:

Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи

Книжният ни списък за лято 2018

Кой обича приказки? Любими книжки за бъдещи читатели

Автор: Станислава Славова-Петкова

Тимпаните, които обикновено удряха в ритъм, когато се готвеше да изнесе презентация, сега не бяха в унисон. Звукът им в главата му пораждаше опасно кръвно налягане, знаеше го. Сутрешното черно кафе беше придобило отвратителен горчив вкус в устата му. Беше средата на деня, средата на седмицата и ако се вярваше на времевата диаграма на стената – две седмици в закъснение, спрямо срока за изпълнение на проекта. Как се беше стигнало дотук? Ризата по гърба му започваше да лепне, когато осъзна, че някак си именно той беше пропуснал нещо, не беше успял да организира, натисне хората си. Как щяха да наваксат сега? Шефовете от централата в Германия постоянно измисляха нови и нови икономии, все по-къси крайни срокове, съкращения, товареха ги с все повече проекти, нали българите правеха всичко – с високо качество, на добра цена. Колко пъти се беше питал дали някой от колегите му в германския офис щеше да си вземе работата в къщи, безплатно разбира се, само и само да стигне крайния срок. Да, бе. Пет часа за тях означаваше пет часа. Уикендът беше време за семейството.

Седна на компютъра и пусна мейл до групата по проекта, за оперативка след 10 минути. Хвърли машинално поглед през стъклените стени на офиса си към залата, в която работеха подчинените му, за да види каква ще е реакцията им. Подразни се, че стъклата не бяха добре почистени. Както и очакваше, реакцията на колегите му не беше като да е купил за всички билети за концерт на Стинг.

Оперативката мина без капка ентусиазъм. Успя да се навика хубаво на двама от колегите, защото задачите, които по план трябваше да приключат преди 3 седмици, не бяха изпълнени. Изненадата дойде от това, че вместо да му отговорят с шега, в типичния им полухлапашки стил, и двамата в един глас му се дръпнаха, че колежката, която отговаря за предишния етап от проекта, не им е изпратила финалната си версия. Той се огледа, само за да установи, че нея я няма на оперативката. С края на окото си видя един от подчинените му на прибежки, надявайки се да не бъде забелязан зад компютърните бюра, току-що да идва на работа. На въпроса къде е колежката, двамата отговориха, че е бременна в последен месец и този факт обуславяше стоенето ѝ вкъщи, за да се подготви за идването на бебето. Бременна? Бременността не траеше ли 9 месеца? Той защо нищо не беше забелязал? Позвъни на вътрешния телефон, за да извика закъснелия колега на оперативката. Беше точният човек, който щеше да свърши работата на колежката и следващите двама да продължат. Когато той влезе в залата, шефът прекъсна предстоящите му обяснения само с поглед, накратко синтезира информацията, до която беше стигнал до момента, и нареди задачата да бъде приключена до края на седмицата. На въпроса дали за този допълнителен труд, колегата ще получи бонус, отговори, че по-скоро ще получи уволнение, ако не се справи в искания срок. Тишината, която настана в малката заседателна зала, само увеличи звука на тимпаните в главата му. Защо щорите бяха вдигнати, слънцето ужасно печеше в очите му и отблясваше от схемата с проекта на стената, така че нищо не се виждаше от него.

Никога никой програмист в тази фирма не беше уволняван. Обучени високотехнологични специалисти се намираха трудно, проектите изискваха работа в екип. Отсъствието на човек от офиса спъваше другите, но чак пък уволнение? Закъснелият колега, подобно на останалите, в началото все едно беше в шок. Постепенно, осъзнал значението на явната заплаха, примигна няколко пъти. Бавно се изправи, изпънал рамене и със съвсем ясен глас заяви, че от известно време е започнал да разглежда обяви за работа в други фирми и предложението на едната се е оказало изключително привлекателно, предвид прекрасното интервю, което са провели с в известен столичен ресторант, и цифрата, която е видял написана на салфетката, побутната към него. Без да изчака ефекта от думите си, той излезе през стъклената врата съвсем спокойно, отиде до бюрото, взе чашата си за кафе и се отправи към асансьора.

Хищник в офиса

Шефът извика началник личен състав и освободи останалите от оперативката.

Началникът на личен състав се казваше Жанет и беше нахакана млада дама на около 30 години. Предимството пред възрастта ѝ беше, че успяваше да докаже всяка своя теза, преди още събеседникът ѝ да си е отворил устата. Беше начетена и със самочувствие, завършила два родни университета и няколко международни квалификации. Облечена винаги безупречно в бизнес стил и на високи токове, тя представляваше самото съвършенство. Гордееше се много с умението си да привлича във фирмата най-добрите специалисти. Непрекъснато следеше обявите за работа, ходеше на дипломирането на най-престижните университети, ловеше програмисти като месоядно растение горски дребен бозайник. Въпреки или именно заради перфекционизма ѝ, колегите ѝ малко се страхуваха от нея. След нуеместна забележка със силно изразен сексуален елемент по неин адрес, един от тях беше излязъл в болничен и когато се върна вече я избягваше. Наложи се да бъде в нейно присъствие на годишното отчитане на представянето си и беше излязъл от залата зачервен, дори един твърдеше, че го е чул да повръща в тоалетната.

Тъкмо заради нейната твърдост, здрав разум и решителност я извика шефът. За да поведе в битка армията си, му трябваше добър генерал.

Жанет се реши на смел и неочакван ход – извика целия екип от програмисти да садят дръвчета през уикенда. Един от заместник-кметовете по райони беше неин колега от университета и тя не срещна особени трудности да вземе разрешение за засаждането им. Предложи идеята на шефа, като я представи под формата на тиймбилдинг. Да се платят 10 дръвчета и три лопати не беше кой знае какъв разход за фирмата. Въпреки това тиймбилдингът се оказа пълно фиаско.

Жанет усети леко раздразнение, защото никой не беше дошъл сутринта в уречения час в парка. Първите, които пристигнаха, попитаха дали има кафе и когато разбраха, че няма да получат и сандвичи, уморени и сънени се излегнаха на близките пейки. Втората вълна дойдоха час по-късно. Жанет вече беше бясна, но това можеше да се разбере само от човек, който много добре знае какво стои зад неподвижната ѝ усмивка – силно стиснати зъби. Въпросът на новопристигналите не се отнасяше до това дали има кафе, а се прехвърляше на следващага напитка за деня – бирата. Дали има бира, дали наблизо продават бира, някой носи ли БИРА? Тук вече Жанет извиси глас с призив всички да се съберат около нея, за да им даде инструкции как и къде да засядят дръвчетата.

Въпреки че всички наблюдаваха внимателно невероятния технологичен процес по засажденето на дърво, само един опита да изкопае реална дупка, и то само защото като дете беше прекарвал летата си на село, място свързано предимно с ръчен труд. На третата дупка обаче той се измори. Няколко от останалите колеги несръчно му помогнаха да зарине поставената в средата на дупката фиданка, но беше очевидно, че останалите 7 дръвчета нямаше да имат това щастие.

Жанет беше принудена отново да се обади на познатия си заместник-кмет, докато наблюдаваше как двама от колегите ѝ все пак бяха намерили заведенийце с кебапчета и БИРА недалеч. Трабваше да се признае за победена. Нещо по-надълбоко не беше наред.

В понеделник тя внимателно започна да привиква един по един колегите в кабинета си и да се опитва да разговаря откровено с тях (доколкото това беше възможно). Те обаче повече мълчаха или сумтяха и просто чакаха да ги освободи. Беше около три часа следобед, когато от стаята, която се ползваше за почивка и хранене, се чу страшна врява. Двама от колегите сипеха страшни обиди и клетви един срещу друг. Както се разбра по-късно - по повод последното останало парче тиквеник в хладилника. Жанет авторитетно отсече, че тиквеникът е на този, който си го е донесъл или поне той трябва да го разпредели на останалите. Оказа се, че тиквеникът е общ, той просто си е стоял в хладилника, докато регресивно не е намалял до едно-единствено парче.

Авантюрист, който живее на десертчета,
любител на домашната храна или изявен кулинар?

Жанет нямаше време да разследва откъде се е появил въпросният тиквеник, защото шефът я повика, за да я уведоми, че напуска още един от програмистите и без много церемонии я запита докъде е стигнало разследването ѝ. Погледнато отстрани, началник човешки ресурси не беше постигнала успех нито при тиймбилдинга, нито от разговорите си с колегите, отделно дори не ѝ се мислеше да споменава тъкмо започналото разследване на появилия се от нищото и след това бързо изчезнал тиквеник. Докладва сбито само, че разследването ѝ все още тече. Шефът ѝ промърмори нещо от рода на „Тече то, ма и текучеството също тече“ и я прати да си гледа работата.

Следващата седмица на публиката в офиса беше предложен невероятен спектакъл – двама от програмистите се сбиха. Самата идея за излишни движения, силен звук и болка беше противна на повечето, включително и на участниците в конфликта, но явно сетивните им прагове бяха паднали. Темата на спора беше досто мъглява, но от коментарите наоколо беше загатнато за недоядено шоколадче и неуместна забележка по адрес на програмен код отправена от единия към другия програмист.

В петък една от колежките, която преди беше със страхотно тяло, изваяно в резултат на продължителни тренировки, започна да изглежда по-закръглена и шефът, пропуснал бременността на предишната колежка, реши да навакса с любезност с тази, като я поздрави. Три минути по-късно тя изхвърча от кабинета му разплакана, защото не беше бременна, а просто започнала да пълнее, заради спирането на тренировките.

Проектът, който трябваше да е венецът на усилията, най-красивото творение на целия екип, беше пълен с грешки, не вървеше и беше абсолютно непригоден за презентация пред клиентите следващия месец. Дори да успееха да напишат и поправят всичко, нямаха достатъчно дълъг тестов период.

Всички бяха нервни и непрекъснато гладни, въпреки че вендинг машината биваше зареждана всеки ден – обслужващите я не можеха да се нарадват на късмета си с тия побъркани програмистчета.

Всички мислеха, че вече са видели всичко, свързано с драми в офис, докато една от колежките, която беше скъсала с приятеля си и почти непрекъснато плачеше, не започна до пищи истерично. В офиса се беше появила мишка. Привлечена най-вероятно от остатъците храна по бюрата, мишката се беше настанила на топло в един от принтерите и стартирането на работата му я извади от скривалището ѝ.

Шефът беше бесен, Жанет – безсилна. Само честолюбието ѝ да не падне победена и да реши загадката на блокирания офис, я спираше да не напусне. Разсеяно хвърли опаковката на второто за деня си кафе в коша за боклук и мимоходом отбеляза, че той не е изхвърлян от известно време. Трябваше да говори с чистачката, поне боклукът трябваше да бъде изхвърлян навреме. Не можеха да тънат, освен в проблеми, и в мръсотия.

Изведнъж нещо ѝ проблесна. Трескаво постла един вестник на пода и изсипа съдържанието на коша върху него. Започна да брои празните чашки от кафе. Ако обикновено пиеше по две на ден, значи кошът и не беше изхвърлян от... четири седмици. Обади се на счетоводството и поиска справка откога зареждането на вендинг машината се беше завишило до ежедневна практика. Едва получила отговора им, се отправи към заседателната зала, за да проследи времевата графика на закъсняващия проект. Четири седмици назад, потвърдени от боклука в коша, сметките в счетоводството и времевата диаграма, нещо се беше случило и беше нарушило целия ритъм на работа в офиса.

Дишането ѝ се учести и Жанет си наложи да се върне в офиса си и да помисли на спокойствие какво се беше случило преди четири седмици – посещение на инвеститори, застрахователи, конкуренти, черна магия... Жанет, стегни се, това да не ти е някой болен от Средновековието, каква черна магия? Глупости на търкалета, както казваше баба ѝ. Да, баба ѝ... Отвори бележника си с разписани срещи и ангажименти месец назад. Точно преди четири седмици, в петък, беше уволнила чистачката Цветелина Тотева, поради съкращения в бюджета.

6 типа "токсични" колеги

Само за да потвърди подозренията си, извика в кабинета първия ѝ попаднал колега. Съвсем случайно той беше един от „побойниците“, иначе кротък двуметров русоляв великан с флегматични движения.

- Леля Цецка? Разбира се, че ми липсва, ти ли я уволни? И защо? Много ли спестихме сега? Такава хубава мусака правеше… – и съвсем неочаквано той се разплака. Жанет беше шокирана. Първо, от плачещия пред нея мъж (какво да го прави, дори и седнал е по-висок от нея? Никак не върви да го успокоява, камо ли прегръща, та тя е началник, не им е майка-леля-сестра) и после от фамилиарното обръщение към чистачката.

Почна да привиква един по един служителите и да ги разпитва за леля Цецка. Неусетно и тя започна да я нарича така, колегите сами ѝ разказваха различни случки, ястия, съвети, които им беше давала чистачката.

След десетия програмист, Жанет придоби една доста ясна картинка какво тихичко се беше случвало в офиса, благодарение на въпросната леля Цецка. Първо, навсякъде блестеше от чистота. Санитарните помещения, стаята за почивка с кухненския бокс, офисът – никъде нямаше и една троха, по прозорците и вратите на кабинетите – дори и пръстов отпечатък. Леля Цецка беше носила и дори готвила в офиса любимите ястия на всички (с изключение явно на Жанет, която се хранеше обикновено навън) – нещо, което само едно дете, работещо в столицата, далеч от родителите си в провинцията, би оценило. Освен това леля Цецка беше изслушвала и окуражавала, подкрепяла и мъмрила, вкарвала в правия път и потушавала още в зародиш различни конфликти. От всички разкази, Жанет беше най-изумена, когато празбра, че леля Цецка е давала съвети по програмиране. Намери досието ѝ в архива и се зачете. После стана. После седна пак. Да, определено уволняването на тази жена беше грешка.

Шефът седеше в кабинета си, вгледан в компютърния екран пред себе си, но Жанет не остана с впечатлението, че той вижда нещо. Затова започна атаката си фронтално:

- Тиквеник.

- Какво? – шефът ѝ я изгледа вече фокусиран смаяно. – Какво каза?

- Тиквеник е това, което Ви липсва. Направен от лела Цецка. Правила го е специално заради Вас. Знаела е, че имате проблеми със стомаха и това ще помогне работата на храносмилателната Ви система...

- Жанет, предлагам да спреш дотук или ...

- На Ванчето, колежката, която роди, ѝ е готвела спанак, заради ниския и хемоглобин, и е препоръчала да пие фолиева киселина, още преди гинеколажката да ѝ го каже. Проверих, това е лекарствен продукт, необходим за образуването на плацентата и за изграждането на костния мозък на ембриона. Предпазва от спина бифида на плода.

- Жанет, предлагам да седнеш и да се успокоиш ...

- А Валентин, високият колега, сещате се, нали, дето ни сменя месеците по календарите на стената, та той има брат близнак, който живее в чужбина. Знаете ли какво означава близнаци да са разделени – голяма драма е. Другият си е намерил приятелка, но нашият тук наскоро се е разделил с едно момиче и се чувства изоставен повече, отколкото е нормално за човек на неговата възраст... и пол. Или трябва да се сдобри с това момиче, или да си намери ново, защото иначе го виждам и той да напусне скоро.

- Жанет, как ги разбра тия неща чак сега? Това не е ли била работата ти и преди, нали си началник човешки ресурси?

- Да, но явно леля Цецка я е вършила по-добре от мен, освен това аз не умея да готвя, пък и го нямаше в трудовата ми характеристика, като ме взимахте на работа...

- Да, но ако знаехме за храната, поне там щяхме да организираме кетъринг нещо, не само машината за закуски.

- Относно машината за закуски – леля Цецка е била забранила яденето на „боклуци“. Първо – не са полезни и ако на някой му се прияде нещо, да ѝ кажел на нея. И второ – не обичала да намира опаковки и трохи по бюрата. Който ще яде вафли... – Жанет не довърши заплахата, но беше ясно, че вафлояденето влечеше след себе си немусакоядене като наказание. – Радвала се и е обичала служителите като собствени деца – продължи тя по-тихо. - Всяка сутрин им е носела домашно приготвени закуски – бухти, палачинки, кекс. Били са мотивирани да идват навреме на работа. Който закъснее, остава без храна. Била е изключително жизнен човек и е давала личен пример за непрекъснато самоусъвършенстване и липса на всякаква форма на мързел – нещо, което щеше да е много полезно при саденето на дръвчетата...

- Добре де, щом вече знаем какъв е проблемът, значи можем и да го решим – шефът плуваше вече в свои води. – Дефиниран проблем - решение беше неговото житейско призвание.

- Ти ще си общуваш повече с колегите, нали вече и без това са почнали да ти споделят, и ще поръчваме храна от някоя фирма. И готово.

- Не е точно така. – въздъхна Жанет. – Цветана Тотева е била учител по информатика, един от учебниците по програмиране, по който най-вероятно са учили повечето колеги тук, е неин, без те дори да знаят. В почивките те са споделяли с нея проблеми по кода и тя ги е насочвала за възможното решение. Реално, освен всичко друго, е работила при нас и като нещатен консултант, безплатно.

Шефът се изправи и се загледа в булеварда, който се откриваше през прозореца му.

- И ти си се подготвила. Добро проучване си направила, благодаря ти. Щом досега не си се съгласила да не я връщаме на работа, значи друга ти е идеята...

- Да, боя се, че ще трябва да напусна, а вие да върнете леля Цецка на работа. Формулирайте длъжността ѝ както ще е най-удобно за пред собствениците в Германия, за да не е застрашена позицията ѝ по никакъв начин в бъдеще. Според мен ще трябва да отидете лично при нея, да се извините и да ѝ предложите адекватно възнаграждение и плаващо работно време, за да се върне тук. Живее наблизо, 15 минути пеша, проверих адреса. За себе си вече проведох няколко интервюта и има една привлекателна оферта, която мисля да приема. Предупредила съм, че ще стартирам след една година.

- И какво ще правиш цяла година?

- Ще се науча да готвя.

Книгата на Станислава може да поръчате от Разказвачката на истории.

Прочетохте ли Казанът?

Автор: Нора Ардашева

Днес един спомен изплува в жадното ми за пътешествия съзнание!

Били ли сте някога на остров Капри?

Любували ли сте се на милувката между морето и небето на това божествено място? Точно там, където цветовете вече не са цветове а магия? Синьото преминава от нюанс в нюанс и внезапно се превръща в тюркоазено зелено, омайва те за секунди, отнема дъха ти и внезапно се превръща в огнено оранжево! Скалите на брега са надвиснали над побеснелите вълни и се чува единствено гласът на природата. Морето приковава погледа и те омагьосва завинаги!

Не може да не си представиш Тиберий в последните години от живота му, подпрян на някоя от терасите в двореца си, отправил тъжен поглед към Рим. Градът, в който е властвал и същият, който го плаши до смърт. И с право, както знаем от историята, която помни толкова велики владетели, жертва на отрова или нож, поднесени от предатели със страхливи очи!

Тесни улици, кипариси, бугенвилии, петзвездни хотели, малки бутици с уникални витрини, които имат своето обяснение единствено там, на това място.

Обичам Италия!

Ненапразно там са се родили и творили невероятни майстори. Но дори и без тези доказателства за божественост, тази земя привлича, някак без никакво усилие всеки, който обича красотата. Непретенциозната, вековна, класическа красота на история, изкуство и природа, преплетени естествено в едно цяло. Амалфийското крайбрежие е тази част от Земята, която Бог е отредил за себе си.

Соренто, Амалфи, Позитано... все градчета, накацали с пъстроцветните си къщи по скалните склонове на залива, с толкова много чар и многоцветие. В колата, която бяхме наели и която караше най-смелият от нас, се бяхме залепили за стъклата и викахме нечленоразделно през целия път. Оня крайбрежен път, който се извива покрай скалите и те извежда, като по чудо до нова красива гледка.. и нова...и нова.

Горкият ни шофьор! Мисля си, че ако го питате, къде сме били и какво сме видели, ще се окаже, че не сме били на едно и също място. В смисъл, че той нищо не видя. За това пък речникът на случайните минувачи се обогати доста.

"Ще ти дам едни перли на тебе аз!"

Този път е голямо изпитание за всеки шофьор, с изключение на местните. За тях е забавление, както всичко останало в живота им. Минава се покрай малки фабрики за керамика, лимонови дръвчета, отрупани с огромни местни лимони, от които се прави небезизвестното Лимончело. Очарователно!

Делвата с лимони е емблематична в региона.Тук се произвежда небезизвестното лимончело.

Малки семейни хотелчета с непретенциозни фасади, но задължително с изглед към морето - няма как, там всички градчета са вертикални. Невероятни семейни ресторантчета, в които работи цялото семейство, а менюто зависи от това каква риба са наловили рибарите днес или пък кое месо е било най-прясно на пазара.

Мамма задължително е на касата, децата и внуците работят здраво в кухнята и салона, а бащата е нещо като салонен управител и връзки с обществеността. Облечен по начин, който само италианците умеят, обикаля от маса на маса и щастливо се усмихва. Без много напрежение - яваш, яваш.

Освен ако няма мач по телевизията! Тогава клиентът им е последната грижа. Един ден в седмицата ресторантът е затворен, и тогава семейството разпуска. Най-вероятно - пак заедно.

По мое мнение, природата е била доста благосклонна към италианците, защото не са най-работливите хора на света. Няма изразни средства, с които да се опише Амалфийското Крайбрежие.

Опитвали са Стайнбек, Ибсен, Вагнер. Четох много преди да предприема това пътуване и пак останах изненадана. Пожелавам го на всеки, който си го мечтае. С горещи препоръки и малко завист... че му предстои.

Препоръчваме ви още:

Бърза рецепта за щастие

Лазурният бряг - провансалски чар и ултра лукс

"Днес бяхме в един Кавал и се научихме да свирим"

Между 28.05. и 02.06. за втора година в София ще се проведе Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи, организиран от Асоциация “Българска книга”. Форумът  ще се състои успоредно с традиционния Пролетен базар на книгата. Домакин на събитията е Националния дворец на културата, а мястото на срещите с гостите – Мраморното фоайе.

Във фокуса на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи е да се създаде неформална атмосфера, в която участниците да се запознаят с творчеството на съвременни европейски и български автори и художници. Да се обособят условия за образователно-артистични кампании с цел насърчаване на четенето и въображението сред подрастващите. Децата да получат свободен, неограничен достъп до литературни събития, срещи с писатели, творчески ателиета, да посетят театрален спектакъл и да се насладят на изложба.

Събитията, предложени от тазгодишната програма на фестивала, обхващат широк спектър от теми, обърнати към подрастващи в различни възрасти и сфери на интереси.

Изложба, посветена на майстора на детската илюстрация Любен Зидаров ще се открие на 28-ми май от 10.30 часа. От началото на 50-те години на 20-ти век досега големият артист е илюстрирал над 200 книги, сред които българските издания на класически произведения на световната литература за млади читатели: „Приказки на Шехерезада”,„Островът на съкровищата”, „Андерсенови приказки”, „Том Сойер” и др.

В съботния 1-и юни от 10:15 ч. заедно с Велиана Симеонова от блога „Двама с мама“, малките читатели и техните майки могат да се присъединят към пъстрото ателие по изработка на обложки за книги в Международния ден на детето. Във веселата компания на Том Сойер, пирати и приказни герои, въоръжени с моливи и усмивки, ще сътворят уникални обложки за любимите си детски книги, вдъхновени от кориците, рисувани от Любен Зидаров.

Читателят живее хиляда животи

Друга покана към гостите на фестивала е срещата с любимите влогъри и автори на тийнейджърите – Стан и Стефи на 1-и юни от 12,00 ч. В рамките на „Магия или наука” чрез игра и експерименти ще бъде представена новата книга на Стан.

„Тайните на студийния фотографски проект” - събитието, организирано от издателство „Знаци”, цели да запознае в детайли с работата на първия ателиерен художник-фотограф Петър Папакочев. Своеобразен гид на срещата ще бъде Георги Папакочев, синът на изявения майстор на кадъра, а за публиката е предвидена прожекция на фотографски илюстрации и техники, ще бъде представена най-новата книга-албум „Паметта на светлината”, включваща над 340 снимки на видни българи от всички сфери на изкуството. Събитието е на 2-ри юни от 12.00.                                                                                                                                                              

Театралното предложение към публиката на фестивала е сценична интерпретация на произведението „Карлсон, който живее на покрива” в изпълнение на Театър „Карлсон”.   Датата и часът за срещата на децата с чудния свят на ексцентричния герой на Астрид Линдгрен е 30-ти май от 12.30 часа.       

Интересна покана към подрастващите и по-големите читатели на хубави истори отправя издателство „Еуниката”. Срещата разговор с Владимир Шишков и д-р Людмила Емилова ще покаже нетрадиционен прочит към често невидимите супергерои, които помагат на всички да растат здрави и силни – зеленчуците. Всеки ще може да се запознае с техните тайни заедно с Боби в царството на зеленчуците. Датата е 1-ви юни от 11.00 часа.

За най-малките австрийската марка Jolly ще има отворена работилничка, която всички малки и големи художници ще могат да посетят и да нарисуват картина по тема  „Моят любим герой от приказка/книжка“. Предвижда се томбола и всеки ден ще се теглят по двама печеливши, които ще получат награда от Jolly.

Другият основен акцент в програмата на фестивала са срещите с български литератори и чуждестранните им колеги. Сред ключовите между тях са „Майсторския клас по творческо писане с Петя Кокудева”(2-ри юни, 13.30), представена от издателство „Жанет 45”; разговор, организиран от издателство „Фют” с Цвета Брестничка, председател на Асоциация Родители (29-ти май, 10.30); среща с илюстратора Борис Стоилов, представен в програмата от издателство „Хермес” (2-ри юни, 11.00). Сред международните гости на фестивала, с които публиката ще може да се срещне отблизо, са Алесандро Гати, писател, преводач и сценарист от Италия, получил широка популярност със серията си истории за Шерлок Холмс (29-ти май, 11.30); Бьорн Суртлан от Норвегия: публицист с диплома от художествена академия, посветил въображението си на истории за деца и тинейджъри (30-ти май, 10.30), Макис Цитас от Гърция, признат като автор на една от най-добрите гръцки книги за деца – „Бездомният Костас” (28-ми май, 13.00); Гюдрюн Скретинг от Норвегия, отличена с наградата за дебют в областта на литературата за деца и юноши на норвежкото Министерство на културата (31-ви май, 11.30).

Препоръчваме ви още:

Те четат

Библиотеките

Искате да имате добри и умни деца - четете им на глас

Тийнейджърите контактуват един с друг по-често в социалните мрежи, отколкото на живо. Двегодишни деца с лекота използват таблети и смартфони. Екраните са обкръжение на децата още от раждането. Това ни променя.

Как технологиите пречат на децата да се развиват

През лятото на 2012 година 51 деца отиват на лагер в покрайнините на Лос Анджелис. Това са най-обикновени ученици от Южна Калифорния, момичета и момчета на възраст 11-12 години, с различен етнически и социален произход.

Всички те имат вкъщи достъп до компютри, почти половината са с телефони. Всеки ден губят по час в чат с приятели, по два часа и половина гледат телевизия и малко повече от час играят компютърни игри. Изведнъж им се налага да оставят телефоните, телевизорите и конзолите за една седмица. В лагера ходят на походи, ориентират се с компас, стрелят с лък. Учат се да готвят на огън и да разпознават ядливите и отровните гъби.

Никой не ги е учил да се гледат в очите, когато общуват, но в отсъствието на телефоните и таблетите става точно това. Вместо да прочетат на екрана LOL или да видят усмихнатия емотикон, те се усмихват и смеят наистина. А ако им се скучно – не се усмихват и не се смеят.

При пристигането си в лагера децата преминават през един кратък тест DANVA2, диагностичен анализ на невербалното поведение. Това е забавен тест – широко разпространен във фейсбук. Изисква се тълкуване на емоционалното състояние на непознати хора. Първо виждате снимката им, после слушате как четат на глас. Трябва да определите дали са щастливи, тъжни, сърдити или изплашени.

Задачата може да ви се стори тривиална, но не е така. Някои лица и гласове могат лесно да бъдат определени – емоциите им са достатъчно красноречиви. Но много хора имат трудно доловими емоции. Не е лесно да определиш усмихва ли се Мона Лиза или е отегчена.

Такъв тест преминават децата в лагера. На 48 въпроса допускат средно 14 грешки. След четири дни в походи, преди да се качат на автобусите за вкъщи, психолозите отново им предлагат да преминат този тест. Специалистите смятат, че една седмица в общуване на живо прави децата по-чувствителни към емоционалните сигнали. Практиката наистина помага по-добре да разбираме емоциите на другите.

Децата, които прекарват времето си в компанията на връстници, се учат да разчитат емоционалните сигнали чрез повтарящата се обратна връзка: може да ви се струва, че приятелят ви подава играчка, за да я сподели с вас, но по изражението му ще разберете, че по-скоро се кани да я използва като оръжие.

Разчитането на емоциите е много тънък навик, който атрофира при бездействие, а с практиката се подобрява. Точно това констатират психолозите от летния лагер.

Може би чистият въздух и природата влияят благотворно на психиката или общуването с връстници прави децата по-умни? А може би все пак причината е в откъсването от технологиите. Не можем да бъдем напълно сигурни, но фактът си е факт – децата се справят по-добре със задачите, които изискват социално взаимодействие, когато по-често се намират в компанията на други деца, в естествена среда. Да прекарваш една трета от живота си пред монитори няма да допринесе за това.

Какво е Синдром на електронния екран

Цифрова амнезия

Децата могат да прекарат часове пред екраните, те играят на видеоигри толкова, колкото им позволяват родителите. (В Южна Корея и Китай например се обсъждат т. нар. Закони на Пепеляшка, с които се забраняват компютърните игри за деца от полунощ до 6 сутринта.)

Защо не бива да позволяваме на децата да прекарват часове наред с интерактивна техника? И защо много IT ти експерти забраняват на децата си да използват устройствата, които сами създават и разпространяват? Отговорът е прост: ние не знаем как ще се отрази в дългосрочна перспектива прекомерното увличане на децата по тях.

Техниката подменя основните ментални действия, които по-рано бяха универсални. Децата на 90-те години (и по-възрастните) са помнили наизуст десетки телефонни номера, общували са очи в очи, а не през устройства. Сами се забавлявали, не са разчитали на приложения.

Преди две години ме заинтригува това, което наричаме „ваксина срещу трудности“. Смята се, че менталните задачи – запомнянето на номера, планирането на почивните дни са ваксина срещу ментални проблеми. Така както медицинските ваксини предпазват от болести. (Преди време кинокритикът на сп. New Yorker Дейвид Дънби писа, че с възрастта децата забравят за книгите. Той чул как един тийнейджър казал, че книгите миришат като старците.

Съществуват убедителни доказателства, че менталните трудности са полезни за човека. Младите хора значително по-често се справят със сложни главоблъсканици, ако започнат първо с по-трудните, а не с по-лесните. Трудностите са от полза и на младите спортисти – установено е например, че студентските баскетболни отбори играят по-добре при по-натоварена програма за подготовка за сезона.

Умерените първоначални трудности са много важни. Когато ги елиминираме за децата си с помощта на устройства, които им облекчават живота, ние ги излагаме на опасност, макар да не разбираме колко сериозна е тя.

Прекомерното увлечение по технологиите води до цифрова амнезия. Две анкети проведени в САЩ и няколко европейски страни показват, че на хиляди възрастни им е трудно да запомнят важни телефонни номера. Те с усилие си спомнят номерата на телефоните на децата си, служебните си телефони. 91 % от анкетираните наричат смартфона „продължение на мозъка“. Повечето признават, че първо търсят отговорите в интернет, вместо да помислят и да се опитат да си спомнят, а 70 % твърдят, че липсата на смартфона, дори за кратко, предизвиква у тях чувство на тъга и паника. Голяма част от запитани посочват, че в телефона си съхраняват информация, която липсва в собствената им памет или някъде другаде.

Интернет хигиена

Токсично, особено за децата

Психоложката Шери Търкъл също смята, че технологиите не позволяват на децата да изградят навици за ефективно общуване. Факт е, че вместо да си звънят по телефона много деца, а и възрастни, предпочитат да пишат съобщения.

Текстът ни позволява да формулираме мисълта си по-точно от устната реч. Ако обикновено реагираме на шегите със смях „ха-ха“, в текст можем да напишем „ха-ха-ха“, за да кажем, че шегата е била смешна или „ХА-ХА-ХА“, ако е била много смешна. Ако сме сърдити, може да отговорим ядосано или изобщо да не отговорим. В чата можем да напишем „!“ или „!!!“. В тези сигнали има математическа точност – можем да изчислим колко възклицания да напишем според яростта си или колко „ха-ха“, за да илюстрираме настроението си. С тези знаци избягваме риска да бъдем неразбрани при общуване.

Съществения недостатък обаче е в отсъствието на спонтанност и неопределеност. В текстовете няма невербални сигнали, няма паузи и ритъм, няма незапланирани шеги и закачки, в които има нюанси. А без тези сигнали децата не могат да се научат на живо общуване.

Казваме, че децата могат да бъдат жестоки, и това е защото не получават невербални сигнали. Когато говорят на връстника си: „Ти си дебел“ и виждат как се променя лицето му разбират, че това, което са казали не е хубаво. Но когато пишат някому „ти си дебел“ по-скоро си мислят: „Хм, това беше смешно. Харесва ми.“

Американската педиатрична асоциация препоръчва телевизията и развлекателните медии да са недостъпни за децата, ненавършили 2 години. В първите години след раждането, мозъкът на детето се развива стремглаво и е най-добре малките деца да се учат на взаимодействие с хората, а не с екраните. Възможно е това да е така, но е много трудно да се въздържим от контакта с мониторите, които са навсякъде. Дори през 2006 г. четири години преди пускането на първия iPad изследване сочи, че 43 % от децата на възраст под 2 години гледат телевизия ежедневно, а 85 % - поне веднъж седмично.

Баба преследва жертвата си с кървава бухалка

Три съвета към родителите

През 2014 г. организацията Zero to Three публикува информация, според която 38 % от децата на възраст под 2 години ползват мобилни устройства (през 2012 са били само 10 %). 80 % са четиригодишните, които ползват мобилни устройства.

Позицията на Zero to Three е по-толерантна. Експертите признават, че известна част от времето пред екраните е неизбежно и дават три съвета за здравословно общуване с технологиите.

Първо, родителите са тези, които трябва да помагат на децата да свържат видяното на екрана с реалния живот. В този смисъл приложенията могат да бъдат полезни – ако в тях се предлага детето да сортира по цвят дървени кубчета, а после да назовава цветовете на дрехите, които се сортират за пералнята. Ако в приложението става дума за дървени кубчета, добре би било след компютърната игра детето да поиграе с истински дървени кубчета, за да види как изглеждат в действителност и да ги пипне. Опитът не бива да се ограничава във виртуалния свят, който само имитира реалността. Връзката на телефона или компютъра с реалния свят се нарича „приложно обучение“. Този прийом повишава възприемчивостта по две причини – децата повтарят това, което са научили и това развива способността им да обобщават и приложат усвоеното в реални ситуации. Ако кученцето на екрана прилича на кученцето срещнато на улицата, детето разбира, че кучетата могат да съществуват в различни условия.

Второ, активното занимание е по-добро от пасивното наблюдение. Приложението, което заставя детето да помни, да взема решения, да общува с родителите е по-полезно от телевизора, който позволява само пасивно потребление на съдържанието. Умерените и спокойни детски програми поощряват участието на децата в случващото се на екрана, затова са по-полезни.

Трето, когато телевизорът е пуснат в присъствието на децата, трябва да се следи съдържанието на екрана. Децата могат да бъдат питани какво според тях ще се случи по-нататък, да ги предизвикаме да ни покажат персонажите на екрана и да ги назоват. Процесът трябва да е бавен, за да не страда детската психика. Желателно е екранната история поне в някаква степен да имитира опита от общуването с книгата.

От книгата на Адам Алтър „Неустоими“

Препоръчваме ви още:

Робо сапиенс

Мобилните игри за деца - гледната точка на един баща-разработчик

Новите технологии

Иван е на 35. Иван е съпруг, баща, син, брат, приятел, кинезитерапевт – истински човек, събрал в себе си всички тези роли. За съжаление, от една година Иван е и пациент.

След няколко дни с треска, главоболие и изтощение е приет със съмнения за пневмония, а само ден след това чува страшната диагноза – левкемия, остра миелоидна левкемия (много висок риск).

Следва тотален шок! Как така? Кога? Откъде? Защо? Сигурно има някаква грешка? Та това е Иван – здрав, енергичен, активен, планиращ, неуморен! А изведнъж до такава степен смазан, че не може да седи за повече от 5 минути на стол и не успява да извърви 100 метра без да си почине.

За щастие, след отърсването от нелепата ситуация има план за действие – индукция (първа силна химиотерапия), последвана от консолидация (поддържащи химиотерапии) и трансплантация на стволови клетки от съвместим донор, които да доведат до трайна ремисия и до излекуване. Звучи… обнадеждаващо и постижимо и нито Иван, нито близките му се отчайват и предават. Той е решен да мине през тези битки и да излезе като победител в борбата на живот и смърт (буквално), защото имa за кого и за какво да се бори! Индукция, консолидация, трансплантация – не е чак толкова зле, май?! Е, само Иван знае как е минал през този ужас, как е оцелял и издържал всичко – брутални химиотерапии, вливани с часове, десетки антибиотици, хидратации и всякакви други хапчета и сиропи, ежедневно бодене, ровене в костите му, изтощителни трески, нулев имунитет със седмици, в които е невъзможно дори да се покаже навън, побъркваща изолация, пропуснати моменти, далеч от семейство и приятели, ежедневен ужас, случващ се на живо наоколо…

Логично е след тези смазващи изпитания всичко да е както трябва, но знаете, много често нещата не се случват по план. В живота логика няма! И изобщо тук план няма – добре се чувстваш, така и изглеждаш, кръвните ти изследвания също са наред, отдъхнал си се, успокоил си се за момент, без да подозираш, че в костния ти мозък вече има 50% ракови клетки, или 66% ракови клетки, или още по-страшно - 87% ракови клетки… Как изобщо си жив?!

И така – след всяка малка победа следва безмилостен удар, от който нямаш време дори да се съвземеш, за да предприемеш действия и да спасиш живота си. За Иван и семейството му тези удари са вече няколко, като след последния рецидив на заболяването шансовете, които дават лекарите тук с настоящите възможности, са нищожни.

След повече от година в ежедневна битка за Иван, за любимите му хора, за всички медицински специалисти, борещи се „въпреки“ - въпреки тежките обстоятелства, въпреки лошия късмет, въпреки всеки малшанс, въпреки отвратителното развитие, въпреки безумната система, въпреки всичко и всички, надеждата се стопява, а шансовете се свеждат до минимум. Шанс обаче дава екип от лекари в Израел, готов да се заеме със случая и да предприеме мерки за излекуване и спасяване – индивидуализирана терапия, последвана от втора трансплантация на стволови клетки. Съществуваща възможност, невъзможна за младото семейство. Цената за живота и здравето е космическа – 250 000 щатски долара, като е нужен депозит от 100 000 долара, преди постъпването в лечебното заведение

Но пак продължаваме борбата за живот на Иван „въпреки“, защото вярваме, че заедно можем да сбъднем и това, защото вярваме, че заедно човешката добрина и съпричастност могат да превърнат във възможно и невъзможното, защото се надяваме да подкрепите Иван и да се борите наравно с него – заедно за живота му. Защото трябва да има шанс за Иван да бъде жив и здрав - до дъщеря си, до съпругата си, сред приятелите си, с колегите си, в реалния свят - тук, сега и занапред. Моля, помогнете в борбата за един живот и нека го спасим и сбъднем заедно!

Как да помогнем

Дарителска сметка:

Банка: Райфайзенбанк (България) ЕАД

IBAN: BG42RZBB91551010508747

BIC: RZBBBGSF

Титуляр: Иван Емилов Пещенски/ Ivan Emilov Peshtenski

PayPal

e-mai: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Кампания ЗАЕДНО в борбата за живота на Иван

Повече информация за състоянието на Иван и хода на кампанията можете да намерите на страницата В борбата за живота на Иван заедно.

Препоръчваме ви още:

FUCK CANCER

Никола - един запален рокаджия с ДЦП

"Казаха ми да го оставя... "

Автор: Валентина Димитрова

Темата за смъртта за повечето хора е може би най-трудната за подхващане. Много родители смятат, че ако говорят с децата си за смъртта и назовават нещата с истинските им имена, това ще ги травмира за цял живот. Истината е, че нашите опити да променим или омаловажим събитието могат да създадат много по-голямо объркване в техните умове, отколкото предполагаме. Мислейки върху въпроса „Как децата говорят за смъртта?“ френският психоаналитик Франсоаз Долто споделя своите разсъждения по темата така:

"Те започват да говорят за нея от много ранна възраст и ние също трябва да им говорим по темата отрано. Най-често я споменават във връзка с животно. Всеки от вас е виждал как реагират децата, когато за първи път се сблъскат със смъртта. Те казват: „То изобщо не мърда??“, а ние им обясняваме: „Защото е умряло“. - „Какво значи това?“, питат те, а ние не знаем какво да отговорим. Друго интересно при децата е как, когато гледат новините по телевизията, приемат случващото се като на филм, с разликата, че във филмите на хората им плащат, за да умират, а в реалния живот умрелите няма да се завърнат, съпрузите им повече няма да ги видят, децата им – също. Ето така можем да накараме детето да разбере разликата, но едно е ясно – че хората имат потребността да си играят с живота, като причиняват смърт и като умират наужким. Всички деца играят на това да умират и да причиняват смърт. Именно защото са живи, те имат пълното право да причиняват въображаема смърт, така те придават на реалния си живот смисъл, енергия, но обърнете внимание: въображаема смърт. „Бум-бум! Убих те. – Ааа, готово, умрях!“. Децата изпадат във възторг. И продължават да повтарят: „Умрях!“. И ако им кажем: „Недей да правиш така, не е хубаво!“, ще им отнемем удоволствието от живота. Защото играта няма нищо общо с реалността." (Ф. Долто, „Как да говорим за смъртта“)

Тъмната стая

Често родители, които са загубили близък роднина или домашен любимец (и в двата случая – член на семейството), ме питат какво да кажат на детето си, как да му съобщят? Дали на първо време да не кажат, че кучето е избягало или дядо е заминал някъде? Това е период, който родителите искат да си дадат, докато обмислят ситуацията, но това е и част от процеса на тъгуване и децата също участват в него. Просто той не е назован! Родителите използват различни подходи, обяснения, забрани и позволения за процеса на скърбене, които биха били по-травмиращи за децата, отколкото самата загуба.

Наскоро срещнах баща, който е израснал с вярването, че „мъжете не плачат“ и трябва в трудни ситуации да се „стягат“ и да сдържат сълзите и емоциите си. Неотдавна той загубва баща си и трябва да съобщи това на сина си, който е на 8 години. Отива при него и му казва: “Нали знаеш, че дядо беше в болница и лекарите го лекуваха, но въпреки това почина и повече няма да го видим. Той вече е на небето!“. Детето не знае как да реагира в първия момент – тъжно му е, зараждат се толкова въпроси и чувства в него. Насълзяват му се очите, но бащата вместо да го прегърне и да поговорят за смъртта, му казва: „Недей да плачеш, моето момче, майка ти и без това е много разстроена. Това още повече ще я натъжи“. Това изказване е изпълнено с много послания и противоречия. От една страна, има забрана да плаче, което за него е като забрана да страда, защото може да не знае друг начин, по който да изрази тъгата си, от друга страна, има отговорност за майката (дете на 8 години е твърде малко, за да бъде карано да се чувства отговорно за емоционалното състояние на родител). От трета страна, детето се опитва да си обясни смъртта – какво представлява тя, къде отива дядо му сега? Знае, че да е умрял означава, че повече няма да го видят, но направил ли е нещо лошо, за да умре? И другите ли ще умрат? Кога?

Детските страхове

Същевременно детето, преживяло загуба на близък, може в рамките на същия ден да си играе и да се смее както преди. Тук се намесват възрастните, които не могат да се справят със своите чувства и емоции в този момент; не могат да си обяснят процесите при децата и му казват: „Не се смей! Не е редно днес да се смееш и да си играеш толкова оживено! Не се гледа телевизия!“. Това послание обаче, освен да създаде чувство на вина у детето, не му помага да приеме загубата по-лесно, а дори напротив – отнет му е механизмът, по който би могло да се справи най-добре с нея. Ако на момчето от примера по-горе му се забрани да си играе, противоречията в него стават още повече – хем да не плаче, за да не разстрои майката, хем да не се смее, защото не е редно… какво би могло да прави? Никой не му казва.

А колко по-добре би било, ако бащата, съобщавайки му за загубата, го подкрепи в това да изрази емоциите си: “Ако ти се плаче, си поплачи, нормално е да си тъжен, на всички ни е много мъчно“, да се опита да отговори на въпросите, които има детето, или ако не може – просто да го изслуша. Ако детето няма никакви въпроси и просто каже: “добре“, да не се опитва да му обяснява насила. Децата питат толкова, колкото могат да понесат. Родителите също са хора, не знаят отговорите на всички въпроси и това е нормално: може просто да му кажат, че нямат представа защо е настъпило събитието. Да го оставят да си играе и да се смее. Това съвсем не означава, че му е безразлично, просто децата така се справят. Това е техният начин. Затова колкото и трудна и болезнена да е загубата, сполетяла семейството, децата са част от нея и имат правото да знаят. Те може да тъгуват, да страдат, да плачат, да се ядосват или да се държат така сякаш нищо не се е случило.

Мъдростта боли

Важно е да има кой да подкрепи родителите в този момент, за да могат те да направят същото и за децата си. Говорете с тях за смъртта или ако ви е трудно да го направите, им споделете. Кажете, че не знаете какво да правите и какво да им кажете, че имате нужда от време и от съвет и ви уверявам, че те ще ви разберат и ще ви изчакат да намерите подходящия момент и думи, с които да го направите. Ако пък не питат, не им обяснявайте – може да се окаже, че все още е прекалено болезнено и трудно биха понесли информацията. Ако умеете да ги следвате, те ще ви дадат ясна индикация кога и от какво имат нужда. Но преди това трябва да се погрижите за себе си, за своите чувства и преживявания. Често използваната фраза „Аз съм лесен/а, най-важно е детето“, понякога може да се окаже капан, в който попаднали веднъж, трудно излизате. Ако приемем, че смъртта е част от живота и се случва рано или късно, то тогава не трябва да избягвате разговора за нея. Винаги когато децата повдигнат темата, те ви предоставят възможност да започвате да я въвеждате в общуването помежду ви. Това са моментите, в които ви подсказват, че са готови да чуят повече. Не ги изпускайте!

За автора:

Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия (www.ift.bg). Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“

Препоръчваме ви още:

Говорете с децата си... моля ви!

Умирай бавно, скъпа

Грешна ли съм?

Автор: Дарина Рангелова/expatbgmum

Мина известно време от В гимназия в Канада, Теди завърши и сега е в университета- University of Guelph.

Университетът е средна големина, с 27 000 студенти, и кампусът се простира на 4120 декара, от които 1650 декара са ботаническа градина. В класациите влиза в топ 10 на Канада и топ 500 на света.

Първият семестър започва началото на септември и е до средата на декември. Вторият семестър - от началото на януари до края на април.

Бакалавърските програми изискват студентът да има 20 кредита, за да завърши. Повечето предмети са с тежест 0,5 кредита, но има и някои по 0,75 или 1 кредит. Това е в Онтарио, има известни разлики с другите провинции. Обикновено студентите взимат по 4 или 5 предмета на семестър. За първата година, Теди има 3 задължителни предмета, другите си ги избира. Сам избира как да си ги разпредели, кои дни да има лекции, с каква продължителност и часове. За първия семестър Теди си ги беше направил в понеделник, сряда и четвъртък. Най-ранните лекции са от 7 часа, най-късните до 21. Теди е установил, че на него му е по-добре да има веднъж седмично една 3-часова лекция по даден предмет, вместо три пъти по един час примерно. За втория семестър няма вариант за такива дълги лекции и ще има всеки ден. Всичко това се избира и прави онлайн в определените срокове. Въобще от кандидатстването до всичко, което се сетите, се случва онлайн, не се е налагало да се ходи до университета за нещо.

Как да вземем студентски кредит

Първата седмица е за ориентация и след това започва голямото учене. На първия си тест Теди е изкарал 60% и се е стреснал, защото има един среден успех, с който минимум трябва да завършиш, за да не отпаднеш. (Всеки университет си определя какъв да е, примерно средно 70% най-просто казано, за да не обяснявам как се изчислява GPA/ grade point average). В края на първия семестър, тези които са под зададения GPA, получават писма, че ако следващия семестър не си вдигнат успеха - отпадат.

Учи се много. Когато и да се обадя на Теди, все учи. Непрекъснато имат разни неща за предаване и всичко се изпраща по електронен път, за да мине през програма за проверка за плагиатство. Има изключително много правила как да се цитира, в какъв ред, как точно, това зависи и от вида на писмената работа, и стриктно се следи. Наказанието, ако хванат някого, е да остане без оценка за съответната писмена работа и официално предупреждение, което седи като отметка в досието през цялото следване, така че преподавателите да имат едно наум, може да отнемат стипендия и при повторно провинение може да бъде изхвърлен от университета. Трябва да се спазват и инструкциите за дължина на работата. Теди е превишил позволеното на една работа и е предупреден, че следващия път изобщо няма да бъде прочетена. Освен всичките неща, които правят постоянно, имат изпит по средата на семестъра и финален в края на семестъра. Теди каза, че покрай изпитите не може да си намериш място в библиотеката, която работи до 2 през нощта и има направени "кутийки" (quiet place) така че всеки да учи спокойно. Теди сам прецени, че няма да работи първата година, тъй като няма да може да се справи. Професорът (това е само обръщение, не са професори) само преподава лекциите. Асистентите му проверяват работите по зададен от него начин. Асистентите дават и консултации в определени дни, на един асистент се падат по около 100 студенти. Когато са изпитите, на студентите им организират места с разни забавни игри, безплатни напитки и някакви закуски, където да ходят да разпускат и да не „прегарят“.

Образователната система в Обединеното кралство

Около midterm - средата на семестъра - имат право да се откажат от един предмет, ако усещат, че не се справят добре, но ще трябва го взимат през лятото или да си удължат следването с още един семестър (или повече), ако и през следващите семестри се отказват от някой предмет. Минимум 4 предмета трябва да са на семестър, но ако иска да завърши в рамките на 4 години трябва да са 5. На първокурсниците непрекъснато им пращат имейли, да им предлагат помощ от някой от по-горен курс.

На Теди програмата е Criminal justice and public policy, каквото и да значи това (бел. р. криминалистика и обществени политики). Теди каза, че иска да учи право и като стана време за кандидатстване в университет, останахме дълбоко изненадани, че в Канада не може да се кандидатства директно право. Първо трябва да се завърши някаква бакалавърска програма, каквато и да е, ако ще физика или музика. Разбира се, планиращите да учат право, избират нещо по-близко, както направи и Теди.

За да бъде приет някой да учи право, трябва да е завършил бакалавърската си програма с много висок успех, да представи академични и неакадемични препоръки, да е работил и да е бил доброволец. Всъщност може и само с 3 завършени години, но трябва да има изключителни качества и се препоръчва да завърши бакалавърската програма, за да е по-конкурентен. На Теди му предложиха от университета да работи следващата година в екипа, отговарящ за общежитията и той ще приеме, защото, освен да си помогне финансово, е важно за кандидатстването му един ден.

След като е налице всичко изброено се държи изпит LSAT (law school admission test). Тестът оценява reading comprehension, analytical skills, logical skills (четене с разбиране, аналитични умения, логика) и всяка част е за време. Има и есе, което не се оценява, а се изпраща на избрания университет с резултата от теста, за да видят способността на кандидата да се изразява писмено. Ето тук има примерни тестове, ако някой иска да се пробва, на мен ми се зави свят, като ги преглеждах. След като си вземе теста с необходимия резултат, евентуално могат да го приемат, конкуренцията е жестока. Горе-долу за 4000 места се борят 15 000 души. Ако не си вземе изпита, може да се яви и втори път, но определено това се взима под внимание. При успех, следват още 3 години учене, 10 месеца стаж и още два финални изпита, за да се превърне в практикуващ адвокат. За сравнение, повечето бакалавърски програми в Онтарио са около 6-7000 долара на година, правото е около 36 000 долара на година. Подобно е и за лекарите и зъболекарите, първо бакалавър по нещо (биология и подобни), доброволец по болници, препоръки, и после още повече учене.

7 принципа на образованието в най-добрите училища по света

Има всякакви клубове и общности по интереси. Догодина Теди ще се присъедини към pre-law society, където организират срещи с адвокати, ходят по съдебни заседания, споделят материали за подготовка за изпита и въобще всичко необходимо за нужното CV, за да бъдат приети в law school.

За първокурсниците има гарантирано общежитие (ако искат). Избира се и план за изхранване, пет варианта са. Ние избрахме почти най-скъпия и като гледам, няма да стигне за цялата година и ще трябва да се допълва картата му. С тази карта се храни във всички заведения в кампуса, в нея влиза и градският транспорт. Общежитието и изхранването излизат повече от самата такса за програмата. В кампуса не се продава алкохол, може да се внася, но се пие само по стаите. Теди каза, че няма купони. Някои ходят в града през уикенда на бар или нещо, но Теди пропуска, тъй като алкохол в заведение може да се пие от 19-годишна възраст, а той още е на 18.

Има академични стипендии, но са малки на общия фон, Теди взима 1000 долара за година, за над 80% успех от училище, и не трябва да пада под това. Крайните оценки за семестъра ще бъдат качени на 21 декември, но според Теди той е в горните 80%. Стипендии за спортни постижения няма. Има разни варианти за финансова помощ и неизбежния заем.

Засега Теди е много мотивиран, дано не изгуби ентусиазма си и успее да стигне до law school. В момента е в заслужена ваканция. 

* Цитираните такси са за канадски граждани и постоянно пребиваващи, за чуждестранни студенти е тройно.

На снимката виждате Trinity College - University of Toronto.

Прочетохте ли

Пожелайте им лош късмет