Тийнейджърите контактуват един с друг по-често в социалните мрежи, отколкото на живо. Двегодишни деца с лекота използват таблети и смартфони. Екраните са обкръжение на децата още от раждането. Това ни променя.

Как технологиите пречат на децата да се развиват

През лятото на 2012 година 51 деца отиват на лагер в покрайнините на Лос Анджелис. Това са най-обикновени ученици от Южна Калифорния, момичета и момчета на възраст 11-12 години, с различен етнически и социален произход.

Всички те имат вкъщи достъп до компютри, почти половината са с телефони. Всеки ден губят по час в чат с приятели, по два часа и половина гледат телевизия и малко повече от час играят компютърни игри. Изведнъж им се налага да оставят телефоните, телевизорите и конзолите за една седмица. В лагера ходят на походи, ориентират се с компас, стрелят с лък. Учат се да готвят на огън и да разпознават ядливите и отровните гъби.

Никой не ги е учил да се гледат в очите, когато общуват, но в отсъствието на телефоните и таблетите става точно това. Вместо да прочетат на екрана LOL или да видят усмихнатия емотикон, те се усмихват и смеят наистина. А ако им се скучно – не се усмихват и не се смеят.

При пристигането си в лагера децата преминават през един кратък тест DANVA2, диагностичен анализ на невербалното поведение. Това е забавен тест – широко разпространен във фейсбук. Изисква се тълкуване на емоционалното състояние на непознати хора. Първо виждате снимката им, после слушате как четат на глас. Трябва да определите дали са щастливи, тъжни, сърдити или изплашени.

Задачата може да ви се стори тривиална, но не е така. Някои лица и гласове могат лесно да бъдат определени – емоциите им са достатъчно красноречиви. Но много хора имат трудно доловими емоции. Не е лесно да определиш усмихва ли се Мона Лиза или е отегчена.

Такъв тест преминават децата в лагера. На 48 въпроса допускат средно 14 грешки. След четири дни в походи, преди да се качат на автобусите за вкъщи, психолозите отново им предлагат да преминат този тест. Специалистите смятат, че една седмица в общуване на живо прави децата по-чувствителни към емоционалните сигнали. Практиката наистина помага по-добре да разбираме емоциите на другите.

Децата, които прекарват времето си в компанията на връстници, се учат да разчитат емоционалните сигнали чрез повтарящата се обратна връзка: може да ви се струва, че приятелят ви подава играчка, за да я сподели с вас, но по изражението му ще разберете, че по-скоро се кани да я използва като оръжие.

Разчитането на емоциите е много тънък навик, който атрофира при бездействие, а с практиката се подобрява. Точно това констатират психолозите от летния лагер.

Може би чистият въздух и природата влияят благотворно на психиката или общуването с връстници прави децата по-умни? А може би все пак причината е в откъсването от технологиите. Не можем да бъдем напълно сигурни, но фактът си е факт – децата се справят по-добре със задачите, които изискват социално взаимодействие, когато по-често се намират в компанията на други деца, в естествена среда. Да прекарваш една трета от живота си пред монитори няма да допринесе за това.

Какво е Синдром на електронния екран

Цифрова амнезия

Децата могат да прекарат часове пред екраните, те играят на видеоигри толкова, колкото им позволяват родителите. (В Южна Корея и Китай например се обсъждат т. нар. Закони на Пепеляшка, с които се забраняват компютърните игри за деца от полунощ до 6 сутринта.)

Защо не бива да позволяваме на децата да прекарват часове наред с интерактивна техника? И защо много IT ти експерти забраняват на децата си да използват устройствата, които сами създават и разпространяват? Отговорът е прост: ние не знаем как ще се отрази в дългосрочна перспектива прекомерното увличане на децата по тях.

Техниката подменя основните ментални действия, които по-рано бяха универсални. Децата на 90-те години (и по-възрастните) са помнили наизуст десетки телефонни номера, общували са очи в очи, а не през устройства. Сами се забавлявали, не са разчитали на приложения.

Преди две години ме заинтригува това, което наричаме „ваксина срещу трудности“. Смята се, че менталните задачи – запомнянето на номера, планирането на почивните дни са ваксина срещу ментални проблеми. Така както медицинските ваксини предпазват от болести. (Преди време кинокритикът на сп. New Yorker Дейвид Дънби писа, че с възрастта децата забравят за книгите. Той чул как един тийнейджър казал, че книгите миришат като старците.

Съществуват убедителни доказателства, че менталните трудности са полезни за човека. Младите хора значително по-често се справят със сложни главоблъсканици, ако започнат първо с по-трудните, а не с по-лесните. Трудностите са от полза и на младите спортисти – установено е например, че студентските баскетболни отбори играят по-добре при по-натоварена програма за подготовка за сезона.

Умерените първоначални трудности са много важни. Когато ги елиминираме за децата си с помощта на устройства, които им облекчават живота, ние ги излагаме на опасност, макар да не разбираме колко сериозна е тя.

Прекомерното увлечение по технологиите води до цифрова амнезия. Две анкети проведени в САЩ и няколко европейски страни показват, че на хиляди възрастни им е трудно да запомнят важни телефонни номера. Те с усилие си спомнят номерата на телефоните на децата си, служебните си телефони. 91 % от анкетираните наричат смартфона „продължение на мозъка“. Повечето признават, че първо търсят отговорите в интернет, вместо да помислят и да се опитат да си спомнят, а 70 % твърдят, че липсата на смартфона, дори за кратко, предизвиква у тях чувство на тъга и паника. Голяма част от запитани посочват, че в телефона си съхраняват информация, която липсва в собствената им памет или някъде другаде.

Интернет хигиена

Токсично, особено за децата

Психоложката Шери Търкъл също смята, че технологиите не позволяват на децата да изградят навици за ефективно общуване. Факт е, че вместо да си звънят по телефона много деца, а и възрастни, предпочитат да пишат съобщения.

Текстът ни позволява да формулираме мисълта си по-точно от устната реч. Ако обикновено реагираме на шегите със смях „ха-ха“, в текст можем да напишем „ха-ха-ха“, за да кажем, че шегата е била смешна или „ХА-ХА-ХА“, ако е била много смешна. Ако сме сърдити, може да отговорим ядосано или изобщо да не отговорим. В чата можем да напишем „!“ или „!!!“. В тези сигнали има математическа точност – можем да изчислим колко възклицания да напишем според яростта си или колко „ха-ха“, за да илюстрираме настроението си. С тези знаци избягваме риска да бъдем неразбрани при общуване.

Съществения недостатък обаче е в отсъствието на спонтанност и неопределеност. В текстовете няма невербални сигнали, няма паузи и ритъм, няма незапланирани шеги и закачки, в които има нюанси. А без тези сигнали децата не могат да се научат на живо общуване.

Казваме, че децата могат да бъдат жестоки, и това е защото не получават невербални сигнали. Когато говорят на връстника си: „Ти си дебел“ и виждат как се променя лицето му разбират, че това, което са казали не е хубаво. Но когато пишат някому „ти си дебел“ по-скоро си мислят: „Хм, това беше смешно. Харесва ми.“

Американската педиатрична асоциация препоръчва телевизията и развлекателните медии да са недостъпни за децата, ненавършили 2 години. В първите години след раждането, мозъкът на детето се развива стремглаво и е най-добре малките деца да се учат на взаимодействие с хората, а не с екраните. Възможно е това да е така, но е много трудно да се въздържим от контакта с мониторите, които са навсякъде. Дори през 2006 г. четири години преди пускането на първия iPad изследване сочи, че 43 % от децата на възраст под 2 години гледат телевизия ежедневно, а 85 % - поне веднъж седмично.

Баба преследва жертвата си с кървава бухалка

Три съвета към родителите

През 2014 г. организацията Zero to Three публикува информация, според която 38 % от децата на възраст под 2 години ползват мобилни устройства (през 2012 са били само 10 %). 80 % са четиригодишните, които ползват мобилни устройства.

Позицията на Zero to Three е по-толерантна. Експертите признават, че известна част от времето пред екраните е неизбежно и дават три съвета за здравословно общуване с технологиите.

Първо, родителите са тези, които трябва да помагат на децата да свържат видяното на екрана с реалния живот. В този смисъл приложенията могат да бъдат полезни – ако в тях се предлага детето да сортира по цвят дървени кубчета, а после да назовава цветовете на дрехите, които се сортират за пералнята. Ако в приложението става дума за дървени кубчета, добре би било след компютърната игра детето да поиграе с истински дървени кубчета, за да види как изглеждат в действителност и да ги пипне. Опитът не бива да се ограничава във виртуалния свят, който само имитира реалността. Връзката на телефона или компютъра с реалния свят се нарича „приложно обучение“. Този прийом повишава възприемчивостта по две причини – децата повтарят това, което са научили и това развива способността им да обобщават и приложат усвоеното в реални ситуации. Ако кученцето на екрана прилича на кученцето срещнато на улицата, детето разбира, че кучетата могат да съществуват в различни условия.

Второ, активното занимание е по-добро от пасивното наблюдение. Приложението, което заставя детето да помни, да взема решения, да общува с родителите е по-полезно от телевизора, който позволява само пасивно потребление на съдържанието. Умерените и спокойни детски програми поощряват участието на децата в случващото се на екрана, затова са по-полезни.

Трето, когато телевизорът е пуснат в присъствието на децата, трябва да се следи съдържанието на екрана. Децата могат да бъдат питани какво според тях ще се случи по-нататък, да ги предизвикаме да ни покажат персонажите на екрана и да ги назоват. Процесът трябва да е бавен, за да не страда детската психика. Желателно е екранната история поне в някаква степен да имитира опита от общуването с книгата.

От книгата на Адам Алтър „Неустоими“

Препоръчваме ви още:

Робо сапиенс

Мобилните игри за деца - гледната точка на един баща-разработчик

Новите технологии