logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Специалисти от най-различни сфери, разсъждават над въпроса: „Как да отгледаш феминист?“. Възможно ли е да възпиташ момчето като човек, който вярва в абсолютната равнопоставеност между половете? Ето гледните точки на експертите, публикувани в Ню Йорк Таймс.

Да не му пречим да плаче

Бебетата и малките деца плачат еднакво, независимо дали са момчета или момичета. Някъде около петата година на момчетата започват да им внушават, че имат право едва ли не само да се гневят, но не и да плачат. Позволяваме на дъщерите да пораснат като чувствителни хора, а синовете възпитаваме като роботи. Нека обясним на момчето, че има право на всякакви емоции, че има право да каже: „Не, аз не съм сърдит, страх ме е, имам нужда от помощ!“

Да насърчим следването на подходящи ролеви модели

Има изследване, според което момчетата са особено чувствителни към обектите на подражание, по-чувствителни от момичетата. Според някои статистики момчетата, които растат без бащи, имат проблеми с поведението и успеха си. Една от причините може да е в това, че нямат примера на мъже, които поемат отговорност за случващото се в живота им. Полезно е около синовете да има позитивно мъжко присъствие. Нека има и силни жени. Според Тим Кинг, основател на курсове за момчета от непълни семейства, синовете на самотните майки обръщат по-голямо внимание на постиженията на своите родителки. Той учи своите възпитаници да гледат по същия начин и на другите жени в живота си.

Как се чувстват децата в нестандартните семейства

93a3175eacba0e683137e2c824a018b3 L

Да му позволим да бъде себе си

Оказва се, че в днешно време детските стоки се делят на „момичешки“ и „момчешки“ по-активно, отколкото преди 50 години: става дума не само за играчките (розови принцеси, сини камиончета), но и за чашките, за четките за зъби и т.н.

Невробиолозите твърдят, че децата не се раждат с такива предпочитания. До средата на 20-и век розовото е било цвят за момченца, а синьото – за момиченца. Експерименти са показали, че при децата от различен пол няма предпочитания и към играчките. Те се появяват към 2-3-ата година, когато започва осъзнаването на пола и точно в този период очакванията на околните може да означават за тях повече от собствените им предпочитания.

За да разкрият своя потенциал напълно, децата трябва да останат верни на интересите си, дори те да не отговарят на традиционната представа. Момичетата може да предпочитат да играят футбол, а момчетата да се занимават с балет или кукли. Нека им го позволим. Добре би било да се убедим, че интересите на детето не са ограничени по някакъв начин от нас или околните.

Кукла за момчето, кола за момичето

553eee60d42b6d2dd18b6ee1e3cd6428 XL

Да го научим да се грижи за себе си

Според изследване на Мичиганския университет, САЩ, момичетата на възраст между 10 и 17 години се занимават с домашни задължения средно 2 часа повече седмично от момчетата на тази възраст, на които средно с 15 % повече им плащат за същото. Нека научим синовете да чистят, да мият след себе си, да готвят, за да са запознати с грижите по домакинството.

Да го научим да се грижи за другите

Анализите на проучванията и в този случай не са окуражаващи. Жените отделят повече време в грижи за другите, независимо дали става дума за деца или възрастни, дори ако работят не по-малко от мъжете. Защо да не привлечем момчето в приготвянето на супа за болното сестриче или да го заведем в клиниката да види свой близък. Нека се грижи за домашните любимци и по-малките деца в семейството, а когато поотрасне и започне да търси почасова работа, можем да му предложим да се грижи за деца.

Всички наши синове

758a3389efb46e106c29158d84a48457 XL

Да споделяме отговорността за възпитанието му с партньора си

Постъпките винаги са по-убедителни от думите. Ако между майката и бащата няма предразсъдъци за „женски“ и „мъжки“ задължения, няма да ги имат и децата. Ако майката приготвя обяда и чисти къщата, а бащата лежи на дивана и при първа възможност се измъква, за да се види с приятели, детето бързо прави изводи. Синовете на жените, които работят дори и почасово до 14-годишната им възраст, са по-съпричастни родители и стопани.

Да го насърчаваме да дружи с момичета

Изследване проведено в университета в Аризона потвърждава, че към края на периода в детската градина децата започват да се обособяват в групички на полов принцип – момичета и момчета. Това само подпомага стереотипите. При децата, които играят с представители на другия пол, са по-добре развити комуникативните навици и способността за решаване на проблеми. Бонус е, че с порастването мъжете, които имат опит в приятелството с жени, по-рядко мислят за тях като за обект за завоевание.

Да го научим, че „не“ означава „не“

Добре би било да обясним на децата, че преди да докоснат някого, трябва да имат неговото разрешение за това. Как да го направим? Когато детето каже „не“, можем веднага да спрем да правим това, с което се занимаваме в момента – например съвместна игра или гушкане. Ще помогне и ако не мълчим, когато другите се държат неприемливо. Можем да обясним на сина какво се случва, защо сме недоволни, ако сме станали свидетели на тормоз. А ако собственото ни дете се държи по подобен начин, трябва да помним, че фразата „той е момче“ не е оправдание. Подобно поведение изисква сериозен разговор. Не е добра идея да използваме думата „момиче“, като обида към малкия мъж. Не бива да казваме, че тича като момиче, че се вълнува като момиче. Това са нелепи сексистки шеги.

Ти можеш

0030753daf42cd1252bf6eec34cd6272 XL

Да го насърчим да чете повече

Чували сме, че момчетата имат по-добре развити математически способности, а момичетата - хуманитарни. За да преодолеем тези стереотипи можем да стимулираме интереса на сина към четенето, да обсъждаме книгите с него, да коментираме случващото се около нас.

Да му позволим да бъде момче

Да възпитаваш син не означава само да преодолееш стереотипите свързани половете. Всички самци на бозайниците играят грубо един с друг. Затова не пречи да се боричкаме, да се шегуваме, да гледаме заедно спортни състезания, да се катерим по дърветата, да палим огън. Полезно е да научим момчето да демонстрира силата си, включително и способността да признава емоциите си. Добре би било да го възпитаме да се грижи за семейството си и да участва в живота и задълженията по дома.

Така ще създадем у него увереността, че може да стане какъвто иска, ще успее да осъществи мечтите си.


Препоръчваме ви още:

8 истини, които майките на синове рано или късно ще разберат

Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

Обичам сина си повече

 

Автор: Надя Колева

Историята, която ще ви разкажа днес, е по много начини ужасна и неприятна. Но вярвам, че и тези истории трябва да бъдат разказвани най-вече, за да стават все по-малко!

Живеем в сравнително малък град, както се казва - всички се познаваме. Когато бяха ученичка, което не беше чак толкова отдавна, преди точно 10 години, в училище не знаех кой се занимава с разпространение на дрога, до мен не така и не стигнаха, и мисля, че всъщност голяма част от учениците бяхме така. Най-голямото прегрешение беше пушенето.

Сега се чудя, какво се случи за тези 10 години? Какво се промени и как стана така, че днешните ученици дори не се стараят да скрият вече закоравелите си ужасни навици?

Живея в центъра, в близост до най-голямата гимназия, и всеки ден, цяло лято, на път за вкъщи забелязвах групичка ученици, на възраст не повече от 13-14 години, които и досега, тъй като топлото време явно ги предразполага, се събират в близост до блока, в който живея, пушат (цигари, трева, каквото има явно), създават мизерия навсякъде около себе си, но най-притеснителна от всичко е страстта им към хазарта. Първият път, когато ги видях да играят на карти, си помислих, че няма нищо страшно, интересно им е може би. Но впоследствие им обърнах повече внимание и забелязах купчина с пари между тях – явно техните залози!

Имайте предвид, че случката е все пак в областен град, в центъра, съвсем близо до сградата на Общината и на няколко метра от гимназията.

Много хора минават оттам, но никой не им прави забележка. Признавам си, и аз не посмях да се изправя сама срещу цялата шумна групичка дечурлига. Така напушени и ентусиазирани, знам ли какво може да ги прихване.

Как да говорим с децата си за наркотиците

b411ca46741f9a43a0338b6571da4089 XL

Но реших все пак да споделя моите наблюдения в най-голямата фейсбук група на града, с надеждата, че родители ще разпознаят децата си и ще вземат мерки! Уви! Оказа се, че подобни сценки се наблюдават из целия град! Оказа се, че дори Общината е била сигнализирана конкретно за моя случай, но НИКОЙ НИЩО НЕ ПРАВИ!

Неотдавна във фейсбук групата на Мами Нинджи бе горещо коментиран въпросът колко пари е разумно да дават родителите на учениците. Бях изумена, като четях коментари, че някои родители считат за съвсем нормално да дават по 20-30 лв. на ДЕН на децата си!

Е, мили родители, чудите ли се, и вие като мен, къде отиват тези пари?

Дали не подхранвате, макар и неволно, страстта на вашите деца към хазарта?

А като им дадете 20-30 лв. на ден, с това ли се изчерпват задълженията ви към вашите деца?

Не е ли това един огромен ХАЗАРТ за нашето общество? Ужасявам се от мисълта, че в момента в България расте цяло поколение, което счита, че хазартът е единственият начин да спечелиш пари! На това ли ще научим децата си? Дотам ли я докарахме?

Страх ме е да си задам въпроса… А онези деца, които нямат по 20-30 лв. на ден… Те какво залагат? Питате ли се и вие?

Вярно е, че не всички деца са така! Вярно е, че все още има родители, които се стараят и обръщат внимание на децата си, вярно е, че възпитават ценности у тях… Но се опасявам, че процентът на другите, тези, които не считат за необходимо сами да възпитават децата си, главоломно расте! И техните деца ще стават все повече и повече, ако не се вземат мерки!

Цялата тази ситуация е един огромен хазарт за нашето общество. Склонни ли сме да го приемем? Склонни ли сме отново да отвърнем глави?

„Това не е моето дете!“ И вие ли си мислите така?

А доколко познавате децата си всъщност?

Снимката е направена от Надя Колева на мястото, където се събират кварталните хлапета.


Препоръчваме ви още:

Когато родителите са най-големият враг на децата си

Първият купон - правила за безопасност

Детето - жертва

 

Автор: Светлана Фотева

Не знам дали помните филма, от който заех заглавието... отделението „Патологична бременност“, Евите и техният единствен спасител - д-р Пеев. Мечтите, мъката, ужасът и надеждата, среднощният писък от внезапно спряло сърчице или сълзите на майката, която за пръв път прегръща детето си. Понякога животът повтаря филмите, а нерядко е дори и по-жесток. Да, клише, но често ежедневието ни оплита толкова стегнато в клишетата си, че дъхът ни едва се процежда, а погледът се замъглява.

В България има регистрирани над 300 000 двойки с репродуктивни проблеми. 300 000 различни съдби, 300 000 Еви, мечтаещи да чуят „мамо“, 300 000 счупени сърца, 300 000, които често са просто статистика. 300 000, слушащи поредния разказ с щастлив край, вкопчени в мечтата някога да разказват и те....

Днес разказваме ние. Няколко Еви, които вече не сме част от статистиката. Няколко Майки. Ние намерихме нашия доктор – спасител, а после се намерихме и една – друга. И всеки ден посрещаме нов живот. Живот, който някъде, някога е бил „невъзможен и обречен“. Нашият д-р Пеев се казва Сигридов, а групата ни - „За доктор Сигридов с любов“. Едни сме изтикали ужаса някъде дълбоко и далеч и думите просто не излизат. Други – помним всяка минута, всяка подробност, парализиращия страх и катарзиса при всяка среща с доктора. Някои сме разговорливи, а някои – мълчаливи, понякога сърдити, често избухливи, но всички имаме една и съща рана в сърцето.

Александра

Часът е два през нощта. Поглеждам през прозореца към светлините на рибарските лодки, мислейки колко дълги години сме били на това място, сами. Сега е друго. В ръцете си държа най-истинското нещо на света. Притискам го до себе си и чувствам пулса на сърцето му до моето. Изгубвам се в безвремието и само то е смисълът на всичко….

Откакто станах майка, разбрах колко истина има в елементарните клишета. В това, че колкото и безнадеждно, трудно и ужасяващо да изглежда, не трябва да се отказваш. Че дори да ти се струва, че всичко е мрак и никога, ама никога няма да имаш щастието да усетиш леките потрепвания под сърцето си, не трябва да губиш надежда. И че през каквото и да минеш, си струва, когато има кой да ти каже, че всичко е наред и всичко ще бъде ОК.

Ужасена от проблемите, съпътстващи дългочаканата ми бременност, се озовах пред кабинета на д-р Сигридов за първа фетална морфология. От притеснение дори не чувах какви са въпросите му и отговарях напосоки. Следващите 60 минути разсеяха страховете ми и ме накараха да се усмихна, не, да се смея, дори с глас. Живеех за всяка следваща среща с този прекрасен, необикновен, чудат лекар, със засмени, топли очи и неподражеамо чувство за хумор, който ми показваше на екрана малкото човече, очаквано години наред.

Сега, пет месеца след раждането на сина ми, прегърнала го в два през нощта, знам че няма думи и жест, с които бих могла да опиша благодарността си към доктора. Само се моля, цялата устремена към него любов да го нахъсва, провокира, въодушевява, да му дава сили и енергия и да пълни сърцето му. Защото това сърце е нужно за смисъла на всичко.

Нормално или секцио?

pregnan2

Нина

Казвам се Нина, не Нина Симон :) Забременях за трети път, малко след като родих втората ми дъщеря със секцио, на границата на доносеността. Срещнах се с Док в 9-та седмица за установяване на бременност. Не ни беше първа среща, с предишните две бременности му бях пациентка, но за щастие завършиха преждевременно, но успешно със спешно секцио. В 11-та седмица откри тромбофилия, с назначено от него изследване. В 20-та седмица ужасът започна. Каза, че най-вероятно е момиче, но никога няма да я видя. Диагноза: "плацента превия перкрета". Започнаха прегледите през 3, 4 дни, най-много седмица. През ден изследвахме урина, наблюдаваше мехура. През цялото време следвах съветите му относно дефицитите на огранизма ми и вливахме идафер (желязо). Ивон се роди в 30-та седмица, след мощен кръвоизлив, предизвикан от отлепена плацента. Ивон е кръстена на Иван. Това е човекът, преживял това с нас, рискувал и успял. Днес Ивон се развива нормално.

Някои психологически аспекти на раждането със секцио

pregnan6

Рая

Пак беше есен, една такава тиха, но толкова забързана и... безнадеждна.

Бях "хвърлила" всичките си мечти за бебе в ъгъла на душата си и дори безразлично оставях лъчите на мъничката надежда да се скитат сами, без мен.

Бяхме се върнали от Турция, след съкрушително провалил се инвитро опит, поради "изпускане" на фоликул... единственият, аз имах по един, въпреки стимулациите, и в деня на пункцията се оказа: „фоликул гитти“... е как гитти... къде е?! Взирах се в монитора, питах, този път вярвах, че пътуването ни не е било напразно. А то винаги беше толкова суетно, трудно. Чаках с месеци хормоните да се нормализират, да вляза в границите, изисквани от клиниките, после събиране на багаж за минути... път, граница, надежда... и погрешно измерване и край - няма го, счупило се... мрачно ми беше, криво и някак решението да спрем обзе всичко.

Лекарят ни от Турция ни изпрати унил, с думите: "3% - това е шансът ви да "хванете" реещото се яйчице... 3 %, ако опитате, пробвайте... "

Бяха минали 3 седмици от срутилата се мечта, когато съвсем насила, накарана от близките ми, дадох кръв за нивата на ЧХГ. Обадих се след 4 часа, не бързах! Знаех колко са 3%, знаех и че бяхме загубили много от мечтите си в онази операционна зала в Истанбул. Точно тогава, в 17.45, в края на работния ден на лабораторията, след позвъняването ми, чух равен глас: "149.... ало , чувате ли? 149, това е резултатът... ами, положителен е! Ало... ало.... "

Шофирах, отбих.... бях бременна! Моите 3% мъничка, крехка мечта се бяха превърнали в 100% -во чудо! Намерило ни само, след осем години на търсене.

И дните се сменяха бързо. Щастието размазваше съмненията, страховете, проблемите ми – тежка тромбофилия, Хашимото.... Щастието можеше всичко. В 6-та седмица се свързах с д-р Сигридов. Пристигнахме в София. Кабинетът, вратата... ето ги... и той - усмихнат мъж влетя, като не пропусна да се пошегува с няколкото тумбака, чакащи именно него.

Ние бяхме първи... влязохме!

Оттук нататък започна моята истинска бременност и осъзнаване. Трепет, вълнение и непринудена свенливост ме обвземаха всеки път, в който пътувахме към месечната ни среща с този лекар. Наистина пеперудена бременност - летяща, цветна, смееща се, без нито едно съмнение, без нито един въпрос, останал без отговор. А всяко излизане след преглед - до мозъка на костите си умиротворен и силно вярващ в бъдещото си щастие да станеш родител! За мен и моето семейство, докторът е ръката, която спокойно ни преведе по пътя към нашето така мечтано родителство, приятелят, на когото първи написах: „Здравей, Докторе! Успяхме! Роди се КРИСТО!“

Велик миг!

За цял живот любов, за цял живот усмивка!

Различни! Претворени! Родители!

СБЪДНАТИ!

***

Още три Еви. Три истории с много паузи, многоточия и удивителни...

pregnan3

Светлана

7 години прелетяха като вятър. Уж бързо, а спомените ми са като на забавен каданс. 7 години под упойка. И в пряк, и в преносен смисъл. Но помня всичко! Помня всяка диагноза, всеки отрицателен тест, всяка операция, пункция, инжекция, лекарство, кръвоизливите, чиито следи и днес не можем да изчистим у дома... Помня колко горда от себе си бях, когато си забих първата инжекция в корема. Помня как, докато лежах „за задържане“, завеждащият отделение ми каза: „Нали знаеш, че от това бебе няма да стане!“. - Помня как си говорех с враната, която всяка сутрин кацаше на прозореца на болничната стая, и си мислих, че е починалата ми баба. Помня как след поредната интервенция, мъжът ми тресеше леглото от плач. Помня как майка ми каза: „Стига вече! Не искам детето ми да страда!“. Помня писмото на свекърва ми, когато я дарих с внучка...

Някой ден, тези спомени сигурно ще избледнеят. Надявам се, тоя с враната съвсем да изчезне, че е малко изкукала работа! Но никога, никога няма да забравя Доктора. Щур, див, умен, различен и единствен за моето семейство. Ходех при него всяка седмица. Лежах на задната седалка на колата, докато мъжът ми чакаше ред пред кабинета. Не трябваше да ставам въобще. Лежах и се молех бебенцето да е живо в корема ми. И така до 6-ия месец, когато той най-накрая каза: „Вече можеш да ставаш полека.“ - Мале!! Първото ми ставане беше от спалнята до балкона. Мъжът ми ми беше спретнал море. Купил надуваемо басейнче, напълнил го с вода и мидички и ми сготвил гръцка кухня...

Катерина се роди на точно на термина. С голяма дандания, търчащи акушерки и паника. Най-щастливата лудница! Не че съм била в лудница, де... досега, поне.

Не искам този текст да изглежда като някаква Ода, трудно ми е да не изпадам в крайности. Трудно ми е да не споменавам имена и болници, да не искам сметка, да бъда смирена. Иска ми се просто да прегърна всяка Ева, която чете тези наши истории. Иска ми се да ги прочетат и други, които не са минали по този път. Иска ми се да ги прочетат и мъже. Иска ми се никога, никога повече да не чувам „ялова“, „Господ така е преценил.“, „Имала глава да пати.“, „Сигурно изкупвате грехове от миналото.“... Иска ми се да живея в общество, което говори за проблемите си открито, не сочи с пръст и не плюе в пазва. Иска ми се лекарите като Доктора да са повече. Искам много! Нали съм жена!

Родилките разказват...

pregnan4

Даниела

Трудно ми е да се връщам назад, заради катаклизмите, които са променили мен и света, но искам да споделя как невъзможното вече е на 3 години... Имам три аборта, ранни, почти еднакви. Кръвоизливите ме изсушаваха и отдалечаваха от всичко. След третия се зарових да чета. Направих сама имунологични изследвания, после намерих добър ендокринолог и реших да опитам - за последно. Хашимото, антифосфолипиден синдром и бързопоследвала бременност. Започнах да вярвам. В 17-та седмица лекарят изтръпна - шийката отворена, мехурът тръгнал, виждах на монитора как бебето рита в големия конус. Две седмици в Майчин дом - серклаж на "горещо", много сълзи и безкрайно разочарование от това място, което се смяташе за перфектния център на акушерството и гинекологията. Лежах, страдах и търсех... Моя лекар.

Изрових координати на Док и се запознахме. Аз - наплашена бременна в 5-ти месец, той - необикновен, в началото резервиран лекар. Трескаво премяташе всичките ми папки и накрая се зае. Видя веднага, че имам инфекция и се почна. Терапиите му нямат аналог, всяка втора седмица аз бях като „Алиса в страната на чудесата“. Виждах растящото си здраво момче и броях - 28 седмица... 30... Ох! Нека още малко... 34... 37! На 17.02. 2012г, на 33 години аз поех в ръцете си Невъзможното и Обреченото за други лекари, които горещо ме увещаваха "да се примиря, че няма да изкарам и до 7-ми месец, ами да си родя друго". Но други планове е имал Животът за мен, щом ме е срещнал с д-р Сигридов. И аз знам, че моето първо момченце не е обикновено дете, защото обикновените неща стават с едно щракване на пръсти и после ги премятаме в дните си лежерно, като даденост. А когато си достигнал дъното на отчаянието и призмата, през която си гледал света, се е пръснала от виковете ти, точно тогава слънцето е блеснало в очите ти, отразено в специалните очила на Доктора :) И се е случило!

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

pregnan5

Ася

22 дни! Точно на толкова става днес невъзможното да бъде износено бебе. Моята Микаела. Родена с планирано секцио, 8 дни преди термин. Това е една история горчива и сладка като живота... неподправена, неподсладена, истинска. История за една голяма мечта и още по-голям, парализиращ страх. История за един човешки живот, който щеше да остане само в сънищата ми, ако в него не беше повярвал Доктора.

Прекрачих за първи път кабинета му през март 2014 г. Бях обзета от нездраво любопитство... най-накрая да се запозная с легендата, в чийто уникални умения бях чувала много жени да се кълнат. Имах зад гърба си 4 операции на репродуктивната система и едно преждевременно раждане в 32 г.с... въпреки серклаж, въпреки лежане 6 месеца, въпреки болничен престой от 3 месеца и литри, и литри медикаменти, които се бяха изляли в мен. Вярвах, че границите на възможното са изчерпани. Все пак ми го бяха казали няколко светила... Надежда нямах никаква, по-скоро отидох, за да ми потвърди присъдата - не мога да износя дете до девети месец, грози ме огромен риск от преждевременно раждане и всички свързани с това рискове от увреждания за детето. А аз такъв риск нямаше да поема - бях видяла от първа ръка какво е детето ти да се бори за живота си в неонатологията, какво е да се учи да диша, какво е една година да не знаеш ще проходи ли...

Но нищо такова не се случи. Всред купчина от епикризи, снимки и изследвания и след обстоен преглед, д-р Сигридов отсече: "Ще родиш в девети месец!" И аз започнах да плача, но не от щастие, а от тих ужас... предстоеше битката на живота ми. Вярвах му! От първата дума му вярвах! Но и страха от преждевременно раждане беше по-силен от мен. Няколко месеца по-късно забременях. И се почна. Живеех за тези 60 минути седмично. От първия преглед, това за него не беше просто някакъв фетус, а малко човече, на което трябва да създадем най-благоприятната среда, за да расте здраво и силно. И тук не става въпрос за тъпчене с витамини за бременни (които между другото могат да навредят), а за хранителен и медикаментозен режим, който е изцяло съобразен с конкретните особености на майката.

Нито всичките ми операции, нито късата шийка, нито страховете ми или положителният тест за фетален фибронектин го трогваха... За него това бяха просто малки предизвикателства по пътя към успеха..., а успехът не трябваше да се поставя под съмнение. Давам си сметка колко много му е коствало това привидно спокойствие..., защото той е знаел прекрасно, че риск има, че всеки ден е победа, че въпреки цялостната му терапия и огромно желание, въпреки брилянтно изпълненият му патентован серклаж в 22 г.с (който, между другото, няма нищо общо с конвенционалните серклажи и изигра огромна роля и при моята бременност), знаел е, че въпреки всичко, риск има... Но той не проектира притесненията си върху пациентката, за да може тя да е в най-доброто състояние на духа. Той не само ми подари най-прекрасният подарък - жива и здрава дъщеря, родена в девети месец и в перфектно състояние (въпреки дефектите на майка й), но и ми подсигури една прекрасна бременност, по времето на която не се разделих от сина ми на 3,5 г. за нито един ден... Не вярвах, че мога да стигна до деветия месец без болничен престой и без системи... Не вярвах, че някога ще изпитам наслада от бремеността, но дори това се случи. Мога още много да пиша за приложената терапия, за минималната медикаментозна намеса, за това, че когато влязох да раждам, кръвните ми показатели бяха най-добрите в отделението, въпреки всичките ми дефекти... Никакви думи, никакви дела и никакви материални жестове не могат да изразят огромната благодарност на цялото ни семейство към този лекар. 

*Заглавието е взаимствано от едноименния филм на реж. Иванка Гръбчева, 1987 г.


Препоръчваме ви още:

Един специален ден в годината

Майката не е само "инкубатор"

Как да се подготвим за раждане

16 октомври - Световен ден на рестартирането на сърцето

През 2012 г. Европейският парламент призова Комисията и държавите-членки на съюза да създадат Европейска седмица за повишаване на информираността относно сърдечния арест, насочена към повишаване на осведомеността и образованието на широката общественост, лекарите и здравните специалисти.

От тази година 16 октомври е обявен за Световен ден на рестартирането на сърцето и се превръща в международна кампания, която обхваща целия цивилизован свят. Целта на инициативата е повече хора да се научат да извършват кардиопулмонална реанимация (КПР) и автоматична външна дефибрилация (АВД) на човек със спряло сърце до пристигането на линейка.

В България инициативата се осъществява за трета поредна година, като този път основен неин организатор са фондация „Първите три минути“ и Националната асоциация на работещите в спешна медицинска помощ. Основна цел е медици и немедици да се обединят около каузата, защото всички усилия си заслужават, дори само още един живот да бъде спасен!

До момента в инициативата са привлечени и доброволци на Асоциацията на студентите-медици в България, Българския Младежки Червен кръст, Университетския аварийно-спасителен отряд и др. В рамките на седмицата от 16-и октомври ще започне информационна кампания чрез раздаване на флаери от доброволци на организациите-партньори, центровете по спешна медицинска помощ и спешните отделения в цялата страна. Ще бъдат организирани безплатни обучения и демонстрации на обществени места, в училища и учебни центрове. В социалните мрежи в интернет също ще се разпространява информация за кампанията. Кампанията можете да проследите тук.

***

Една от най-значимите причини за смърт в света е внезапното спиране на сърцето. В Европа и САЩ от това загиват близо 1 000 000 души годишно, а в България са над 10 000.

След спиране на кръвообращението, шансът за оцеляване на пострадалия намалява с около 10% с всяка минута. След три минути без кислород, в мозъка започват да настъпват необратими процеси. Най-бързите линейки пристигат между 8 и 12 минути след подаване на сигнала на тел. 112, когато обикновено шансът за спасяване е незначителен.

Ако свидетел на инцидента незабавно започне да извършва сърдечен масаж и обдишване и между 3-та и 5-та минута сърцето бъде дефибрилирано, шансовете за оцеляване на пострадалия нарастват между 50 и 70%. По тази причина, в много развити страни, на обществените места като търговски центрове, зали, кина, летища и дори спирки на градския транспорт има поставени автоматични външни дефибрилатори (АВД), които всеки обучен минувач може да използва, ако стане свидетел на инцидент.

 

Дейности в кампанията „Всички хора по света могат да спасяват живот“

по повод Световния ден на рестартирането на сърцето – 16.10.2018 г.

 

N

Дата

Час

Място

Дейност

1

16.10

10:00-11:00

БТА

Пресконференция с участие на националните консултанти по спешна медицина и кардиология и представители на Фондация „Първите три минути“, НАРСМП и АСМБ

2

16.10

18:00-20:00

България Мол

Демонстрации и обучения по КПР и АВД с участие на инструктори на Училище по първа помощ на FirstAidbg.com, доброволци на УАСО и АСМБ-София.

3

16.10

18:00-20:00

София Ринг Мол

Демонстрации и обучения по КПР и АВД с участие на инструктори на Училище по първа помощ на FirstAidbg.com, доброволци на УАСО и АСМБ-София.

4

18.10

11:00-12:00

191 ОУ „Отец Паисий“

Демонстрации и обучения по КПР и АВД с участие на инструктори на Училище по първа помощ на FirstAidbg.com

5

19.10

10:00-12:00

ЧИСУ Дрита

Демонстрации и обучения по КПР и АВД с участие на инструктори на Училище по първа помощ на FirstAidbg.com

6

20.10

08:30-10:00

Национална среща на АСМБ

Уъркшоп по КПР и АВД за студенти по медицина от всички медицински университети в страната

7

20.10

13:00-15:00

Музейко

Демонстрации и обучения по КПР и АВД с участие на инструктори на Училище по първа помощ на FirstAidbg.com

8

16-21.10

текущи

БМЧК

Информационна кампания и дейности с участие на доброволци на БМЧК в страната

9

16-21.10

текущи

АСМБ

Информационна кампания и дейности с участие на доброволци на АСМБ в страната

10

16-21.10

текущи

НАРСМП

Информационна кампания и дейности с участие на ЦСМП и СО в страната

11

16-21.10

текущи

CredoWeb

Стартиране на обществена дискусия между медици и немедици на тема „Може ли всеки човек да спасява живот?“

 


Прочетохте ли

Има ли нещо по-важно от сърцата на децата ни?

 

Есен е. Готвим се за атаката на новите грипни вируси. Телевизиите ни заливат с реклами на всякакви лечебни препарати. Сред новините за поредния нещастен случай се промъкват и реклами на сиропи за кашлица. Ако с новините сме безсилни да направим нещо, то по отношение на рекламираните лекарствени средства не сме безпомощни. Точно по този повод популярният украински педиатър д-р Комаровски дава няколко съвета.

1. Повечето от рекламираните лекарства за кашлица са отхрачващи средства и/или т.н. муколитици: препарати, които увеличават обема на секретите, като ги разреждат (което теоретично облекчава откашлянето).

2. В повечето случаи, когато имате хрема или кашлица и повишена температура, става дума за възпаление на горните дихателни пътища: ринит, фарингит, ларингит. Отхрачващите средства увеличават количеството на секрета. Защо ви е да увеличавате количеството секрет в белите дробове, когато имате хрема или ви боли гърлото. Защото са казали по телевизията?

3. Отхрачващите средства понякога (съвсем рядко) са необходими при някои заболявания на долните дихателни пътища – бронхити, възпаление на белите дробове. Бронхитите и възпаленията на белите дробове се лекуват от лекари, а не от хората, които гледат телевизия.

Скъпи майки...

kashlica

4. Отхрачващите средства не намаляват, а засилват кашлицата, активирайки отделянето на секрета. Но при дефицит на течности в организма и/или сух въздух в помещението, те не могат да проявят действието си - кашлицата се засилва, но не носи облекчение. В същото време, ако приемате достатъчно течности, а в стаята въздухът е чист, прохладен и влажен тези сиропи не са ви нужни: в такива условия храчките не са сгъстени и лесно се отделят при откашляне, без каквито и да било лекарства. Не е случайно, че в медицинските източници се твърди: „по-голямата ефективност на отхрачващите средства, в сравнение с обилния прием на течности, не е доказана.“

5. При децата кашлицата (силата на откашляне) е много по-слаба отколкото при възрастните. След прием на такъв препарат те често не са в състояние да откашлят увеличеното количество секрет. Той се натрупва в долните дихателни пътища и става причина за възникване на обструктивен бронхит и възпаление на белите дробове. Да дадеш на детето муколитик и да го сложиш да спи в топла стая със сух въздух (а такива са 90 % от стаите) е най-лесният начин да предизвикаш усложнения. А ако в добавка към това имаме запушен нос и повишена температура, шансовете да превърнем седмичната хрема в месечно лечение на пневмония са много добри. Не е странно, че в много страни муколитиците не се препоръчват при деца до 5-годишна възраст, а да ги предпишеш на дете ненавършило 2 години си е направо криминално престъпление. Но както се казва, ние имаме късмет! Сега в праймтайма се рекламират всякакви препарати без рецепта.

Препоръките на д-р Масларски

43880195 2193097770929177 1604072583139950592 n

6. Още веднъж за тези, които не са разбрали: телевизията не бива да заменя мозъка. Това правило е в сила и за политиката, и за кашлицата. Не купувайте отхрачващи средства, без предписание от лекар. Ако вашият лекар е препоръчал такъв сироп на дете, което няма 5 години, търсете друг; ако детето е под 2-годишна възраст – спешно търсете друг.

Искате да облекчите кашлицата?

- изключете телевизора;

- облечете се по-топло;

- проветрете стаите (температурата трябва да е 16-20 градуса С) и се погрижете за влажността на въздуха (около 40-70 %);

- промивайте носа със солен разтвор, ако и това не помогне, ползвайте отбъбващи носната лигавица препарати (противоалергични);

- пийте много топли течности;

- отидете на лекар.


Препоръчваме ви още:

Моят приятел сополът

Защо детето боледува често

7 "безобидни" симптома при децата през първата година

Автор: Соня/Светът на Сончето

Селото е нещо прекрасно: лятото - чист въздух, тучна зеленина, простор, кафе под чардака, пресни плодове и зеленчуци, децата играят на двора, аз градинарствам, разходки по полята и планината, градински партита, съседски събирания, тихо, спокойно... Зиме - запалена камина, чист пухкав сняг, миризма на борчета, детски игри "на духове и вещици", зимни пързалки, снежни човеци, вечеря на свещи, романтика, идилия...

Ненапразно, при пътуванията ни, търся онези уютни, селски, традиционни нещица, сред които не съм израсла, както децата, които са си живели цял живот на село. Ровя из пръстта, садя, скубя, правя зимнини от домашни продукти, квася мляко, бия масло, старая се всяка свободна събота и неделя да сме някъде извън града, най-вече на вилата. Наслаждавам се на свободата да съм цял ден навън, да си пия кафето в компанията на птичките, да се радвам на търчането на дечурлигата по поляната, да си направя скара на открито, да се изморя в градината, да се разхождам по раздърпани дрехи, да си побъбря с комшийките на пейката, да си извадя вода от кладенеца, да си набера цветя...

Искрено се възхищавам на хората, които са живели цял живот в град и успяват да се адаптират към живот на село. Всеки може да изкара плюсове и минуси за разходи, транспорт, съображения и т.н. Всеки си решава за себе си къде и как да живее. Но най-важното според мен е усещането да си на мястото си, да се чувстваш "у дома си".

5 мита за живота на село

sonya selo2

Непознаваща друг живот, освен градския, с няколкодневни летни почивки при баба и дядо, за мен селото е почивка, зареждане, глътка свобода, традиция...

То е символ на детството ми, на чувството за безгрижие, спокойствие, освобождаване...

Но!

Само в рамките на три-четири дни, максимум седмица!

След няколкодневен престой на село, мен ме обземат лудите и си хващам шапката. Прибирам се в прашната, мръсна, моя София, разхождам се по претъпканите улици, бутам се в тълпата, наслаждавам се на трамвайния тропот, излизам в 23 часа да си купя хляб, разхождаме кучето в тъмницата, успокоявам се при вида на работещата денонощна аптека, усмихвам се на ненадейно включилата се аларма на някоя кола, поглеждам все още светещите прозорци на околните блокове, пускам нощна пералня и заспивам сладко на фона на целия шум. Аз съм си у дома.


Препоръчваме ви още:

Село за млади хора

Как от гражданка станах селянка

Защо искам да живея на село

Автор: Лени Рафаилова

Мисля си, че няма човек, който не е пожелавал да се върне в някой миг от своето минало. Поне аз не познавам такъв. Ако ей сега, изведнъж така, докато уморена и смачкана си лежа в леглото, ако ей сега пристигне и седне кротко до мен една фейка (това е от фея, да не се бъркате нещо) с лилави коси и очи като слънчеви дюли, седне си кротко жената, преметне коси през рамо, опули оня ми ти дюлеви очи и с насмешлива усмивка попита: "Е, къде искаш да те върна за миг?". Е, ми това би бил чудесен въпрос, с отговор обаче твърде сложен. Защото как да избера от всички моменти, дето дълбаят и мислите, и душата ми? Не мога да избера един.

Феята ще въздъхне, ще си прибере в джобчето вълшебната пръчица и ще се заприготвя да си ходи. При някой друг, по-наясно със себе си. "Чакай, почакай, нека помисля съвсем мъничко!“ - Ще ме погледнат ония меки дюлеви очи, ще опъне феята слабичките си  крачета на леглото и ще запее. Наясно е, че аз по се съсредоточавам, ако има музика да звучи. Ще пее тя, така, както само личните феи могат да пеят, а аз ще отида на оная слънчева, потънала в жълто поляна и ще съм мъничка. И няма да плача и да се сърдя на мама, че слага цветчета в косите ми. Ще приседна до нея и ще сложа глава в скута й, а над мен небето ще е толкова синьо, че очите ми ще заплачат.

Ще отида да поиграя на кукли в задния двор, а после ще прескоча през балкончето на партера и ще отида при баба за филия с чубрица и чашка вишнев сироп.

Ще легна до дядо на леглото, за да ми разкаже приказка и ще гледам как навън зелените листа повтарят думите му. Ще целуна иконата на стената и ще си взема шоколадов бонбон от шкафчето с малкия ключ.

Ще ходя по тесните улици и ще мечтая по облаци, които умеят да открадват мисли и желания.

Ще изведа отново кучето за първата в живота му разходка и тревата ще е зелена, а нослето му черно и мокро. Няма да заспивам, а ще остана с него, докато за последно затвори големите си черни очи. И ще плача, пак много ще плача.

Между стрелките

spomeni

Ще се кача на влака, за да срещна онова момче за втори първи път и ще постоя в студеното с него, докато ме целуне за втори първи път.

Ще влезна в родилното, за да чуя пак първото вдишване на момчето ми и да го прегърна още по-силно. Ще съм там, когато той пуска последния пръст и тръгва сам, с неговите си стъпки. Косата му е мека и руса, а очите -  сини със слънце, с много слънчево слънце.

Ще отида и ще застана до онова малко прозорче, което майското утро облизва с цвят и аромат като малинова близалка. Сестра му ще се усмихва, спейки в ръцете ми, а той ще ме вика да се прибирам вкъщи и да му донеса бебето. Ще вдъхна пак аромата на нейната бебешка коса и ще нацелувам очите му сини.

Ще отида да спра ръката си, която удря шамар на тичащото към булеварда дете и ще си го целуна, и ще си го нося на конче, колкото поиска. Ще запуша ушите на детето, за да не чуе то лошите хора, които му казват, че щом нощем се напишкваш, трябва сам да си переш гащите и чаршафите. И пак ще ги пера и пак ще му кажа, че е специален, по-специален от всички. И всичко ще мине. А той ще ме отрупва с целувки до задушаване. Ще отида и ще подам ръка на майка, за да не падне тя от стола, на който се е качила, за да чисти някаква глупава лампа.

Ще си отида на сватбата и няма да се разплача. Вероятно пак ще кажа „да“. Ще кажа. Ще седим в тихия двор и ще изпием онова ледено вино. И ще е май. Рошав и инатлив. Като мен. 

Ще се върна в оная Коледа и няма да съм лоша, няма да затръшна вратата, а ще остана и ще ям печен боб и ще пия вино, с тях, с майка ми и баща ми. Ще остана при татко, ще полегна до него на леглото и заедно ще гледаме как слънцето заспива и Витоша притихва, сгушена в топлия залез. Ще я гледаме. До последно. А аз ще държа ръката си в неговата.

Отварям очи, феята е спряла да пее, сгушила се е на възглавницата до  мен и сладко спи.

Не искам да я будя и слагам глава до нейната. Ще поспя. Топличко е в тъмното. После става светло.

Аз съм мъничка, на една слънчева поляна. Мама слага жълти цветчета в косите ми.


Препоръчваме ви още:

Мост от спомени

Искам по-често...

Тук и сега

Автор: Валентина Христова

Аз съм майка на голямо момиче с увреждане. Като че ли все по-често се представям така, защото в годините все повече се обезличавам като човек и се превръщам просто в майка на дете с увреждане. Темата е дълга и съм писала много, много по нея. Но сега искам да разбера нещо друго.

Къде сгрешихме ние - близките на хора с увреждания, та не успяхме да привлечем обществото към нашата кауза?

Моля ви да напишете точно каквото ви е на сърцето, няма място за сръдни тук.

Вече не броя протестите ни, не броя хората, които идват на тях, но се вижда, че те са все по-малко.

Къде сбъркахме? Защо не ни подкрепят обикновените майки на здрави деца, татковци, баби и дядовци?

Знам, че има и такива, които идват на протестите ни. Но въпросът ми е към другите. Какво ви отблъсква от нашата кауза?

Чета всякакви коментари под статии в сайтове, просто изпадам в ступор. 99 процента от тях са ужасни, наричани сме всякак, а децата ни... най-милото обръщение към тях е "дебили".

Искам да вярвам, че там пишат хора без работа. Аз общувам с много малко хора извън майките на деца с увреждания, просто така ме завъртя животът.

Наистина ли за обществото децата ни са дебили, а ние сме паразити, които живеят на гърба на работещите?!

Не, не ви обвинявам, нямам това право. Свикнала съм да търся вината първо в себе си за всичко. И затова питам - къде сбъркахме?

Ще съм благодарна на една хубава, ползотворна дискусия! Нека да няма обиди и квалификации.
Тя не е дебил, аз не съм паразит.

***********

Какво всъщност искат майките? Коментар в групата ни, който дава точен и ясен отговор:

Искаме всеки човек да бъде оценяван според личните му особености, да не бъдат слагани под общ знаменател хора с различна степен на увреждане и различни видове увреждания.

Да се финансират спрямо индивидуалните нужди.

Да се дава възможност за реална интеграция според личните способности.

Да се дава възможност на родителите да работят не само като асистенти.

Достъпна среда за движение. 

Пълният текст на проекта на Концепция на Закона за социалните услуги или част от исканията на майките на деца с увреждания можете да видите тук

Препоръчваме ви още:

Майките, от които нищо не зависи

Системата сме самите ние

След осем протеста Системата блокира

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам