Автор: Лени Рафаилова

Мисля си, че няма човек, който не е пожелавал да се върне в някой миг от своето минало. Поне аз не познавам такъв. Ако ей сега, изведнъж така, докато уморена и смачкана си лежа в леглото, ако ей сега пристигне и седне кротко до мен една фейка (това е от фея, да не се бъркате нещо) с лилави коси и очи като слънчеви дюли, седне си кротко жената, преметне коси през рамо, опули оня ми ти дюлеви очи и с насмешлива усмивка попита: "Е, къде искаш да те върна за миг?". Е, ми това би бил чудесен въпрос, с отговор обаче твърде сложен. Защото как да избера от всички моменти, дето дълбаят и мислите, и душата ми? Не мога да избера един.

Феята ще въздъхне, ще си прибере в джобчето вълшебната пръчица и ще се заприготвя да си ходи. При някой друг, по-наясно със себе си. "Чакай, почакай, нека помисля съвсем мъничко!“ - Ще ме погледнат ония меки дюлеви очи, ще опъне феята слабичките си  крачета на леглото и ще запее. Наясно е, че аз по се съсредоточавам, ако има музика да звучи. Ще пее тя, така, както само личните феи могат да пеят, а аз ще отида на оная слънчева, потънала в жълто поляна и ще съм мъничка. И няма да плача и да се сърдя на мама, че слага цветчета в косите ми. Ще приседна до нея и ще сложа глава в скута й, а над мен небето ще е толкова синьо, че очите ми ще заплачат.

Ще отида да поиграя на кукли в задния двор, а после ще прескоча през балкончето на партера и ще отида при баба за филия с чубрица и чашка вишнев сироп.

Ще легна до дядо на леглото, за да ми разкаже приказка и ще гледам как навън зелените листа повтарят думите му. Ще целуна иконата на стената и ще си взема шоколадов бонбон от шкафчето с малкия ключ.

Ще ходя по тесните улици и ще мечтая по облаци, които умеят да открадват мисли и желания.

Ще изведа отново кучето за първата в живота му разходка и тревата ще е зелена, а нослето му черно и мокро. Няма да заспивам, а ще остана с него, докато за последно затвори големите си черни очи. И ще плача, пак много ще плача.

Между стрелките

Ще се кача на влака, за да срещна онова момче за втори първи път и ще постоя в студеното с него, докато ме целуне за втори първи път.

Ще влезна в родилното, за да чуя пак първото вдишване на момчето ми и да го прегърна още по-силно. Ще съм там, когато той пуска последния пръст и тръгва сам, с неговите си стъпки. Косата му е мека и руса, а очите -  сини със слънце, с много слънчево слънце.

Ще отида и ще застана до онова малко прозорче, което майското утро облизва с цвят и аромат като малинова близалка. Сестра му ще се усмихва, спейки в ръцете ми, а той ще ме вика да се прибирам вкъщи и да му донеса бебето. Ще вдъхна пак аромата на нейната бебешка коса и ще нацелувам очите му сини.

Ще отида да спра ръката си, която удря шамар на тичащото към булеварда дете и ще си го целуна, и ще си го нося на конче, колкото поиска. Ще запуша ушите на детето, за да не чуе то лошите хора, които му казват, че щом нощем се напишкваш, трябва сам да си переш гащите и чаршафите. И пак ще ги пера и пак ще му кажа, че е специален, по-специален от всички. И всичко ще мине. А той ще ме отрупва с целувки до задушаване. Ще отида и ще подам ръка на майка, за да не падне тя от стола, на който се е качила, за да чисти някаква глупава лампа.

Ще си отида на сватбата и няма да се разплача. Вероятно пак ще кажа „да“. Ще кажа. Ще седим в тихия двор и ще изпием онова ледено вино. И ще е май. Рошав и инатлив. Като мен. 

Ще се върна в оная Коледа и няма да съм лоша, няма да затръшна вратата, а ще остана и ще ям печен боб и ще пия вино, с тях, с майка ми и баща ми. Ще остана при татко, ще полегна до него на леглото и заедно ще гледаме как слънцето заспива и Витоша притихва, сгушена в топлия залез. Ще я гледаме. До последно. А аз ще държа ръката си в неговата.

Отварям очи, феята е спряла да пее, сгушила се е на възглавницата до  мен и сладко спи.

Не искам да я будя и слагам глава до нейната. Ще поспя. Топличко е в тъмното. После става светло.

Аз съм мъничка, на една слънчева поляна. Мама слага жълти цветчета в косите ми.

Препоръчваме ви още:

Мост от спомени

Искам по-често...

Тук и сега