Автор: Светлана Фотева

Не знам дали помните филма, от който заех заглавието... отделението „Патологична бременност“, Евите и техният единствен спасител - д-р Пеев. Мечтите, мъката, ужасът и надеждата, среднощният писък от внезапно спряло сърчице или сълзите на майката, която за пръв път прегръща детето си. Понякога животът повтаря филмите, а нерядко е дори и по-жесток. Да, клише, но често ежедневието ни оплита толкова стегнато в клишетата си, че дъхът ни едва се процежда, а погледът се замъглява.

В България има регистрирани над 300 000 двойки с репродуктивни проблеми. 300 000 различни съдби, 300 000 Еви, мечтаещи да чуят „мамо“, 300 000 счупени сърца, 300 000, които често са просто статистика. 300 000, слушащи поредния разказ с щастлив край, вкопчени в мечтата някога да разказват и те....

Днес разказваме ние. Няколко Еви, които вече не сме част от статистиката. Няколко Майки. Ние намерихме нашия доктор – спасител, а после се намерихме и една – друга. И всеки ден посрещаме нов живот. Живот, който някъде, някога е бил „невъзможен и обречен“. Нашият д-р Пеев се казва Сигридов, а групата ни - „За доктор Сигридов с любов“. Едни сме изтикали ужаса някъде дълбоко и далеч и думите просто не излизат. Други – помним всяка минута, всяка подробност, парализиращия страх и катарзиса при всяка среща с доктора. Някои сме разговорливи, а някои – мълчаливи, понякога сърдити, често избухливи, но всички имаме една и съща рана в сърцето.

Александра

Часът е два през нощта. Поглеждам през прозореца към светлините на рибарските лодки, мислейки колко дълги години сме били на това място, сами. Сега е друго. В ръцете си държа най-истинското нещо на света. Притискам го до себе си и чувствам пулса на сърцето му до моето. Изгубвам се в безвремието и само то е смисълът на всичко….

Откакто станах майка, разбрах колко истина има в елементарните клишета. В това, че колкото и безнадеждно, трудно и ужасяващо да изглежда, не трябва да се отказваш. Че дори да ти се струва, че всичко е мрак и никога, ама никога няма да имаш щастието да усетиш леките потрепвания под сърцето си, не трябва да губиш надежда. И че през каквото и да минеш, си струва, когато има кой да ти каже, че всичко е наред и всичко ще бъде ОК.

Ужасена от проблемите, съпътстващи дългочаканата ми бременност, се озовах пред кабинета на д-р Сигридов за първа фетална морфология. От притеснение дори не чувах какви са въпросите му и отговарях напосоки. Следващите 60 минути разсеяха страховете ми и ме накараха да се усмихна, не, да се смея, дори с глас. Живеех за всяка следваща среща с този прекрасен, необикновен, чудат лекар, със засмени, топли очи и неподражеамо чувство за хумор, който ми показваше на екрана малкото човече, очаквано години наред.

Сега, пет месеца след раждането на сина ми, прегърнала го в два през нощта, знам че няма думи и жест, с които бих могла да опиша благодарността си към доктора. Само се моля, цялата устремена към него любов да го нахъсва, провокира, въодушевява, да му дава сили и енергия и да пълни сърцето му. Защото това сърце е нужно за смисъла на всичко.

Нормално или секцио?

Нина

Казвам се Нина, не Нина Симон :) Забременях за трети път, малко след като родих втората ми дъщеря със секцио, на границата на доносеността. Срещнах се с Док в 9-та седмица за установяване на бременност. Не ни беше първа среща, с предишните две бременности му бях пациентка, но за щастие завършиха преждевременно, но успешно със спешно секцио. В 11-та седмица откри тромбофилия, с назначено от него изследване. В 20-та седмица ужасът започна. Каза, че най-вероятно е момиче, но никога няма да я видя. Диагноза: "плацента превия перкрета". Започнаха прегледите през 3, 4 дни, най-много седмица. През ден изследвахме урина, наблюдаваше мехура. През цялото време следвах съветите му относно дефицитите на огранизма ми и вливахме идафер (желязо). Ивон се роди в 30-та седмица, след мощен кръвоизлив, предизвикан от отлепена плацента. Ивон е кръстена на Иван. Това е човекът, преживял това с нас, рискувал и успял. Днес Ивон се развива нормално.

Някои психологически аспекти на раждането със секцио

Рая

Пак беше есен, една такава тиха, но толкова забързана и... безнадеждна.

Бях "хвърлила" всичките си мечти за бебе в ъгъла на душата си и дори безразлично оставях лъчите на мъничката надежда да се скитат сами, без мен.

Бяхме се върнали от Турция, след съкрушително провалил се инвитро опит, поради "изпускане" на фоликул... единственият, аз имах по един, въпреки стимулациите, и в деня на пункцията се оказа: „фоликул гитти“... е как гитти... къде е?! Взирах се в монитора, питах, този път вярвах, че пътуването ни не е било напразно. А то винаги беше толкова суетно, трудно. Чаках с месеци хормоните да се нормализират, да вляза в границите, изисквани от клиниките, после събиране на багаж за минути... път, граница, надежда... и погрешно измерване и край - няма го, счупило се... мрачно ми беше, криво и някак решението да спрем обзе всичко.

Лекарят ни от Турция ни изпрати унил, с думите: "3% - това е шансът ви да "хванете" реещото се яйчице... 3 %, ако опитате, пробвайте... "

Бяха минали 3 седмици от срутилата се мечта, когато съвсем насила, накарана от близките ми, дадох кръв за нивата на ЧХГ. Обадих се след 4 часа, не бързах! Знаех колко са 3%, знаех и че бяхме загубили много от мечтите си в онази операционна зала в Истанбул. Точно тогава, в 17.45, в края на работния ден на лабораторията, след позвъняването ми, чух равен глас: "149.... ало , чувате ли? 149, това е резултатът... ами, положителен е! Ало... ало.... "

Шофирах, отбих.... бях бременна! Моите 3% мъничка, крехка мечта се бяха превърнали в 100% -во чудо! Намерило ни само, след осем години на търсене.

И дните се сменяха бързо. Щастието размазваше съмненията, страховете, проблемите ми – тежка тромбофилия, Хашимото.... Щастието можеше всичко. В 6-та седмица се свързах с д-р Сигридов. Пристигнахме в София. Кабинетът, вратата... ето ги... и той - усмихнат мъж влетя, като не пропусна да се пошегува с няколкото тумбака, чакащи именно него.

Ние бяхме първи... влязохме!

Оттук нататък започна моята истинска бременност и осъзнаване. Трепет, вълнение и непринудена свенливост ме обвземаха всеки път, в който пътувахме към месечната ни среща с този лекар. Наистина пеперудена бременност - летяща, цветна, смееща се, без нито едно съмнение, без нито един въпрос, останал без отговор. А всяко излизане след преглед - до мозъка на костите си умиротворен и силно вярващ в бъдещото си щастие да станеш родител! За мен и моето семейство, докторът е ръката, която спокойно ни преведе по пътя към нашето така мечтано родителство, приятелят, на когото първи написах: „Здравей, Докторе! Успяхме! Роди се КРИСТО!“

Велик миг!

За цял живот любов, за цял живот усмивка!

Различни! Претворени! Родители!

СБЪДНАТИ!

***

Още три Еви. Три истории с много паузи, многоточия и удивителни...

Светлана

7 години прелетяха като вятър. Уж бързо, а спомените ми са като на забавен каданс. 7 години под упойка. И в пряк, и в преносен смисъл. Но помня всичко! Помня всяка диагноза, всеки отрицателен тест, всяка операция, пункция, инжекция, лекарство, кръвоизливите, чиито следи и днес не можем да изчистим у дома... Помня колко горда от себе си бях, когато си забих първата инжекция в корема. Помня как, докато лежах „за задържане“, завеждащият отделение ми каза: „Нали знаеш, че от това бебе няма да стане!“. - Помня как си говорех с враната, която всяка сутрин кацаше на прозореца на болничната стая, и си мислих, че е починалата ми баба. Помня как след поредната интервенция, мъжът ми тресеше леглото от плач. Помня как майка ми каза: „Стига вече! Не искам детето ми да страда!“. Помня писмото на свекърва ми, когато я дарих с внучка...

Някой ден, тези спомени сигурно ще избледнеят. Надявам се, тоя с враната съвсем да изчезне, че е малко изкукала работа! Но никога, никога няма да забравя Доктора. Щур, див, умен, различен и единствен за моето семейство. Ходех при него всяка седмица. Лежах на задната седалка на колата, докато мъжът ми чакаше ред пред кабинета. Не трябваше да ставам въобще. Лежах и се молех бебенцето да е живо в корема ми. И така до 6-ия месец, когато той най-накрая каза: „Вече можеш да ставаш полека.“ - Мале!! Първото ми ставане беше от спалнята до балкона. Мъжът ми ми беше спретнал море. Купил надуваемо басейнче, напълнил го с вода и мидички и ми сготвил гръцка кухня...

Катерина се роди на точно на термина. С голяма дандания, търчащи акушерки и паника. Най-щастливата лудница! Не че съм била в лудница, де... досега, поне.

Не искам този текст да изглежда като някаква Ода, трудно ми е да не изпадам в крайности. Трудно ми е да не споменавам имена и болници, да не искам сметка, да бъда смирена. Иска ми се просто да прегърна всяка Ева, която чете тези наши истории. Иска ми се да ги прочетат и други, които не са минали по този път. Иска ми се да ги прочетат и мъже. Иска ми се никога, никога повече да не чувам „ялова“, „Господ така е преценил.“, „Имала глава да пати.“, „Сигурно изкупвате грехове от миналото.“... Иска ми се да живея в общество, което говори за проблемите си открито, не сочи с пръст и не плюе в пазва. Иска ми се лекарите като Доктора да са повече. Искам много! Нали съм жена!

Родилките разказват...

Даниела

Трудно ми е да се връщам назад, заради катаклизмите, които са променили мен и света, но искам да споделя как невъзможното вече е на 3 години... Имам три аборта, ранни, почти еднакви. Кръвоизливите ме изсушаваха и отдалечаваха от всичко. След третия се зарових да чета. Направих сама имунологични изследвания, после намерих добър ендокринолог и реших да опитам - за последно. Хашимото, антифосфолипиден синдром и бързопоследвала бременност. Започнах да вярвам. В 17-та седмица лекарят изтръпна - шийката отворена, мехурът тръгнал, виждах на монитора как бебето рита в големия конус. Две седмици в Майчин дом - серклаж на "горещо", много сълзи и безкрайно разочарование от това място, което се смяташе за перфектния център на акушерството и гинекологията. Лежах, страдах и търсех... Моя лекар.

Изрових координати на Док и се запознахме. Аз - наплашена бременна в 5-ти месец, той - необикновен, в началото резервиран лекар. Трескаво премяташе всичките ми папки и накрая се зае. Видя веднага, че имам инфекция и се почна. Терапиите му нямат аналог, всяка втора седмица аз бях като „Алиса в страната на чудесата“. Виждах растящото си здраво момче и броях - 28 седмица... 30... Ох! Нека още малко... 34... 37! На 17.02. 2012г, на 33 години аз поех в ръцете си Невъзможното и Обреченото за други лекари, които горещо ме увещаваха "да се примиря, че няма да изкарам и до 7-ми месец, ами да си родя друго". Но други планове е имал Животът за мен, щом ме е срещнал с д-р Сигридов. И аз знам, че моето първо момченце не е обикновено дете, защото обикновените неща стават с едно щракване на пръсти и после ги премятаме в дните си лежерно, като даденост. А когато си достигнал дъното на отчаянието и призмата, през която си гледал света, се е пръснала от виковете ти, точно тогава слънцето е блеснало в очите ти, отразено в специалните очила на Доктора :) И се е случило!

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

Ася

22 дни! Точно на толкова става днес невъзможното да бъде износено бебе. Моята Микаела. Родена с планирано секцио, 8 дни преди термин. Това е една история горчива и сладка като живота... неподправена, неподсладена, истинска. История за една голяма мечта и още по-голям, парализиращ страх. История за един човешки живот, който щеше да остане само в сънищата ми, ако в него не беше повярвал Доктора.

Прекрачих за първи път кабинета му през март 2014 г. Бях обзета от нездраво любопитство... най-накрая да се запозная с легендата, в чийто уникални умения бях чувала много жени да се кълнат. Имах зад гърба си 4 операции на репродуктивната система и едно преждевременно раждане в 32 г.с... въпреки серклаж, въпреки лежане 6 месеца, въпреки болничен престой от 3 месеца и литри, и литри медикаменти, които се бяха изляли в мен. Вярвах, че границите на възможното са изчерпани. Все пак ми го бяха казали няколко светила... Надежда нямах никаква, по-скоро отидох, за да ми потвърди присъдата - не мога да износя дете до девети месец, грози ме огромен риск от преждевременно раждане и всички свързани с това рискове от увреждания за детето. А аз такъв риск нямаше да поема - бях видяла от първа ръка какво е детето ти да се бори за живота си в неонатологията, какво е да се учи да диша, какво е една година да не знаеш ще проходи ли...

Но нищо такова не се случи. Всред купчина от епикризи, снимки и изследвания и след обстоен преглед, д-р Сигридов отсече: "Ще родиш в девети месец!" И аз започнах да плача, но не от щастие, а от тих ужас... предстоеше битката на живота ми. Вярвах му! От първата дума му вярвах! Но и страха от преждевременно раждане беше по-силен от мен. Няколко месеца по-късно забременях. И се почна. Живеех за тези 60 минути седмично. От първия преглед, това за него не беше просто някакъв фетус, а малко човече, на което трябва да създадем най-благоприятната среда, за да расте здраво и силно. И тук не става въпрос за тъпчене с витамини за бременни (които между другото могат да навредят), а за хранителен и медикаментозен режим, който е изцяло съобразен с конкретните особености на майката.

Нито всичките ми операции, нито късата шийка, нито страховете ми или положителният тест за фетален фибронектин го трогваха... За него това бяха просто малки предизвикателства по пътя към успеха..., а успехът не трябваше да се поставя под съмнение. Давам си сметка колко много му е коствало това привидно спокойствие..., защото той е знаел прекрасно, че риск има, че всеки ден е победа, че въпреки цялостната му терапия и огромно желание, въпреки брилянтно изпълненият му патентован серклаж в 22 г.с (който, между другото, няма нищо общо с конвенционалните серклажи и изигра огромна роля и при моята бременност), знаел е, че въпреки всичко, риск има... Но той не проектира притесненията си върху пациентката, за да може тя да е в най-доброто състояние на духа. Той не само ми подари най-прекрасният подарък - жива и здрава дъщеря, родена в девети месец и в перфектно състояние (въпреки дефектите на майка й), но и ми подсигури една прекрасна бременност, по времето на която не се разделих от сина ми на 3,5 г. за нито един ден... Не вярвах, че мога да стигна до деветия месец без болничен престой и без системи... Не вярвах, че някога ще изпитам наслада от бремеността, но дори това се случи. Мога още много да пиша за приложената терапия, за минималната медикаментозна намеса, за това, че когато влязох да раждам, кръвните ми показатели бяха най-добрите в отделението, въпреки всичките ми дефекти... Никакви думи, никакви дела и никакви материални жестове не могат да изразят огромната благодарност на цялото ни семейство към този лекар. 

*Заглавието е взаимствано от едноименния филм на реж. Иванка Гръбчева, 1987 г.

Препоръчваме ви още:

Един специален ден в годината

Майката не е само "инкубатор"

Как да се подготвим за раждане