logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Лени Рафаилова

Зимата си е стегнала опинците и подскача вдървено от крак на крак. Автобусът го няма, вероятно няма и да го има. Не и в тоя сняг, не и в тая виелица. Ей я планината - настръхнала и побеляла, подпира на свлечените си старчески рамене натежалата утроба на небето. Като клечки, дето държат камък. Генчовци спи. Спят къщи и курници, а петелът Маргарит отказва да пропее. На кокошките им е все едно. Свират глави в перушината и отказват да снасят каквото и да е в тоя студ. Сева, жената на Манол не извади шарените черги, а Ставри не излезе на двора, гол до кръста, за да я подкача. Той има хубава усмивка и космати гърди. Гърдите на Сева са едри, обли и твърди като зелките, дето подмята в ръце Ставри. И умът му хвърчи, хвърчи и се не връща. Чак до Змеевата дупка. Никой не помни усмивката на Манол. Може би само майка му, ама тя от година е между покойниците. На Сева й е чоглаво, щото се хваща, че закачливият смях на Ставри я гъделичка приятно, а мъжките му разрошени гърди я карат да се черви и потни капчици да избиват на челото й. Крайчетата на кърпата й трептят, ама тегне й на душата, тегне.

Манол само не спи. Бърше с длан изпотеното прозорче в малката кухня и слуша свирката на старата кафеварка. Стара, стара, ама ей я на как свири! А той, я рече да свирне, само ще наплюнчи въздуха. Свири кафеварката както и оня Ставри свири с уста. Чувал го е Манол и като го чуе, нещо вземе та го бодне под гърдата, сякаш игла забравена в дрехата е останала скрита. Боде го, щото той Манол може зъби да няма, ама очи има. Големи. И в тия големи очи шета тъмнооката Сева, шета та пушек се вдига. Гърдите й подскачат под тънката памучна риза, подскача и сърцето на Манол. Къдриците й падат по раменете, по гърба й и стигат чак до кръста. Гледа я Манол, гледа я и я иска с що душа има. Иска да я придърпа до себе си, да я прегърне, да усети топлите й гърди до своите. Дъхът й да се лепне за устните му и да му вземе живота. Гледа Манол Сева, но ни ръка протяга, ни смее да диша. Мисли си Манол, че Сева се гнуси от него. От ръцете му, сухи и издрани от дървесината, дето лющи толкова години, от устата му, останала едва с няколко зъба, след злополуката в гората, когато един цер за малко да го прати на оня свят. Що беше станало Манол добре не помнеше, къде от удара от дървото, къде щото и не искаше да помни. Оттогава той много не приказва и страни от Ставри. Едно чувство не му дава мира и денем, и нощем. Една жилава мисъл го души и колкото и да се опитва той да й извие врата, тя пак намира начин да се усуче и да продължи да го мъчи. Вижда Манол как Ставри наднична в двора им през оградата си сутрин, кога Сева излиза с шарените черги. Гледа Манол как тя отмята назад косите си, как вдига високо белите си ръце и обвива с червената си памучна кърпа едрите къдрици. Гърдите й се повдигат, повдигат се и черните вежди на Ставри. Видя ги Манол и вчера и лудост обхвана хем сърцето, хем ума му. Видя ги, ама не ги чу.

- А добро утро, съседке! Как си днес? Манол още ли спи, та пак ти ги тупаш тия черги дръгляви?- ухилен и зачервен от студа, турил едрите си ръце на кръста, изпъчил разрошени гърди, Ставри хвърля горещи погледи на Сева, от които тя мигом почервенява, досущ градински божур.

- Ех, съседе, добро ти утро! Знайш го Манол, къщна работа много не подхваща. Дай му на него дърветата само. От изгрев реже отзад с триона, майстори нещо, знам ли го, работи, туй е. Нейсе, нещастен е той, та ми е грешно на душата да го оставя без грижа. Откак стана оная работа, не е с ума си той. Седи, гледа ме, с едни, ей такива големи очи. Викам си, ей сега ще скочи, та да ме прегърне, да ми дойде и на мен драгото на душата. А той седи, седи и не става. Да не ни беше идвало туй зло до къщата, щяхме добре да си живеем. Как стана тая беля, ей туй не ми дава мира.

- Е, знайш, стават таквиз бели в гората. Кое дърво изгнило, кое изсушено от корен и ей като за дяволия ша се свлече и то баш върху твоя човек. Ама нищо му не е на Манол, ти не го жали толкоз. Гледай се повече тебе си, че младостта ти ще хвръкне както хвръкват трохите от чергата, дето я тупаш. Таквиз хубавици, мъжът трябва като гълъбици да ги пази, с бял хляб да ги храни и бистра вода в човчиците им да излива.

- Аз гълъбица, Ставри, не съм. Селско момиче съм си и такава ще си ида, кога рекъл Господ. Гълъбиците, съседе, гнезда вият, а виж ме мене! Толкова години откакто се взехме с Манолчо и няма да даде Господ едно детско гласче в тая къща да пропее. Да ми просветне пред очите, па може и на Манол да му мине лудостта, знайш ли!- гледа Сева към планината, а над нея се кълбят пухкави облаци, вятърът ги подмята и търкаля, досущ щастливо дете.

- Ама и ти, Сева, си глупава, да ме прощаваш за приказката! - скръстил ръце на гърдите си, навел встрани глава, Ставри се усмихва под гъстия си мустак. - Ами че така е, що ти е от Манол дете да чакаш! Сама рече, че го няма с главата! Сгъвай си партакешите и се мятай на автобуса. Ей го къде е града! На такива момичета като теб там им е мястото!

- Че какво в града ще диря бе, Ставри? Учила съм, ама не е като да съм се изучила. Той Манол по знае от мене и допреди белята, носеше книги вкъщи и четяхме вечер двамата и хубаво ни беше, ех!

- Абе, Сево, глупава си ти казах! Какви книги, какво учене, изучване! Няма ги тез работи! Аз за друг живот ти говоря, за живот без черги, без курници и кокошки! За живот с танци и забавление. Живот, в който, мъжете тичат по тебе, хранят те и те поят. Хубави дрехи ще носиш, както приляга на такава жена като тебе! - Ставри е вдигнал глава, а вирнатият му нос е почервенял.

- Че на кого му е притрябвала глупава жена като мене! И ти не се чуйш какви ги плещиш!

- Аааа, аз, ако можех, щях да те взема и всичко да ти дам! Ама изпревари ме Манол, взел го дяволът! А виж и хубава ми е къщата, и пари имам, и апартамент в града тристаен! Па и аз не съм лош, нали? Отказа ми ти навремето и сбърка с Манол. Но знайш ли, аз още не съм изстинал към тебе. Виждаш, все към теб ме влече, па и като се изпънеш с тия шарени черги, ум ми зайде!

- Хайде, хайде - Сева се усмихва и по-силно взема да бие чергата - Не съм жена за тебе аз, казах ти го, пак ще ти го река! Говориш ми хубаво ти, още от онуй време, ама сърце си не даваш така, както Манол. По очите ти ги виждам тез работи, не си честен човек ти, Ставри!

- Не се даваш лесно ти, затуй и така те искам аз! Ама ще ме молиш ти скоро, помни какво съм ти рекъл! Добре си помисли и хвърляй тия черги, Манол с тях да се трепе - Ставри плю на земята, затегна дебелия си колан и впи в Сева очакващ отговор поглед. Беше я победил, поне така си мислеше той и тържествуваше.

- Аз може да съм проста селянка, ама ти Ставри, не мож да ме имаш! - Сева остави последната черга да се ветрее на металния лост. Облаците се сгъстяваха по върховете. Скоро щеше да завали. - Върви си и недей повеч да ми приказваш тия приказки. Мъж си имам аз и дом си имам. Не ми трябват танци и модерни парцаляци. Ризата ми е бяла, съвестта ми също. Не мож да хвърлиш сянка ти! - Сева вдига очи към Ставри. Няма лъжа в тях. Кърпата на главата й се развързва и пада зад нея. Къдриците й се плъзват свободни по раменете и по гърба й. Тя взема в ръце чергите и тръгва през двора към къщата.

- Казал съм, че ще те имам, значи ще те имам. Щеш или не щеш! - Ставри ритва прогнилия дънер до оградата и плюва отново. - Мамицата му!

Сева се престоря, че не го е чула и хлопва вратата. Сърцето й блъска от гневно, по-гневно. Иска да изтича отзад в работилницата на Манол и да му каже всичко, което й тежи. Да му каже за Ставри, да му признае, че за момент ли, два ли се е усетила привлечена от него, от мъжката му плът и от нищо друго. Да каже на Манол, че я е страх от тоя дявол и че е сигурна, че той има пръст в оная беля в гората. Най-сетне да го прегърне тя тоя Манол и да му каже, че все така го обича и че не се гнуси от него, че той си е неин, тя си е негова и така ще си бъде. Само да го нямаше тоя Ставри проклет!

Цековите гащи

4f2b2921d5adfbf8552ab9cbd77502b5 XL

- Сева - дочува тя равния глас на Манол зад гърба си и се сепва. - Какво ти приказва пак онзи отсреща? Гукате си двамата, виждам аз, не съм чак толкоз луд, дето ме мислите. Кажи, при него ли искаш да идеш, а? Богат е той, не голтак като мене! Върви като щеш, няма да те спирам, то насила не мож държа никого.

- Стига бе, Маноле! Знайш го Ставри. Говори си той, подкача ме, такъв си е. Хич не ме е грижа за него, не говори ми такива неща, че мъчно ми става, Маноле. Дай да се поспретнем, че виж го какво иде от планината. Още тая нощ ще се разлюти и ще ни засипе, та бързам да понаглася къщата. А ти недей ми опява, ами вземи дърва за камината да внесеш, да понаредим, да ни е хубаво като завали навън.

Усеща Манол, че Сева нещо не ще да му каже и мътно му става пред очите. Гневи се сърцето му, мислите му по-тъмни стават.

- Ха, хубаво, викаш да ни е, а! Хубаво, кое да ни е хубаво? Ти се занасяш с оня рошавия дръвник, одумвате ме, подигравате ми се, па искаш аз дърва усмихнат да нося и да се правя на глупак, тъй ли? - и хем е гневен Манол, хем в гласа му мъка и болка чува Сева да звучат. Усеща тя, че ако ей сега му разкаже за Ставри и какви й ги е наприказвал ще вземе да скочи той и нещо лошо да стане. И мълчи Сева, мълчи и нагъва чергите. Доплаква й се, ама преглъща и стиска очи. Вижда я Манол, че ще заплаче, ама друго мисли той и главата му се люлее и очите му я изпиват с омраза.

- Аз дърва ще ти внеса, ама душата ми ти няма да сгрееш. На другаде те тегли. Хубава си и млада, а аз, аз вече пет пари не струвам. И недей да ревеш сега, виждам те! Мислиш, че ще те ударя, че ще те бия, нали? Страх те е! Ама си глупава! Може и да съм лош и грозен, ама жена си не удрям. Прави каквото щеш, върви, където искаш, ни ще те съдя, ни ще те жаля. - завъртя се Манол и излезе. Сева остана, коленичила на пода, с ръце още върху чергите. "Проклети да са тия черги шарени, проклети да са, проклета да съм и аз, дето ми шареха очите, там, де не е шарено. Сева се е подпряла на стената и сълзите й се измъкват изпод клепачите. "Ще му кажа на Манол, да знае, ще му кажа, пък каквото иска да прави след това". И спира Сева да плаче, оправя косата си, връзва по-здраво червена кърпа, хвърля чергите и хуква към работилницата на Манол. Ама Манол го няма там. Влиза тя обратно в къщата, качва се на горния етаж, вика го, но той се не обажда. Ходи тя по двора, вика го отново. Не отговаря. Ставри наднича през оградата.

- Няма го твоя човек, Сево! Видях го да върви надолу по пътя, сигурно към кръчмата е тръгнал. Да се запие там със селяците. Казах ти, че не е наред той, ама ти на, не хващаш ми вяра.

- Мълчи, Ставри! Заради тебе е тая работа, заради тебе е луд той, нищо друго му не е! Знам аз, знам, проклетнико, че ти знаеш какво е станало с него в гората, знаеш, щото ти си го направил, нали! За да ме имаш, нали? - Сева е червена от гняв, сълзите й мръзнат по бузите, устните й са сини, а по червената й кърпа валят първите едри снежинки. Тихо.

- Ти си и от него по-луда! - Ставри е ококорил очи, ноздрите му са разширени, а юмруците стиснати. На челото му е изпъкнала дълбока вена. - Да мълчиш, проклетнице, да мълчиш! Иначе, иначе… - гласът му хрипти и пресеква, по устните му избиват бели балончета пяна.

- Иначе, какво иначе? Страх не ме е от тебе! Нищо не можеш вече ми взе! Проклет да си! - и плю Сева на Ставри и хукна към къщата. Тресна вратата и се хвърли на пода до чергите. Мина час и Сева се посъвзе. Пооправи ризата си, изми лицето си, стегна косите си с кърпата и излезе на двора. Внесе малко дърва и ги нареди до камината. Ще я запалим тая вечер като си дойде Манол. Знам, че при брат си е отишъл той, та да му олекне. Сетне ще си дойде, ще си дойде. Изведнъж стаята пожълтява и почернява пред очите й. Завърта се и Сева присяда на малкия диван. Напоследък се случваше така и после й разминаваше. И сега щеше да й размине, само малко въздух й трябваше. Облича Сева сивото палтенце, кое Манол й бе взел преди година и излиза. Навън зимата стъпва меко и леко. Покривите на къщите бързо побеляват, а върховете на планината вече са се изгубили в тежката снежна мъгла. Никой не видя, че Сева излезе, никой, освен Ставри.

Пищи кафеварката, кипи кафето, а Манол сякаш ни чува, ни вижда. Бърше с ръка прозорчето и се взира във вихрушката отвън. "Що ми трябваше да й викам и аз! Ама и тя що ми се хваща толкоз лесно, не знам. И що ли се не прибрах снощи, да се разговорим, да се разберем. Ей го и брат ми и той вика, че не е Сева ни крива, ни лоша, а Ставри е тоя, дето мъти водите и иска да я има и готов на всичко е за да стори това. Глупак е Ставри и лош човек ще излезе да е, Сева няма да му се даде, а па аз, аз само още един път да видя да й вдига вежди и да й зяпа гърдите като тупа ония шарени черги, ще му извия врата ей с тия ръце, като сухо дърво ще го скърша, проклетника!" Гневи се Манол и жал го е, че без нищо обиди жена си. "И сега, де да я търся? Къде па е хукнала толкоз рано в тая виелица? Не мож да е отишла при него, не може! - ама подпира му пак оная забравената игла под сърцето на Манол. Изгася печката и гологлав, по риза излиза, притичва през двора, виелицата го блъска в лицето с ледени късчета, досущ ледени карфици. Тропа Манол по вратата на Ставри. Тропа минута, две, три, не отваря никой. Колкото е люта виелицата, дваж по лют е Манол. Блъска с все сила, с юмруци, с крака, с глава ще я разбие проклетата врата. Най-после, вратата се открехва и отвътре наднича Ставри. Лицето му е подпухнало и червено, в очите му неясен поглед мержелее. Пиян е на мотика.

- Казвай, мършо, къде е Сева, къде е жена ми, негоднико? - стиска Манол юмруци и в главата му не виелица, а огън гори. - Казвай, че те убих те тука!

- Я да се бегаш от тука, инвалид проклет! Ни я знам жена ти, ни искам да я знам тая долна пачавра. Ходи я търси по бардаците нещастнико, само там мож я намери. Сигурно добре я работят още от сутринта. - Аха да се изсмее Ставри.

Виелицата изкрещява и селото отваря очи! Петелът Маргарит вие като куче, кокошките хвърчат из курниците и си скубят перушината.

Ставри лежи на пода разперил ръце и крака, лицето му е изкривено, очите не гледат никъде. Манол е подгизнал. От кръв. От кръвта на Ставри. Седи на стълбата и гледа към планината ли, към небето ли, към тоя ли, към оня ли свят. Снегът е бял, толкова бял, че боли да го гледаш. Ама само там по високото, дето ни се види, ни се стига до него. По ръцете на Манол падат снежинки като големи хлебни трохи, падат и се стопяват в червени петна. По пътя бръмчи кола. Вие сирена, вие и присветва шарено.

Вали, вали и хвърчи, и не спира снегът. Трупа и затрупва червена памучна кърпа. Там някъде до Змеевата дупка.

И чергите остават неизтупани.


Препоръчваме ви още:

Една стара, стара история

Истинският

Здравей. Как си?

Автор: Мария Иванова

Виновни са романтичните филми, романтичните песни и един тон мастило върху хартия, претворено в поеми, картички и брачни обети. Дали? Не мисля! Никой няма вина, освен ние самите и собствената ни самозаблуда, че сме изключение, когато в 90% от случаите сме правило. Ето някои неписани закони, които не сме длъжни да спазваме, но е хубаво да ги знаем, и когато се засилваме с 200 км/ч по главния път към поредната фантазия, поне да си сложим колана и да проверим еърбега.

Любовта е чувство, Страстта е емоция

ФАКТ! Често бъркаме двете субстанции и става един коктейл, от който впоследствие боли глава с години. Срещаме човека, изпитваме уникален микс от емоции, хормоните бушуват, леглото се тресе, комшиите идват със сметката за сънотворни и тапи за уши, плюс тази от ветеринаря (от шума кучето е в стрес, и се е скрило под масата). Химията ни е завладяла и, разбира се, мислим, че ще е вечно. Да, ама не. В някои случаи продължава дълго, но по правило в един момент емоцията приключва, приливът на ендорфини намалява, с всеки изминал ден се питаме какво става. Започваме да страдаме като наркомани за доза и си задаваме хиляди въпроси за външен вид, поведение, грешки, докато не си зададем основния и най-важен - къде отиде Любовта??? Не, не си е отишла, просто никога не я е имало, не и този път.

Жега

42770aa1de64ddfe6105cdd213adfa9d XL 1

 

Любовта е болка и страдание - не, не е!

Егото ни носи страдание и болка. Често във филмите и поемите невъзможната и несбъдната любов е на пиедестал. Решаваме, че и с нас е така, срещаме някого, не можем да бъдем заедно, издигаме го в очите и мечтите си, не виждаме реално, започваме да чувстваме липса, мислим, че е в сърцето, мислим, че не ни е писано да бъдем обичани, че имаме лош късмет или изобщо нямаме такъв. В този момент трябва да се погледнем отстрани. Това, което ще видим, може да ни шокира - че няма любов или разбито сърце, а едно гладно его, което ни гризе бавно и болезнено.

Любовта е зависимост - не, не е!

Често бъркаме привързаността, навика и рутината с любов, великото клише - не мога да живея без теб! Естествено, че можеш, просто трябва да се отърсиш от страха. Да, от страха, че не можеш да се справиш сам или да останеш сам. Залепен си за човек, когото не обичаш. Искаш да избягаш, но всеки път, отивайки към изхода, ужасът те завладява като птиче в клетка, което е забравило да лети и мисли само как ще падне.

Любовта няма религия

eb33629b54975df1cfb48d524a4adb80 XL

Останалите 10%

Любовта е прекрасно чувство, което се случва рядко и точно за това е толкова специално. Когато даваш, без да искаш нещо в замяна, няма корист, не се чувстваш ощетен, егото е спряло да пирува, гардът се е вдигнал. Ако е взаимно, е чудо. Но дори и да не е, е прекрасен момент от живота, защото знаеш, че СЪЩЕСТВУВА и е несравнимо.


Препоръчваме ви още:

Не се лъжи, животът е майтапчия

Една стара, стара история

Фейсбук любовна история

 

Автор: Дарина Рангелова/expatbgmum

Прочетох статията Бацили, безотговорност, болести, в която става дума, че боледуването след тръгване на детска градина е част от живота, но че има много родители, които са безотговорни и си водят децата болни на градина, разбирай със сополи.

Признавам, че малко ме подразни първо заглавието, после и въпросното твърдение. Разбирам я авторката, до гуша ѝ е дошло от боледуване, спомних си с първото ми дете какъв ужас беше и до 4 години възраст беше изпил цялата Менделеева таблица. Само че, поне в моя случай, изобщо не мисля, че другите болни деца и въобще хора, крачещи сополиви, са ми виновни, че детето ми е боледувало. Мисля, че главният проблем е бил начинът, по който съм го отглеждала и закалявала (като бебе, 15 мин. гол на стайна температура примерно и масаж и т.н.). Всички говорят как детето като тръгне на ясла или градина и край, болестите са в кърпа вързани и то, защото някои „безотговорни“ родители си водят децата със сополи! Аз съм от тези безотговорни родители.

Как да научим детето да не боледува

df635c58c6c7c16f9e0cf7d5b1fc53b0 XL

И не говоря само за Канада. Тони е ходил две години на детска градина в България и се е разболявал рядко и не особено сериозно. Не знам дали някой ще ми повярва, но сега е на 9 г. и никога не е пил антибиотик, нито имуностимулатори. Тина, почти на 3 г. също не е пила антибиотик, нито имуностимулатори, нито сиропи, нито витамини. Нищо. И не, дори не са кърмени, за да съм им предала някакъв имунитет в началото.

Преди няколко дни и двамата бяха с кашлица и сополи и не съм спряла Тони от училище. За около 4 дни им мина от само себе си, на Тони само му слагах капки за нос, Тина не ми даде, предполагам защото й беше за първи път и беше ужасена. Дадох ѝ да яде сняг, не с терапевтична цел де, просто тя обича да яде сняг, а сополите не са причина да не ѝ давам.

В Канада, децата си ходят със сополи и кашлица на градина и училище. Няма медицинска сестра да бди, няма и бележки от доктор. Ясно е казано, че ако има температура, повръщане и разстройство или обрив, детето трябва да остане вкъщи. Ясно ми е също, че на хората им омръзна да се дават примери от чужбина и че в България е друго. Да, друго е. В България има параноя от сополи.

Пак ще кажа, че Тони е посещавал детска градина в България и не е боледувал. И смятам, че за това има значение не колко сополиви деца е имало в групата, а начина по който го гледах ПРЕДИ това. Всички пищят как децата се разболяват като тръгнат на детска градина, но никой не казва как си е гледал детето преди това. А именно - много голяма част от децата се отглеждат в почти стерилна среда. И после другите виновни, че им заразили детето.

Моят приятел сополът

e9ade54bcd41c186f40b423e5c4dc324 XL

Когато Тони се роди (януари), реших напълно да забравя всичко, което са ми казвали за закаляване и всичките глупости от първото ми дете и да карам както си знам. Тони на третия ден беше навън, добре завит, за около два часа. Както казах, не съм му давала и имуностимулатори или витамини. Не съм изварявала вода след 10-я ден и не съм стерилизирала шишета. Абсолютно нищо повече за хигиената не съм правила в дома от това, което съм правила и преди да се роди. Впоследствие съм му давала да играе с кал, в прах, трева, с боклуци. По същият начин и с Тина. Като бяхме в България това лято, в парка моите деца бяха едни от малкото боси и мръсни. Направи ми впечатление, че майките на малки деца до една бяха снабдени с дезинфектанти и не пропускаха случай да го използват. И интересното беше, че децата идващи от чужбина могат да се познаят по мърлявия вид, не че няма и местни такива, но определено са малцинство, чиито родители отнасят доволно количество забележки. Както и аз. Правилото при нас е, че миенето на ръце не е необходимо повече от това преди ядене и след тоалетна в общия случай.

Изобщо не си мисля, че безотговорният ми начин на отглеждане, както вероятно ще го определят някои, значи, че няма да се разболеят от нещо по-сериозно. Това, което смятам аз е, че именно изкуствената стерилна среда създадена около бебето и малкото дете са доста голям проблем все пак. Мръсотията не е страшна, мие се, пере се, но е важна за имунитета. Мръсотията, а не имуностимулаторите. Разбирам донякъде майките, получава се омагьосан кръг. Колкото повече го пазиш, толкова повече боледува и трудно се излиза оттам.

Разбира се, нямам намерение да казвам как да си гледате децата, само споделям личните си наблюдения, които са дългогодишни. И искам да ви предупредя, че да, следващия път като дойдем през лятото, много е възможно детето със сополи на детската площадка да е моето и никак не се чувствам виновна за това. Лекувайте си параноята.

50604616 397149190828774 4377025068551634944 n

 Тина яде сняг

Препоръчваме ви още

В сезона на грипа и настинката

Защо детето боледува често

Имуностимулатори - да или не?

Когато прочетох този текст, се припознах в първите изречения. Да, точно това бяха чувствата ми. Обич, тревоги, всеотдайност... Но с всеки следващ параграф косата ми все повече настръхваше. Ще видите защо.

Споделям го с вас по една-единствена причина, мъжки майки. Никога, никога, никога не си позволявайте подобни мисли. Ако отгледаме синовете си с такива очаквания, няма начин те да не ги сбъднат. Ако посрещнем техните любими с такива съмнения, то те задължително ще ги превърнат в истина. Само че вината няма да е в тях.

Затова ако откриете в душата си и най-беглата следа от подобни подозрения, заличете я, докато е време. Иначе вместо да спечелите дъщеря, ще изгубите син.

"Раждаш го, мъчиш се. Възпитаваш го. Обичаш го, шиеш му костюми на зайчета, мечета, пирати и роботи. Седиш неотлъчно край леглото му, когато боледува, четеш му „Вълшебникът от Оз“. Мажеш с антибиотичен крем обелените му колене. Учиш се да разбираш от колички, самолетчета, вертолетчета и сони плейстейшъни. Знаеш кой от кого е по-готин – Човекът Паяк или Тони Старк, Оптимус Прайм или Атом от „Жива стомана“.

Учиш го да кара колело, да чете, да рисува. Плачеш на първия му учебен ден. Възпитаваш го да бъде силен и смел, да отваря вратите на дамите и да им държи палтото. Зашиваш скъсаното му яке и крещиш от прозореца веднага да слезе от дървото. Губиш съзнание, когато си чупи ръката на двора, крака на тренировка, когато си разбива носа на ледената пързалка. Радваш се, че не си е счупил врата.

8 истини, които майките на синове рано или късно ще разберат

d12fc2ba4cae84a5ddd14475d5a89895 XL

Червиш се по родителски срещи, когато слушаш за системните му хулигански прояви. Заедно със сина си опитваш да откриеш безследно изчезналия дневник. Плачеш при първата му победа на спортно състезание. Научаваш каква е разликата между маратонките и бутонките, кой е най-якият футболист, как е играл любимият му отбор.

Кимаш с разбиране, когато чуеш, че другото момче първо е започнало. Чудиш се колко бързо растат краката му. И ръцете. И въобще целият. Мъчи те, че вече не е толкова открит, че е започнал да крие емоциите си, че все по-рядко те целува по бузата, че все по-рядко разказва за „каквосеслучивучилище“, все по-често отговаря на въпросите ти с „нормално“.

Нервничиш, когато срещне своята първа и ужасна във всички смисли „любов“ и тайно се надяваш, че това е просто игра на хормоните. Молиш баща му дискретно да му разкаже за контрацептивите, все пак той е все още дете, не му е времето да създава деца, чака го велико бъдеще и т.н.

Седиш в коридора със сандвичите, докато се явява на изпити. Плачеш в последния му учебен ден. Избираш му първия костюм, показваш му как да върже вратовръзката си.

Когато птичето излети

75b44f26b45cdcf3e7750518b026a835 XL

Разказваш гордо на всички познати, че синът ти е първокурсник. Умоляваш декана да не отстранява твоето диване. Гордо разказваш на всичките си познати, че твоят син отново е първокурсник и сега вече е намерил себе си. Молиш се поне да се дипломира, плюеш на оценките. Плачеш на връчването на дипломите, радвайки се, че всичко лошо е зад гърба ти.

И ето че един ден, между другото, ти съобщава, че у вас ще дойде Мила, или Елена. Или Катя. Или Юлия. Или дявол знае кой точно.

И не лъже. Мила идва. И започва да идва толкова редовно, че започва да ти се струва, че Мила няма къде другаде да се храни. А когато Мила не дойде, твоят скъп син изчезва някъде с нея. Или се разхожда с нея. Или я посреща. Или я изпраща. А ако не я посреща, изпраща или довежда, просто говори с нея по телефона. Мила е манна небесна, а твоето скъпо момче - обект на превъзпитание. Казва му, че подарената от теб риза не се съчетава по цвят с колана му. Че е нещастен (горкият глупак). Че не печели достатъчно. Че има това и това… И че тя иска… да се омъжи.

Добрата снаха

76a2880970130cb3eb77e35a331ba557 XL

„Какво? Какво иска тя? Да се омъжи? Да се омъжва и да оставя сина ми на мира!“ – мислиш си ти. На глас казваш: „Може би трябва да изчакате малко? Излезте на квартира. Поживейте отделно.“ Мила празнува първата си победа. Ти – първото поражение.

Стаята му е пуста. Останали са само книгите, старият диван, медалите и купите. Той вече не нощува вкъщи. И денем не се появява. Понякога се отбива за час-два, за да каже (както прави от години), че всичко е нормално и да хапне. Ти се готвиш за идването му цяла седмица, след това подреждаш на масата 1001 ястия (отдавна и основателно подозирайки, че полу-съпругата му не го храни, а хладилникът държи заключен с катинар, ключът от който е в яйце, яйцето в гъска, гъската в заек, а заекът е в шок), говориш му някакви глупости от страх, че в някоя пауза ще си тръгне. Но той все пак си тръгва. При нея.

И започва все по-рядко да идва. В едно от редките посещения изведнъж научаваш, че те ще се женят. Скоро. Те са вече възрастни хора и всичко са решили. Ти свиваш рамене, щом са решили, значи са решили. Зачакваш датата. Нощем, докато мъжът ти сънува 25-я си сън, разглеждаш албума със снимки. Спираш поглед върху снимката на седемгодишното беззъбо момченце край елхата, с костюм на пират. Тихо хлипаш. Твоето скъпо момче вече не е твое. И няма да бъде твое никога.

Сега той е нейният мъж, който ще яде нейните супи, ще носи подарените от нея ризи, ще ходи в отпуските си при майка й. При майка й, на която й е провървяло малко повече, защото е родила дъщеря. С нея са се съветвали достоен ли е за Мила твоят скъп син. С нея са се съветвали какви дрехи е по-добре да купят за твоя скъп син; нея са попитали да струва ли си да живеят заедно. Нея са попитали да се женят ли или не, а ако се женят кога? Тя винаги ще бъде жената № 1 в живота на детето си. Твоята съдба е да бъдеш жената № 2.

Затова не ми трябва да раждам син."

Тъжно ми е за такива майки. Независимо дали имат дъщери или синове. Нима раждаме децата си, за да бъдем номер 1 в техния живот? Нима те биха могли да са щастливи, ако вместо да създадат нов дом и свое семейство, продължават да са зависими от нас? 


Препоръчваме ви още:

Синът на моя син

Майките знаят

26 неща, които свекървата мисли, но не казва

 

 

 

1 част

А, аз вече съм тук! Ха! Не очаквахте ли? Господи на какво приличам! Малък, подобен на клетка и в пълен мрак. Интересно, а какво правя всъщност? Мисля! Странно. Само преди седмица не можех. Майчице, освен това и чувам! Какъв приятен глас! Я, я повтори какво каза? Къде тръгна? На моминско парти? Какъв неприятен израз. Вече не ми харесва. Защо не си стои вкъщи? Ей, ти там горе, ти вече си моят дом! Защо постоянно се движиш? Вчера до загуба на пулс скача на въже, едва не паднах. Ако не беше тази глупава връвчица, стърчаща от мен, отдавна да съм си сменил местожителството.

Според мен тя не е наясно, че аз живея тук. Затова подскача като кенгуру. Ой! Какво думка така? Колко е силно! И в мен! Такъв звук има и в моя дом, но не е толкова силен. Как приятно бие без да спира, навярно е нещо необходимо.

Въобще забелязвам какви странни промени се случват с тялото ми. Появиха се някакви израстъци, според мен това са ръце и крака. Не знам откъде, не знам как се наричат, но ме интересува защо са ми. Изобщо, появиха се толкова ненужни неща, по-точно органи. Мотаят се из мен. Дано по-скоро всеки си застане на мястото. Аз и без тях прекрасно си плувам. И се чувствам чудесно.

Моят дом отиде на моминско парти. Напразно ругах толкова този израз. Имаше толкова вкуснотии там: соленичко, сладичко, киселичко, особено ми хареса горещичкото. Наистина отначало не ми беше вкусно, но после страшно ми се прииска да запея и дори когато домът ми се разтресе от танците аз също се опитах да потанцувам и забелязах, че имам потресаващо чувство за ритъм.
Дойде ми на гости някакъв нагъл сперматозоид. Нахално се втурна в стаята ми, но като ме видя страшно се ядоса и побягна. Навярно се уплаши. Все пак вече съм голям.

На сутринта ме боля главата. Не стига че и без това е с огромни размери, в сравнение с тялото, че и боли. Всъщност моят дом почувства същото. На всичко отгоре и някакъв чичко през цялото време мърмори. Стоп. Познавам го по гласа. Някога бях неговият безмозъчен сперматозоид. Роден глас!

Край. Стига. Искам да ям! Искам да ям! Да, ям искам! Не, няма да ям картофи и месо няма да ям. Искам краставички, и мляко, и сладолед. Той много ми хареса след моминското парти.

Сега моят дом се приготвя за разходка, заедно с моя… как да го нарека, може би чичко. Правилно, имам нужда от чист въздух. Хвърли цигарата! Прилошава ми. Така е. На всичко отгоре е решила да ме трови. Дишай чист въздух, ще ти стане по-добре. Значи мога да контролирам усещанията на моя дом? Ясно. Ох, какво мирише така? Какъв е този парфюм? Не вдишвай този парфюм. Какво, лошо ли ти е? Дишай чист въздух.
Жал ми е за моя дом. Много силно реагира на шегите ми. Няма никакво чувство за хумор. Добре, няма повече. Засега.

Изобщо аз обичам дома си. Той е топъл, уютен, макар и капризен понякога. Добре де, мисля, че все някак ще се разберем.
Интересно защо не знае за мен досега? Ще трябва спешно да взема мерки и да се разсекретя. Може би тогава ще се поуспокои. Тя се кани да спи. Обичам да спя. Само искам мляко преди сън. Ако обичаш! Така. Сега да спим.

За бременността и раждането

14fb90d3d777dfef0d30bcbfa812c2e5 XL

2 част

Привет. Отдавна не сме се чували. Навярно ви интересува как върви? Прекрасно, разбира се. Вярно, вълнуват ме новите неща, които се появяват по мен и вътре в мен. В устата ми например има нещо, което не мога да разбера. Някакво червейче, което мърда, когато почна да мисля. Понякога ми се струва, че в главата ми също се случва нещо. Навярно поумнявам. На лицето ми се появиха две балончета и две дупки. Започнах да чувам по-добре. Но най-важното е, че вече мога да се определя. Ще бъда момче. Просто започна да ми се появява нещо, което момиченцата го нямат, а глупавият ми дом иска момиченце. Че какво хубаво има в тях? Аз, разбира се, не знам как изглеждат тези момичета, но съм сигурен, че са нещо ужасно.
Домът ми беше в някаква болница. Там нечии нахални ръце неприлично ме опипваха. Даже се възмутих малко и накарах домът ми да отиде да пишка. В собствената ти стая не те оставят на спокойствие. Ръцете ме нарекоха ембрион. Той е ембрион. Думата е някак неприлична. Което е най-интересно обаче, тези ръце разбраха, че живея вътре и казаха на дома ми, че е „бременна“. Мислите ли, че не знаеше? Какво, да не би напразно да се старах две седмици да предизвиквам гадене, виене на свят, да искам нещо по-вкусничко за ядене? Разбира се, че напразно!

Вече съм с огромни размери. Както казаха ръцете - с размер на ябълково зрънце. Сигурно е огромно, щом прилича на мен. Кой знае защо моят дом се развълнува, докато се прибираше вкъщи и мислеше как да каже на баща ми, че ще става майка. Колко нови думи - мама, тате. Знаете ли, на мен ми е много по-приятно да наричам дома си мама. Много хубаво име за добре обзаведен дом. Всъщност кой е тате?

Тате се оказа същият този чичко, чийто сперматозоид бях като малък. Когато мама му каза, че живея в нея, едва не паднах от смях. Толкова вълнения и сълзи. Тате се приближи до корема на мама, почука и каза: „Ти наистина ли си тук?“ Тук съм, разбира се. Къде да мога се дяна като съм на каишка.

Научихме много един за друг за двата месеца от живота ми. Понякога мама разговаря с мен и мисли за мен постоянно. Мисля, че тя е влюбена в мен. Как да не се влюбиш в такова красиво и голямо момче. Всъщност все ми е едно, че иска момиче. Правилно, тате, аз съм момче. Това е положението. Често спим, разхождаме се, четем някаква книга за любовта. Накратко хубаво ми е с теб, дом. Ох, извинявай! Хубаво ми е с теб, мамо.

3 част

Защо раста през цялото време? Накъде още? Всеки път когато се събудя откривам нещо ново, в главата ми изплуват някакви неразбираеми думи. Расте и това, с което може да се гордее всяко момченце. Появиха ми се щори над очите, ту се отварят, ту се затварят. Малкият червей в устата ми понякога се опира в някаква преграда отгоре. Питам се за какво ми е нужна, мисля че и мама не знае. Добре, това не е толкова важно.

Мама плаче непрекъснато. Дразнят я тате, животът и някаква баба. Интересно, как ли изглеждат, щом постоянно я дразнят. По принцип аз съм съгласен с нея. Наистина ми омръзнаха със съветите си – ако аз не искам мляко с мед (бр-р-р, не обичам каймак), естествено, че и мама не го иска; ако аз не искам да се разхождам, ям и спя, защо мама да е длъжна да прави това? Освен това те непрекъснато се притесняват за здравето ни. Какво толкова лошо може да се случи с нас, особено с мен?!

Когато е в настроение, мама слуша музика. Много ми харесва. Понякога танцувам, благодарение на това, че вече имам с какво да мърдам. Мама имаше някакви проблеми. Говори с лекаря си. Съжалявам, че присъствието ми й създава неудобства.

Страшно ми е интересно какво се случва в света на мама, там на повърхността. Навярно и тя е привързана с подобна връвчица като мен, при пълна тъмнина и сигурно живее в корема на някого. Но защо тогава има с кого да разговаря, а аз нямам? Не е честно. Мама казва, че когато се родя ще бъда дебел и красив като тате. Значи когато с се родя, ще попадна в нейния свят. Интересно, кога ще се случи това? Кой знае защо ми се струва, че няма да е скоро.
Говорихме с мамините приятелки. Тези противни лелки я убеждават, че ще бъда капризен, ревлив и ще създавам проблеми. Откъде знаят какъв ще бъда? Само да се родя и ще им покажа къде зимуват раците. Освен това с мама боледувахме. Нападнаха ме някакви лоши бактерии, но успях да се отърва. Мама вероятно имаше същото, защото кашляше и кихаше само три дни, макар че лекарят й каза, че ще са значително повече. Пихме вкусни сладки сиропчета и гълтахме противни таблетки.
Най-сетне разбрах! Ако с мама заедно се противопоставяме на болестите, ако и двамата искаме да ядем едно и също, няма да й е толкова трудно да ме носи. Все повече ми се иска да видя света, в който живее тя. Чувствам, че не ми остава да чакам много дълго.

Привилегията да бъдем родители

0562a0d86b78c2118c302ee89573cf3e XL

4 част

Току-що се събудихме с мама. Всичко правим заедно – спим, ядем, боледуваме, смеем се, плачем. Харесва ми да се събуждам всяка сутрин и да чувам маминия глас: „Добро утро, бебчо!“ На мен го казва. Знам го и се опитвам да й кажа нещо хубаво. От толкова опити вече имам нови образувания около устата и почти укрепнал език.

Маминият лекар казва, че скелетът ми е почти формиран и вече приличам на човек. Интересно, на какво приличах преди това? На хлебарка? И нямам скелет, имам кости, с които ставам по-силен. Смятам, че този лекар е много нетактично същество. Непрекъснато се опитва да нахлуе в моите владения, опипва ме така, че ми се налага да се отдръпвам. Терзаят ме съмнения, че има нещо против моето местожителство, но мама кой знае защо му се доверява и постоянно се съветва с него какво да яде, колко да спи. По-добре да беше попитала мен.

Например тя яде извара, аз не мога да я понасям. Но умният лекар й каза, че това е полезно. Аз смятам, че полезно не значи вкусно! Но никой не ме пита и се налага да се задоволявам с това, което има. Вече мога да се цупя, когато съм ядосан или просто така. Дори започнаха да ми харесват всички тези промени, които се случват с мен, свикнах. В началото беше страшно. Краката ми станаха по-дълги от ръцете, а тялото ми се покри с някакви косми. Защо - все още не е ясно. И маминият лекар нищо не казва за това. Макар че нямаше да е зле да обясни. Аз всичко разбирам.
Научих се да се избутвам към покрива на дома си, особено сутрин, когато се събуждаме. При всеки мой удар мама изпада във възторг и дърпа тате към себе си, за да почукам и на него. Така си почукваме всеки ден, когато съм в добро настроение. Вярно, много се изморявам когато се движа повече, но с всеки ден ставам все по-силен.

Моите родители все още спорят какво съм – момче или момиче. Лекарят каза, че съм голям и могат да направят някакво УЗИ, за да разкрият тайната. На мен обаче кой знае защо не ми се иска да се разкривам и когато правиха изследването си обърнах дупето към нахалния лекар. Той каза, че когато се родя ще бъда партизанин. Няма да бъда партизанин, ще бъда изненада. За мама. Тя иска момиченце. А аз вече съм ясно изразено момченце.
Тайно от тате, мама ми измисля женски имена. А когато ходи по магазините, тайно от баба купува разни момичешки неща. Понякога ми се струва, че много ще се разстрои, когато разбере, че аз, както казва тате, съм мъж. Но на тате тя казва, че й е все едно какво ще роди. Как така все едно? А ако се роди слонче или кученце? Мисля, че не й е все едно, но ще ме обича каквото и да се родя.

Преди няколко дни дори аз се съмнявах какво съм – слонче, куче или какво. Но след думите на лекаря, вече уверено се реших, че от ембрион постепенно се превръщам в човек. Това ме радва. Аз съм голям и умен човек. И мама прекрасно знае това.

5 част

Помогнете! По-мог-не-те! Ту не се живее! Омръзна ми да тропам по покрива. Мамо, скъпа, доживях! Нещо лютичко й се прияло! А за мен помисли ли! Ох, колко е горещо, щипе направо! Боли, боли, сякаш някой е запалил огън в гърдите ми! Защо изяде това? Един тон лют червен пипер и го гарнира с горчица. Дайте ми вода! Пийни моля те студена водичка! Ох, олекна ми! Мила мамо, ако поне малко ме уважаваш и не искаш да изскоча от къщи по-рано, не яж каквото ти падне. Аз усещам всичко!
Изобщо с мама напоследък сме в лошо настроение. Всички ни обиждат, никой не ни обича. Поне така ни се струва. Мама постоянно плаче и аз искам, но засега не ми се получава, защото още не знам как се прави. Макар че има много неща, за които да си порева. Моята сбръчкана прозрачна кожа се покри с косми. Понякога, когато нещо ме изплаши, прилича на гъша кожа. Естествено, притеснявам се дали нямам нещо гъше в кръвта си, дали това са нормални процеси. Въобще маминото лошо настроение ме навежда на най-странни мисли. Тя мисли че е огромна, че кожата й изглежда зле, че косата й е мазна. Мамо, не се притеснявай и аз съм голям, сбръчкан и космат.

Ох, какво тресна така? А, вратата хлопнаха! По тихо там! Странни въпроси задаваш, мамо, защо подскачам така – ами защото се изплаших.

Неотдавна чух как лае кучето Дуся. Страшно е! Опитах да повторя. Едва не се удавих. Интересно как ли изглежда? Когато я милва, мама казва: „Как мека козина имаш.“ Значи Дуся е космата. Това е. Край. Значи аз приличам на Дуся.

Понякога ми става скучно и започвам да се заигравам с връвчицата, която стърчи от мен. Харесва ми как мама охка в такива моменти. Усещам как докосва покрива ми и ме нарича немирница. Според мен това е някаква женска дума. Мама все още се надява, че ще бъда момиче. По-рано трябваше да помислиш, сега вече е късно.
С мама правим заедно гимнастика. По-точно гимнастика прави мама. Аз само се люшкам наляво и надясно, защото тя твърде активно се движи. Но на мен ми харесва. Освен това ми харесва когато слуша музика и размишлява за живота на мъжете и жените, за себе си и за тате. Мама казва, че любимият й певец е по-красив от тате. Веднъж тате така го нареди, че дори аз се изчервих.

Ръцете и краката ми вече пораснаха. Мога да движа пръстите си, да мигам, да мърдам устните си и ушите. Но най-любимо занимание ми е да си смуча палеца. Особено много ми харесва да го правя, когато лягаме да спим. Преди това мама маже покрива ми с нещо, аз усещам докосването й, успокоявам се и също се готвя за сън. Въобще, забелязвам, че с всеки изминал ден ставам все по-активен. Играя, докато не се уморя, разхождам се из малката околност на своя дом. Започнах да се замислям, че ако продължавам да раста с тези темпове, след време ще ми стане тясно.

Практически наръчник за боравене с бременни жени

1ddeaeb1eca66be48e4bee424a1e7a40 XL

6 част

Маминият лекар каза, че вече приличам на човек. Значи приличам на мама. Странно е все пак. Сигурен съм, че Дуся е куче и преди 4 седмици приличах на нея. Защо сега приличам на мама? Не, разбира се, не мисля, че това е лошо, но такива промени! Освен това разбрах, че живея в корема на мама. Не мога да си представя, че някой може да живее в моя корем. Вярно е, че понякога странно къркори. Може би и там има някой… Всякакви мисли ми минават през главата. Например защо винаги се претегля? Защо нейните размери са по-големи от моето тяло? А за тялото не ми се говори. Появи ми се такова!!! И някакви две топчета в торбичка между краката. Не мога да разбера защо! Може би това е още едно доказателство за моята принадлежност към тате.
Наглият мамин лекар все пак обясни от какъв пол съм. Аз съм тромав ембрион и не успях да се обърна навреме с дупето нагоре. И ме разкриха. Толкова се ядосах, че няма да бъда изненада, толкова се изплаших, че мама вече няма да ме обича, че започнах да ритам каквото ми падне. Едва когато мама започна да охка и тате да глади корема й разбрах, че съм й причинил болка. Когато се успокоих разбрах, че мама се радва, че съм момченце. В крайна сметка на нея й беше все едно какво съм. Важното е, че съм нейното дете.
Като отдавнашен неин вътрешен жител знам какво мисли. Знам например, че когато свекърва й ни идва на гости, веднага започва да се разпорежда. Знам още, че тате се страхува да спи с мама, защото може да почувствам нещо. Мама се ядосва и го уверява, че няма да почувствам нищо. Разбира се, че няма да почувствам. Аз съм деликатен ембрион. Мога да се обърна с гръб за известно време. Какво толкова, не мога да разбера.

Харесва ми когато мама разговаря с мен. А когато не разговаря, тихо я бутам в ребрата. Винаги работи. Баба казва, че съм твърде активен и мама ще пати с мен. Кой знае защо не я обичам много тая баба. Какво съветва мама през цялото време?. Да не би да й пречим да живее? И защо казва на мама, че не трябва да шие? Как така мога да се омотая в пъпната връв? Да пробва да поживее тук.

Между другото лекарят каза, че вече дишам. Аз, естествено, в това време още не дишах и започнах да пробвам, за да разбера какво е това. Пробвах веднъж, два пъти, а после се задавих. Започнах да кашлям, после да хълцам. Трябва да ви кажа, че чувството е много неприятно. Когато хълцам на мама й е смешно. Аз правя това постоянно, когато измръзна, когато се движа много, когато се нагълтам с водичка, когато пишкам. Да, вече мога и да пишкам. При това нещото между краката ми много странно стърчи.

Разказвах ли ви, че обичам да спя. Почти непрекъснато спя. Когато не спя, играя. Например отблъсквам се с крака от пода или излитам към тавана. Яко, нали?

Сега съвсем отчетливо чувам какво става в маминия свят. Вече познавам мама, тате и Дуся, по гласа. Вчера ни идваха на гости някакви роднини. Така силно потупваха маминия корем, че се притиснах към гърба й и не мръднах, докато не легнаха да спят. Преди да заспим погъделичках мама по покривчето, а тя ми каза: „И аз те обичам, мъниче.“ Колко е хубаво да знаеш, че те обичат и очакват.

Става ми малко тесничко в моя дом. Много бързо раста. Все по-често мисля за това как ще попадна в маминия свят. Разбира се, знам че ще се родя, но как ще стане това и най-вече - къде?

7 част

Купиха ми количка! Както разбирам, ще живея в нея, когато се родя. Надявам се да не е толкова тъмно и тясно като в корема на мама.

Интересно, как изглежда мама? Тате понякога я нарича глобус или балонче. Познатите казват, че много се е закръглила. Навярно мама е като Земята. Чух тате да казва, че Земята е кръгла и необятна. Излиза, че мама е кръгла и необятна. А ако всичко се случва заради това, че аз раста, представям си какви са моите размери!

Много съм нещастен. Разбрах, че имам сестра! По-точно някаква братовчедка. Не идва често у нас, но когато дойде изяжда всички шоколадови бонбони, разхвърля всичките ми играчки и скъса някакви кукички на количката ми. От яд подскочих и започнах да хълцам. Значи аз още не съм се родил, а всички мои хубави неща – бонбони, играчки, колички вече са нападнати от роднините. Непоносимо! Ако се бях родил, щях да й дам да разбере на тази братовчедка. Аз обичам шоколадови бонбони и мама обича. Само да се родя и ще си пазя сам бонбоните и играчките.
Преди два дни се случи нещо невероятно – видях светлина, наистина червена и мътна, но все пак това ме изплаши. При това светлината беше през покрива. Първоначално си помислих, че той се е пробил някъде. Оказа се, че не. Просто е изтънял и макар нищо да не се вижда през него, всичко се чува прекрасно. И когато чух, че въпросната братовчедка ми яде бонбоните ми се прииска да изляза и да я погледна в безсрамните гладни очи.

Всъщност започнах да виждам, защото ми се отвориха очите. И тези неща, които са отгоре, сега периодично се затварят и отварят.

Има моменти, когато ми се струва, че в устата си трябва да имам още нещо. Не знам какво точно, затова смуча палеца си, когато си искам. Най ми харесва да правя това преди сън, когато нещото, което имаме и аз, и мама, не тупка толкова силно. Забелязах, че когато нещо ме изплаши, тупка по-бързо. Мама го нарича мотор. Нашият мотор е ужасно бърз. Оказва се, че от това как работи зависи животът ни.

Неотдавна на мама й взеха кръв за изследване. Болеше, сякаш взеха кръв от мен. Изобщо тези лекари според мен източиха от мама поне литър-два кръв, защото ми се зави свят. Кръвопийци. А мама, колкото и да е странно, се чувстваше добре. Въобще не им се скара. После лекарите казаха, че на организма ни не му достига желязо и трябва да го приемаме три пъти дневно. Не съм чувал желязото да се яде, как ще го дъвче мама не мога да си представя.

Освен това лекарят й каза, че вече започват да ми се образуват мазнини. Дълго се разглеждах, но не видях мазнини. Стана ми тъжно. Ако отсега се появяват, какво ще стане с мен след един-два месеца. Веднага трябва да започна да правя гимнастика, че в последно време когато мама скача, аз се притискам към пода и тя веднага тича към тоалетната. Естествено, вече не й е до гимнастика. Край, стига съм мързелувал! Лекарят каза, че скоро ще видя бял свят. Колко да е бял, щом тук е червен и тъмен. Все пак трябва да се появя пред мама в най-добра светлина, за да ме обикне веднага.

Скоро е Нова година. Мама казва, че това е любимият й празник. Още не знам какво е празник, но подозирам, че ще има много вкусна храна. Ще си отядем. И аз искам да е Нова година. Ще бъде весело. Мама иска да подари на тате някакъв комплект за бръснене, за да си маха космите. Явно семейството ни е космато. Интересно какво ще ми подари мама? И на мен едни такива прибори няма да са ми излишни. Повече се харесвах когато бях гладък. Но най-вече искам да не допускат братовчедката до моите неща. Моля те, Дядо Коледа, направи тате гладък, мама пълна с желязо, а братовчедка ми – враг на шоколада.

Житейските правила на дребосъка

964a78b2d96f3061f52701ec46354cb6 XL

8 част

Новогодишните празници са нещо хубаво. Жалко че още не съм роден и не мога да видя фойерверките, но от мамините впечатления разбрах, че са много красиви. Имахме гости. Донесоха подаръци и правиха комплименти на мама колко й отива бременността. Мама без да иска преяде и цяла вечер охка. После изяде нещо странно и започна да пее песни. Аз също. Оказа се, че тази храна се нарича шампанско. Защо тогава лекарят не ни го препоръча? Аз дори започнах да пляскам с ръце, разперих ръце и крака, но мама се разохка. Добре, няма повече. Но много ми се искаше.
Тесничко е в мама. Не можеш да се обърнеш, да се опънеш. Не можеш да потичаш като по-рано, да поиграеш. Не е честно. Седиш сгънат на две и не знаеш какво да правиш. Спешно трябва да помисля за смяна на местожителството. Да не ми се обиди мама, но коремът й все по-малко ме устройва. Или той намалява или аз раста с небивала скорост. Докато мръдна и мама започва да охка, боли я видите ли. А на мен лесно ли ми е? Да взема вече да се родя ли, що ли?

Че какво? Мога да дишам, да суча, ако ми попадне нещо. Така съм си осмукал палеца, че изглежда по-широк от другите пръсти. Дори тази противна течност около мен започнах да гълтам. Не искам, а гълтам. После половин ден хълцам. Маминият лекар нарича това рефлекс. Той е рефлекс. Не ми е вкусно, затова хълцам. Изобщо, чудя се, кой е избрал този лекар да наблюдава мама. И откъде знае всичко? Че очите ми се покриват с малки косъмчета по ръбчето, че тестисите ми се спускат надолу. Еми, спускат се, какво има да се коментира, това е моят личен живот.

Неотдавна мама реши да ме замрази. По-точно тя сама измръзна толкова, че и на мен ми стана хладно и настръхнах. Вече знам, че няма да се превърна в гъска, но за какво й беше да излиза до магазина, когато навън е -10, има сняг и силен вятър? Сам чух по радиото. Неслучайно тате казва, че бременните имат особености, но мамините са много странни. После тате направи на мама горещ чай с лимон и й приготви топла вана. Така я втресе, че й тракаха зъбите, а на мен венците.

Неотдавна тя стана през нощта, събуди ме и дълго стоя край прозореца и плака. Така разбрах, че се страхува от раждането. Освен това се страхува, че може да се родя с някакво увреждане. Мамичко, аз съм здрав, не съм болен, даже космите ми изчезват. Вярно, някои израстват отново, но повечето падат. Ако поседя още малко тук коленете ми ще се сраснат с ушите от теснотия. Но ти и такъв ще ме обичаш, нали? Навярно все пак я успокоих някак, защото веднага си легна да спи. И тогава се случи нещо. Стори ми се, че съм огромен и кръгъл като балон, а на лицето ми расте дълга брада. После пак станах малък и тичах под дъжда. После се събудих. Оказа се, че това е било сън и аз съм се напишкал. Мама също сънува. Такива сънища, че страшно ми става. Основно за мен.
Сутринта се събудихме от ярка светлина. Слънцето ни огря с лъчите си. Толкова силно, че чак замижах. Мама казва, че това са слънчеви бани. Какви бани, ако няма вода и пяна. Аз обичам пяната, толкова приятно гъделичка мама, че аз винаги започвам да хихикам. По принцип аз се страхувам от гъдела. По-точно мама се страхува, а за се страхувам от солидарност. Особено, когато тате започне да я гъделичка. Мама казва, че е голям мъж, а се държи като дете. Значи като мен.

Все повече ме вълнува въпросът кога ще се родя. Мама сериозно се подготвя за това, само за мен говори. Тате казва, че мозъкът й е изтекъл в корема. Но аз не съм виждал да тече мозък насам. Глупости говори. Ех, тате, можеше ли да предположиш, че от твоя сперматозоид ще се получи такова слънце като мен? Като се родя ще видим дали ще ме познаеш.
Все пак странно нещо е животът. Отначало живеех у тате, сега у мама. Къде ще ме отведе съдбата не е известно. По принцип ми е все едно, само да е топло, сито и сухо.

9 част

Край, не мога повече. Спешно трябва да изляза. Не стига че не мога да мръдна нищо друго освен пръстите и ушите си, на всичко отгоре вися с главата надолу. Защо ми трябваше да се въртя! Бил съм в настроение видите ли, приискало ми се да се развъртя. Обърнах се с главата надолу, а сега не мога да се върна обратно. Притиснат съм.

Нищо не е както трябва. Всичко е лошо. А аз, нещастникът, се оплаквах от предишния си живот. Преди ме наричаха ембрион, сега съм слон. Голям. Бутам се често. А какво да правя? На кого тук му е леко? Аз, скъпа мамо, не съм тук по своя воля. Както каза лекарят: „Когато природата реши, тогава ще се появи.“ Коя е тази Природа не искам и да знам, но за това, че ме държи в такова положение, ми се иска да я сръчкам в ребрата. Знам как боли. Мама е казвала. Скучно ми е да седя тук без работа. Затова когато мама започне да прави гимнастика или дихателни упражнения, повтарям след нея. Само когато започне силно и често да диша, започва да ми се вие свят. Сигурно заради водата, която влиза в устата ми.

Неотдавна покривът на мама се срути, както казва тате. Почувства прилив на енергия, макар че не разбрах какво точно се случва. Приискало й се да изчисти и подреди дома ни. Какво толкова? Тате започна да й се кара, къде лази с тоя корем, иска да увреди детето ли (за мен става дума) и други подобни по повод колко й е умът. Мама първо се разплака, каза че не е болна, а само бременна. Тате й каза че с това слонче в корема трябва да бъде по-спокойна. Тук аз започнах да се бунтувам. Вярно, не мога да се разбеснея както по-рано, място няма, но мама каза: „Не го наричай слонче, обижда се.“

Излязохме с мама на разходка. Навън – пролет. Хареса ми, защото предишния път, когато излезе на разходка, замръзнах, а през пролетта не замръзвам. Разхождахме се из парка, слушахме птиците. Мама каза, че когато се родя, заедно ще идваме тук.

Забелязвам, че започнах да дебелея. Сигурно защото мястото е малко. Даже гимнастика не мога да правя, затова ще се родя дебел, понеже почти не се движа, плешив, защото космите ми опадаха, с мигащи очи, защото мигат все по-често. Изобщо пълен с дефекти.
Оказа се по-страшно, отколкото си мислех. Като се събудих една сутрин, случайно забелязах, че ми растат косми на главата. Ужасно дълги! Майчице! Може би все пак съм куче? Макар че кучето ни има опашка, а аз нямам… тогава сигурно се превръщам от човек в слон. Благодаря ти, тате, позна!

Край, обявявам стачка. Ако не искат да ме раждат, ще си вися спокойно тук и няма да обръщам внимание на никого. Макар че няма да издържа дълго. Краката ми отичат, поне палеца да можех да смуча. Не, няма да издържа. Това е, искам навън, искам нов дом със всички удобства! Да има къде да пляскам, да си протегна ръцете и краката, да се изпъна в цял ръст! Омръзна ми да седя сгънат! Това вече не е дом, а някаква клетка! Свобода за папагалите! Искам навън! Помогнете на бедния ембрион-слон-човек! Не мога повече! Раждайте ме най-сетне!

Защо никой не ме предупреди?

7a661f4578d6880820a03cd87a994a3c XL

10 част

Ембрионът се ражда. Не искам. Няма да изпълзя! Къде? Тук? Няма да изпълзя! Вече се опитах! Не мога да се промъкна. Защо дишаш така? Решила си с вятър да ме избуташ? Няма да стане! Размислих, няма да си сменям местожителството. Какво като мястото е малко? Вратата е още по-малка. Няма да изпълзя! Ще боли! Това е издевателство! Лишихте ме от вода, от храна и искате да ме изгоните! Защо, мамо! Ти толкова време ме носи в себе си.

Не се напъвай! Не се напъвай казах! Кой ти ги дава тези съвети? А? Пак тези лекари! Откъде се вземат непрекъснато? Не дишай! Не дишай! Течението ме тласка към отвора! Ще се заклещя! Какво става тук! Няма живот! Защо съм притиснат от всички страни? Искат да ме измъкнат. Какво да правя? Трябва да се спасявам. Заради ребрата не мога да се промъкна, ръцете ми са притиснати. Какво да правя? Полиция! Гонят ме от къщи!
Що за късмет? Такъв огромен не мога да мина оттук! Разбира се, искаше ми се да се родя по-бързо. Но ако знаех как ще бъде, щях да си седя вътре, без да протестирам и спокойно да се наслаждавам на дома си. А сега, ето го чувството когато ти се сбъднат мечтите!

Внимателно, не си почивай, не си почивай, изходът е все по-близо. И какво ще правя там? Никого не познавам. Познавам само мама и то отвътре. Е, и тате, по гласа, и кучето, когато започне да лае. Интересно, сега ако изляза и какво? А ако падна? Макар че там има лекари… Не. Страх ме е от тях. След това, което им мислех, няма да тръгнат да ме ловят.
Това е. Не трябва да се страхувам. Мъж съм в края на краищата. Щом трябва да се измъкна, значи трябва. Още повече, че и мама се моли най-сетне да свърши всичко това. Мисля, че там не е лошо. Само да не се заклещя. Ох, майчице! Колко е тясно! Заклещвам се! Задъхвам се! И за какво пропълзях дотук! Обещавам, ако изляза, ще мина на диета! Няма да ритам, няма да се въртя! Ще бъда най-послушният ембрион на света. Само да изляза! Дишай, мамо! Дишай! Избутай ме, помагай!

Оп, не мога да дишам! А-а-а-а-а-а-а! А-а-а-а-а-а! Защо ме държите с краката надолу! А-а-а-а-! А по дупето защо? За да плача? Аз и без това рева! А-а-а…

Стоп. Как така: „Майче, имате чудесно момиченце?“ Какво момиченце? Къде е това момиченце? Кой, аз ли? Момиченце? Не. Сбъркали сте. Това не съм аз. Аз съм момченце! Аз още като сперматозоид бях момченце! И сега изведнъж… Погледнете по-внимателно! Какво момиченце съм аз… Не! Момиченце?

Край. Животът ми рухна. Аз не съм момче. И какво съм тогава? Вие дори име ми избрахте! А какво стана с ултразвука? Излъгал е? И заради тази грешка бъдещето ми отиде в канала?

Я си махнете ръцете от мен! Оставете връвта ми на мира! Аз се храня от нея! Къде ме носите? Каква е тази мокра гадост? Какъв съм чистичък? И мръсничък можех да живея! Какво ме щипете! Нормален съм! По-точно – нормална!

А-а-а-а-а-а! Мамо! Къде си, мамо! Къде е милият ми чуден дом? Вие ли сте лекарите? Знаех си, че сте такива. Ръцете ви са студени. Приличате на облаци! По-внимателно ме носете! О, какви сте огромни! А мен ме наричаха слон. Поне сега мога да се опъна. Интересно, как ще ме нарекат след като не съм момче? Къде ме сложиха? Нещо голямо, топло, меко. Мирише на мама.
Мамо? Ти ли си? А-а-а-а-а-! Колко се радвам да те видя! По-точно не да те видя, а да те почувствам. И отвън си толкова хубава, като отвътре. И гласът ти се същият, само е по-силен. О, какво е това? Ръка. С нея ли ме глади по покрива? Толкова нежна.

Мамо. Мамо. Какво? Грозна ли съм? Сбръчкана? Като старец? Рижа? Космата? На нищо не приличам? Значи не съм твоя-а-а-а-а! Значи съм урод а-а-а-а-а! И не ме обичаш а-а-а-а-а! Даже като момиченце а-а-а-а-а!

Обичаш ме? Много? Кого? Слънцето? Твоето щастие? Твоето мъниче? Ти също си моето мъниче! Аз също много те обичам! Мамо! Радвам се, че те имам. Добре, че се родих. По принцип тук също не е лошо.
О, какво е това? Мирише вкусно. Не знам защо, но ми се иска веднага да го пъхна в устата си. По дяволите, не мога да го хвана. Ами помогнете ми!!! Оп, хванах го. И сега? Какво да правя? Може да го суча като палеца ми. Добре ще го суча и какво? О, какво е това? Нещо се излива! Вкусно е! Не е като да гълташ околоплодна течност. Само ми е трудно да суча. Нищо, ще свикна.

11 част

Последна среща

Готино е тук, весело. Всички тичат около мен, закачат ме. Отначало ги познавах по гласовете, ядосвах се, че не виждам хора, а някакви сиви облаци, но сега всичко е нормално. Мама е красива. Рижа е наистина, но няма проблем. Затова пък е родна. И млякото й е вкусно. Храненето е супер! Обичам да хапвам. Мама казва, че така по-бързо ще порасна. Аз искам да порасна, защото всички около мен са огромни. Макар че да си малък също е супер. Лежа, мърдам ръцете и краката, като искам нещо - започвам да рева. А те ме обикалят и не знаят какво искам. На ръце искам просто. Вземете ме, прегърнете ме, гушнете ме. И ми дайте да хапна.

Наскоро ме боля коремът. Майчице мила! Мислех, че ще умра. Наду се, стана твърд и кръгъл. Просто братовчедка ми реши да ме нахрани със сладолед. Наистина тя го ядеше странно. Напъха го в устата си и половината сладолед го няма. Трябва да го сучеш, глупачке! Така е по-вкусно! На мен също ми хареса, но такива болки не мога да изтърпя дори заради сладоледа. Когато тате видя как ме храни със сладолед я плесна по дупето. Тя заплака, а на мен ми стана смешно. Тогава тя каза, че когато порасна, ще ми скъса ушите. Аз не се уплаших. Имам си татко! Той е толкова голям! Като планина! И с брада! Така весело пищи, когато се вкопча с две ръце в нея! Оказва се, че тате не може да ме храни, само мама. Взе ме на ръце и аз, естествено, веднага започнах да си търся храната. Няма я. Обидих се и така се разревах, че се напишках направо върху тате.

Много се ядосвам, когато баба ни идва на гости. Къде само не ме целува. Дори по интимните места. Цялата се изчервявам. Отблъсквам я с ръце и крака, но не става. Изобщо сложно е да се преживяват атаките на роднините. Все се опитват да те ощипят по дупето, по бузката, да ти опънат крачето или ръката. Изверги! Аз съм жива! Не се разглобявам на части. Всичко у мен е слепено.

Когато никой не ме поглежда също се ядосвам. Защо са ме създали, като не ми обръщат никакво внимание? Налага се да крещя и да рева, за да съжалят бедното малко детенце. Странно е някак. Кой знае защо не разбират, че им говоря. Съгласна съм, че говоря другояче, не както те. Опитвам се, но не се получава. Аз им казвам, че ми е весело, а те: „Агу!“ Аз им казвам, че искам да ям, те: „Агу!“ Какво „агу“? Не за това ви говоря! Защо аз ви разбирам, а вие мен не? Вярно, наскоро мама ми обясняваше, че след време и за ще говоря така.

Много обичам когато ме къпят. Водата е сила! Понякога ми напомня старите времена, когато бях глупав млад ембрион-момче. Наляга ме мъка. Но не задълго. Все пак тук има толкова интересни неща! Само да се науча да пълзя и всичко ще изследвам. Засега нищо не умея, трябва да използвам момента. Лежа и ритам с крачета. Хубаво е!

Вече познавам всички и почти всички обикнах. Напразно се страхувах, че ще се родя гъска. Аз съм същата като тях. Само съм по-малка кой знае защо. Но и това има своите преимущества. Ще видим как ще е в бъдеще. Между другото престанаха да ми се появяват всякакви ръце, пръсти, крака. Сега всеки ден се уча да правя по нещо ново. Например когато много искам да ям и вече съм смукала палеца на ръката си, мога да го заменя с палеца на крака. Също не е лошо.

Е, като че ли ви разказах всичко. Вече съм голяма. Не съм интересна като по-рано. Затова навярно няма да се срещнем повече. Макар че всичко се случва. Не обичам дългите сбогувания. Може да се разстроя. Станала съм сантиментална.

Между другото имам си име – Алина. Така че вече не съм ембрион.


Източник: stranamam


Прочетохте ли

След раждането

Автор: Анелия Икономова

Събудих се потънала в пот. Сънувах дядо. Отново. Един дълбок, красив сън ме върна много години назад. Той почина неочаквано, когато бях в 8 клас - инфаркт, който не беше достатъчно лек, за да ни го остави, но не и твърде тежък, за да го вземе без болка.

Помня, че стоях вкъщи безгрижна и не очаквах родителите ми да се върнат с такива новини. Майка плачеше безутешна, а татко кротичко ѝ говореше на ухо мили думи. Мисля, че това беше края на детството ми. На безметежното спокойствие и абсолютната липса на реално усещане за живота.

Дядо и баба били младоженци, когато дядо получил повиквателна да отиде „на фронта“, както той казваше. Много му накривяло, баба била бременна, скоро се очаквало да ражда и той много искал да е до нея. В главата му забумтели хиляди въпроси - ще се върне ли и ако се върне дали ще има ръце да си прегърне чедото, и крака да го води на панаира, дето правят всяка година в града. Ще може ли хляба сам да изкарва, ами ако не, кой ще се грижи за тях? Плакали дълго двамата, докато дошъл денят да тръгне. Прегърнал я силно, целунал я и ѝ казал: „Друже, ще ме чакаш, аз ще се върна, обещавам ти, няма да ме назначаваш за баща, докато ме няма.“ Съгласила се баба през сълзи, дала му обещание и зачакала. Месец по-късно родила мама, а дядо още бил на фронта. Ранили го в краката. Лекували го месец и го изпратили вкъщи. Бинтован и с бастун, дядо се появил на къщната врата, подпрял се на рамката и се разплакал. Баба кърмела бебето, вдигнала поглед и през сълзи казала: „Назначен си!“

В какво се превръщат мъжете

27e7bd57eb75c30b31187bc1ee6beaed XL

Бях на 19 години, студентка. Разкъсвана между това да продължа да уча специалност, която много харесвам, но за която всички твърдят, че няма никаква перспектива, и да изчакам и да кандидатствам отново. Помня съня - унасящ, спокоен, цветен. Дядо, който ми се усмихваше и ме галеше. Разказвах му, че се намирам на кръстопът, че не знам какво да правя, питах го накъде да тръгна, какво да избера. Той ме погледна и рече:

- Миче, това са чужди пътища и чужди работи, не са твои. - и започна да си подсвирква.

- Как бе дядо, как са чужди, мои са! – настоявах аз, а той ме целуна по челото и тихо прошепна:

- Назначена си! – събудих се и бях сигурна, че съм бременна. И че това е моят път.

Освен че пие вино, пише интереси истории и гледа трите си деца, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й можете да разгледате тук.

 
Препоръчваме ви още: 

Истинска история

Деветата рокля

Време назад

У дома

 

Автор: Ърма Бомбек

Едно от любимите ми занимания е да играя на „Двайсет въпроса“ с моя тийнейджър в един през нощта. Цялата работа прилича на разговор с развален компютър.

- Ти ли си, Роджър? – крещя аз от спалнята.

- А ти кой мислиш, че е?

- Колко е часът?

- А ти колко мислиш, че е? – отвръща той.

- Часовникът не удари ли един?

- Кой часовник?

- Онзи в коридора. Добре ли прекара в дискотеката?

- Каква дискотека?

- Онази, в която отиде! Имаше ли навалица?

- Кой ти каза, че е имало навалица?

- Никой не ми е казвал. – изкрещявам аз. – Питам те. И сигурно си ял пица?

- Откъде знаеш?

- Нюх. Миризмата се просмуква в порите ти. Долавям я до следващия ти душ.

- Искаш да взема душ по това време?

- Не. Казах, че като ядеш пица, миризмата се просмуква в порите ти и я долавям до следващия душ.

- Какво общо има това с навалицата в дискотеката?

- Нищо – въздъхвам аз. – Ще вечеряш ли?

- След пицата?

- Значи си ял пица. Видя ли Марша?

- Коя Марша?

- Сестра ти Марша?

- Трябваше ли да я видя?

- Искаш да кажеш, че сте били в една и съща дискотека и изобщо не сте си говорили?

- За какво да си говорим? – пита той.

- Пак ли бие часовникът?

- Кой часовник?

- Онзи в коридора. Ти ли пусна навън кучето?

- Защо?

- Стори ми се, че чух някакво драскане.

- Искаш да проверя ли?

- Би ли погледнал дали не е Марша?

- Тя защо ще драска по вратата?

- Кучето ли си пуснал? – пак питам аз.

- Така ли викаш на дъщеря си?

- Какви ги говориш? - изненадвам се аз.

- А ти какви ги говориш? – откликва веднага той.

- Закачи ли си дрехите?

- Не може ли утре?

- Знаеш ли колко пари отиват за химическо чистене, само защото не си закачаш дрехите?

- Колко?

- Недей да остроумничиш! Колко стана?

- Кое колко стана?

- Часът. Май се опитваш да го скриеш от мен, а?

- Защо да го правя?

- Защото е късно – отсичам аз.

- Кой казва, че е късно? – пита той.

- Нали чух часовника, като биеше?

- Кой часовник?

- Роджър! Колко точно е часът?

Изгубени в превода

7b58617549182f3ce70bf895c7226431 XL

Заспива. Пак ме преметна. Зададох своите „Двайсет въпроса“ и ми отговори с неговите „Двайсет въпроса“, но аз съм окончателно разсънена.

Мъжът ми се размърдва до мен.

- Ти ли викаш? – пита той.

- А ти кой мислиш? – сопвам му се аз.

- Колко е часът? – прозява се той.

- А ти колко мислиш че е? – връщам му топката аз.

- Пет пари не давам – казва той и пак заспива.

Аз го стисвам за гърлото и го разтърсвам:

- Събуди се! Имаш да зададеш още осемнайсет въпроса или отпадаш от играта!

Превод: Вихра Манова

За този текст благодарим на Кристина Йовчева. Нейната майка го изрязала и й го пратила в тийнейджърските години, а тя си го пази и до ден-днешен. Сподели го в нашата група мами нинджи, а ние веднага решихме, че непременно трябва и вие да се посмеете с нас.

20въпроса


Препоръчваме ви още:

Пубер вкъщи

"`се тая!" - отговорът на всички вселенски въпроси

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

 

Автор: Мая Цанева

Тази сутрин дилемата къде да заведа детето приключи бързо. Синът ми каза: "Заведи ме в музея." и аз се съгласих веднага.

Реших да отидем до Природонаучния музей, макар че го предупредих, че там няма динозаври, както в един частен музей, но има други интересни животни.

За последно ходих там с приятели преди години и още помня неприятното усещане за гробище, както и някаква натрапчива миризма на нафталин. Но реших да бъда оптимист и да запозная сина си с макети на животни, част от които вероятно няма шанс да види на живо.

Музеят се оказа същият. Единствената новост бяха пластмасовите фигури на животни, включително динозаври, и образователни книжки, които се продаваха и на касата, и в един от магазините на входа.

Звукови ефекти от природата? Видео ефекти от джунглата или от планината? Аквариум с живи риби или терариум примерно.... Не. Имаше остатъци от указателни табели от някакво събитие през декември и много некролози на изчезнали видове. Ако човек ги прочете всичките, би станал или веган, или би се депресирал от размисли сериозно колко убийствено действа човекът на света около себе си.

Мрачният ефект на мумифицираните зооекспонати, включително отрязани рога на разни животни, се засилваше от миризмата на нафталин, прилежно сложен в пластмасови чашки в почти всяка витрина. Реставрация от първа ръка, както баба си знае.

Неочаквано интересни се оказаха плакати от експедиции на Боян Петров и негови колеги. Синът ми е негов почитател и дълго време ги гледаше с интерес.

Изпрати ни следния диалог. Чуждестранен турист явно питаше за друга забележителност наблизо и една от касиерките или служителка на свой ред попита колежка. "Кой беше молът наблизо... А, сетих се!!" и го насочи.

Плюсът беше, че в музея беше топло, за разлика от Етнографския музей, в който влязохме, няколкостотин метра по-нататък по централната софийска улица. Синът ми се впечатли първо от двореца, а също и защото му обещах да види "древни хора". Е, не са от праисторическата ера, но поне отпреди 200-300 години.

Служителката на входа ни предупреди, че музеят не е отоплен и ни покани на демонстрация по тъкачество в последната зала на последния етаж. В двореца беше почти мразовито. Малкият се впечатли от моите нескопосани исторически разкази и бедни знания по бит, култура и обичаи, но му беше по-интересно, отколкото в зоогробището. Имаше видео инсталации, автентични записи, експозиция на бита и труда от соцвремето. Струваше си да отидем.

Стигнахме и до бабата със стана, която сладко - сладко разказваше как се тъче килим, каква е технологията и т.н. По стар народен обичай, стопли своите гости на печката духалка в кьошето, зариби ни да дойдем в образователния център, който скоро щели да откриват.

Чушки по панагюрски в навечерието на Трети март

e5a7ca3d1b9367d321544f663b586abb XL

На връщане минахме и през изложба на много красива стара и модерна керамика и се насочихме към изхода през магазина за сувенира. Мястото се оказа ТОПЛО, чисто и аз веднага отбелязах за себе си със задоволство, че в държавен, национален музей продават хранителни продукти с розово масло на българска новостартирала компания, имаше и арт бижута и шалове със шевици на известна млада дизайнерка. Междувременно едва се отървах от един барабан, за да останем в добри отношения със съседите. Току да излезем и виждам на рафта с книги, май единствена, "Стопанката на Господ" на Розмари де Мео. "Ами сега...!", както се казваше в едно популярно издание.

Прочетох тази сензационна книга преди около година. Буквално изгълтах първите 100 страници. После се заинтересувах за авторката и, разбира се, стигнах до споровете относно нейната автентичност, полярните мнения дали е плагиатствана или не, явните литературните влияния и дословни заемки на образи от световни приказни фантасти. Очевидният факт е, че книгата е спорна по отношение на посланията и фактите, и според мен мястото й не е на изхода на Етнографския музей, който се предполага, че представя гледната точка на науката за българския бит, култура и обичаи.

Реших да питам жената зад щанда как тази книга със спорна слава се е озовала на изхода на националния етнографски музей. Тя беше изненадана от въпроса ми и каза, че винаги са я продавали, купува се много, и "нали знаете българите как обичат да хейтят". Аз отговорих, че музеят представя науката за българите, а тази авторка предизвика сериозни критики именно от хората на науката. Момичето сви рамене и каза, че те са търговски обект. Аз приех отговора и й пожелах хубав ден.

И така, днешната разходка ни струваше 12 лв. за билети - по 6 лв. вход на музей, 4 лв. за фигура на прилеп, произведена в Китай, и 1 лв. за блокче черен шоколад в опаковка с момче в носия.

Всъщност цената е ниска за труда, който е вложен в тези институции на паметта и знанието, но от друга страна си струват толкова, щом е студено, мирише на нафталин и най-хубавите и образователни неща за децата са забутани в кьошето.

От друга страна си личи колко са "скъпи" усилията ни да продаваме "българското". На изхода на музея можете да си купите китайски сувенир на тройна цена или спорна интерпретация на традициите, само защото са в модерна опаковка, и се търсят.

Хем съм разочарована, хем всъщност го очаквах - държавата очевидно е мащеха за музеите си, и не й пука дали децата ще влязат втори път в тях. Следващата неделя ще дам шанс на още два музея, та дано науката там ми вдъхне надежда, че на някого му пука как детето ми ще опознае България, за да я обикне.

Снимка: Национален природонаучен музей


Препоръчваме ви още:

Понякога караулът е просто караул

Да познаваш корените си повишава самооценката

Криворазбраната почит

 

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам