В сезона на грипа и настинката

Автор: Валентина Вълчева

От две седмици съм в упорита борба с някакъв вирус, довлечен ми от Престолонаследниците от детската градина. Те вече забравиха, че са го боледували, а аз още се разпадам. Сдобила съм се с юнашка настинка. Носът ми е добил формата и цвета на кралска порода камба, кашлям като междуселски „Икарус”, обонянието ми е в безсрочна стачка. Съответно нямам никакво усещане за вкус и на практика не мога да направя разлика между шоколада и опаковката му. В гърдите ми има надсвирване с гайди вече четвърти ден. Такива дребни неудобства като главоболие, температура и подобните им дори не ги броя. Най-гадна е хремата. Особено откакто лежах посред лято в болницата със синузит.

Една седмица се правя на герой, но накрая развявам бялото знаме и правя телефонна консултация с личната, в резултат на което ми е назначено лечение: чай, витамин С и разтворими противогрипни. Ако искам нещо по-сериозно, трябва да се явя лично, но засега не мисля, че съм чак толкова зле.

Та докато си лафим с лекарката, си спомням за един подобен вирус, който преди няколко години ме направи свидетел на една от онези случки, които впоследствие човек винаги си спомня в моментите, в които е най-неудачно да се хили като ряпа.

И така, годината е… да кажем 2009-та. Бумът на т.нар. свински грип. Яд ме е на тия, дето са му измислили името, щото сега… съгласете се, че е малко неудобно да си признаеш, че си хванал СВИНСКИ грип. То може и да не е това, ама си е грип. И по телевизията само за това говорят, от Белия дом Обама цяла пресконференция е дал по темата съвсем наскоро…

Аз съм с някаква сезонна настинка, но по волята на съдбата се озовавам на опашката в една аптека по друг повод. Току-що са ми вадили зъб и ми трябва обезболяващо. Половината ми лице е изтръпнало, другата половина пулсира и в общи линии ми трябва нещо от семейството на леката дрога. Нямам рецепта, защото зъболекарката ми твърди, че не би трябвало да ме боли „чак толкова”, но мен „не чак толкова” не ме устройва и съм решена да не изляза от аптеката без поне десет аолина. Ако се налага, ще си ги отвоювам.

Лечение на кашлицата с телевизия

ede36c0c0668adb972e7a4fd9edd6ad1 XL

Пред мен има един-единствен човек, който в момента, в който се добира до гишето, подсмръква шумно и отпуска глас балкански:

- ДОБЪР ДЕН!

Аптекарката, аз, още двама зад мен и саксията с фикуса на перваза подскачаме в синхрон, който би докарал Нешка Робева до пълен екстаз. Човекът явно смята, че стъклото пред него е звукоизолиращо, и много държи да е сигурен, че ще бъде чут и разбран правилно. Дори и ако за целта се наложи да се съдере от крясъци. И за да е съвсем сигурен, изговаря всяка буква почти поотделно, та аптекарката в краен случай да прочете по устните му за какво иде реч.

- Добър ден! – кимва тя и понамества очилата си с жест, който в моя репертоар обикновено замества „Просто страхотно! Още един!” – Слушам ви.

- Ми аз сега идЕм от доктора… - започва той малко колебливо и я поглежда в очакване да чуе от нея, че точно така трябва да бъде, няма грешка.

- Мхмм?!

Жената очевидно изпитва сериозни подозрения, че сама се закопава с това „мхмм”, но въпреки това го казва.

- Ми грип имам – обявява човекът.

Нека да отгатна! Свински ще да е.

Не го казвам аз – прочитам го в очите на аптекарката. Тя обаче предпочита да запази геройско мълчание, докато ние на опашката вече тръпнем в очакване на развитието.

Онзи се попипва притеснено по джобовете за кураж, поема си дъх мощно като да се кани да отпочва „О соле мио” и с нова сила изгърмява така, че и стъклата се раздрънкват:

- Ми доктора каза да пием… а-а-а… кАжи го т`ва, бе… Тубофло.

- Моля?! – облещва се аптекарката.

От изумление не забелязва как очилата ѝ се плъзват до върха на носа и – аха! – да паднат.

Признавам си, и аз вероятно съм добила същата физиономия.

Баси! Все съм чувала, че „Тубофло” било много ефикасно за отпушване на канализационни тръби, но за отпушване на носа… Кой да се сети!

- Да. Тубофло беше – кимва настоятелно човекът, очевидно готов да заложи живота си на това.

- Ама, господине, трябва да сте в грешка някаква… - започва аптекарката отдалече.

- Тубофло – едва не тропна с крак онзи. – Докторът рече, че било същото, дето лекувАло и пилешкия грип.

- Сигурно е имал предвид „Тамифлу” – прави тя научно откритие.

- То не е ли същото?

- Не съвсем.

Хайде сега – подробности! „Тубофло”, „Тамифлу”…

Горе-долу това се чете в погледа на пациента в този момент.

Моят приятел сополът

e9ade54bcd41c186f40b423e5c4dc324 XL

Аптекарката отива до стелажа да вземе исканото и, докато търси, прави грешката да попита:

- Само това ли ще бъде?

- `Ми не – изревава пак той като ерихонска тръба, без да пропусне очевидно срастналото се с личността му „`ми”. – Искам и едно от тия… а-а-а… абе дето ги пие жената, бе…

Бас хващам, че когато аптекарката се обърна при тази реплика, в погледа ѝ имаше нещо маниакално!

- Какво пие жена Ви? – просъсква, тръсвайки на гишето опаковка „Тамифлу”.

- `Ми т`ва, бе… ЗабравИх го, ама името му прилича на флекс…

Тук вече изтървах нишката, признавам си. Сравнително богатата ми обща култура развя бял флаг пред това предизвикателство.

Да, този път можех да се закълна, че виждам как някъде от дълбините на душата на аптекарката се ражда нов психопат-убиец. Тя обаче явно притежава завиден самоконтрол, а и познания, защото почти веднага разрешава загадката с флекса.

- Да не би да е „Колдрекс”?

- А! Те това е! – след което моментално добавя. – Ама не баш. Малко по-друго.

Умирам си за тоя израз значи - „Същото, ама не баш.”

- „Фервекс”… може би? – прави нов опит тя, по всичко личи, че е на ръба да посегне към собствените си запаси от барбитурати из чекмеджетата отзад.

- А!!!

Браво! Улучи го, ако се съди по блесналия поглед на пациента.

Бацили, безотговорност, болести

grip

Честно си казвам, аз навремето и в „Стани богат” бях, до 20 000 лева стигнах, ама тази жена направо ме скри в джоба си. Аз нямаше да се сетя, а и със сигурност нямаше да издържа на напрежението на нейно място.

- Колко?

- `Ми едно шише.

- Как така шише? – през зъби пита тя. – „Фервекс” е на прах и се продава на сашета от по една доза.

- А, значи не е т`ва. Жената пие едно такова бЕло… - отстъпва той с изражение, което говори, че я подозира в опит да му пробута най-малкото някой радиоактивен пестицид.

- Когато се разтвори във вода, „Фервекс” става бяла напитка – обяснява тя.

Аз пък се изненадвам, че все още не го е замерила с нещо. Аз бих, признавам си.

- `Ми дай десет тогава! – решава мъжът след миг колебание дали да ѝ се довери, но си личи, че все още не е на сто процента сигурен.

Това беше моментът, в който започнах да се моля аптекарката да не направи великата грешка да зададе още някой уточняващ въпрос, защото тогава не знам какво щях да направя, но със сигурност щеше да е нещо подсъдно.

Слава Богу, не попита нищо! Иначе щях да се принудя да ѝ предложа пари срещу мълчание.

Плащането на сметката се осъществява удивително бързо и безпрепятствено, без повече недоразумения. Човекът тръгва към вратата и идва моят ред.

- Слушам Ви! – въздъхва аптекарката.

- Ами аз… нищо – махвам и излизам ухилена като ряпа.

Минал ми е и извадения зъб, и гадното настроение. Смехът лекувал, казват!


Препоръчваме ви още:

Добре в кожата си

7 причини да смените педиатъра

Скъпи майки...

Последно променена в Вторник, 11 Декември 2018 13:22
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам