Автор: Лени Рафаилова

Зимата си е стегнала опинците и подскача вдървено от крак на крак. Автобусът го няма, вероятно няма и да го има. Не и в тоя сняг, не и в тая виелица. Ей я планината - настръхнала и побеляла, подпира на свлечените си старчески рамене натежалата утроба на небето. Като клечки, дето държат камък. Генчовци спи. Спят къщи и курници, а петелът Маргарит отказва да пропее. На кокошките им е все едно. Свират глави в перушината и отказват да снасят каквото и да е в тоя студ. Сева, жената на Манол не извади шарените черги, а Ставри не излезе на двора, гол до кръста, за да я подкача. Той има хубава усмивка и космати гърди. Гърдите на Сева са едри, обли и твърди като зелките, дето подмята в ръце Ставри. И умът му хвърчи, хвърчи и се не връща. Чак до Змеевата дупка. Никой не помни усмивката на Манол. Може би само майка му, ама тя от година е между покойниците. На Сева й е чоглаво, щото се хваща, че закачливият смях на Ставри я гъделичка приятно, а мъжките му разрошени гърди я карат да се черви и потни капчици да избиват на челото й. Крайчетата на кърпата й трептят, ама тегне й на душата, тегне.

Манол само не спи. Бърше с длан изпотеното прозорче в малката кухня и слуша свирката на старата кафеварка. Стара, стара, ама ей я на как свири! А той, я рече да свирне, само ще наплюнчи въздуха. Свири кафеварката както и оня Ставри свири с уста. Чувал го е Манол и като го чуе, нещо вземе та го бодне под гърдата, сякаш игла забравена в дрехата е останала скрита. Боде го, щото той Манол може зъби да няма, ама очи има. Големи. И в тия големи очи шета тъмнооката Сева, шета та пушек се вдига. Гърдите й подскачат под тънката памучна риза, подскача и сърцето на Манол. Къдриците й падат по раменете, по гърба й и стигат чак до кръста. Гледа я Манол, гледа я и я иска с що душа има. Иска да я придърпа до себе си, да я прегърне, да усети топлите й гърди до своите. Дъхът й да се лепне за устните му и да му вземе живота. Гледа Манол Сева, но ни ръка протяга, ни смее да диша. Мисли си Манол, че Сева се гнуси от него. От ръцете му, сухи и издрани от дървесината, дето лющи толкова години, от устата му, останала едва с няколко зъба, след злополуката в гората, когато един цер за малко да го прати на оня свят. Що беше станало Манол добре не помнеше, къде от удара от дървото, къде щото и не искаше да помни. Оттогава той много не приказва и страни от Ставри. Едно чувство не му дава мира и денем, и нощем. Една жилава мисъл го души и колкото и да се опитва той да й извие врата, тя пак намира начин да се усуче и да продължи да го мъчи. Вижда Манол как Ставри наднична в двора им през оградата си сутрин, кога Сева излиза с шарените черги. Гледа Манол как тя отмята назад косите си, как вдига високо белите си ръце и обвива с червената си памучна кърпа едрите къдрици. Гърдите й се повдигат, повдигат се и черните вежди на Ставри. Видя ги Манол и вчера и лудост обхвана хем сърцето, хем ума му. Видя ги, ама не ги чу.

- А добро утро, съседке! Как си днес? Манол още ли спи, та пак ти ги тупаш тия черги дръгляви?- ухилен и зачервен от студа, турил едрите си ръце на кръста, изпъчил разрошени гърди, Ставри хвърля горещи погледи на Сева, от които тя мигом почервенява, досущ градински божур.

- Ех, съседе, добро ти утро! Знайш го Манол, къщна работа много не подхваща. Дай му на него дърветата само. От изгрев реже отзад с триона, майстори нещо, знам ли го, работи, туй е. Нейсе, нещастен е той, та ми е грешно на душата да го оставя без грижа. Откак стана оная работа, не е с ума си той. Седи, гледа ме, с едни, ей такива големи очи. Викам си, ей сега ще скочи, та да ме прегърне, да ми дойде и на мен драгото на душата. А той седи, седи и не става. Да не ни беше идвало туй зло до къщата, щяхме добре да си живеем. Как стана тая беля, ей туй не ми дава мира.

- Е, знайш, стават таквиз бели в гората. Кое дърво изгнило, кое изсушено от корен и ей като за дяволия ша се свлече и то баш върху твоя човек. Ама нищо му не е на Манол, ти не го жали толкоз. Гледай се повече тебе си, че младостта ти ще хвръкне както хвръкват трохите от чергата, дето я тупаш. Таквиз хубавици, мъжът трябва като гълъбици да ги пази, с бял хляб да ги храни и бистра вода в човчиците им да излива.

- Аз гълъбица, Ставри, не съм. Селско момиче съм си и такава ще си ида, кога рекъл Господ. Гълъбиците, съседе, гнезда вият, а виж ме мене! Толкова години откакто се взехме с Манолчо и няма да даде Господ едно детско гласче в тая къща да пропее. Да ми просветне пред очите, па може и на Манол да му мине лудостта, знайш ли!- гледа Сева към планината, а над нея се кълбят пухкави облаци, вятърът ги подмята и търкаля, досущ щастливо дете.

- Ама и ти, Сева, си глупава, да ме прощаваш за приказката! - скръстил ръце на гърдите си, навел встрани глава, Ставри се усмихва под гъстия си мустак. - Ами че така е, що ти е от Манол дете да чакаш! Сама рече, че го няма с главата! Сгъвай си партакешите и се мятай на автобуса. Ей го къде е града! На такива момичета като теб там им е мястото!

- Че какво в града ще диря бе, Ставри? Учила съм, ама не е като да съм се изучила. Той Манол по знае от мене и допреди белята, носеше книги вкъщи и четяхме вечер двамата и хубаво ни беше, ех!

- Абе, Сево, глупава си ти казах! Какви книги, какво учене, изучване! Няма ги тез работи! Аз за друг живот ти говоря, за живот без черги, без курници и кокошки! За живот с танци и забавление. Живот, в който, мъжете тичат по тебе, хранят те и те поят. Хубави дрехи ще носиш, както приляга на такава жена като тебе! - Ставри е вдигнал глава, а вирнатият му нос е почервенял.

- Че на кого му е притрябвала глупава жена като мене! И ти не се чуйш какви ги плещиш!

- Аааа, аз, ако можех, щях да те взема и всичко да ти дам! Ама изпревари ме Манол, взел го дяволът! А виж и хубава ми е къщата, и пари имам, и апартамент в града тристаен! Па и аз не съм лош, нали? Отказа ми ти навремето и сбърка с Манол. Но знайш ли, аз още не съм изстинал към тебе. Виждаш, все към теб ме влече, па и като се изпънеш с тия шарени черги, ум ми зайде!

- Хайде, хайде - Сева се усмихва и по-силно взема да бие чергата - Не съм жена за тебе аз, казах ти го, пак ще ти го река! Говориш ми хубаво ти, още от онуй време, ама сърце си не даваш така, както Манол. По очите ти ги виждам тез работи, не си честен човек ти, Ставри!

- Не се даваш лесно ти, затуй и така те искам аз! Ама ще ме молиш ти скоро, помни какво съм ти рекъл! Добре си помисли и хвърляй тия черги, Манол с тях да се трепе - Ставри плю на земята, затегна дебелия си колан и впи в Сева очакващ отговор поглед. Беше я победил, поне така си мислеше той и тържествуваше.

- Аз може да съм проста селянка, ама ти Ставри, не мож да ме имаш! - Сева остави последната черга да се ветрее на металния лост. Облаците се сгъстяваха по върховете. Скоро щеше да завали. - Върви си и недей повеч да ми приказваш тия приказки. Мъж си имам аз и дом си имам. Не ми трябват танци и модерни парцаляци. Ризата ми е бяла, съвестта ми също. Не мож да хвърлиш сянка ти! - Сева вдига очи към Ставри. Няма лъжа в тях. Кърпата на главата й се развързва и пада зад нея. Къдриците й се плъзват свободни по раменете и по гърба й. Тя взема в ръце чергите и тръгва през двора към къщата.

- Казал съм, че ще те имам, значи ще те имам. Щеш или не щеш! - Ставри ритва прогнилия дънер до оградата и плюва отново. - Мамицата му!

Сева се престоря, че не го е чула и хлопва вратата. Сърцето й блъска от гневно, по-гневно. Иска да изтича отзад в работилницата на Манол и да му каже всичко, което й тежи. Да му каже за Ставри, да му признае, че за момент ли, два ли се е усетила привлечена от него, от мъжката му плът и от нищо друго. Да каже на Манол, че я е страх от тоя дявол и че е сигурна, че той има пръст в оная беля в гората. Най-сетне да го прегърне тя тоя Манол и да му каже, че все така го обича и че не се гнуси от него, че той си е неин, тя си е негова и така ще си бъде. Само да го нямаше тоя Ставри проклет!

Цековите гащи

- Сева - дочува тя равния глас на Манол зад гърба си и се сепва. - Какво ти приказва пак онзи отсреща? Гукате си двамата, виждам аз, не съм чак толкоз луд, дето ме мислите. Кажи, при него ли искаш да идеш, а? Богат е той, не голтак като мене! Върви като щеш, няма да те спирам, то насила не мож държа никого.

- Стига бе, Маноле! Знайш го Ставри. Говори си той, подкача ме, такъв си е. Хич не ме е грижа за него, не говори ми такива неща, че мъчно ми става, Маноле. Дай да се поспретнем, че виж го какво иде от планината. Още тая нощ ще се разлюти и ще ни засипе, та бързам да понаглася къщата. А ти недей ми опява, ами вземи дърва за камината да внесеш, да понаредим, да ни е хубаво като завали навън.

Усеща Манол, че Сева нещо не ще да му каже и мътно му става пред очите. Гневи се сърцето му, мислите му по-тъмни стават.

- Ха, хубаво, викаш да ни е, а! Хубаво, кое да ни е хубаво? Ти се занасяш с оня рошавия дръвник, одумвате ме, подигравате ми се, па искаш аз дърва усмихнат да нося и да се правя на глупак, тъй ли? - и хем е гневен Манол, хем в гласа му мъка и болка чува Сева да звучат. Усеща тя, че ако ей сега му разкаже за Ставри и какви й ги е наприказвал ще вземе да скочи той и нещо лошо да стане. И мълчи Сева, мълчи и нагъва чергите. Доплаква й се, ама преглъща и стиска очи. Вижда я Манол, че ще заплаче, ама друго мисли той и главата му се люлее и очите му я изпиват с омраза.

- Аз дърва ще ти внеса, ама душата ми ти няма да сгрееш. На другаде те тегли. Хубава си и млада, а аз, аз вече пет пари не струвам. И недей да ревеш сега, виждам те! Мислиш, че ще те ударя, че ще те бия, нали? Страх те е! Ама си глупава! Може и да съм лош и грозен, ама жена си не удрям. Прави каквото щеш, върви, където искаш, ни ще те съдя, ни ще те жаля. - завъртя се Манол и излезе. Сева остана, коленичила на пода, с ръце още върху чергите. "Проклети да са тия черги шарени, проклети да са, проклета да съм и аз, дето ми шареха очите, там, де не е шарено. Сева се е подпряла на стената и сълзите й се измъкват изпод клепачите. "Ще му кажа на Манол, да знае, ще му кажа, пък каквото иска да прави след това". И спира Сева да плаче, оправя косата си, връзва по-здраво червена кърпа, хвърля чергите и хуква към работилницата на Манол. Ама Манол го няма там. Влиза тя обратно в къщата, качва се на горния етаж, вика го, но той се не обажда. Ходи тя по двора, вика го отново. Не отговаря. Ставри наднича през оградата.

- Няма го твоя човек, Сево! Видях го да върви надолу по пътя, сигурно към кръчмата е тръгнал. Да се запие там със селяците. Казах ти, че не е наред той, ама ти на, не хващаш ми вяра.

- Мълчи, Ставри! Заради тебе е тая работа, заради тебе е луд той, нищо друго му не е! Знам аз, знам, проклетнико, че ти знаеш какво е станало с него в гората, знаеш, щото ти си го направил, нали! За да ме имаш, нали? - Сева е червена от гняв, сълзите й мръзнат по бузите, устните й са сини, а по червената й кърпа валят първите едри снежинки. Тихо.

- Ти си и от него по-луда! - Ставри е ококорил очи, ноздрите му са разширени, а юмруците стиснати. На челото му е изпъкнала дълбока вена. - Да мълчиш, проклетнице, да мълчиш! Иначе, иначе… - гласът му хрипти и пресеква, по устните му избиват бели балончета пяна.

- Иначе, какво иначе? Страх не ме е от тебе! Нищо не можеш вече ми взе! Проклет да си! - и плю Сева на Ставри и хукна към къщата. Тресна вратата и се хвърли на пода до чергите. Мина час и Сева се посъвзе. Пооправи ризата си, изми лицето си, стегна косите си с кърпата и излезе на двора. Внесе малко дърва и ги нареди до камината. Ще я запалим тая вечер като си дойде Манол. Знам, че при брат си е отишъл той, та да му олекне. Сетне ще си дойде, ще си дойде. Изведнъж стаята пожълтява и почернява пред очите й. Завърта се и Сева присяда на малкия диван. Напоследък се случваше така и после й разминаваше. И сега щеше да й размине, само малко въздух й трябваше. Облича Сева сивото палтенце, кое Манол й бе взел преди година и излиза. Навън зимата стъпва меко и леко. Покривите на къщите бързо побеляват, а върховете на планината вече са се изгубили в тежката снежна мъгла. Никой не видя, че Сева излезе, никой, освен Ставри.

Пищи кафеварката, кипи кафето, а Манол сякаш ни чува, ни вижда. Бърше с ръка прозорчето и се взира във вихрушката отвън. "Що ми трябваше да й викам и аз! Ама и тя що ми се хваща толкоз лесно, не знам. И що ли се не прибрах снощи, да се разговорим, да се разберем. Ей го и брат ми и той вика, че не е Сева ни крива, ни лоша, а Ставри е тоя, дето мъти водите и иска да я има и готов на всичко е за да стори това. Глупак е Ставри и лош човек ще излезе да е, Сева няма да му се даде, а па аз, аз само още един път да видя да й вдига вежди и да й зяпа гърдите като тупа ония шарени черги, ще му извия врата ей с тия ръце, като сухо дърво ще го скърша, проклетника!" Гневи се Манол и жал го е, че без нищо обиди жена си. "И сега, де да я търся? Къде па е хукнала толкоз рано в тая виелица? Не мож да е отишла при него, не може! - ама подпира му пак оная забравената игла под сърцето на Манол. Изгася печката и гологлав, по риза излиза, притичва през двора, виелицата го блъска в лицето с ледени късчета, досущ ледени карфици. Тропа Манол по вратата на Ставри. Тропа минута, две, три, не отваря никой. Колкото е люта виелицата, дваж по лют е Манол. Блъска с все сила, с юмруци, с крака, с глава ще я разбие проклетата врата. Най-после, вратата се открехва и отвътре наднича Ставри. Лицето му е подпухнало и червено, в очите му неясен поглед мержелее. Пиян е на мотика.

- Казвай, мършо, къде е Сева, къде е жена ми, негоднико? - стиска Манол юмруци и в главата му не виелица, а огън гори. - Казвай, че те убих те тука!

- Я да се бегаш от тука, инвалид проклет! Ни я знам жена ти, ни искам да я знам тая долна пачавра. Ходи я търси по бардаците нещастнико, само там мож я намери. Сигурно добре я работят още от сутринта. - Аха да се изсмее Ставри.

Виелицата изкрещява и селото отваря очи! Петелът Маргарит вие като куче, кокошките хвърчат из курниците и си скубят перушината.

Ставри лежи на пода разперил ръце и крака, лицето му е изкривено, очите не гледат никъде. Манол е подгизнал. От кръв. От кръвта на Ставри. Седи на стълбата и гледа към планината ли, към небето ли, към тоя ли, към оня ли свят. Снегът е бял, толкова бял, че боли да го гледаш. Ама само там по високото, дето ни се види, ни се стига до него. По ръцете на Манол падат снежинки като големи хлебни трохи, падат и се стопяват в червени петна. По пътя бръмчи кола. Вие сирена, вие и присветва шарено.

Вали, вали и хвърчи, и не спира снегът. Трупа и затрупва червена памучна кърпа. Там някъде до Змеевата дупка.

И чергите остават неизтупани.

Препоръчваме ви още:

Една стара, стара история

Истинският

Здравей. Как си?