Автор: Соня/Светът на Сончето 

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича историята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека!...

"Опълченците на Шипка", "Хайдути", "На прощаване" и толкова други, свързани с историята ни, стихове, винаги са ми били едни от любимите. Помня ги и до днес. Литературата ми беше силният и най-любимият предмет. Особено поезията. Но в моите ученически години и почитта към историята беше друга, стихотворенията не само ги учехме наизуст, а ги учехме с удоволствие, анализирахме, свързвахме със събития и декламирахме с гордост и патос. Татко също обичаше да рецитира и да пее патриотични песни и успя да ми предаде тази любов към народното творчество. Аз обаче си признавам, че не успях. Когато децата ми имат за домашно да наизустят някое стихотворение и се прибера, а те с измъчени лица се опитват да запомнят и бъркат диалектните думи, просто не издържам и започвам да рецитирам. С ръкомахане, с въодушевление, спазвайки извивките на гласа и паузите, където трябва. А те ми въртят очички в знак на досада! Признават, че се възхищават на любовта ми към поезията и на факта, че ги помня и до ден днешен, но определено нямат намерение да следват примера ми.

По времето на моите ученически години, Трети март беше един наистина осъзнато честван празник - с тържества, с кръжоци, със специално формирани за целта групи по инициативност, с организираните посещения по исторически места или музеи, с рецитали и песни, с разказване на новооткрити факти в историята...

Сега, през последните няколко години, една шепа села и малки градчета организират по една възстановка на Освобождението, изнесе се по една реч и толкова. Единствената голяма еуфория за празника е по телевизията - предавания точно от тези места и от Шипка. Хотелите се надпреварват да пускат оферти един през друг, защото повечето българи използват датата заради увеличените почивни дни, а не толкова заради празника.

Винаги съм се старала на всеки исторически празник на България да заведа децата някъде - на възстановка на боеве, двореца Врана, Историческия музей, Военния музей или където има нещо, свързано със съответния празник. Толкова малко избор, а сме ходили толкова много пъти, че започнахме дори да повтаряме местата. И макар понякога да ми замрънкват: "Пак ли там, нали вече сме били!", те уважават българските празници, тачат ги и в навечерието им ме питат: „Какви са ни плановете за утре?”.

Но виждам в хората около мен, че вече не е същото, както в моето детство, и започвам да се питам дали наистина идва онова време, в което вече дори и официалните празници няма да правят впечатление. Толкова ли стана модерен или труден животът, че не можем да поспрем и да почетем един национален празник, да се опитаме да съхраним традициите на нашите баби и дядовци? Толкова ли не успяваме да предадем на следващото поколение обичта към стиховете, патоса, с който ги декламирахме, любознателността към историята ни и самоинициативността да четем, да учим и да творим, любопитството към традициите, нравите и обичаите български, което проявявахме?

Толкова ли мразим родното и българското, че успяхме да приемем за важни всички онези чуждестранни национални, измислени и не-измислени празници, а своите ги забравихме или не ги зачитаме?

Повод да пиша тези думи ми даде един остър коментар, който прочетох в социалните мрежи по повод Трети март - че политиците ни са били виновни за нечестването на празника от сънародниците ни, защото не са организирали тържества като хората, освен на Шипка и в столицата, не са изчистили улиците, за да могат хората да празнуват, не са предвидили пищни тържества и събития, нямало окачени знамена и все в същия дух. Не че защитавам родните политици, но смятам, че ако искаме нещо да почетем и да празнуваме, никой не е длъжен да ни го организира. Колко от българите закачиха знамена на прозорците си, колко ще почетат празника в истинския смисъл на думата и колко разказаха на децата си нещо за Освобождението? Не е задължително да правим някакви огромни мероприятия или да организираме цял поучителен ден. Достатъчно е просто да го почетем – с посещение на историческо място или музей, с една питка в чест на празника, с едно опреснително прочитане на историята или дори само да си го честитим искрено?

Когато пътуваме по чужбина, впечатление ми правят всички онези крепости, замъци и дворци, които европейските столици имат. А ние - не. Защото когато Европа е строяла, нашите прадеди са се борили. За свободата на земята - тяхната и на следващите поколения. И са успели. А ние трябва да я отстояваме, да я ценим и да съхраним делото им! Или най-малкото - да ги почетем!

И по този повод, и в чест на началото на Освобождението, в навечерието на празника за вечеря сготвих чушки по панагюрски, а планът ми за Трети март е посещение на Етнографския музей. Да, пак там...

Чушки по панагюрски

Продукти:

6-7 печени  обелени чушки;

1/2 кофичка кисело мляко;

2 с. л. олио;

3-4 счукани скилидки чесън;

1 с. л. брашно;

1 ч. л. червен пипер;

1 ч. л. сол.

магданоз и червен пипер за украса.

Загрявам 1 с.л. олио в чугунено тиганче на котлона, слагам счуканите скилидки чесън и прибавям, нарязаните на ивички, чушки да се запържат. Поръсвам с брашното, разбърквам хубаво, докато започне да покафенява, и добавям киселото мляко. Посолявам и оставям на бавен огън до сгъстяване. В друго тиганче загрявам останалото олио, пускам червения пипер и махам веднага от котлона. Поливам върху чушките и украсявам тематично с магданоз, кисело мляко и червен пипер.

Препоръчваме ви още:

Понякога караулът е просто караул

Патриотична кампания „Аз съм българче“

Кулинарната фиеста на Мама Нинджа