Автор: Мая Цанева

Тази сутрин дилемата къде да заведа детето приключи бързо. Синът ми каза: "Заведи ме в музея." и аз се съгласих веднага.

Реших да отидем до Природонаучния музей, макар че го предупредих, че там няма динозаври, както в един частен музей, но има други интересни животни.

За последно ходих там с приятели преди години и още помня неприятното усещане за гробище, както и някаква натрапчива миризма на нафталин. Но реших да бъда оптимист и да запозная сина си с макети на животни, част от които вероятно няма шанс да види на живо.

Музеят се оказа същият. Единствената новост бяха пластмасовите фигури на животни, включително динозаври, и образователни книжки, които се продаваха и на касата, и в един от магазините на входа.

Звукови ефекти от природата? Видео ефекти от джунглата или от планината? Аквариум с живи риби или терариум примерно.... Не. Имаше остатъци от указателни табели от някакво събитие през декември и много некролози на изчезнали видове. Ако човек ги прочете всичките, би станал или веган, или би се депресирал от размисли сериозно колко убийствено действа човекът на света около себе си.

Мрачният ефект на мумифицираните зооекспонати, включително отрязани рога на разни животни, се засилваше от миризмата на нафталин, прилежно сложен в пластмасови чашки в почти всяка витрина. Реставрация от първа ръка, както баба си знае.

Неочаквано интересни се оказаха плакати от експедиции на Боян Петров и негови колеги. Синът ми е негов почитател и дълго време ги гледаше с интерес.

Изпрати ни следния диалог. Чуждестранен турист явно питаше за друга забележителност наблизо и една от касиерките или служителка на свой ред попита колежка. "Кой беше молът наблизо... А, сетих се!!" и го насочи.

Плюсът беше, че в музея беше топло, за разлика от Етнографския музей, в който влязохме, няколкостотин метра по-нататък по централната софийска улица. Синът ми се впечатли първо от двореца, а също и защото му обещах да види "древни хора". Е, не са от праисторическата ера, но поне отпреди 200-300 години.

Служителката на входа ни предупреди, че музеят не е отоплен и ни покани на демонстрация по тъкачество в последната зала на последния етаж. В двореца беше почти мразовито. Малкият се впечатли от моите нескопосани исторически разкази и бедни знания по бит, култура и обичаи, но му беше по-интересно, отколкото в зоогробището. Имаше видео инсталации, автентични записи, експозиция на бита и труда от соцвремето. Струваше си да отидем.

Стигнахме и до бабата със стана, която сладко - сладко разказваше как се тъче килим, каква е технологията и т.н. По стар народен обичай, стопли своите гости на печката духалка в кьошето, зариби ни да дойдем в образователния център, който скоро щели да откриват.

Чушки по панагюрски в навечерието на Трети март

На връщане минахме и през изложба на много красива стара и модерна керамика и се насочихме към изхода през магазина за сувенира. Мястото се оказа ТОПЛО, чисто и аз веднага отбелязах за себе си със задоволство, че в държавен, национален музей продават хранителни продукти с розово масло на българска новостартирала компания, имаше и арт бижута и шалове със шевици на известна млада дизайнерка. Междувременно едва се отървах от един барабан, за да останем в добри отношения със съседите. Току да излезем и виждам на рафта с книги, май единствена, "Стопанката на Господ" на Розмари де Мео. "Ами сега...!", както се казваше в едно популярно издание.

Прочетох тази сензационна книга преди около година. Буквално изгълтах първите 100 страници. После се заинтересувах за авторката и, разбира се, стигнах до споровете относно нейната автентичност, полярните мнения дали е плагиатствана или не, явните литературните влияния и дословни заемки на образи от световни приказни фантасти. Очевидният факт е, че книгата е спорна по отношение на посланията и фактите, и според мен мястото й не е на изхода на Етнографския музей, който се предполага, че представя гледната точка на науката за българския бит, култура и обичаи.

Реших да питам жената зад щанда как тази книга със спорна слава се е озовала на изхода на националния етнографски музей. Тя беше изненадана от въпроса ми и каза, че винаги са я продавали, купува се много, и "нали знаете българите как обичат да хейтят". Аз отговорих, че музеят представя науката за българите, а тази авторка предизвика сериозни критики именно от хората на науката. Момичето сви рамене и каза, че те са търговски обект. Аз приех отговора и й пожелах хубав ден.

И така, днешната разходка ни струваше 12 лв. за билети - по 6 лв. вход на музей, 4 лв. за фигура на прилеп, произведена в Китай, и 1 лв. за блокче черен шоколад в опаковка с момче в носия.

Всъщност цената е ниска за труда, който е вложен в тези институции на паметта и знанието, но от друга страна си струват толкова, щом е студено, мирише на нафталин и най-хубавите и образователни неща за децата са забутани в кьошето.

От друга страна си личи колко са "скъпи" усилията ни да продаваме "българското". На изхода на музея можете да си купите китайски сувенир на тройна цена или спорна интерпретация на традициите, само защото са в модерна опаковка, и се търсят.

Хем съм разочарована, хем всъщност го очаквах - държавата очевидно е мащеха за музеите си, и не й пука дали децата ще влязат втори път в тях. Следващата неделя ще дам шанс на още два музея, та дано науката там ми вдъхне надежда, че на някого му пука как детето ми ще опознае България, за да я обикне.

Снимка: Национален природонаучен музей

Препоръчваме ви още:

Понякога караулът е просто караул

Да познаваш корените си повишава самооценката

Криворазбраната почит