Автор: Анелия Икономова

Събудих се потънала в пот. Сънувах дядо. Отново. Един дълбок, красив сън ме върна много години назад. Той почина неочаквано, когато бях в 8 клас - инфаркт, който не беше достатъчно лек, за да ни го остави, но не и твърде тежък, за да го вземе без болка.

Помня, че стоях вкъщи безгрижна и не очаквах родителите ми да се върнат с такива новини. Майка плачеше безутешна, а татко кротичко ѝ говореше на ухо мили думи. Мисля, че това беше края на детството ми. На безметежното спокойствие и абсолютната липса на реално усещане за живота.

Дядо и баба били младоженци, когато дядо получил повиквателна да отиде „на фронта“, както той казваше. Много му накривяло, баба била бременна, скоро се очаквало да ражда и той много искал да е до нея. В главата му забумтели хиляди въпроси - ще се върне ли и ако се върне дали ще има ръце да си прегърне чедото, и крака да го води на панаира, дето правят всяка година в града. Ще може ли хляба сам да изкарва, ами ако не, кой ще се грижи за тях? Плакали дълго двамата, докато дошъл денят да тръгне. Прегърнал я силно, целунал я и ѝ казал: „Друже, ще ме чакаш, аз ще се върна, обещавам ти, няма да ме назначаваш за баща, докато ме няма.“ Съгласила се баба през сълзи, дала му обещание и зачакала. Месец по-късно родила мама, а дядо още бил на фронта. Ранили го в краката. Лекували го месец и го изпратили вкъщи. Бинтован и с бастун, дядо се появил на къщната врата, подпрял се на рамката и се разплакал. Баба кърмела бебето, вдигнала поглед и през сълзи казала: „Назначен си!“

В какво се превръщат мъжете

Бях на 19 години, студентка. Разкъсвана между това да продължа да уча специалност, която много харесвам, но за която всички твърдят, че няма никаква перспектива, и да изчакам и да кандидатствам отново. Помня съня - унасящ, спокоен, цветен. Дядо, който ми се усмихваше и ме галеше. Разказвах му, че се намирам на кръстопът, че не знам какво да правя, питах го накъде да тръгна, какво да избера. Той ме погледна и рече:

- Миче, това са чужди пътища и чужди работи, не са твои. - и започна да си подсвирква.

- Как бе дядо, как са чужди, мои са! – настоявах аз, а той ме целуна по челото и тихо прошепна:

- Назначена си! – събудих се и бях сигурна, че съм бременна. И че това е моят път.

Освен че пие вино, пише интереси истории и гледа трите си деца, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й можете да разгледате тук.

 
Препоръчваме ви още: 

Истинска история

Деветата рокля

Време назад

У дома