Автор: Траяна Кайракова

Днес щеше да готви зеле с ориз. Погледна гордо новото ренде. Не беше никак евтино, но експресно режеше всичко и спестяваше време и сълзи. Обичаше прясно зеле. Сложи олиото, постави зелето, червен пипер, доматен сок, сол, шепа ориз и дафинов лист, закъде без него? Направи си кафе и се замисли. Спомените се върнаха светкавично, без да избледнеят, без да са отшумели.

Беше любов от пръв поглед. Ученическа, красива, невероятна, прекрасна, вълшебна. Имаше и пеперуди в стомаха, и искри в очите, скришни прегръдки, облягане на топло рамо, сигурност. После дойде абитуриентският бал. Скараха се за нещо незначително, дребно, дори не помнеше за какво. Тя замина да учи в София, той - във Варна. Сякаш бяха в двата края на света.

Завъртя се въртележката на живота, потъгува, страда, плака, съвсем изгуби връзка с него. После срещна другия. Омъжи се, роди две деца, започна работа. Не беше всичко цветя и рози, не беше и твърде лошо, но просто не беше същото. Децата се изпожениха, останаха само работата и мъжът. Той се промени, тя все по-често се ужасяваше. Не се оплакваше, не се предаваше, но все по-рядко се усмихваше. Слънчевото момиче изчезна, стопи се, смали се, стана невидимо.

- Дай солта!

- Изпери го това веднага! Трябва ми за утре!

- Хлябът къде е? Слагай де, какво се мотаеш?

- Забравила си пак бирата. Слизай до магазина, после ще ядеш и ти!

- Къде са ми ризите, бе? Що не са изгладени?

- Писна ми от тебе, за нищо не ставаш!

Добре, че беше работата. Там забравяше, там се усмихваше, там живееше. Тенджерата под налягане засвири. Зелето беше готово… навреме. Наряза хляб, сложи чаши. За него бира, за нея вода. Сипа в чиниите, за да изстине. Вратата хлопна.

- Дай ми чехлите! Какво ще ядем? Пак ли зеле? Бе как не ти омръзна, бе? То кога ли си можела да сготвиш нещо свястно? Тая бира в тенджерата ли я държа? Дай друга от хладилника!

Седна в крайчеца на дивана. Трябваше да е готова всеки момент да стане и да даде следващото поискано нещо. Хапна два залъка и срещна две злобни очи.

- Бе ти луда ли си, бе? Какъв е тоя дафинов лист, бе?

Блъсна го в чинията й.

- Яж! Изяж го де, да видиш какво си сготвила!

Едно листенце бе останало в яденето. В бързината не бе видяла, за да го извади. Стърчеше отгоре в чинията.

- Дъвчи! Пред мене дъвчи!

Преглътна го, загорча й, не в устата, в душата.

Прибра масата, изми чиниите, прехвърли останалото зеле и стриктно провери за някое останало листенце. Вратата хлопна. Остана сама. Гледаше в нищото, не заплака, очите й отдавна бяха пресъхнали.

Телефонът иззвъня. Веднъж, втори път, трети. Помисли, че нещо е станало с някое от децата. Вдигна разтревожено слушалката.

- Здравей. Как си?

Господи този глас, това усещане, това вълнение. Краката й се подкосиха. Не можеше да е истина, това не се случваше, не и на нея.

- Аз…, аз…

- Не успях да ти звънна по-рано. Извинявай, никой не знаеше номера ти. Толкова време го търсих… Извинявай.

Сълзите се отприщиха. Плачеше безмълвно. Изкашля се.

- Здравей. Радвам се да те чуя. Ами… намери ме.

- Кажи ми само едно нещо. Щастлива ли си?

- Аз…, аз, не мога, аз…

- В София съм. След час тръгвам. Ела с мен. Не мога да ти предложа много, само едно – винаги ще бъдеш щастлива. Обещавам, обещавам ти… Ако решиш, след час ще те чакам пред вас.

Телефонът замлъкна. Краката не я държаха, главата й бучеше, сърцето биеше лудо. Ами децата, ами работата, ами… Беше минал почти час. Скочи, сложи няколко блузи в малкия сак, личните документи, изхвърли мобилния си телефон и хукна навън.

През цялото време не я попита нищо, не каза нищо, само обръщаше светли и усмихнати очи, сякаш да е сигурен, че е тя, че е истина. Апартаментчето беше малко, уютно и чисто. После говориха цяла нощ. Не беше се женил. Сякаш цял живот я бе чакал. Разхождаха се, говореха с гларусите, с вълните, държаха се за ръце като влюбени хлапета.

- Обичаш ли зеле?

- Много!

- Искаш ли днес аз да сготвя?

- Искам.

Усмихна се като дете и я поведе към кварталното пазарче.

Сложи олиото, постави зелето, червен пипер, доматен сок, сол, шепа ориз и дафинов лист, закъде без него? Направи си кафе и се замисли. Спомените се върнаха светкавично, без да избледнеят, без да са отшумели. Подреди масата, сложи свежите цветя, купени само за нея. Сложи две димящи чинии със зеле, а в неговата най-отгоре един дафинов лист…

Препоръчваме ви още:

Имаше един Иван

Компромисите, които превръщат зимите ни в лято

Фейсбук любовна история