Няма лошо да поглезим децата с нещо вкусничко, но не бива да забравяме, че лакомствата не винаги са полезни за здравето им. Диетолозите казват, че трябва да уважаваме вкусовете на децата, но не бива сляпо да ги задоволяваме. Особено ако детето е злоядо и родителят се притеснява и се старае да го нахрани с нещо, което му харесва, само и само да не остане гладно.

Ето какво съветват диетолозите за пет продукта, които децата много обичат, но с които трябва да се внимава.

Искаш ли банан?

Ще кажете – с какво може да навреди на малкото дете един плод? От сладките банани, с нежна, мека консистенция, няма да се откаже нито едно дете. Тези плодове се ядат, без дори да се дъвчат особено. Съставът им включва калий, натрий, желязо, флуор, които са необходими на организма за образуването на мускулна и костна тъкан, за нормалното функциониране на главния мозък. Нишестето, на което бананите също са богати, се усвоява лесно и бързо и при разлагането си се превръща в нужната на всички деца глюкоза.

Но когато го включваме в захранването, както и при всеки нов продукт, трябва да сме внимателни, особено ако детето е с наднормено тегло или има проблеми с изхождането. Причината е във високата калоричност на продукта и в „затягащия“ му ефект. Смята се, че бананите не предизвикват алергия, но не е точно така. Не бива да забравяме и химическата обработка на плодовете, на която организмът може да реагира.
Бананът отдавна е постоянно присъствие в менюто на детето, но не бива да се увличаме в предлагането му. За дете на една година е достатъчно да изяжда половин банан, при това не всеки ден.

Захранването - какво трябва да знаем

Вкусните ядки

Ядките са богати на белтъчини и мазнини. По калоричност превъзхождат хляба около 3,5 пъти, месото 4-6 пъти, плодовете и зеленчуците между 1 и 5 пъти. Това е много тежък продукт за храносмилателната система на детето и както знаем, много силен алерген. Затова могат да се предлагат (сурови, разбира се) едва след третата година на детето, като се въвеждат много внимателно и се наблюдава за алергична реакция. Нормата за деца в доучилищна възраст е не повече от 50 г и не по-често от веднъж седмично. Ако въвеждането им е преминало без проблем, може да се предложи и мюсли с ядки и семена.

Захранване на алергичното дете

Съблазнителните кренвирши

В рейтинга на детските предпочитания тези продукти често са лидери. Но добавките, които са използвани при направата им – пикантни подправки, много сол, подсилващи вкуса вещества, ароматизатори, фиксатори на цвета могат да създадат хранителна зависимост и са абсолютно ненужни на растящия организъм. Разбира се, хранителната ценност на колбасите е значително по-ниска от тази на месото. Ако все пак не можете да устоите на молбите на детето си, след 1,5 година можете да му предложите детски кренвирши (такива се предлагат на пазара). Те съдържат по-малко сол и нямат пикантни подправки. На етикета на продукта изрично трябва да бъде посочено, че са за деца.

Децата и хлябът - 4 важни въпроса

Леденото лакомство

Съставът на сладоледа включва мляко, захар, сметана (масло) и различни добавки (ванилия, шоколад, сладко, сироп, ядки). Разбира се, той има и плюсове. Сладоледът е източник на белтъчини, млечни мазнини, въглехидрати, калций и витамин В2. Това лакомство подобрява настроението, защото стимулира изработването на серотонин в организма. Но тъй като е продукт, който съдържа доста други продукти в състава си и е калоричен, може да се предложи на детето едва след 3-та му година и не по-често от 2-3 пъти седмично. Особено трябва да се внимава при деца с наднормено тегло или с проблеми в храносмилането. Според диетолозите – най-добрият сладолед е този, който можем да си направим в домашни условия с пресни и проверени продукти.

Диета на болното дете

Хрупкавите бисквитки

Децата с удоволствие консумират този продукт. И повечето възрастни не виждат нищо лошо в това. Но бисквитите съдържат захар и дори в умерени дози не са полезни за детето. Избирайте продукти изрично предназначени за деца – те съдържат по-малко захар и мазнини, обогатени са с витамини, минерали и фибри. Трябва да се консумират с мярка. След 7-ия месец може да се дават по 3-5 г бисквити дневно, към първата година – 10-15 г, а след година и половина не повече от 20 г дневно.

Източник: Parents

Препоръчваме ви още:

Хранителни умения при малкото дете

30 съвета за злоядото дете

Как се хранят малките европейци

Автор: Дарина Димитрова

Като създател на материалния свят и властващ над своите изобретения, човекът несъмнено се превръща в техен роб и става зависим от тях, докато се превърне в слуга на самия себе си. Разработени с цел да бъдат в улеснение на човечеството, новите технологии като проводник на знания, комуникация и информираност неизбежно имат и своето отрицателно влияние върху интелекта и социалния живот на всяка личност. С навлизането им се въвежда и една нова актуализация на познатия ни досега живот. Пряката комуникация се измества от косвена, развлеченията са в онлайн режим, реалността се преобразява във виртуалност, а близостта се превръща в чуждост. Към всички познати пороци, към които спадат наркотиците, тютюневите изделия, алкохолът, кофеинът и дори захарите, вече съвсем основателно можем да добавим една нова и модерна пристрастеност - към технологиите.

Някои учени дори сравняват привързаността на хората към новите технологии, като равносилно състояние на деменцията. 

Думата преведена от латински de (надолу) и mens (разум), дословно се превежда като „умствен упадък“, умствената работоспособност намалява, поради загуба на нервни клетки. За да се запази умствената ефективност, мозъкът трябва да се тренира, същото важи и за мускулите, тъй като те си взаимодействат. Това се случва, когато работим усилено във външния свят, тренираме и развиваме нашата умствена и физическа ефективност.

Забързани в ежедневието и погълнати от все по-бързо развиващия се глобален свят, предоставящ ни все по-малко време за размишления, машинално изпълняваме своите рутинни задължения, без да се замисляме какво улеснение ни предоставят новите технологии. Работният процес и ежедневието ни са свързани с все по-малко умствена и физическа натовареност.

Колкото по-лесна за възприемане е една информация, толкова по-малко ще е необходимо да мислим, съответно и да помним.

Например няма нужда да се напрягаме да смятаме наум, след появата на калкулатора. Компютърът и телефонът съхраняват части от нашия живот и необходимите за нас данни и документи. Вместо да преписваме текст няколко пъти ръчно, просто го копираме и поставяме където и колкото пъти е необходимо, това ни спестява време и труд, но ни лишава от други важни и необходими за нас умения. Навигацията запаметява нужните за нас маршрути, дори радиото и телевизията, информирайки ни, до една известна степен насочват нашето мнение в една или друга посока или казано по друг начин независимостта в човешкия свят е свързана с множество зависимости още от самото ни раждане.

Технологии на семейната идилия

Технологиите играят важна роля в развитието на децата и тяхното приспособяване към обществото. Чрез тях възприемането на информация става все по-повърхностно, а личността по-разсеяна. Можем да споменем примери за неблагоприятното влияние на технологиите върху концентрацията. Например докато шофираме или докато работим, домакинстваме, учим, пресичаме улиците, също и докато отглеждаме децата си или казано с други думи - докато децата отглеждат себе си, поради заетостта на родителите, позволявайки им да бъдат заменени от технологиите и оставяйки ги да растат в една неблагоприятна среда. По този начин, те се развиват емоционално неудовлетворени заради чуждостта на семейните взаимоотношения, поради липсата на внимание, игри и разговори с родителите, без отговорности, здравословен сън и балансирано хранене, без правила, граници, достатъчно движение, социален живот, време за развитие на креативните способности и личностно израстване. Някои ще кажат, че това е прекалено крайно изказване, но е факт, че все по-често срещаме разсеяни от новите технологии родители и деца.

В съвременния глобален свят родителите не биха могли да ограничат децата напълно в използването на технологии и сърфирането в интернет.

Тяхната роля е да насочват и контролират как да ги използват умерено. Дългото прекарване пред игрите изяжда времето за комуникация с други деца, но освен това сърфирането в интернет би могло да крие много опасности. Освен на неподходящото съдържание, подрастващите могат да станат жертва на интернет измами, срещи с насилници, също и на реклами, които да ги примамят да се занимават с рискови дейности или да ги тласнат към лошо поведение, като ползването на наркотици, алкохол, гледането на сайтове за възрастни, или съдържание със насилие, което би могло да ги накара да мислят, че това което виждат, е полезно за тях, тъй като другите също го правят. Освен това застояването пред компютъра или таблета е сочено за една от причините за затлъстяването при децата. Родителите биха могли да предотвратят всичко това с малко внимание, създаване на правила и контрол.

Вече има специално създадени телевизионни канали за деца под 4-годишна възраст. Смята се, че ако развитието на мисленето и възприемането на детето в предучилищна възраст е нарушено, това се дължи на прекомерно прекараното време в ранна детска възраст пред новите технологии. Те са сочени и като една от причините за проявата на дислексия.

Обикновено, когато родителите имат нужда от почивка, или да свършат някое задължение, оставят своите деца пред компютър, лаптоп или смартфон, като им дават пълната свобода на избор. Но все по-често се срещат детски анимационни филми със сцени на насилие и една голяма част от игрите, до които децата имат свободен достъп, също насаждат агресия. В тази ранна възраст те все още нямат способността да бъдат критични и да подбират съдържанието, както и да разграничат реалността от виртуалността или с други думи децата приемат виртуалния свят твърде буквално. Ако в игрите или анимациите стават свидетели на насилие, приемат това за напълно нормално отношение и се опитват да го прилагат. Твърде повърхностното общуване с родителите и отсъствието на достатъчно близост, както и липсата на вербална комуникация, допринасят за агресивен модел на поведение. През последните години станахме свидетели на не един и два случая на насилие между деца. По неофициална статистика през изминалата 2017 г. смъртните случаи, заради агресия между подрастващи, в страната са 38.

Няма ги игрите на улицата, които развиват физическото и психическото здраве на малчуганите, креативността, сетивата, възможността за концентрация, тъй като след изразходването на енергия се подобряват способностите за запаметяване и фокусиране върху учебната дейност. Тази възможност обаче се замества от настолни игри. Сега вместо бягащи и играещи деца, все по-често сме свидетели как деца играят със своите смартфони през свободното си време.

  Как се живее с дете, което не играе на таблет?

През 2008 година, британски учени въвеждат понятието номофобия, произлизащо от английски - mobile phone phobia. Според изследванията това е психическо заболяване, което засяга предимно деца и подрастващи, развили пристрастеност към мобилните телефони. Изразява се със състояния на тревожност, паника и страх при липса на смартфон. Друг симптом на номофобията е намалената непосредствена комуникация, заменена изцяло от онлайн общуване, също и оставянето на устройството в режим на готовност, така не бихме изпуснали нито един сигнал или съобщение. Пристрастеността може да доведе и до болки в лактите, ръцете и гърба, поради прекомерно повтарящи се движения. Учените вече търсят решение за справяне с проблема като резултат дава когнитивна поведенческа терапия, комбинирана с лечение с медикаменти. Друга възможност за лечение е Терапия на реалността, която цели пациентът да насочи поведението си към реалният свят, далеч от своята пристрастеност.

Ненапразно в повечето от карикатурите си френският графичен дизайнер Жан Жулиен изобразява по много интересен начин зависимостта на човека от новите технологии предимно със син цвят, който най-напред се асоциира със студенина, бездушност, празнина и апатия. Технологиите бавно ни превръщат в робочовеци.

Препоръчваме ви още:

Какво е Синдром на електронния екран

Нищо не го интересува

Имат ли децата право на лично "виртуално" пространство?

Автор: Катюша Тунева

Ще започна с повода за това писание. Приятелка сподели, че се радва на клип, който показва лак за нокти. В клипа, ако има дрога в чашата с питие, лакът се оцветявал. Разбирам радостта й на майка с две дъщери, но за съжаление, това не е възможно и не е реално. Синтетичните дроги не се отчитат при тестове от какъвто и да е вид. Никак. Самите токсиколози признават, че ги разпознават, и се учат да го правят, само по проявите. Няма тестове! Толкова са разнообразни химичните състави, че нямат квалифициране и тестове. Което е ужасно.

От доста време ме вълнува този въпрос. Говорих с децата много. Главно с една, единствена молба - не давайте на никого, когато тръгнете по сбирки, бутилката, която сте си купили! Никога! Винаги пийте каквото сте си купили! Даже и да е (а засега е) вода или безалкохолно в бутилката! Черпете, наливайте, носете чаши, но не давайте да я пипат! Звучи ви параноично?! Четете нататък.

Предното лято бях поканена на плажен пикник с преспиване и палатки. Реших да отидем с децата, за да видят какво е това "животно", че е яко - огънят, песните и усещането като дръпнеш ципа на палатката, да можеш да изтичаш в морето. На хората, заради които и с които отидохме, вярвах безрезервно. Обаче те се оказаха част от по-голяма компания. Като другата част беше доминираща. Няма значение какво се случи, за да се стигне до там (всъщност нищо особено - различни поколения, с превес на по-младото такова). В един момент се оказа, че аз не мога да се движа. Изобщо. Надявам се знаете значението на пълен "блек аут". Тотален. Е, понеже мен и анестезии доказано не ме хващат, можех да мисля. Но не можех да реагирам (както при анестезиите). Беше ужасно! Отвратително! Лежах на надуваем матрак, гледах нагоре звездите и не можех да мръдна. Исках да отида до тоалетната и не можех да го кажа. Исках да знам какво става и не знаех. Разбира се, благодаря на двамата души, които разбраха, че нещо става и ми помагаха! Но тогава, и в онези три дни след това, аз се чувствах не на себе си, нещо не беше наред. За протокола - не съм употребявала и не употребявам наркотици. Пробвала съм марихуана два пъти в живота си (отдавна). Нося на пиене и никога не съм изживявала подобно нещо. И да, не бях пила повече от сто грама алкохол, смесен с безалкохолно. Сутринта се прибрахме някак на вилата и цял ден лежах. Не, не спах, лежах. Пулсът ми беше 150, кръвното до небето.

На следващия ден се прибрахме у нас и отидох в лабораторията, за да дам материал за изследвания. Лаборантката беше първата, която ме попита дали не е добре да включим тест за наркотици, заради размера на зениците ми. Не зная дали можете да си представите как се опулих! Пуснахме. Нямаше нищо. В нито един показател. Нищо. Освен че единият батко взел нашата бутилка, за да си сипе, сипал си, после изсипал обратно чашата си в бутилката и я оставил до камъка, където съм я оставила. И малко хора не бяха пили оттам. Но на мен си ми е противопоказано - не понасям нито наркотици, нито анестезии. И да, и на консулт с токсиколог ходих. Не се хваща пустата му синтетика, но отговарях подозрително на една. Не ми е яко да го споделям.

Пазете си децата! Нека си носят бутилките и да не ги дават на никого. Уроците ги учим трудно, понякога късно, дано не е и фатално.

P.S. Моля, който не го кефи, че си разголвам душата, да не чете. Не го правя за вас, а за хората на моята възраст, които си мислят, че са застраховани, а не са. И които идея си нямат от дизайнерски дроги, защото нямат челен сблъсък и просто се кръстят и се молят Бог да пази децата им.

Препоръчваме ви още:

Родителите първи трябва да започнат разговора за наркотиците

Пропуснатите моменти

Забранете безотговорните родители

Автор: Валентина Вълчева

Честно казано, чувствам се виновна. Виновна пред цялото майчинско войнство, пред себе си, пред децата и изобщо ВИНОВНА.

Прекратих си майчинството. Престолонаследник №2 навърши 1 (една) годинка през миналия юни и аз дезертирах. Прекратих си отпуска по майчинство тоест. Срам и позор значи! Ако съдя по преобладаващите настроения по отношение на и без това никаквото като време и пари майчинство (Две години!!! Какво са тук някакви си две мижави години?!?!?! Трябва да са поне седем. Минимум! Най-добре до пълнолетието… на внуците.) и започнах работа. И знаете ли кое е най-страшното признание? Направих го с радост. Окрилена от налудничава амбиция да покорявам върхове, които нямат нищо общо с ролята ми на българска майка юнашка.

М-не… Дори не мога да се оправдая, че го направих за пари. Ако ще преследвате доходоносна кариера, библиотеката е на светлинни години от точната дестинация. Просто… си обичам работата. Ето! Казах го! Признат грях – половин грях.

Упълномощих майка ми да поеме грижите по малкия, баща ми да прибира големия от детската градина, когато мъжът ми е на работа (засега само веднъж прецакахме организацията и го забравихме, та се наложи в 18:00 една от учителките много мило да ме подсети по телефона, че май имам липсващо дете), и аз почти спокойно се върнах към позабравените служебни ангажименти.

Още си спомням със смесени чувства моментът, в който шефката ме попита имам ли претенции някакви къде да ме зачисли, а аз, дори без да съм имала време да го обмисля, отсякох: „Само не в Детски отдел!” Срам – не срам, казах го. Разпънете ме!

И се започна!

Сутрин тичаш като кон, 1) за да не закъснееш, и 2) защото там някъде, на 15-20 минути път е избавлението от обичайната домашна лудница. Сещате се: „Мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо… ”, по има-няма хиляда триста четиридесет и осем пъти на час, baby tv, памперсите, Спондж Боб (не съм сигурна нито за правописа, нито за естеството на въпросното същество), редовните информационни сводки от градината, включващи екзотики като: „Днес Коко цял дообяд се търкаляше по пода и го БЛИЖЕШЕ!!!”, заради които вече по подразбиране включвам на оправдателен режим, ако се озова на по-малко от сто метра от детската градина (А може би трябва да поискам намаляване на месечната такса заради това, че де факто детето ми помага на леличките с хигиената на пода.), също толкова редовните оплаквания на майка ми, че днес същият този хубостник нищичко не е искал да яде – само три банички, две купи зърнена закуска, един кроасан, пица, кисело мляко, ма-а-алко супа (само една купа!) и три филии хляб (Ма то това ядене ли е?! Ще се разболее така това дете!), и прочее, и прочее.

Пристигам на работа, пльосвам се някъде по меката мебел и си викам: „Довечера няма да бързам, ще се разходя като бял човек, ще досаждам на някоя и друга продавачка из магазините и изобщо - ще се радвам на възможността да не съм укротител на личния зоопарк… ”

Обаче друг път!

Някъде към обяд обикновено не издържам и звъня вкъщи да чуя малкия. Той още не говори, обаче на мен ми стига и обичайното: „Гънга… къйе… буга…” - и задължителното - „А-а-а-айдЕ!” накрая.

Идва заветният момент да приключвам работа и… моя милост, вместо като нормалните жени да обиколи мола, спринтира към вкъщи с едничката цел да удуши децата. От гушкане, де. Моля ви се! Нищо че само час след като съм стъпила на домашна територия, вече тайничко копнея за сутрешното бягство и започвам с гузна съвест да си приготвям тоалета за утре.

Продължителният престой вкъщи с децата обаче, явно е нанесъл доста по-дълбоки поражения върху психиката ми, отколкото очаквах, защото поне първите три месеца на работа няколко пъти ми се случи, когато ме попита някой за тоалетна например, аха да му отговоря: „Там, в дъното. Извикай ме да ти избърша дупето, когато приключиш!”. А и досега, ако някой покрай мен кихне, инстинктивно започвам да се пребърквам за носна кърпичка, да му обърша носа. Това, че на почти всички под 18-19 години по инерция им говоря на „мамино”, не се брои предполагам. Поне не дават вид да са особено шокирани.

Вкъщи пък веднъж-два пъти виждам мъжът ми да си взема книга от рафта и по навик му разправям: „Дай да ти я запиша!”

И това – всеки ден. Общо-взето заприличала съм на онези хамстери, които безспир търчат в онова колело. Не че очаквам да ме съжалите – сигурно не го и заслужавам поради гореизброените причини… Ако правилно съм разбрала посланията, ширещи се из майчинските форуми и групи, да се откажеш от майчинство е равнозначно на това да убиеш еднорог например.

Грешна съм!

Препоръчваме ви още:

Аз и майчинските групи

Криворазбраното майчинство

Карма

Автор: Пламена Николова

В сутрини като тази единственото желание, което изпълва морната ми душа и покритото ми с дебел слой отчаяние и сняг тяло, е дъщеря ми да се класира в яслата до блока ни. Не световен мир, не вечна слава или богатства – само това. Да не се налагаше да газим в мартенския сняг, застрашително затрупващ ливадите и пресечените местности, през които минаваме до яслата в съседния район, защото тя е точно толкова близо, че да няма транспорт и точно толкова далеч, че да е далеч и да ти замръзне носа, детето да се разреве и да се тръшен в някоя пряспа, че не може да направи и крачка повече и трябва да го носиш, снежинките да те шибат в лицето, а прясната вчерашна кал да е покрита така със сняг, че да предполага троен тулуп на всяка крачка. Пролет, моя бяла пролет!

Но да не се оплаквам – ние все пак сме от късметлиите, живеещи в квартал, в който реално няма проблем с местата в детските градини. Даже остават. Даже на едно класиране в една от "по-непрестижните“ детски градини видях класирани деца с 6 точки. Мисля, че това трябва да го излъчат по телевизията, за да ни завиждат хората от богатите квартали и да ни се вдигне малко самочувствието и местният патриотизъм.

Всъщност да живееш в голям и стар квартал, който е планиран по всички правила, има много предимства.

Предвидени и построени са достатъчно детски градини и училища, поликлиники и магазини, зелени площи и градинки, които макар и поовехтели и пренаселени далеч над очакваното през `60-те с хора и автомобили, дават основа за развитие на услугите. Което далеч не може да се каже за новите квартали на София, в които строителството на кулички и мезонети с изглед към други такива дотолкова е завзело пространството, че там няма улици, камо ли някакви подобни екстри за деца и млади семейства.

Но наред с хубавите страни, липсата на райониране при приема в детски градини създава проблем дори и там, където няма остър недостиг на места – най-вече по причина, че родителите, водени от някакви неясни критерии, предимно по слухове от фейсбук-групи, развиват рейтингова система на детските градини и яслите и решават, че не детската градина до тях е най-добра, а тази в съседния район и правят всичко възможно – от жертвоприношение на черен петел до изваждане на обикновено ЛКК, за да се класира отрочето им на желаното място. Така децата на хората, които живеят непосредствено до детската градина, може и да нямат късмета да я посещават, а трябва да газят преспите до друг район и да заемат местата на други деца. Получава се някакъв порочен кръг, в който в името на благото и просперитета на децата, сме готови да извършваме чудеса от храброст, включително да ставаме в тъмни зори и да пътуваме с редосеялка и вертолет, но да осигурим перфектните условия за ранно детско развитие на детето, защото иначе го чака нерадостно бъдеще. А и защото е ясно, че веднъж влезеш ли в системата, звършването на висше ти е гарантирано. То яслата е най-големият препъни-камък.

Така е в нашия квартал. На други места хората просто чакат с години, защото няма места, няма градини, няма избор. Или разчиташ на роднини, или напускаш работа и стоиш вкъщи, или даваш колосални суми за частни детски градини и практически работиш за такса, която може да е равна на заплатата ти.

Винаги съществува и вторият начин, в който си преглъщаш принципите, вадиш някаква бележка за мнимо заболяване, класираш детето и си отдъхваш, защото и без това всички така правят.

Или пък не. Принципността си има цена.

Как се стигна до тук? Години наред големите общини, начело със София, неглижираха проблема с удобството на хората, живеещи в града – както откъм инфраструктура, транспорт и услуги, така и откъм образователна политика, съчетана с дългосрочно планиране. А хората ставаха все повече и повече. Системата от детски градини и училища, които в края на `90-те стояха празни и бяха затваряни едно след друго поради липса на деца, изведнъж взеха да се пукат по шевовете. После дойдоха делегираните бюджети и издръжката на всяка образователна институция стана пряко зависима от броя на децата в нея. Директорите взеха да завишават бройките над допустимите според наредбите за брой деца, а  и все пак родителите трябва да си запишат някъде децата, нали? За сметка на това учителите останаха същия брой при все по-лоши условия, все по-застаряващи и неподкрепени, атакувани от постоянни реформи и високи очаквания да предлагат съвременна грижа и образование в условия, които като изключим новите мебели и дограма, не се различаваха много от тези, в които са отглеждали родителите на настоящите деца. Общината започна да строи и реновира едва когато положението с недостига на места стана непоносимо и много деца останаха извън системата. А за да се построи една детска градина, освен инвестиция, трябват и куп разрешителни, проекти, подходящ терен. В някои от новите квартали всички терени са частни, а делата за отчуждаване се точат с години. С голяма вероятност детски градини и училища ще бъдат построени по времето, в което сега чакащите деца са гимназисти (оптимистична версия).

Така трупаните проблеми започнаха да влекат след себе си всякакви корупционни практики. Въпреки съществуващата електронна система за прием в детските градини и яслите, старият принцип „три изпита за двеста марки и едно прасе“ се оказа приложим и тук. Както и широко отворената за злоупотреби врата с хроничните заболявания, в която пръст има и Министерство на здравеопазването, което не дава ясни инструкции и ревизия на списъка със заболявания, реално имащи отношение към потребностите на детето  и основание за предимство при записване. Със сигурност е добре децата с астма да не пътуват с километри през зимата, за да отидат на детска градина. Други диагнози от списъка обаче са почти масови сред малките деца и не създават условие за предимство, а по-скоро са предпоставка за нередности. За училищата пък система изобщо нямаше досега и приемът в тях почиваше на най-разнообразни вътрешни критерии, някои от които с дискриминационен или двусмислен характер, които не даваха на родителите яснота защо едно дете е приемано, а друго – не.

В същото време класовете и групите станаха огромни – стигна се до 30+ деца на 3-4 години с по един учител и един помощник. Зачестиха потресаващите случаи на агресия от учители към деца, родителски протести, настояване за видеонаблюдение. Едно от основните искания беше да се намали броя на децата и да се увеличи броя на учителите в група.

Общината в спешен порядък реши да изпълни първото, като буквално седмици преди обявяване на приема разпореди никъде да не се надвишават бройките, определени по наредба, вкара децата със специални потребности и хронични заболявания за прием чрез системата и намали и тяхната бройка. Последната мярка има пълно основание, защото ако приемем, че тези деца изискват специализирана грижа, то няма логика те да са повече от 3 или 5 в група, защото тогава не може да се говори за качество на услугата и ще продължим да ставаме свидетели на неглижиране, дискриминация и изключване. Така, разбира се, се върнахме в изходно положение, където при реално подобрените условия – по-малък брой на деца в групите, се оказа, че още повече деца ще останат извън детските градини и яслите през новата учебна година.

Дали нямаше да е по-добре общината да намери ресурс да назначи по още един учител или помощник възпитател на група, докато в следващите 5 години провежда усилена политика по разширяване, обновяване и строеж на нови детски градини, търсене на подходящи вече построени сгради, подкрепа за алтернативни форми като кооперативите например?

Вероятно да. Със сигурност е въпрос на планиране и политическа воля да се работи в тази посока. В нашия квартал, при съществуващи към 20 детски градини, успяха да построят една изцяло нова и да реновират напълно и отворят няколко от старите сгради, които известен брой години не функционираха. Не знам дали зависи от местния кмет, но ми изглежда като опит за решаване на проблема, който не виждам на други места.

Така стигаме и до училищата. В тях трябва да заработи система за прием в първи клас, почиваща на абсурдно дълъг критерий за уседналост от 3 години, който обаче беше въведен без преходен срок, ей сега от веднага, от тази година. Това, че някой може да си е купил жилище преди 6 месеца или да е принуден да се мести поради високи наеми, не беше взето предвид. Като цяло, не беше потърсено по никакъв начин мнението на родителите в този случай – а те със сигурност щяха да изразят такова, ако имаха шанс. По време на общественото обсъждане на проекта за система, на сайта на СО бяха постъпили близо 190 мнения на родители, учители и организации, против критерия за уседналост или в частност против дългия срок, в който хората нямат възможност да реагират и да планират бъдещето си. Освен това районирането е предвидено в много ограничаващ смисъл – практически, децата ще могат да кандидатстват по най-високо предимство към едно училище, като не става ясно какво се случва, когато местата в него се запълнят, предвид, че и населението не е разпределено равномерно по райони, нито броят на училищата и местата, а някои райони са огромни и обхващат по няколко квартала, включително и от тези новите, в които няма училища.

Районирането е нещо, което се практикува в смислените страни отдавна. Затова и там търсиш квартал, в който има добро училище.

Сега, въпросът е как това се случва в България - да, училищата не предлагат еднакво качество по ред причини, една от които е, че финансирането до тази година зависеше изцяло от броя ученици. А би трябвало началното образование да е еднакво навсякъде. Всяко училище и всеки начален учител трябва да може да ограмоти децата, да ги научи да четат и пишат. Иначе какво училище и какъв учител ще е?

Заради делегираните бюджети, неравната конкуренция и предаваните от уста на уста препоръки за едно или друго училище, едни училища се препълниха и им излезе име на много елитни, а други стоят празни. Обикновено на две съседни улици. Някои директори успяха да реагират на новата ситуация и развиха страхотни успешни училища и в най-крайните квартали. Други – не. Това направи пропастта още по-голяма.

Общината въведе критерия тихо и потайно, без широка консултация с родители и без кампания, която да ги убеди, че за начално образование най-добре е децата да са близо до дома си. Реално, няма по-обективен критерий от адреса, от който да се тръгне при разпределяне на местата. И няма друг начин да се балансира приема, освен чрез регулация. Ако някой се е сетил - да го каже. Като не може да класират децата по красота и дата на раждане, третата възможност е да се влиза в 1 клас с тест. Което е абсурдно. Тъй че остава адресът. Тук идва въпросът с правото на избор, но по същество родителите не настояват за него, защото искат да имат избор да си водят детето на 20 км на училище, а защото искат качество. И е вероятно докато техните деца завършат, такова качество да не се развие навсякъде. Но истината е, че има чудесни малки квартални училища, които предлагат всичко необходимо на едно дете близо до дома му. И такова може да е всяко училище с добър директор. Още повече, че когато семейството и детето са близо до училището, то може да работи по всякакви разнообрази начини, за да развива общността. Може да предлага услуги за родителите, които тръгват рано на работа и/или се прибират късно, може да прави фестивали и събития за деца и родители през уикендите, може да предлага летни занимални за по-малките, за които няма кой да се грижи през ваканциите, може да помага на бедните семейства в района, да търси доброволческа помощ от родителите за облагородяване на средата и квартала. Предимствата със сигурност са повече от недостатъците. Да не говорим, че така децата, които са били заедно в детската градина, продължават да са заедно и в училище, което сплотява групите, намалява рисковете от агресия и създава по-здрави връзки между семействата, а това освен, че е добре за хората, помага да се избегнат всякакви негативи на съвременните семейства, които нямат помощ от баби, дядовци и роднини, както едно време.  

От тази година бюджетите на училищата няма да се формират само на брой ученици, а и според допълнителни критерии на местонахождението си и големината на населеното място, а също и броя паралелки.

Това ще компенсира недифинансирането на малките училища и дори може да намали бюджета на най-големите. Така ще могат да се отварят допълнителни паралелки, а не децата да се тъпчат в класове по 30 души. Не знам как родител може да смята, че едно препълнено училище е елитно, след като това прави невъзможно индивидуалното внимание, изтощава децата и учителите и е основна причина за агресия. Тъй че тук натискът ни като родители трябва да е към общините - да вземат най-добрите решения според конкретните нужди на хората, да дадат буферен период от три или пет години за въвеждане на районирането и заедно с училищата да покажат план как ще изравнят нивото, как ще премахнат двусменния режим, как ще осигурят условия да няма тежки раници и да не се пишат огромни домашни след училище. А ако съгласуват всичко това с родителите чрез обществените съвети и училищните настоятелства и хората ясно видят, че всичко се прави с мисъл и грижа за тях, ще са много по-склонни да се кооперират и съдействат на тези процеси, а не да ги бойкотират.

В момента сме в състояние на война „всеки срещу всеки“ и търсене на индивидуално спасение. Притиснати до стената на несигурността, родителите започнаха да се нападат един друг защо има или няма допълнителни критерии за многодетните семейства, за близнаците, за породените деца, за братята и сестрите, за осиновените и сираците, за децата със СОП и хронични болести и кое е по-трудно и най-трудно за отглеждане! Липсва всякаква солидарност и мисъл за общото благо, поради което хората са склонни да насочват недоволството си към други хора, които са в тяхната позиция, но са получили по случайност някоя точка или десета в повече. А ако има места за всички и те са справедливо разпределени, това няма да се случва. Но този разбираем гняв следва да е насочен към правилните хора – тези, от които зависят решенията в общините. Това е въпрос на гражданската ни отговорност и колкото и пожелателно да звучи, следва да я задействаме спешно и по всякакъв начин, вместо да хабим енергия да се караме по форумите и да се чудим каква вратичка да използваме, за да набутаме детето в заветната градина или училище. А когато смятаме, че има нередности в детската градина или училище по район, първо да се опитаме да променим нещата там (защото може да става дума за лошо ръководство), а не да бързаме да отпишем децата. Знам, че и това невинаги е възможно, но е по-добрият вариант наистина да се постигне качество навсякъде.

Не може да мислим за подобряване на живота в града, след като всяка майка е готова да яхне и двугърба камила и по цял ден да разкарва деца напред-назад. Може би не защото й харесва, а защото няма друг избор. После се чудим как така постоянно има задръствания и въздухът се вижда. Все пак живеенето в общност значи да мислим за доброто на всички, не само за индивидуалните си права. Аз искам всички деца от квартала и София, и страната да са добре, не само моето. Защото после то с тях ще си общува, а аз с техните майки, и е абсурдно все още да търсим топлата вода в теми като кой да научи децата да четат и пишат.

P.S. Посвещавам този текст на майката, чието име не знам, но всеки ден срещам по пътя за яслата на дъщеря ми. По-голямото й дете е в градина в Младост, а по-малкото – в ясла в Люлин. Смятам, че това е достатъчно показателно за абсурда на системата и за това, че не може да си завиждаме един друг за броя на децата и местоживеенето, защото всички сме в един и същи бездънен казан с катран.

Препоръчваме ви още:

Как върнахме казармата в... детската градина

Като майка и учител

За равен достъп до качествено образование

Не е лесно да си ученик в днешно време. Възрастните имат големи очаквания към теб, а растеш, заобиколен от хора, които повтарят, че няма начин да се получи това и онова, че няма смисъл да правиш това и онова, защото просто няма да стане. Но силата дори и на един човек, срещнат в правилното време и на правилното място, може да промени това. Така започва и историята на учениците от село Румянцево – Кристина, Патриция и Галин, които срещат своя ментор Рали в програмата на „Училищни чудеса“. Те са само един от десетте екипа от ученици в регион Ловеч, на които програмата „Училищни чудеса“ предлага подкрепа и менторство, за да постигнат положителна промяна в общността си. Младежите са на възраст между 12 и 17 години и се опитват по някакъв начин да подобрят средата, в която живеят, да поемат отговорност за населените си места и да покажат, че има начин. А за тази задача екипът на „Училищни чудеса“ им помага с обучения и ментори, които да се погрижат за това учениците да канализират цялата си енергия и идеи в посоката, която са избрали.

Целите, които са си поставили, са разнообразни и варират от това да спретнат изоставен стадион в селото си до това да намалят броя на ранните бракове в общността си. И успяват. Понякога по-трудно и бавно, понякога по-лесно и бързо. Но нито един екип не се е отказал от амбициозните си цели. Учениците работят по проектите си само от началото на тази учебна година, но вече имат значителен напредък. В Румянцево всяка седмица се провежда „Забавен час“ и с всеки изминал път резултатите стават по-видими и ярки. Кристина, Патриция и Галин сами планират как да ангажират съучениците си, как да им предадат знания и умения и да ги превърнат от най-палавия клас в най-сплотения отбор. А часовете им са наистина забавни! Има танци, песни, рисуване и дори кулинарни изненади като дегустация на суши – нещо, което не се случва всеки ден в Румянцево. Децата вече изявяват желание сами да водят подобни забавни часове, а когато някои деца се спречкат, учениците на забавния час им обясняват за езика на жирафа и езика на вълка. И докато се забавляват, те учат себе си и другите, че има начин. Всеки може да избере дали да бъде от хората, които правят чудесата, или от хората, които само ги наблюдават. 

Фондация "Ук" е млада организация ръководена от работливи и позитивни хора с преподавателски опит, които вярват в потенциала на всяко дете. Основният проект на фондацията е програмата "Училищни чудеса": инициатива, която стимулира и помага на ученици от малки населени места в България да бъдат отговорни местни лидери, които са способни да се справят проактивно с предизвикателствата в своите общности и допринасят за по-устойчиво гражданско общество. През 2017/2018 учебна година екипът на фондацията работи с 36 ученици от 11 населени места в общините Ябланица, Луковит и Троян. Организират се обучения и пътувания, учат ги на лидерски умения, като ги подтикват да анализират и намират решения на проблемите в средата им като работят по проекти на местно ниво.

На 31-и март фондацията организира благотворително великденско събитие за деца и възрастни в Американския колеж в София.
Парите събрани от таксите за участие във Великденското събитие ще се използват за финансиране на обученията и събитията по програма "Училищни чудеса". Ако искате да помогнете за това повече ученици да изпълнят смелите си идеи и да превърнат средата си в по-добро място, можете да ги подкрепите, забавлявайки се с боядисване на яйца. 

Препоръчваме ви още:

Час по щастие

Часът на Музейко

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна

През пролетната ваканция Музейко организира вълнуващи ателиета и арт работилници

В най-лютия месец от годината, който Музейко посвещава на българските традиции, специален гост на детския научен център е слънчевата Марта Вачкова с топлата си, пролетна усмивка. Тази неделя, 25-и март, голямата ни актриса се превръща в Музейковец за 1 ден и разказва какви дрехи са носили знатните българи през Средновековието, с какво са боядисвани пурпурните тоги на българските владетели и защо Боянската църква е считана за шедьовър дълго време преди европейския Ренесанс.

Гостуването на Марта Вачкова се случва дни преди пролетната ваканция, която в Музейко ще бъде повече от вълнуваща, с куп работилници и арт ателиета, вдъхновени от наклонената кула в Пиза, екзотичните щитове на африканското племе масаи, загадъчната вселена на морското дъно, суперсилите на насекомите, нишките на памука, разгледани под микроскоп, и дърветата, представени от истински учени-дендролози. Програмата на “Пролетна ваканция в Музейко” е за деца от 1-и до 4-и клас и ще тече в дните между 2-ри и 5-и април от 08:30 до 13:30 ч. с предварително записване.

Защо дрехите в болярския двор през Средновековието са различни на цвят и какво означава това? Готов ли си да миришеш на козя урина, но да влезеш в обувките на римски император? Какви тенденции е следвала знатната българска мода по времето на най-големите ни владетели и кого е имитирала болярската им осанка? Ако и вашето дете мечтае да обиколи двора на цар Калоян в компанията на Марта Вачкова, да научи защо съпругата на царя - Десислава - е считана за най-съвършения образ на европейското средновековие и да се посмее над куриозните свидетелства за пурпурните бои в древния свят, не пропускайте да посетите Музейко тази неделя, 25-и март!

***

Доброволческата инициатива “Музейковец за 1 ден” е създадена, за да обогати знанията на българските деца и за да разшири научния им хоризонт чрез забавна беседа-игра, поднесена от харизматични български знаменитости. До момента в инициативата, създадена в края на 2017 г., се включиха Максим Ешкенази, Ана Пападопулу, Рафи, а този месец и Марта Вачкова.

Препоръчваме ви още:

Какво се чува в Космоса

Ана Пападопулу поема към Северния полюс в Музейко

Митко Павлов гостува в Музейко

Вече 19 години художникът Леонид Баранов рисува едно и също – баби и дядовци. Определя се като свободен художник, който води странен за днешните разбирания начин на живот. „Не съм алчен – казва той. – Много пътувам, безделнича, рисувам, когато ми се рисува.“ – И рисува все едно и също - своите баба и дядо Иван и Маря. Казва, че го прави, защото с тях винаги се е чувствал добре.

 Ето какво още споделя за себе си художникът:

„Аз съм третото дете в семейството. Баща ми беше директор на училище. След художественото училище, започнах да работя като учител. През 1987-а година напуснах тази професия и станах художник на свободна практика. Шест месеца в годината прекарвах в Ялта, рисувах портрети и шаржове, изкарвах по 100 рубли на ден – толкова получаваше един учител за месец. Стигаха ми да изкарам и зимата.“

Първата си картина на селска тематика продава 10 години по-късно. Казва, че по онова време семейството му се разпаднало, защото живеели твърде бедно. Останал сам, решил да предложи за продан една картина със старица. Интересът бил моментален. Започнал да продава картините си за по 100-200 долара. Понякога рисува свои колеги, опитва с актова живопис и пейзажи, но дядото и бабата са постоянните персонажи в творчеството му.

„Льоня Баранов не рисува просто руското село, той рисува руския Рай. – казва за него Виктор Суворов, собственик на галерия. – Картините му се продават много добре. Първо, защото всеки иска да притежава парче щастие. Второ, защото той рисува детството на момчетата, които днес са сериозни бизнесмени. Когато видят селото, в което е минавало детството им, и което обожават и до днес, те посягат към картините му.“

Естествено, една от най-популярните му картини е „Писмо до Путин“. На платното, сред типичния пейзаж на едно руско село, разположени около голяма дървена маса, селяни пишат писмо на Путин. Картината е подарена на руския президент от председателя на Съюза на предприемачите в страната.

Друг виден собственик на картина на Баранов е режисьорът Емир Кустурица. Художникът се срещнал с него по време на един пленер, състоял се недалеч от границата с Босна и Херцеговина. Докато вървял пленерът, изведнъж се появил син вертолет. Местните коментирали: „Емир пристигна.“ И действително от кабината слязъл именитият режисьор, на когото Баранов подарил една от картините си.

Специалистите наричат стила му „приказен уралски реализъм“, но признават, че художникът не е пазарно ориентиран и не проявява особен интерес към популяризиране на творчеството си. Самият Баранов след развода си живее с майка си в Първоуралск, в малък едностаен апартамент. Често пътува до Екатерининбург, за да се наслади на старинните домове и да рисува ескизи. А руското село и обитателите му, които толкова много обича, е такова, каквото го помни от детските си години в Долматово, Курганска област – с мама и татко, с кокошките, прасетата, кравата и всичко, което съпътства селския живот. Явно носталгията по онова време посещава не само него, защото картините му могат да бъдат видени и върху календари, картички, дори върху порцеланови чинии.

„Всичко ми е наред – казва Баранов – И преди беше наред, а сега е просто отлично. Животът ми не е разкошен, но е нормален. Доволен съм. Никому нищо не дължа. Обикновено на мен са ми длъжници.“

Източник: newsland.com

Препоръчваме ви още:

Дай Боже всекиму такава баба

Световете на Аглика

Художникът е оголен нерв

Към творците с любов