Ninja Editor
Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян
Да отвориш очи в декемврийско утро, да си теглиш един душ и по джапанки да слезеш до кафенето е едно от най-приятните неща на света. Кафенето е на брега на океана, температурата е около 20° и на фона на разбиващите се вълни, денят пристъпва под изгряващото слънце и ти довършваш второто си еспресо. Това е ежедневие, ако живееш на Канарските острови, но в София нещата са съвсем различни.
Събуждаш се и през прозореца виждаш сиви панелни блокове, надвесени над мръсни и разкаляни градинки, а всеобщата сивота започва да побелява, тъй като е заваляло сняг. Ако излезеш по джапанки до близкото кафене, най-вероятно ще се върнеш без пръсти на краката, а слънце тук не се е вясвало от седмица.
Натоварихме си багажа в колата, взехме си довиждане с нашата софийска домакиня (братовчедката на Росито) и потеглихме към Бургас. Беше време да се приберем и да поемем грижите по потомството ни, което бяхме оставили на двете баби.
Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 1
Четири часа по-късно паркирахме със замръзнали чистачки и сърца пред входа и на бегом се качихме горе. Отворихме вратата със затаен дъх и с огромни усмивки очаквахме децата да ни се хвърлят на вратовете. Вместо това, сам в коридора стоеше Габриел, който ни погледна учудено и след като не му вдъхнахме никакво доверие си плю на петите и избяга в хола при баба си. Една седмица и бебето ни беше забравило! Ентусиазмът ни беше попарен и затова влязохме предпазливо в стаята, където бяха всички. Боримир и Микаела бяха заети да се бият за таблета и изобщо не ни обърнаха внимание, а Габриел се беше скрил някъде. След като се съблякохме и разопаковахме багажа, започна бабешкия доклад за изминалата седмица.
Боримир беше счупил няколко играчки, чинии и менискуса на баба си! Това беше в реда на нещата, а бабата вече си беше записала час за операция.
Микаела беше отключила порноканалите и добереше ли се до дистанционното, апартамента се огласяше от "Палави домакини", "Експлоадиращи чепове 3", "Анална ваканция" и други тематични продукции. Не знам как (аз също съм се опитвал да ги разкодирам), но това дете беше започнало вече да се ограмотява сексуално за ужас на баба си. Отношението на майка ми към секса е като на папата към педофилията. Признава, че съществува, но няма никакво желание да го обсъжда. Аз също не държа да говорим по темата с нея, че току-виж се окажа пълен некадърник!
Габриел обаче се беше скрил зад една табуретка и плахо си подаваше главата. Досега не бях ви запознавал с него по-подробно и затова нека обърнем малко внимание на най-малкия член на сем. Явашеви.
Ако гледането на деца през първите три години ви е било приятно, колкото да лежите осъден несправедливо в окръжния затвор, то аз ще запаля светлина в края на тунела и ще ви кажа, че после става по-леко. Започнали са да ходят сами до тоалетната (това не е непременно хубава новина), започнали са да се хранят сами (ако обичате чистотата, това е ужасна новина!), започнали са да се обличат сами (за пръв път виждам човек да бърза да се облече и да си слага чорап 25 минути) и като цяло правят впечатление на доста непохватни и неориентирани джуджета, които добиват бегла представа от живота и неговите превратности. Злорадо си спомняте безсънните нощи, повръщаното и паниката при всяко прохъркване на бебето докато спи, която ви състарява с десетилетия. Минали сте през този грозен епизод на живота и високомерно сте готов да давате съвети на тези след вас и да използвате омразните ви доскоро словосъчетания - "аз моето дете го приспивах в... ", "аз моето дете го хранех... ", "когато моето дете вдигаше температура... " и така, докато не забележите яростта в очите на слушащия ви, но дори и тя няма да ви спре. Вие сте извън опасния периметър, децата ви са поотраснали и вие бавно се завръщате към нормално съществуване.
Привилегията да бъдем родители
Всичко щеше да важи с пълна сила и за нас, ако не се бяхме сдобили с третото ни дете. Близнаците са на 3 години и 5 месеца, а той е на 1 година и 3 месеца. Естествено, че го обичаме, но понякога го усещаме като котва, която ни дърпа надолу. Всъщност се чувстваме на борда на двумоторна лодка, чийто малки, но мощни двигатели дърпат в различни посоки, докато котвата се опитва да ни върне обратно в средата на хаотичен водовъртеж.
Когато разбрахме, че чакаме трето дете и започнахме да съобщаваме новината, всеки, който я научаваше, ни поглеждаше с особен поглед. Така се гледат хората, които танцуват сами валс, голи, с гевгир на главата си, стърчащ трибагреник от задника по време на погребение. Хем ги гледате смаяно, хем ги съжалявате за очевидните им психични проблеми и се чудите защо са на свобода.
Преглътнали първоначалния шок, всички около нас се опитваха да ни ободрят и да замажат гледката на прииждащ апокалипсис. Явно единственото, което им идваше да ни кажат в този момент, беше - "Спокойно бе, не може и третото да е шантаво колкото близнаците!". Постоянно ни го повтаряха, а ние ги гледахме с отчаяна надежда и се молехме да са прави. Все едно ние плувахме в езеро с пирани, а всички ни успокояваха, че вероятно сме попаднали на вегетаринска комуна от кръвожадните риби, докато самите те си пиеха коктейлите на безопасно място на брега. Не им вярвахме съвсем, но пък и нямаше какво особено да направим!
Габриел беше чудесно бебе. Казвам "беше", защото след деветия месец той вече не беше бебе, а малък булдозер, който притежаваше упоритостта на териер и апетита на тиранозавър. Преди това си спеше, ядеше и сереше в приличен график и освен че се будеше лесно, нищо друго не ме дразнеше в него.
Сега първата дума, която ви изниква щом го видите е... балон! Или кръгъл, топчест, дебел, овален, екватор, преял, налягане, едър и вероятно шишкав. На това дете глистите искат да хванат глисти, защото не смогват на храната. Тридесет секунди след като е отворил очи, той с охота ви разкрива диапазона на гласните си струни, докато блъска по всеки шкаф в кухнята. Не звучи приятно, не изглежда приятно и единственият начин да го прекратите е да му подхвърлите нещо за ядене, а в краен случай може и да е сурово и кърваво. Яде методично и съсредоточено докато яденето свърши, а не докато се наяде, защото той никога не се наяжда. Има ли храна пред него, той се чувства длъжен да я погълне. Има такива силни инстинкти в природата, като сьомгите, които плуват срещу течението, за да се върнат там където са се родили. Сигурно не им се плува, не знаят защо го правят и къде отиват, но видят ли течение и мечки, които ловят риба, хукват като изоглавени нагоре по реката. Същата работа е с Габриел. Независимо колко е ял, сложиш ли му нещо по-ядливо от пластмаса пред него, той се чувства длъжен да го рециклира през стомаха си.
Шкембето му продължава в другата посока на завоите и е единствената гледка, която е виждал през живота си, щом погледне надолу. Не си е виждал никога чурката и всеки път щом остане без памперс с настървението на загорял онанист я дърпа, стиска и разтяга. Вероятно като миещите мечки, може да визуализира в мозъка си вещи, които докосва с ръце, но не може да види. Физиономията му е доста съсредоточена и доволна докато си играе, така че явно си представя нещо красиво.
Упорит е като тийнейджърско акне. Не спира, не слуша и охотно гарнира набезите си с дивашки викове. Ако близнаците импровизираха с простотиите си, малкият получава идеи за глупости наготово само като ги наблюдава. Така взе да се превръща в ужаса на всеки родител: дете в онази отвратителна възраст, в която пипат, дърпат, събарят всичко и което се ъпдейтва постоянно, гледайки по-големите си брат и сестра.
Например вие гледате жизненоважен мач по телевизора, а близнаците обикалят един и същ маршрут из стаята (някаква си тяхна екопътека), който завършва със скок от най-високото място на дивана. Могат да циркулират така с часове и на мен не ми пречи щом са ме оставили на мира. На всяко приземяване се чува мощно "ТУП", но съседката отдолу отдавна се изнесе, така че и на нея не ѝ пречи. Гледам си мача, първото "туп" на Боримир, последвано от второто "туп" на Микаела, дузпа за Реал Мадрид и накрая се чу "ПЛЯССССС". Поглеждам надолу и виждам най-малкия ни наследник, прясно приземен на пода, с опънати ръце и крака, подсказващи угаснала надежда за полет. Това диване е тръгнало по стъпките на брат си и сестра си и с целия си акъл се метна от височина по-голяма от собствената му. По лице и корем!
Честно казано се изненадах, че падайки на корема си, остана на земята, а не пружинира до тавана, но явно беше ял нещо сухо. Иначе ако беше супа... не знам, не знам! Можеше да си тупка и рикошира десет минути из хола като в голям флипер.
Изглежда сладък и добронамерен, но хапе. Напомня на пекинез или пинчер. Зъбите започнаха да му никнат още на четири месеца, така че една година след това разполага с почти пълно снаряжение. Хапе от любов, злоба, скука, любопитство, тъга, радост, глад, жажда, болка, яд или без никаква причина и провокация. Хапе всичко, което реши и не е задължително да е живо същество, затова няколко пъти увисваше на дръжката на хладилника със зъби. Тази гледка ме подсеща за крокодили и ротвайлери, а дръжката вече прилича на челна катастрофа.
Музикален е, но не му се разбира какво пее. Вие като дефектен лагер, но това е наследство от мен. Опитва се да танцува, но засега единствено се върти около оста си, което ме връща в детството, тъй като имах един пумпал и двамата изглеждат еднакво - надарени обилно в ханша.
Бързо се научи да бели банан, но сега трябва да го научим кое точно на банана се яде, щото на първите пет им изяде първо обелките.
След като изпратихме и куцукащата баба у дома, се озовахме отново петимата и започнахме да се радваме един на друг. Успяхме да достигнем впечатляващия рекорд от шест минути преди някой да се разреве или развика. Боримир си извади кофичка кисело мляко от хладилника, Микаела му я дръпна от ръката, той я удари по лицето, тя изтърва кофичката, която се разплиска на пода, той ревна, тя ревна, Габриел легна и започна да яде от пода, Боримир го ритна в ребрата, Микаела го задърпа за краката... Всъщност това ни успокои и ние го приехме дори с облекчение. През последната седмица се чувствахме, че сякаш правим нещо нередно, че всичко около нас е неестествено и не можехме съвсем да се отпуснем. Е, след литър сангрия се поотпускахме, но нещо все беше там в сенките и ни напомняше, че не принадлежим на този нормален, тих и лишен от детски крясъци свят. Ние сме свикнали да живеем в хаотична вселена, постлана с разхвърляни играчки, озвучена от постоянни викове и високи дразнещи звуци, лишена от логика и справедливост, а всяко напускане на този свят ни носи чувството, че сме повредени и не на мястото си.
Знаем, че това ще отмине и ще си спомняме с усмивка за тези дни, но колкото и да си обичаме децата, понякога имаме нужда да избягаме (със самолет, ако е възможно), да седнем в някой бар на брега на океана и да си поръчаме първата чаша сангрия и първата бира за деня, макар че хората около нас тепърва ще закусват.
П.П: С огромни благодарности към двете баби и с пожелания за бързо възстановяване от операцията!
Препоръчваме ви още:
Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 2
Законодателството, договорено неофициално с министрите на ЕС, постановява минимални изисквания за всички държави членки, с цел да се насърчи представителството на жените на работното място и да се засили ролята на бащата в семейството.
Правото на поне десет работни дни платен отпуск по бащинство ще се ползва около времето на раждането и трябва да бъде платено не по-малко от заплащането за отпуск по болест.
Евродепутатите също добавиха правото на два месеца неподлежащо на прехвърляне и платено право на родителски отпуск. Този отпуск позволява по-балансирано разпределение на отговорностите по грижите за децата в семейството.
Държавите членки трябва да осигурят адекватно заплащане или обезщетение за минималния, неподлежащ на прехвърляне период за родителски отпуск. Използването на родителски отпуск често води до намаляване на семейния доход и по-високо платеният член на семейството (който често е мъж) трябва да може да се възползва от това право.
Страните от ЕС трябва да могат да предлагат поне 5 дни годишно отпуск за лицата полагащи грижи, за работници, които се грижат за роднина или член на същото домакинство, който има сериозно здравословно увреждане или влошено състояние свързано с възрастта.
Държавите членки, които вече гарантират заплащане или надбавка от поне 65% от нетната заплата на работника, в рамките на период от поне 6 месеца родителски отпуск за всеки родител, могат да решат да запазят тяхната система.
Отпускът по майчинство по света
Работещи родители или лица, полагащи грижи, ще могат да изискват корекция на работното време, което може да включва дистанционна работа или гъвкаво работно време. Когато се разглеждат молбите за гъвкаво работно време, работодателите може да вземат предвид не само собствените ресурси и оперативен капацитет, но и специалните нужди на родителите на деца с увреждания или продължителни заболявания, както и тези на самотните родители.
Директивата влиза в сила на двадесетия ден след публикуването ѝ в Официалния вестник на ЕС. Държавите членки имат три години да приложат правилата.
***
В момента бащите у нас имат право на 15 дни отпуск при раждането на дете, считано от датата му на изписване от лечебното заведение. Същото право има и в случай че осинови дете до 5-годишна възраст, при условията на пълно осиновяване. Бащата може да ползва и остатъка от отпуска за гледане на дете (до 410 дни), само със съгласието на майката и след навършване на 6-месечна възраст на детето. В този случай отпускът на майката се прекъсва.
Препоръчваме ви още:
Какво научих, докато бях баща в майчинство
По света и у нас - полезният опит в грижата за децата
Могат ли да се увеличат обезщетенията за майчинство?
Автор: Сеньорита Йорданова-Ганчева
04.04.2019 г. Пролетно време
Денят започна уж съвсем нормално...
Още на закуската имах честта да вадя сирене от ухото на Борис. Има си хас да не чистя и сирене от пода - та то това си е по подразбиране.
И хоп - дойде обяд. Синът ми смята, че съм анорексична Мама, тежаща сто кила, та реши да ме храни с рибешката си супа. Идилия - чистих диван, стена, него и мен чистих. Нахрани ме.
Тъй. Излязохме на разходка. Добре мина. Горе-долу.
Със сигурност си млада майка, ако...
19 ч.
Борис е роден, за да ме мори, тъй както аз моря онзи, чието семенце е той.
Не знам кога и как го направи, но мивката в кухнята се озова без сифон. Ами сега?!
Запрятам си ръкавите на пижамата, въртя, завъртам и аз не знам какво правя.
Звъня на главния домашен майстор - съпруга ми Стоян. Някаква гумичка, някакви джаджи - наругах го, затворих му, изнерви ме.
Викам по Борис да спре да разнася из къщата лука, който измъкна изпод мивката.
Отвивам. Завивам. Дупя се под мивката. Реве ми се. Борис ми се катери по гърба. Прегръща ме. Хили се гадинката. Мама - конче.
Теква някаква гнусотия. Мирише на жаби. Слагам кофа, поне да се изтече каквото там ще тече.
Виждам, че Борис гризе суров картоф. Викам по Борис.
Тъй. Готова съм. Завих. Стегнах. Махам кофата. Победоносно пускам водата. Тече, прелива тръбата. Псувам (наум)! Посягам, без да гледам, да взема кофата, за да я сложа под теча. Не я напипвам. Обръщам се. Борис си захлюпва кофата на главата с гнусната тиня. Хили се.
Какви деца ви правят на вас?!
Какви деца раждате?!
Аз ли бъркам някъде?!
Моят късмет ли е такъв?!
...
На другия ден:
Оцелях.
И днес.
8:30 . се събуди Борис.
8:40 ч. - вече бръмчах с прахосмучката. Минус още 1 чаша от любимия сервиз.
Тежък ден ще е. И днес.
Препоръчваме ви още:
Дали да не тръгна на работа по-рано, за да си почина...
Из „Дневници на един роб на фармацевтичната мафия“
Автор: д-р Адил Кадъм
Не знам колко е удачно да нося почетното звание „убиец в бяло“, след като отдавна спрях да нося бяла униформа. Аз съм от онези лекари с „пижамите“. Онези, които се отнасят „несериозно“ към професията и не носят бял екип. Както вече мнозина от вас са се досетили, аз съм педиатър. Да, педиатър. Онези вдетинени лекари, които са почти толкова покровителствено настроени към майките, колкото към децата (осъзнавам колко е дразнещо и се опитвам всячески да го избегна, освен в случаите, когато майката е съвсем вдетинена).
В България е леко опасно за здравето да си педиатър. Ти си онова „педи“, което не разбира нищо от въпросите на ЗВБ (захранване, водено от бебето), опасностите на ваксините и нуждата от преливане на майчината аура в тази на детето. Но не това е моята мъка днес.
Като виден „убиец в бяло“ – болничен и извънболничен такъв, в последните години съм оставена практически без възможност да упражнявам професията си – тази на педиатър и тази на „убиец“, заради нещото, наречено здравеопазна система. Това е меко казано един оксиморон, защото е по-скоро здравеоМРазна или поне здравеоМазАна и е далеч от това да бъде система, защото в нея липсва всякаква организация, та дори и такава, напомняща някакъв съзидателен хаос. Така, това… животно… не, този феномен „здравеопазна система“ успява да убие толкова много пациенти и да лиши останалите от достъп до мен, че практически аз оставам на сухо. Сега ще ви разкажа подробности от кухнята… не, от батака… по-скоро бардака.
Криворазбраното здравеопазване
В България има лимит на средствата за изследвания и хоспитализациите, включително в детското здравеопазване. Тези лимити не ни позволяват да изследваме децата в амбулаторни условия, но в същото време не е и лесно да бъдат хоспитализирани за диагностично уточняване. В същото време в България няма нормална национална детска болница, но има една единствена болница за детски болести, която поема по-голямата част от функциите на една евентуална национална педиатрична болница. В това болнично заведение има някои уникални за страната клиники, за които се чака понякога повече от два месеца, за да бъде прието дете. В това време то може да се влоши или дори да загине. Болницата, освен всичко е и търговско дружество, от което се очаква да може да се самоиздържа. Държавата е решила, че има идеален финансов еквивалент на рerpetuum mobile. Въпреки трудностите, болницата е сред отличниците в своята област, защото почти няма дългове. А и как ще има, като нито модерна апаратура купува, нито за скъпоструващи медикаменти харчи, а и плаща мизерни заплати.
В тази болница санитарите са на минимална работна заплата, с 40 лв. над тях са медицинските сестри, а лекарите с около 120-150 лв. отгоре. Специалисти по здравни грижи на средна възраст 60 г., работят, докато получат инсулт и/или инфаркт, евентуално оцеляват, реанимирани от колегите си, и тичат от една болница на друга, за да закърпят двата края. С надбавките за прослужени години, санитар-пенсионер получава колкото медицинска сестра, а пенсионирана медицинска сестра, повече от млад лекар. Въпреки това, всички ние, почетни „убийци в бяло“ работим неуморно, грижим се денонощно за здравето на вашите деца.
Властимащите решиха да измислят друго, щом не могат да ни изгонят с мизерно заплащане, ще ни направят мизерна работата, с което още повече да намалят качеството на услугата и заплащането. Сложиха кодове на леглата по отделните клиники и, ако на това легло в системата има етикет „диабет“, а ти приемеш дете с дихателна недостатъчност, лечението остава за сметка на лечебното заведение – е как да върви рerpetuum mobile-то, като му се месиш в баланса?! За никого не е изгодно да работи, а накрая да не му платят, но и това преглътнахме. Да, но го преглътнахме само ние. Останалите болници просто връщат пациентите, защото никой не иска да влиза в конфликт с шефа или колегите си. Ще питате, къде отиде човечността? Ще ви кажа. Отиде си на касите на електроснабдителните и водоснабдителните фирми, на супермаркетите. Отиде си в очите на нашите деца, които са деца на лекари (колко гордо звучи), но имат по-малко от всички останали. Отиде си в затръшнатата врата на детската стая, когато си отказал да купиш нещо и в гневния поглед с изплютото: „Ти нищо не разбираш!“ и „Да беше станал прост… и да печелиш повече!“.
Когато си прекалено уморен да се бориш за себе си
Все пак ние решихме, че можем да издевателстваме още над себе си и семействата си, но да не откажем да вземем пациент, когато има физически налично легло, на което да го приемем. Същите ние, които оплювате, нападате, удряте, кълнете и жестоко обиждате – лекари, медицински сестри, лаборанти и т.н. „роби на фармацевтичната мафия“.
Накрая лимитирани в това колко и как да харчим (чиновник определя как да диагностицираме и лекуваме, ние с поне 10 г. официално обучение зад гърба си), лимитирани в това колко да приемаме и доведени до ръба на физическото и психическо оцеляване, се осмелихме да поискаме помощ. Ние не искаме милиони. Не искаме да сме богаташи. Ние поискахме нормални условия, за да можем да продължим да работим. Никой не ни чу… почти месец властта нехае, че единствената в момента специализирана детска болница е поставена пред реалната заплаха да затвори, защото ние не можем да продължим да работим. Забележете, че поискахме МИНИМАЛНОТО заплащане, определено от КТД (колективен трудов договор) за нашата категория болници. Искаме нормално заплащане, за да можем да привлечем нови хора, защото не можем да покриваме графиците си.
Поискахме правото на достоен труд с достойно заплащане, за да можем да дадем качествена услуга. Ние не искаме да бягаме, не искаме да се отказваме, не искаме да си изоставяме пациентите, ние искаме да работим. Обичаме си работата. Ние дори си плащаме, за да можем да я вършим добре. Подкрепете ни, защото касае вашите деца. Подкрепете ни, както ние винаги сме ви подкрепяли в щастливите и в тежките моменти.
Спасете педиатрията в България! Не може да има лимити за детското здраве! Всяко дете е достойна кауза, а в педиатрията няма изгубени каузи!
Препоръчваме ви още:
Популярно ли е кредитирането на студенти и докторанти у нас? Оказва се, че през последните 8 години само 20 129 души са се възползвали от възможността да изтеглят заем за да финансират обучението си. Други 320 са взели кредити за издръжка. 87 кредита са теглили докторантите, а 555 студенти, граждани на европейски държави и на държави от Европейското икономическо пространство, са сключили договор за кредит.
Кой взема кредити
Най-голям е делът на студентите на възраст 18-25 години. Значително по-малко са 25-30-годишните. Най-ниският дял е на кредитополучателите между 31 и 34 години.
Кои са най-кредитираните специалности
През последните 8 години (01.09.2010 г. до 31.12.2018 г.) са кандидатствали студенти от всички петдесет и две професионални направления. Най-голям брой кредити – 3 114 са отпуснати за специалностите в направление „Икономика“, следват „Администрация и управление“ – 1 634 бр.; „Медицина“ – 1 109 бр. и „Архитектура, строителство и геодезия“ – 922 бр.
Кой може да кандидатства
- български граждани;
- граждани на друга държава-членка на Европейския съюз;
- на друга държава от европейското икономическо пространство или на Конфедерация Швейцария.
(Кандидатите трябва да са в редовна форма на обучение и на възраст до 35 г. към момента на сключване на договора)
Кои банки отпускат кредити за образование
(Студентски кредити отпускат само банките, подписали типов договор с министъра на образованието и науката)
Банка ДСК
Първа инвестиционна банка
Райфайзенбанк (България)
Юробанк (Пощенска банка)
Алианц банк България
Българо-американската кредитна банка
Какъв е размерът на лихвата
Лихвата е годишна, фиксирана и не може да надхвърля 7 пункта. Кредитополучателите могат да се възползват от гратисен период до една година след завършването си, в който да не правят никакви погашения по дължимите суми. След това могат да ги изплатят в срок до 10 години. Те не дължат заплащане на такси, комисионни или други разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита.
Какви документи се изискват при кандидатстване за кредит
- копие от документ за самоличност;
- документ, удостоверяващ качеството на студент или докторант с право да се запише за следващ семестър (платени такси и тн);
- декларация, че няма придобита същата образователно-квалификационна или образователна и научна степен.
За равен достъп до качествено образование
Какви са видовете кредити
- кредит за заплащане на таксите за обучение;
- кредит за издръжка.
Какъв е размерът на кредитите
Размерът на кредита за обучение е равен на дължимите такси за оставащия срок на обучение, според учебния план на съответната специалност и образователно-квалификационна или образователна и научна степен.
Размерът на кредита за издръжка се формира като сбор от семестриалните издръжки за оставащия срок на обучение. Семестриалната издръжка е равна на минималната работна заплата, умножена по броя на месеците през съответния семестър.
Кой има право на кредит за издръжка
Право на кредит за издръжка възниква при раждане или пълно осиновяване на дете по време на обучението. Ползва се от родителя, който упражнява родителските права, а ако това са и двамата родители – само единият.
Как се усвояват парите по кредитите
Кредитът за заплащане на таксите за обучение се усвоява с преводи по банковата сметка на висшето училище или научната организация. Средствата за таксата, дължима за първата година от обучението, се възстановяват по сметката на кредитополучателя в тридневен срок след представяне на документ за платена такса.
Кредитът за издръжка се усвоява с преводи по сметка на кредитополучателя в началото на всеки семестър, съгласно договора за кредит.
Кога и как се връща кредита
Изплащането на кредита започва един месец след изтичане на гратисния период съгласно погасителния план, уговорен между страните. Общият размер на кредита се погасява на равни месечни вноски в 10-годишен срок, считано от края на гратисния период. В общия случай това означава, че по време на следването и година след завършването, няма да плащате вноски.
В какви случаи се отсрочва изплащането на кредита
- при настъпване на трайна нетрудоспособност 70 или над 70 на сто – за срока, определен в експертното решение на ТЕЛК или НЕЛК, но за не повече от три години от датата на инвалидизиране;
- при записване в редовна форма на обучение за придобиване на следваща образователно-квалификационна или образователна и научна степен.
Кога държавата изплаща непогасения заем
- при смърт на кредитополучателя;
- при настъпване на трайна нетрудоспособност 70 или над 70 на сто за срок, по-дълъг от 3 години;
- при раждане или пълно осиновяване на второ или следващо дете в рамките на 5 години от изтичането на гратисния период (това право се ползва само от единия родител).
Образователната система в Обединеното кралство
Условията на кредитиране в страни от ЕС
Във Великобритания правителствената организация Student Loan Company отпуска годишен заем за студентите в английски университети, който започва да се погасява около девет месеца след завършване на образованието. Студентът е освободен от изплащане, ако продължава образованието си или ако получава под указаните в регламента минимални годишни доходи. Ако получава над тях обаче, трябва годишно да изплаща 9% от излишъка. Ако студентът остане да работи във Великобритания, минималният годишен доход е 21 000 паунда. Ако работи в България, този доход към настоящия момент е 12 600 паунда. В Уелс системата е същата. И в Англия, и в Уелс има начислени лихви, които се формират на база инфлация и размера на дохода. В шотландските университети таксата за обучение е 1 820 паунда годишно за бакалавър, но там системата не включва заем. Студентите от страни членки на ЕС получават финансиране от Students Awards Agency Scotland, като е необходимо само да попълнят онлайн формуляр и се освобождават от плащане. В Северна Ирландия максималната такса за обучение е 3 925 паунда и системата е подобна на тази в Англия.
Британското правителство официално одобри и отпускането на студентски кредит за магистърски програми. Програмата влезе в сила от учебната 2016/2017 година. Финансовата помощ ще важи за желаещите да се обучават в Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия. Максималният размер на заема е 10 000 паунда и се отпуска за всички специалности и форми на обучение, като единственото ограничение е, че за него могат да кандидатстват студенти до 60-годишна възраст, които са жители на страни членки на ЕС и са пребивавали в държава от европейската общност през последните 3 години. Както и при кредита за бакалавърските програми, връщането на заема за магистратура ще зависи от размера на доходите след завършването. Ако кандидатът вече е теглил заем за бакалавърска програма в Обединеното кралство, връщането на двата заема ще е консолидирано. За докторантури също е предвидена отделна система на финансиране в размер 25 000 паунда, където кандидатурите се разглеждат поотделно. В момента българските студенти не могат да се възползват от грантове и заеми за издръжка на Острова, освен ако не са живели във Великобритания в продължение на пет години с друга цел освен образование.
Френската концепция за висшето образование е, че всеки трябва да има възможност да се включи без да има финансови притеснения. Държавните университети поддържат ниски такси – започват от 189 евро и достигат 452 евро средно за медицински специалности и 615 евро за инженерни специалности (по данни за учебната 2016/2017 година). В частните университети таксите са по няколко хиляди евро. На място може да се кандидатства за кредити от банките, но е добре да се проучат различните предложения, тъй като нивата на лихвите и условията варират. Някои от банките имат договори за сътрудничество с френски университети и по този начин банките предоставят по-благоприятни условия за сключване на студентски заеми. В някои случаи лихвите могат да бъдат дори 0%. Кредитите обикновено са нецелеви и могат да се използват както за такса за университет, така и за битови разходи. Обикновено банките искат студентът да има гарант, който е французин. Кредитите започват да се връщат след края на обучението. Идеята за държавни кредити започва да се обсъжда във Франция, но най-вероятно те ще са предназначени само за френските студенти.
Повече информация ще намерите на сайта на МОН.
Прочетохте ли
Автор: Мария Пеева
Първото ми запознанство с бездомните котки стана в дома на баба, която ме отглеждаше чак до предучилищна възраст - тя имаше огромен двор, който две-три улични котки си бяха заплюли за лична територия. С невежа детска жестокост мачках пухкавите животинки, обличах ги с кукленски рокли, разхождах ги в количка и ги превръщах в неволни съучастници в детските си игри, а те кротко ме търпяха и вероятно ме обичаха по своему. А аз им се отплащах, като им наливах мляко в купичките от детския сервиз.
Когато станах ученичка и заживяхме в апартамент, мама не позволяваше дума да се издума за домашно животинче. В крайна сметка обаче се сдобихме с едно новородено улично коте. Намерих го мяукащо едва-едва под паркирана кола, цялото охлузено и в кръв. Помня, че го хранехме с капкомер, беше толкова дребничко и слабо. Мама се смили и позволи да го оставя у дома. Котето се привърза много към мен, може би си мислеше, че съм му майка, защото почиствах козинката му с влажен памук и го хранех в устата в първите седмици, докато се научи да се обслужва само. Кръстихме го Галин, име, което си остана, макар че Галинчо впоследствие се оказа палава котарана, която редовно бягаше от къщи и се връщаше след няколко дни бременна. В онези времена нямаше практика котките да се кастрират. Имахме поколение през няколко месеца, което успявахме с големи усилия да раздадем на близки и познати. Един ден Галин изчезна. След много години баща ми призна, че я е намерил премазана на пътя и не ми казал, за да не тъжа.
После пораснах, ожених се, родих деца. Години наред нямахме домашна животинка. Докато се появи Рижко...
Една сутрин просто се материализира на верандата ни, заспал на меко върху дворния стол. Огромен, мръсен, жълточервеникав котарак с белези от безброй битки и вид на стар коцкар и побойник. Душата му обаче беше на малко котенце, винаги готов за гушкане и мачкане. Най-милото същество на света. Хранех го, обичах го, галех го, той ми носеше чат-пат полуизядени мишки. Така и не го прибрах у дома. Така и не го заведох да го кастрирам.
Една сутрин се появи с рана от поредната битка. Промих я и я намазах с йодасепт, както правя с раничките на децата. Раната заздравя след два-три дни, но след месец коремът на Рижко се поду, все едно е бременен.
Тогава вече го заведохме на ветеринар. Оказа се, че има котешки спин. Не бях чувала изобщо за такава болест. За хората не е заразна. Котките си я пренасят при захапване и при чифтосване. Ако бях кастрирала Рижко, той щеше още да е жив.
Лечението беше дълго, скъпо и тежко. По едно време дори остана във ветеринарната лечебница за няколко дни и сякаш се позакрепи. После болестта се върна. Накрая толкова се влоши, че не можеше дори да се качи по стълбите. Огромният му корем му тежеше и го прекатурваше, а клетото животинче се чудеше какво става с него. Крепяхме го с лекарства и обич, но не за дълго.
Една сутрин не успя дори да се изправи. Големият ми син го сложи в кошницата и го занесе на ветеринар. Когато отворил кошницата, Рижко само измяучил и издъхнал в ръцете му.
Синът ми се върна ужасно разстроен и си поплакахме заедно, като малки деца.
Рижко ни научи на много неща. Сега имаме две кучета и котарак. Всички са кастрирани. Водим ги редовно на ветеринар, не пропускаме ваксини и обезпаразитяване. Чипирани са. Храним ги с подходяща храна, разхождаме ги, оставяме ги на хотел, когато пътуваме. Човек трябва да си прави сметката добре, преди да поеме ангажимент към каквато и да е животинка. Също както и децата, те изискват време, грижи и не малко средства. И също като децата няма с какво да ни се отплатят, освен с огромната си, безусловна обич.
Но, всъщност, това е предостатъчно.
Има едни прекрасни хора, които се грижат за всякакви бездомни и изоставени животинки. Тук може да прочетете историята им.
Препоръчваме ви още:
Едно от най-добрите решения, които съм вземала
Сезонен наръчник за начинаещи коткари
Съветите на Фройд за щастлив живот
Автор: Ливия Васи
Кацнала върху парапета, който опасваше училищния двор, Зоуи умърлушена гледаше в обувките си. Черни, лачени, с тънка напречна каишка отгоре и златна закопчалка с форма на цвете отстрани. Толкова сладки и толкова бебешки - Зоуи беше бясна. Вече беше голяма - на 5! На 5! Две от приятелките ѝ в класа вече имаха обувки с токчета, мънички токчета, но истински ток-че-та. А тя?! Зоуи бебето, с бебешките обувки. Колко още трябва да чака? Да стане на 7? Ужас, това е толкова дълго. Зоуи сърдито залюля крачетата си напред-назад, вперила поглед в противните обувки. Поне слънцето ги прави да блестят, помисли си за миг. После рязко вдигна глава и наостри уши. Този звук не може да го сбърка - една от учителките на големите, най-красивата от всички учителки, защото обувките ѝ винаги бяха с най-високите токчета и тракането им можеше да се чуе чак от другия край на коридора. Зоуи обърна глава и завистливо проследи отдалечаващата се фигура. Как ходи само - като принцеса, помисли си момиченцето и още по-ядосано залюля крачета. Колко искаше да е голяма! И колко бавно тече времето!
"Още два часа! Само още два часа до края на работния ден!" - Рея вървеше по празния коридор, стиснала последните тестове на класа ѝ по история. Къде ѝ беше умът сутринта да обуе точно този чифт - най-неудобният от цялата ѝ обувчена колекция. С най-високите токчета, а и така стягат пръстите отпред, особено кутрето! Уреди за мъчения, не обувки, Рея скърцаше със зъби и се проклинаше за суетата си. Искаше да е висока, защото с нейните 155 см винаги се чувстваше като гном пред останалите. Затова си наложи този стил - изправени рамене, вирната брадичка, елегантна рокля и задължително на токчета. Учениците ѝ я обожаваха, колегите ѝ правеха комплименти. Но само тя си знаеше какво ѝ струва - всеки ден от седмицата болки в ходилата, болки в кръста, болки по цялото тяло. Рея, Реяяя, няма ли да поумнееш?! Трясък от вратата на съблекалнята я сепна. Срещу нея вървеше една от десетокласничките - Ники, звездата на отбора по баскетбол. С обичайния спортен сак през рамо, Ники сръчно се преметна през парапета и забърза към изхода на училището. Рея завистливо я проследи с поглед - лесно ѝ е да тича с маратонки. Маратонки... Толкова отдавна не е носила! По дяволите, колко ѝ беше писнало от тези високи токчета!
Друго си е да си туриш капелата
Ники забави крачка и се опита да успокои дишането си. Тренировката току-що беше приключила, момичетата от училищния отбор се преобличаха и щяха да ходят на пица. Но не и тя! Имаше точно 30 минути, за да стигне до залата за фитнес. После пак щеше да тренира с "големите", целта ѝ беше да влезе в основната схема на най-титулувания спортен клуб в града. После в националния, после в чужбина. Ники заби поглед в краката си. Понякога имаше чувството, че маратонките са се сраснали с ходилата ѝ. Ще обуе ли някога нормални обувки?! Нещо леко и елегантно, като ей онези балеринки, които носеше красавицата отсреща. Виктория от 12 клас, след две седмици завършва. Няма уроци, няма тестове, няма униформа. А как само се движи, все едно не стъпва по земята. А обувчиците ѝ... толкова мънички, толкова изящни! Ники си пое дълбоко дъх и прехвърли сака на другото си рамо. Само още две години и поне досадното училище щеше да ѝ се разкара от главата.
Изпитите започват след две седмици, после край! Виктория бавно пресичаше двора на път към кабинета по химия. Само още две седмици! Май я хващаше страх от послето. Уроци, тестове, униформа - всичко беше толкова познато. И сигурно. А след това? Виктория тъжно обгърна с поглед празния училищен двор. В дъното, върху парапета, тя видя малкото момиченце, очевидно от предучилищната група. Детето безгрижно клатеше крачетата си напред-назад и явно се любуваше на обувчиците си. „Щастливка!“ - завистливо въздъхна Виктория. – „Защо толкова бързо върви времето?!“
Препоръчваме ви още:
Автор: Иво Иванов
На 12-ти април честваме Международния ден на авиацията и космонавтиката. Аз космонавт не съм бил (още), но като виден ВВС кадър днес имам професионален празник, ако искате да знаете!
Военновъздушните сили на Република България претърпяха тежка загуба като не успяха да ме привлекат като лейтенант в редиците си, въпреки вербовките на майорите и полковниците в поделението, в което служех. Можех да съм направил военна кариера и да съм некой пенсиониран висш военен сега, ама ей на! Да не говорим, че можех да съм президент!
Та, като бях в казармата в Русенско, преди много лета, в този хубав слънчев пролетен ден ни натовариха на автобуси и ни закараха в културния дом в Щръклево, където специално за нас беше организирана богата културна програма.
След седмици строева подготовка по плаца, лазене в пълно бойно снаряжение из кални полета, заравяне на учебни мини, които после не можехме да открием, набиране по лостовете голи до кръста в дъжда и прочие армейски ентъртейнмънти, младите бойци бяхме петимни за култура. Това предстоящо културно събитие предизвика в стройните ни редици мощни пориви на въодушевление и беше посрещнато от нас с радостно вълнение и отделни възгласи "ура".
Водещата, врял и кипял кадър от състава на армейското звено за културни атаки и облъчвания, постоянно се обръщаше по микрофона към нас със "Скъпи авиатори" и това обръщение галеше новобранските ни уши и ласкаеше крехкото ни войнишко самолюбие, макар че никой от нас не беше и помирисвал боен самолет.
Към този момент опитът ни в авиацията се изчерпваше с варосване на бордюрите по пътя към авиобазата. Мнооого бордюри. Черно, бяло, черно, бяло. „Черно и бяло в нас се преплитат във неделим кръговрат.“, както се пее в песента на Георги Христов. Не мога да я понасям тая песен, btw.
Дневникът на един връзкар в българската армия
Войнишката публика е най-добрата публика, да ви кажа. Всичко оценява. Ама всичко!
На нас тогава ни пя някой от братята Неделчеви, не помня кой точно, и беше бурно аплодиран. Смятайте за каква благодатна публика говорим!
И конкурс за бродерия да имаше, и него щяхме да аплодираме.
Гвоздеят на програмата обаче беше модното ревю на авангардни млади дизайнери от Русе, представено от разголени засукани манекенки от крайдунавския град.
Искам да ви кажа, че авангардните модни линии на пролетната им колекция направиха истински фурор! Ревютата в Париж, Милано и Ню Йорк никога не са предизвиквали такъв бурен възторг у публиката, сигурен съм. Проявихме се като истински ценители.
Направо пощръкляхме!
Изправи се, гора от стомана! Насочете се, бойни дула!
Неслучайно селото носи името Щръклево... Ето тук си пролича какъв мощен авиационен заряд имаме. Така де, какви авиатори сме, ако не можем да вдигнем самолета!
Толкова от мен за Деня на авиацията и космонавтиката. Да ни е честит!
Препоръчваме ви още:
Иван Ночев - българинът, който вписа името си в космическата история
Асен Йорданов - българинът, който научи американците да летят
