Автор: Иво Иванов

Както има Закон за движение по пътищата за МПС-тата, така трябва да има и някакъв правилник за движение на пешеходци и за поведение в обществено превозно средство, и да се следи за неговото спазване, според мен. Отидете на втората метростанция Сердика в пиков час и ще разберете какво имам предвид. Там си трябва регулировчик. Все едно сте попаднали в титаничен сблъсък между армията на елфите и армията на орките от „Властелинът“. Другия път когато водя Бобо на градина без колата, трябва да си направя копие като онези, дето се използват в рицарските турнири. Засилваме се с боен вик с копието напред и си пробиваме път през пълчищата. А може и да си разкопчая рязко якето и да се изцепя Аллах Акбар! Ведага ще се отвори коридор. Иначе ще има да си чакаме да преминем. 

Не знам защо, но хората сутрин в метрото са като стадо подплашени антилопи гну, като слязат от влака. То пък чак такъв ищах за работа! И като всички толкова ужасно много бързат, защо се нафърфорват на огромни опашки за ескалатора, а не използват стълбите – това не го разбирам. 

Не си представям, че ще се наредим на перона чинно в стройни редички като японците, но има все пак някои елементарни правила, спазването на които би ни спестило излишни нерви – например качващите се да изчакат първо слизащите да слязат и тогава да се качат. Това се подразбира от само себе си, ще кажете. Да, ама не – всеки път се налага да си пробиваш път с лакти на излизане. Също така много би помогнало, ако не се струпваха всички около вратите, за да могат да се качат и други пътници. За да накараш обаче пътник, заел стратегическо място до вратата, да се премести по-навътре във вагона, трябва да приложиш не силни аргументи, а аргументи на силата. Все едно да искаш от новоизлюпен политик да пусне властта, до която току-що се е докопал. Може би и при нас трябва да се назначат специални служители-набутвачи на пероните. 

Когато Йоан беше ученик в долните класове, го бях изтренирал на специална техника за качване в метрото: щом влакът отвори врати на нашата метростанция, да се засили и да се забие като торпедо в непомръдващата инертна пътническа маса, след което с мощно развъртане насам-натам с раницата на гърба да си осигури място и кислород, за да не го задушат. Имаше кратко мрънкане от страна на пасажерите, но иначе нямахме никакъв шанс да се качим във влака в пиков час и той да стигне навреме на училище. Емпирично бяхме установили, че с любезното „Извинявайте, може ли?“ нещата хич не ни се получават. Всички се правят на разсеяни и гледат в тавана, в телефоните си или някъде встрани, без да помръдват. Детето дотолкова беше усвоило тази техника, че се качваше така и когато вагонът не беше пълен, за „радост“ на онези отвътре. „Извинявайте, той по навик“. 

Изповедта на един аеробен организъм

Пътниците в метрото по начало са пословично толерантни и отстъпчиви. В случаите, когато сме водили Бобо с метрото до градината като беше по-малък, можеха да се чуят подмятания от сорта „Къде са го повели по това време това дете!“ Такива не ги оставях да тънат в неведение и им обяснявах, че сме семейство извратени мазохисти, което нарочно става сутрин, за да се гнете в метрото – ей така, за добър тонус и стремително начало на деня, и искаме да възпитаме такива ценности и у детето още от малко. 

Не на всички детската градина им е на две преки от къщи и не всички ползват коли непрекъснато и по всяко време, така че нека проявяваме повече разбиране. 

Ако се качи майка с количка наблизо, изблъсквам всички около мен, за да й направя място, усмихвам й се окуражително, защото и без това й е достатъчно притеснено и само наблюдавам кой киселяк с възмутена физиономия ще се обади, за да го смачкам - вербално и всякак! Представям си какво прикрито негодувание ще настане, ако се качи човек на инвалиден стол. 

Нека да се разберем - метрото е за всички и колкото вие имате право да сте в него в този момент, толкова имат и всички останали! Тръгнали са в този час, защото очевидно им се налага, а не за да ви пречат специално (това не важи за пенсионерите-водоноски, тръгнали за минерална вода в най-натоварения трафик – те спокойно могат да изберат и друго време).

Преди време имаше инициатива (и май още я има) бременните да носят значки, за да им отстъпват място в метрото. Чудесна инициатива, благородна - подкрепям, особено когато не си напълно сигурен дали става въпрос за бременност, или за обремененост с повечко килограми. Убеден съм обаче, че жените и гевгир да си нахлупят на главата, няма да смутят желязната апатия на зомбираните в смартфоните пасажери. Просто няма да ги забележат. За това е препоръчително да носят със себе си и озвучителна сигнализация като свирки, пищялки, тромби, чинели и т.н. А най-добре да е надуваем пищящ чук, както в едно видео, което видях в нета. Как си го представям аз: качва се бременната жена с голям корем, оглежда се и като вижда, че никой не й отстъпва място, вади предварително приготвения чук от торбата и започва окуражително да налага наред по главите младите господа на седалките, дето си цъкат игрички на телефоните, докато на някой от тях не му стане неудобно и не й отстъпи мястото си. Дори няма да й се налага да си отваря устата. Насилие ли било? Ми нека да подадат жалба.

Знаят ли децата ни как да се държат на улицата?

Като говорим за седене в метрото - и тук има етикет. Някои господа имат навика като сядат, да се разкрачат арабийската на седалката, така че заемат още едно място – като чорбаджи Нено кога се опъне на теферич под асмата. Пичове, така се разполагайте у вас на дивана!

Асансьорите в метростанциите са за възрастни/болни хора, родители с колички и хора с много багаж. Не бързайте да се набутате преди тях и въобще, налага ли се наистина да ползвате асансьора?

Тук е мястото да се напомни също така, че основното предназначение на всякакви съоръжения от типа на ходещи пътеки в летища и молове е да бъдат „ускорители“, а не място за групови пътувания с раздумка. Возете си се, но стойте в дясната част и отстъпете лявата част на онези, които бързат. По света това правило се спазва и не виждам какво пречи да го прилагаме и у нас. 

На светофари и пешеходни пътеки се пресича максимално експедитивно - не се разхождаш като по Витошка и не си зяпаш в телефона, докато пресичаш. Също така, веднъж стъпил на зебрата, не се колебаеш дали си взел правилно решение като си тръгнал да пресичаш и дали все пак да не поизчакаш, или да се върнеш. - Ох, не знам, не мога да реша какво да правя. Разколебан съм.  – Ама не бързайте, моля ви се, ние шофьорите спокойно и търпеливо ще ви изчакаме да вземете решение. Когато се почувствате достатъчно уверени в себе си и готови да тръгнете, само ни дайте знак. Няма да коментирам шофьорите, които профучават през пешеходните пътеки – това е тема на друг разговор. 

Рампите на места като пространството пред НДК са направени преимуществено за детски колички, велосипеди, тротинетки, ролери, скейтбордове и прочие колесни, както и за по-трудноподвижни възрастни хора, така че ако сте в състояние без затруднение да изкачите няколко стъпала, предпочитайте стъпалата. И без това има толкова малко съоръжения за велосипедисти. И ако няма как да не вървим по велоалеите, поне да се движим само в едната им половина и да не се разпищолваме хаотично навсякъде като тълпа испански туристи. 

Изобщо, когато се придвижваме на обществени места, би било добре да се придържаме към един основен принцип – не съм сам и не съм си вкъщи, затова трябва да се съобразявам с останалите. В наш общ интерес е – стига се по-бързо. Пък ако можеше и малко повече толерантност и взаимно уважение да проявяваме, щеше да се стига и по-приятно. 

 Вижте също 

Златните правила за безопасност