Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Да отвориш очи в декемврийско утро, да си теглиш един душ и по джапанки да слезеш до кафенето е едно от най-приятните неща на света. Кафенето е на брега на океана, температурата е около 20° и на фона на разбиващите се вълни, денят пристъпва под изгряващото слънце и ти довършваш второто си еспресо. Това е ежедневие, ако живееш на Канарските острови, но в София нещата са съвсем различни.

Събуждаш се и през прозореца виждаш сиви панелни блокове, надвесени над мръсни и разкаляни градинки, а всеобщата сивота започва да побелява, тъй като е заваляло сняг. Ако излезеш по джапанки до близкото кафене, най-вероятно ще се върнеш без пръсти на краката, а слънце тук не се е вясвало от седмица.

Натоварихме си багажа в колата, взехме си довиждане с нашата софийска домакиня (братовчедката на Росито) и потеглихме към Бургас. Беше време да се приберем и да поемем грижите по потомството ни, което бяхме оставили на двете баби.

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 1

Четири часа по-късно паркирахме със замръзнали чистачки и сърца пред входа и на бегом се качихме горе. Отворихме вратата със затаен дъх и с огромни усмивки очаквахме децата да ни се хвърлят на вратовете. Вместо това, сам в коридора стоеше Габриел, който ни погледна учудено и след като не му вдъхнахме никакво доверие си плю на петите и избяга в хола при баба си. Една седмица и бебето ни беше забравило! Ентусиазмът ни беше попарен и затова влязохме предпазливо в стаята, където бяха всички. Боримир и Микаела бяха заети да се бият за таблета и изобщо не ни обърнаха внимание, а Габриел се беше скрил някъде. След като се съблякохме и разопаковахме багажа, започна бабешкия доклад за изминалата седмица.

Боримир беше счупил няколко играчки, чинии и менискуса на баба си! Това беше в реда на нещата, а бабата вече си беше записала час за операция.

Микаела беше отключила порноканалите и добереше ли се до дистанционното, апартамента се огласяше от "Палави домакини", "Експлоадиращи чепове 3", "Анална ваканция" и други тематични продукции. Не знам как (аз също съм се опитвал да ги разкодирам), но това дете беше започнало вече да се ограмотява сексуално за ужас на баба си. Отношението на майка ми към секса е като на папата към педофилията. Признава, че съществува, но няма никакво желание да го обсъжда. Аз също не държа да говорим по темата с нея, че току-виж се окажа пълен некадърник!

Габриел обаче се беше скрил зад една табуретка и плахо си подаваше главата. Досега не бях ви запознавал с него по-подробно и затова нека обърнем малко внимание на най-малкия член на сем. Явашеви.

Ако гледането на деца през първите три години ви е било приятно, колкото да лежите осъден несправедливо в окръжния затвор, то аз ще запаля светлина в края на тунела и ще ви кажа, че после става по-леко. Започнали са да ходят сами до тоалетната (това не е непременно хубава новина), започнали са да се хранят сами (ако обичате чистотата, това е ужасна новина!), започнали са да се обличат сами (за пръв път виждам човек да бърза да се облече и да си слага чорап 25 минути) и като цяло правят впечатление на доста непохватни и неориентирани джуджета, които добиват бегла представа от живота и неговите превратности. Злорадо си спомняте безсънните нощи, повръщаното и паниката при всяко прохъркване на бебето докато спи, която ви състарява с десетилетия. Минали сте през този грозен епизод на живота и високомерно сте готов да давате съвети на тези след вас и да използвате омразните ви доскоро словосъчетания - "аз моето дете го приспивах в... ", "аз моето дете го хранех... ", "когато моето дете вдигаше температура... " и така, докато не забележите яростта в очите на слушащия ви, но дори и тя няма да ви спре. Вие сте извън опасния периметър, децата ви са поотраснали и вие бавно се завръщате към нормално съществуване.

Привилегията да бъдем родители

Всичко щеше да важи с пълна сила и за нас, ако не се бяхме сдобили с третото ни дете. Близнаците са на 3 години и 5 месеца, а той е на 1 година и 3 месеца. Естествено, че го обичаме, но понякога го усещаме като котва, която ни дърпа надолу. Всъщност се чувстваме на борда на двумоторна лодка, чийто малки, но мощни двигатели дърпат в различни посоки, докато котвата се опитва да ни върне обратно в средата на хаотичен водовъртеж.

Когато разбрахме, че чакаме трето дете и започнахме да съобщаваме новината, всеки, който я научаваше, ни поглеждаше с особен поглед. Така се гледат хората, които танцуват сами валс, голи, с гевгир на главата си, стърчащ трибагреник от задника по време на погребение. Хем ги гледате смаяно, хем ги съжалявате за очевидните им психични проблеми и се чудите защо са на свобода.

Преглътнали първоначалния шок, всички около нас се опитваха да ни ободрят и да замажат гледката на прииждащ апокалипсис. Явно единственото, което им идваше да ни кажат в този момент, беше - "Спокойно бе, не може и третото да е шантаво колкото близнаците!". Постоянно ни го повтаряха, а ние ги гледахме с отчаяна надежда и се молехме да са прави. Все едно ние плувахме в езеро с пирани, а всички ни успокояваха, че вероятно сме попаднали на вегетаринска комуна от кръвожадните риби, докато самите те си пиеха коктейлите на безопасно място на брега. Не им вярвахме съвсем, но пък и нямаше какво особено да направим!

Габриел беше чудесно бебе. Казвам "беше", защото след деветия месец той вече не беше бебе, а малък булдозер, който притежаваше упоритостта на териер и апетита на тиранозавър. Преди това си спеше, ядеше и сереше в приличен график и освен че се будеше лесно, нищо друго не ме дразнеше в него.

Тъмни сили

Сега първата дума, която ви изниква щом го видите е... балон! Или кръгъл, топчест, дебел, овален, екватор, преял, налягане, едър и вероятно шишкав. На това дете глистите искат да хванат глисти, защото не смогват на храната. Тридесет секунди след като е отворил очи, той с охота ви разкрива диапазона на гласните си струни, докато блъска по всеки шкаф в кухнята. Не звучи приятно, не изглежда приятно и единственият начин да го прекратите е да му подхвърлите нещо за ядене, а в краен случай може и да е сурово и кърваво. Яде методично и съсредоточено докато яденето свърши, а не докато се наяде, защото той никога не се наяжда. Има ли храна пред него, той се чувства длъжен да я погълне. Има такива силни инстинкти в природата, като сьомгите, които плуват срещу течението, за да се върнат там където са се родили. Сигурно не им се плува, не знаят защо го правят и къде отиват, но видят ли течение и мечки, които ловят риба, хукват като изоглавени нагоре по реката. Същата работа е с Габриел. Независимо колко е ял, сложиш ли му нещо по-ядливо от пластмаса пред него, той се чувства длъжен да го рециклира през стомаха си.

Шкембето му продължава в другата посока на завоите и е единствената гледка, която е виждал през живота си, щом погледне надолу. Не си е виждал никога чурката и всеки път щом остане без памперс с настървението на загорял онанист я дърпа, стиска и разтяга. Вероятно като миещите мечки, може да визуализира в мозъка си вещи, които докосва с ръце, но не може да види. Физиономията му е доста съсредоточена и доволна докато си играе, така че явно си представя нещо красиво.

Упорит е като тийнейджърско акне. Не спира, не слуша и охотно гарнира набезите си с дивашки викове. Ако близнаците импровизираха с простотиите си, малкият получава идеи за глупости наготово само като ги наблюдава. Така взе да се превръща в ужаса на всеки родител: дете в онази отвратителна възраст, в която пипат, дърпат, събарят всичко и което се ъпдейтва постоянно, гледайки по-големите си брат и сестра.

Например вие гледате жизненоважен мач по телевизора, а близнаците обикалят един и същ маршрут из стаята (някаква си тяхна екопътека), който завършва със скок от най-високото място на дивана. Могат да циркулират така с часове и на мен не ми пречи щом са ме оставили на мира. На всяко приземяване се чува мощно "ТУП", но съседката отдолу отдавна се изнесе, така че и на нея не ѝ пречи. Гледам си мача, първото "туп" на Боримир, последвано от второто "туп" на Микаела, дузпа за Реал Мадрид и накрая се чу "ПЛЯССССС". Поглеждам надолу и виждам най-малкия ни наследник, прясно приземен на пода, с опънати ръце и крака, подсказващи угаснала надежда за полет. Това диване е тръгнало по стъпките на брат си и сестра си и с целия си акъл се метна от височина по-голяма от собствената му. По лице и корем!

Стокхолмски синдром

Честно казано се изненадах, че падайки на корема си, остана на земята, а не пружинира до тавана, но явно беше ял нещо сухо. Иначе ако беше супа... не знам, не знам! Можеше да си тупка и рикошира десет минути из хола като в голям флипер.

Изглежда сладък и добронамерен, но хапе. Напомня на пекинез или пинчер. Зъбите започнаха да му никнат още на четири месеца, така че една година след това разполага с почти пълно снаряжение. Хапе от любов, злоба, скука, любопитство, тъга, радост, глад, жажда, болка, яд или без никаква причина и провокация. Хапе всичко, което реши и не е задължително да е живо същество, затова няколко пъти увисваше на дръжката на хладилника със зъби. Тази гледка ме подсеща за крокодили и ротвайлери, а дръжката вече прилича на челна катастрофа.

Музикален е, но не му се разбира какво пее. Вие като дефектен лагер, но това е наследство от мен. Опитва се да танцува, но засега единствено се върти около оста си, което ме връща в детството, тъй като имах един пумпал и двамата изглеждат еднакво - надарени обилно в ханша.

Бързо се научи да бели банан, но сега трябва да го научим кое точно на банана се яде, щото на първите пет им изяде първо обелките.

След като изпратихме и куцукащата баба у дома, се озовахме отново петимата и започнахме да се радваме един на друг. Успяхме да достигнем впечатляващия рекорд от шест минути преди някой да се разреве или развика. Боримир си извади кофичка кисело мляко от хладилника, Микаела му я дръпна от ръката, той я удари по лицето, тя изтърва кофичката, която се разплиска на пода, той ревна, тя ревна, Габриел легна и започна да яде от пода, Боримир го ритна в ребрата, Микаела го задърпа за краката... Всъщност това ни успокои и ние го приехме дори с облекчение. През последната седмица се чувствахме, че сякаш правим нещо нередно, че всичко около нас е неестествено и не можехме съвсем да се отпуснем. Е, след литър сангрия се поотпускахме, но нещо все беше там в сенките и ни напомняше, че не принадлежим на този нормален, тих и лишен от детски крясъци свят. Ние сме свикнали да живеем в хаотична вселена, постлана с разхвърляни играчки, озвучена от постоянни викове и високи дразнещи звуци, лишена от логика и справедливост, а всяко напускане на този свят ни носи чувството, че сме повредени и не на мястото си.

Знаем, че това ще отмине и ще си спомняме с усмивка за тези дни, но колкото и да си обичаме децата, понякога имаме нужда да избягаме (със самолет, ако е възможно), да седнем в някой бар на брега на океана и да си поръчаме първата чаша сангрия и първата бира за деня, макар че хората около нас тепърва ще закусват.

П.П: С огромни благодарности към двете баби и с пожелания за бързо възстановяване от операцията!

Препоръчваме ви още:

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 2

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 3

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 4