Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

На другия ден отидохме до Бенидорм. Целогодишен курорт, който се радваше на чудесен климат, а аз бях работил в неговите хотели преди 16 години. През нощта имахме малко проблеми със съня и трябваше да го обсъдим по-подробно. След като Росито погълна дежурния си сандвич с хамон и започна да функционира в нормален режим, реших да й споделя притесненията си.

Към 3:00 ч. последната нощ пикочният ми мехур пожела да посетим тоалетната и аз се запромъквах с характерната безшумна стъпка на родител, който е свикнал да спи в една стая с бебе. Има деца, които си спят спокойно цяла вечер и никакъв шум не ги смущава, но нашето изобщо не е такова. Нашият Габриел притежава свръхчувствителни сензори за шум, за движение, за движение на въздуха, за промяна в налягането и температурата, инфрачервен датчик и лазерни лъчи, които опасват цялото помещение където спи. Това ме кара да се движа на големи и безшумни крачки нощем, напомняйки щъркел в гипсово корито. По навик преминах половината разстояние с грацията на параноичен взломаджия преди да се усетя, че сме на почивка, в стаята няма бебе и ако реша мога да ходя с духов оркестър из апартамента. Когато се върнах в леглото и легнах, бирата достигна критична точка и в тялото на Росито, така че тя на свой ред се запъти към тоалетната. Дотук всичко е нормално и рутинно! Е, Росито малко подтичваше, но аз реших, че зорът е голям и не обърнах внимание на припрения й галоп. Това, което ме озадачи, беше отварянето на външната врата и отдалечаващите се стъпки на жена ми. Напускаше ли ме, на дискотека ли отиваше, гонеше ли някого или просто излезе да се поразходи? По фланелка и прашки! Отворих си очите, отидох до антрето и предпазливо си подадох главата в коридора. Росито беше долепила ухо до съседната врата и съсредоточено слухтеше. Тихичко я попитах:

- К'во става?

- Микаела май реве - отвърна ми тя.

Не разбрах добре какво ми казва и попитах:

- К'во реве?

Жена ми се поизправи и ме погледна с много особен поглед. Така никотин би погледнал витамин:

- Микаела реве, не я ли чуваш?

Знаете, че мразя паранормалното, а тоя разговор взе да става бая странен и затова малко грубо я попитах:

- К'ва Микаела, ма?!

- Микаела, бе! Реве горката, трябва да й дам сироп. Сигурно има пристъп и не може да диша. Вратата е заключена и не мога да вляза.

Росица въртеше дръжката на чуждата врата и ако не беше заключена със сигурност някой от съседите щеше да пие сироп, макар че не носехме, но в състоянието, в което беше жена ми, и течен сапун щеше да й свърши работа. Много внимателно взех да обяснявам на сомнамбулната си съпруга:

- Никой не реве, причуло ти се е! Ако пак се чуе нещо, аз ще й дам сиропа. - Какъв сироп ще й дадеш? - дори и в зомби да се превърне Росица, пак няма да ми гласува пълно доверие.

- За кашлицата? За бронхите? За имунитета? Ъъъъъ, в кафявото шишенце, нали?! - почнах да налучквам.

- Да, една лъжичка.

После си легна обратно в леглото и продължи да спи блажено. Аз доста обмислях идеята за секс със сомнамбул (к'во и те са хора?!) и да подготвя една изненада, която да се появи след девет месеца, но започнах да се треса от ужас и стиснах очи. Заспах трудно, щото като нищо Росица можеше да реши да ми смени памперса и да ми омаже задника с крем. Белезници или въже да търсех на другия ден, за да я вържа за таблата на леглото?!

Всичко това го преразказах с укорителен тон на половинката си докато си поръчвахме закуска на крайбрежната алея на Бенидорм. Ококорена, Росито ме слушаше невярващо и шокирана преглеждаше менюто. Завърших разказа си, тя преглътна последната хапка хамон и с надежда попита сервитьора какво представлява "Agua de Valencia". Той й отвърна, че това е вид коктейл от рода на сангрията, който съдържа вино, портокалов сок и... Не можа да довърши, тъй като още като спомена вино, Росица категорично си поръча една кана и ме предупреди, че е само за нея.

40 минути по-късно каната беше празна, съпругата ми танцуваше зумба с някакви пенсионери на плажа, а аз проверих какво съдържа "Agua de Valencia". Бяло вино, портокалов сок, водка и джин. Не след дълго главата на Росито щеше да съжалява, макар че в момента подскачаше ентусиазирано по пясъка с широка, макар и леко пиянска усмивка.

Валенсия е страхотен град, който очарова със старовремските си улички, съчетани с модерни квартали и съоръжения. Метрото е удобно, плажната ивица е чиста и дълга, а шокиращо за нас - незастроена! Валенсианците се оказаха големи любители на кучетата и домашните любимци изобилстваха, като повечето не бяха с установена порода. Изглежда, че на испанците не им пукаше особено за марки и етикети. Навсякъде из града се лееше агитация от постери за предстояща веганска конференция, която ни убеждаваше да се откажем да ядем кучета, котки, прасета, агнета, риби, крави и други подобни. Вероятно сте се изненадали от включването на кучета и котки в менюто, но както казах Валенсия беше пълна с китайски емигранти, а в тяхно присъствие е добре да не подценяваш ничий вкус.

Въпреки че този испански крайбрежен град не може да бъде сочен като най-ярък пример за модерно развитие и някакъв връх на европейската и световна култура, ясно се забелязва къде сме ние. Инфраструктурата и сградите са ни в окаяно състояние, храната и другите стоки са с по-лошо вкус и качество, а доста често са и по-скъпи, стандартът на живот ни е по-нисък и като цяло разликата е осезаема. Ако Европа е на няколко скорости, и да кажем западняците летят на шеста по магистралата, ние стържем на задна предавка в аварийната лента и бавно и сигурно отстъпваме назад. Не знам кой е виновен и кой какво трябва да направи, но това е безспорен факт, без да подценявам труда на българите, които всеки ден се опитват да обърнат посоката на колата.

Беше време да напуснем този гостоприемен град и да отлетим към следващата ни спирка - остров Тенерифе, началото на моя емигрантски живот преди 17 години!

Тенерифе е най-големият от седемте канарски острова и беше мой дом за известно време. Връщах се на място, което бе маркирало живота ми и го бе променило из основи. Там се бях озовал при първото си пътуване зад граница и бях намерил приятели, житейски уроци и една пица на пътя (извинявайте, но за да не се отклоняваме, вие можете да проверите в „Дневникът на един (татко) звероукротител").

Препоръчваме ви още: 

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 1

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 2

Мисия "Лондон" - част 1

Холандия: ниската земя с висок дух

Комодо: Игри на страха