Ninja Editor

Ninja Editor

Основната част от днешните родители са хора родени в периода между 1980 и 2000 година и в сравнително ранна възраст са били свидетели на разцвета на технологиите. Някога ги упрекваха в егоизъм, индивидуализъм и разглезване. Докато обществото беше заето да изяснява кои точно са милениалите, вчерашните деца пораснаха и станаха родители, макар че предпочитат да създават поколение по-късно. Естествено, при съвременните майки и бащи е друг и подходът към родителството и принципите на възпитание.

Особености на родителите-милениали

Първо, те стават родители по-късно. Имат по-висок образователен ценз – в много случаи образованието е висше или незавършено висше. По-рядко наказват децата си, учат ги да бъдат себе си, да не се страхуват да опитват нови неща. Милениалите изграждат отношенията си с партньора на демократичен принцип и са по-склонни към компромиси. Освен това днешните родители не са така фиксирани в успеха на всяка цена, за тях по-важни са душевният комфорт и спокойствието.

Още няколко характерни черти:

Те реагират по-спокойно на пакостите

Заради по-високия стандарт на живот, тези родители са по-равнодушни към материалните ценности, едновременно с това харчат много повече пари за децата си, в сравнение с предишните поколения. Възможно е причината да се крие в осъзнатото родителство – когато двойката реши да създава деца, вече има материална база, на която да се опре. Ако преди десетилетия за счупена играчка или скъсана дреха децата търпяха сериозни наказания, за днешните родители разглобената количка е сензорна игра за развитие на фината моторика и начин за опознаване на света. Може би отглеждат бъдещ инженер? Детето е изрисувало бялата покривна? - Расте творческа личност, на която трябва да се осигурят нови боички или флумастери. Същото е и с дрехите – търкаляй се в снега колкото искаш, скачай в тревата, дрехите ти са непромокаеми, а новият прах ще изчисти и най-упоритите петна.

10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете

4ae9573756ec86c521e01a380539f586 XL

За тях авторитетът и дисциплината не са толкова важни

Децата от миналите поколения се подчиняваха на т. нар. вертикална йерархия – възрастният е по-умен и по-важен, затова трябва да бъде слушан. Изразяването на лично мнение не се поощряваше. Днешните деца имат право на глас, те разговарят с възрастните като с равни и рядко биват наказвани затова, че са споделили своята гледна точка. Освен това децата на милениалите от малки свикват с мисълта, че тяхното мнение е важно и се зачита. Родителите се стараят да възпитат у децата си критично мислене, дават им възможност да погледнат на дадена ситуация от няколко страни и да изслушат различни мнения. Днес учениците могат мигновено да проверят всеки факт в смартфона си, затова учителят за тях вече не е абсолютен авторитет, казаното от него не се приема на доверие и винаги имат опция да сверят информацията. Това е хубаво, защото критичното мислене е ценност.

Имат различно отношение към храната

„Докато не си изядеш всичко, няма да станеш от масата!“ Познато ли ви е? Тази фраза и досега предизвиква неприятни спомени от детството. Днешните деца не са застрашени от подобно отношение към храненето. Много родители позволяват на наследниците си сами да избират какво да обядват или вечерят. Разбира се, това не означава, че им разрешават да ядат само шоколад, но и не те принуждават да седиш над чинията, докато не изядеш всичко. Всъщност родителите очертават границите, в чиито рамки децата могат да се държат както искат. Освен това днешните родители се вълнуват повече от качеството на храната, за да се хранят децата им пълноценно и балансирано. Отрано се обяснява защо захарта е вредна и какво представляват празните калории.

Ястията на мама - твърде калорични за съвременния живот

157c6c6cd616f458d56a6caf427711f8 XL

За тях плътната ангажираност не е важна

До неотдавна децата бяха максимално ангажирани: музикална школа, танци, чужди езици. Милениалите не търсят такава заетост. Поколението на днешните млади родители много повече се грижи за това детето да израсне открито, мотивирано и психически здраво. Важно е то не просто да изпълни домашното си, а да му бъде интересно да учи. Затова оценките също започнаха да губят своето значение. Ако детето получи двойка, може да разчита на подкрепа и помощ в семейството, а не на наказание и порицание. Разбира се, успеваемостта и амбициите все още са важни, но не заемат централно място. Често може да се чуе мнение, че училищните оценки не те подготвят за живота на възрастен, а по-скоро блокират творческото начало.

Те не са против технологиите

Тези родители не възразяват срещу използването на таблети и смартфони, защото сами не си представят живота без тях. Гугъл за тях е и баба, и бавачка. Днешните майки и бащи търсят съвети в интернет. Това е добра тенденция, защото така научават повече за развитието на децата си и създават тематични блогове и публикации, където могат да получат съвети и подкрепа от хора с подобни проблеми. Технологиите за милениалите и техните деца не са само развлечение, но и образование и общуване. Да, може би съвременните деца по-малко четат книги на хартиен носител, но това не е страшно. Те получават информация от други източници, в друг формат.

Новите технологии

451ad783554f7f3691069742672d8c22 XL

Те прекарват повече време с децата си

Времето, което родителите посвещават на децата си, днес е два пъти повече, а бащите отделят три пъти повече от вниманието си за общуване с тях. Това предизвика ръст на откровеността. Съвременните родители по-често се сприятеляват с поколението си, а децата са по-склонни да обсъждат проблемите и отношенията с приятелите си с тях. Подобни разговори ги правят по-свободни, осъзнати и комуникативни. Те умеят да анализират какво се случва с тях и имат по-висок емоционален интелект.

Родителското общуване в семействата стана по-плътно. Има роля и фактът, че в съвременното семейство границите между мъжките и женските задължения се размиват. Днес много мъже не се притесняват да поемат грижите за децата след раждането и се стремят да бъдат максимално въвлечени в живота им.

Източник: adme


Препоръчваме ви още:

Децата не са проект на родителя

Да ги научим да учат

Между два века

 

 

 

Автор: Веселка Ангелова

Ще ви запозная с един начинаещ автор. Тя е психолог по професия и разказвач на истории по душа. А на 17 юни е премиерата на дебютната ѝ книга „СТРАХ ОТ ОБИЧАНЕ“. Представянето ще бъде в клуб The Book от 19.00 ч.

Неви Боджукова описва себе си чрез ролите, в които ежедневно ѝ се налага да влиза – майка, дъщеря, сестра, приятелка, партньор, психолог, писател. Учи се ежедневно и опознава себе си, благодарение на тях. Вярва, че са щастливи онези, които се осмеляват да мечтаят и да се борят за мечтите си. Натъжава се, когато вижда как хората пропиляват потенциала си, страхувайки се от това да пробват.

За нея любовта е основният двигател на нашето съществуване. Въпреки борбения си дух, признава, че се чувства най-добре, когато е крехка и обичана. Не се срамува, че е романтичка, която все още вярва в чудеса. Убедена е, че нежността е най-ефикасното лекарство за всяка болка.

За работата си казва, че се чувства късметлийка, защото прави онова, което харесва. Вярва в идеята, че човек трябва да се развива и обогатява постоянно. Може би затова не спира да учи. След бакалавъра по "Социални дейности" в СУ ”Св. Климент Охридски", продължава с магистърска програма "Управление на институциите за социална работа". Практиката ѝ като социален работник в отдел за закрила на детето я кара да си даде сметка, че ключът към щастливото детство се крие в щастливите родители. Тогава решава да смени професионалната си квалификация и се насочва към "Семейно консултиране". Завършва още една магистратура – "Социално консултиране и психология" към Бургаски свободен университет. Междувременно се обучава за психотерапевт към „Дружеството по позитивна психотерапия в България“ и успешно завършва обучителна програма "Детска психотерапия" към Института по позитивна психотерапия. В момента е докторант към катедра “Психология” в Югозападен университет „Неофит Рилски“.

Писането пък е нейният начин да погледне живота отстрани. Това е времето, в което остава насаме със себе си, споделяйки с белия лист нещата, които ѝ се случват и вълнуват. В книгата ѝ има описани много лични моменти. Това е така, защото тя вярва, че никой не бива да се крие от своята история. С написаното се надява, да се докосне до читателя, разкривайки му себе си, защото доверие се гради, когато се споделя откровено. Само една истинска история, може да размисли, провокира, усмихне и вдъхнови читателя.

Книгата описва пътя на едно младо момиче, което преживява любовта в различни цветове. Понякога тя е светла и слънчева, друг път тъмна и замръзнала.

Тя разказва как преминава през загубата на близък човек и как смъртта я подсеща да търси себе си да се бори за щастието си, въпреки всичко и всички. Един роман, изтъкан от реални случки и емоции, с които не само героинята, а всеки човек рано или късно се сблъсква и живее. 

srtah ot obichane3

Ето няколко момента от нея:

– Как си? Готова ли си?

– Ако кажа, че съм готова, ще е лъжа. Просто искам всичко да свърши. Цялото това напрежение и страхове ме побъркват.

Седна на леглото и ме прегърна.

– Още малко и всичко ще е както преди.

– Надявам се – промълвих с устни, свити от страх.

Полежахме прегърнати известно време. Усещах сърцето си, което се удряше като врабче в клетка. Готово бе да избяга далеч, за да не стане свидетел на аборта. Страхът спокойно се разхождаше и в моето, и в неговото тяло.

Когато стана време да тръгваме, отдавна вече беше тъмно. Като двама неумели престъпници, бавно и мълчаливо се отправихме към местопрестъплението в студената януарска вечер. Нямаше път назад.

Докторът ни очакваше в приемната на кабинета и пушеше цигара. На бюрото пред него видях чаша за алкохол и съдейки по цвета, най-вероятно беше пълна с водка. Той отпи от нея. Потреперих. Един от най-големите ми кошмари се случваше в действителност и този път не можех да се събудя и да избягам.

– Трябва да изчакаме анестезиолога, всеки момент ще дойде. Ако искаш, може да отидеш и да се подготвиш – каза доколкото се може приветливо и ми се усмихна. После погледна придружителя ми: – Ти изчакай тук. Пушиш ли? Можеш да запалиш цигара, ако искаш.

И така Г-н Специален седна в приемната и запали цигара. Как ли се е чувствал, чакайки? Какво е мислил, дали се е молил, дали е съжалявал? Винаги съм била любопитна за тези отговори, но така и не го попитах.

Кабинетът изглеждаше страшно, навярно защото знаех какво ще ми се случи там. Оставих чантата си на кушетката и влязох зад малкия параван, за да се съблека. В този момент чух гласа на още един мъж, който влезе в приемната. Анестезиологът беше тук.

Вече лежах на гинекологичния стол с разтворени крака. Цялата треперех от студ, въпреки че в стаята беше топло. Анестезиологът се оказа изключително приятен и мил господин, който ме разпитваше какво съм учила, с какво се занимавам, откъде съм и още куп въпроси. Давах възможно най-кратки отговори, защото страхът сковаваше не само тялото, но и разума ми.

– Нали ще ме упоите добре? Не искам да се събудя по средата!

– Не се притеснявай, тази упойка може да приспи слон. След 40 минути ще се събудиш леко замаяна, но ти обещавам, че няма да усетиш нищо.

Въпреки опитите му да ме успокои, не спирах да треперя, което затрудняваше поставянето на упойката.

– Ще подържите ли ръката ми? – помолих, поглеждайки го в очите. Учудих се на себе си – как инстинктивно търсех контакт и успокоение от един напълно непознат за мен човек. Нуждаех се от подкрепа и уверение, че всичко ще е наред.

– Разбира се! – отвърна леко смутен и нежно хвана ръката ми. – Сега искам да броиш с мен. Едно…

– … Едно.

– Две…

– … Две.

– Три…

– … Три.

– Четири…

– … Четири…

Когато се събудих, всичко около мен се въртеше. Огледах се, за да се ориентирам в обстановката. Все още лежах на гинекологичния стол със свити в коленете крака, прилепени един до друг. Пречеха ми да виждам пред себе си. Опитах се да се изправя и в този момент в стаята влезе анестезиологът.

– Как си? Имаш ли сили да се изправиш?

– Не знам – казах с дрезгав глас, търсейки с поглед часовника, който по спомен висеше на една от стените. 21:05. Имах чувството, че е минал само миг, а не цял час, откакто бях започнала да броя. Сякаш времето беше спряло и сега тръгваше отначало, а случилото се не съществуваше.

– Готово ли е? Свърши ли всичко? – попитах невярващо.

– Да. Искаш ли да извикам приятеля ти, за да ти помогне да се облечеш?

– Да!

Имах нужда от него повече от всеки друг. Имах нужда от помощ, от прегръдка, от това да чуя, че той все още е там.

Г-н Специален влезе плахо в кабинета. Представих си как ще ме види напълно беззащитна. Оголена... Приближи се до мен, погали ме по главата и заговори някак несвързано:

– Как си? Надявам се по-добре, отколкото изглеждаш. Съжалявам. Боли ли те? Цялата си изцапана с кръв.

Взе от парчетата лигнин, които стояха на количката с инструменти, и започна да ме чисти. Как можех да му отговоря, че леко ме боли коремът, но много повече – душата?! Сега, след като вече бях направила аборта, се почувствах ужасно виновна, засрамена, сломена. Имах нечовешка потребност от обичане, от близост, от опрощение. Не че ми оставаше избор, трябваше да свикна с постъпката си и да спра да се терзая, но все още беше рано за това.

След като почисти внимателно кръвта, той ми помогна да се изправя и да сляза от стола. Заведе ме до кушетката и взе дрехите ми. Бавно и търпеливо ме облече. Все още ми се виеше свят. Всичко около мен беше като сън. Сякаш ситуацията диктуваше поведението ми, без шанс да се опълча. Бях и засрамена, но не можех да направя нищо. После заедно излязохме от стаята. Анестезиологът вече си тръгваше, обърна се и ни пожела лека вечер, а аз използвах момента, за да му благодаря. Той беше добрият човек, който ме изпрати в света на сънищата, за да ме спаси от жестоката действителност.

strah obichane

Стоях там в елегантната си бледорозова рокля без презрамки, която стягаше тялото ми и не ми позволяваше да дишам, но същевременно ме държеше цяла. Затворила бях в себе си огромната болка, която изживявах, опитвайки се да я скрия от света, да я приема, да я направя само моя. Чудех се как може в един ден да участвам в погребение и сватба?! Ако наистина имаше някой, който дърпа конците отгоре, той със сигурност бе гениален режисьор и си падаше по абсурдните комбинации. В този момент обаче не се възхищавах на таланта, а го мразех. Не вярвах, че онзи съществува. Беше ми отнел някого и не можех да разбера защо. Не и днес. Дивата тъга, отричането и гневът замъгляваха съзнанието ми.

Ден преди сватбата, докато пътувах към моя град, телефонът звънна. Беше баща ми – винаги ми се обаждаше, за да чуе докъде съм стигнала и да ми каже „Чакам те“.

– Ало, тате, след малко пристигам – съобщих аз както обикновено. Не получих веднага неговия дежурен отговор. Усетих, че нещо не е наред. Сковах се. – Тате, там ли си? Чуваш ли ме? Всичко наред ли е? – питах, вече не толкова спокойна.

– Да, тук съм. Трябва да ти кажа нещо – направи пауза и отрони съвсем тихо: – Зори почина. Погребението ще е в деня на сватбата.

Татко се обаждаше, за да ме подготви за некролога, който ме очакваше на входа на блока. В стремежа си да омекоти болката от новината за смъртта, той се бе нагърбил с нелека задача. За него беше важно вестта да дойде от някой, който ще се опита да ме утеши, от някой, който е загрижен как ще я понеса. За миг спрях да дишам. СТОП! Не исках да знам това! Дали не мога да върна времето назад? Не! Не! Не чувах това! Мъката ме парализира, шокира, а после си проправи път през мен като буйна, мътна планинска река, която повлича всичко със себе си и се превръща в сълзи. Черни вади се стичаха по бузите ми. Плачех и се тресях, не можех да повярвам какво се бе случило. Знаех, че този ден ще дойде, знаех за болестта ѝ, но с наивността на дете не спрях да вярвам. Не спрях да се моля и да се надявам всичко това, този ужасен кошмар да има друг край, щастлив, като в приказките.

– Детето ми, много съжалявам – рече и остана на телефона с мен, докато плачех. Накрая и той се разплака. Чух го да подсмърча от другата страна. Може би преживяваше тази смърт с болката, която би изпитал, ако загубва някое от децата си.

– Тате, идвам си – успях да кажа и затворих телефона, за да му спестя силните ридания, които последваха. Плачех за нея, за нас, за родителите ни.

Зори – най-добрата ми приятелка, с която пораснахме заедно... Тя бе първата приятелка, която помнех изобщо. Бяхме страхотен тандем. Много различни и идеално допълващи се. Обичахме и мразехме силно и свободно. Карахме се, биехме се, а после се сдобрявахме. Осъждахме се, а после си прощавахме. Порастването ни остави следи във всяка от нас и ние знаехме дори най-малките подробности от тайния живот на другата. Умеех да я разсмивам, а тя – да ме успокоява. Аз я подстрекавах да правим щуротии, а тя ни завръщаше в правия път. Беше моето огледало, в което се оглеждах, за да видя докъде съм стигнала. Тя отразяваше мен, а аз нея. Какво щях да правя сега без човека, който заемаше толкова голяма част от живота ми?

Съжалявах. Съжалявах, че бях далеч от нея в тези последни дни. Съжалявах, че когато си идвах и се виждахме, за да се наговорим хубаво, не смеех да отворя темата за болестта и за всичко, което тя донесе след себе си. Съжалявах, че не ѝ дадох рамо, на което да плаче, вика и проклина виновниците за случващото се. Вместо това ѝ разказвах забавни истории, все едно нищо не се беше променило.

Смъртта е страшна тема. Никой не иска да я отваря, да говори за нея, да слуша за нея. Когато е съвсем близо, е направо парализираща. Затова се правехме, че я няма. Въпреки отслабналото и изпито тяло, загубилите блясък очи, перуката, запъхтяното говорене, треперещите пръсти, аз продължавах да се усмихвам. Когато я питах как е, Зори бързо сменяше темата и с това ми показваше, че и този път няма да отворим вратата на сълзите, които напираха да се излеят от очите ни. Копнеех да поговорим за нея, но не смеех да я притесня, не смеех да я потопя в онова, от което се опитваше да се измъкне. Тя беше горда и винаги силна и не обичаше да бъде съжалявана. Затова ѝ показвах своята съпричастност без думи, безмълвно подкрепях вярата ѝ. После си тръгвах с натежало от болката сърце. Знаех, че това бяха последните ни срещи, но не спирах да вярвам, да се надявам, че тя ще е победител в тази битка.

Сутринта преди погребението дълго се чудих какво да облека. Оказа се, че нямам нито една черна рокля. Притесних се. После реших да сложа онази дънкова рокля, която избрахме със Зори миналото лято. Тогава тя каза, че задължително трябва да си я взема. Надявах се, че ще се радва да ме види сега с нея.

Когато влязох в стаята и я видях, отказах да повярвам, че това е тя. Ковчегът беше сложен по средата, а тялото ѝ бе завито с цветя. Виждаше се само лицето – изпито, бледо, мъртво. Съществото, което лежеше там, нямаше нищо общо с нея. Болестта я беше превърнала в друг човек. Ракът я бе оглозгал до кости. Това не беше моята Зори. Около нея бяха насядали непознати жени с черни забрадки, които викаха и ревяха. Майка ѝ стоеше до ковчега в несвяст, с леко наведена глава и поглед, забит в пръстите на ръцете си. Баща ѝ също беше там само тялом, защото другото бе излетяло заедно с единственото им дете.

Всеки новодошъл отиваше до нея, за да постави поредното цвете от прощалното ѝ одеяло. После се обръщаше към родителите ѝ, за да изкаже съболезнования и да ги потупа съчувствено, а те сякаш не забелязваха. Кимаха машинално и отново изчезваха в болката си. Дойде и моят ред. Отидох до майка ѝ и я прегърнах. Не казах нищо, тя също. Стиснах отпуснатите ѝ ръце, исках да я събудя от състоянието, в което се намираше под въздействие на успокоителните. Тя само ме погледна и леко се усмихна. Дали въобще ме позна? Баща ѝ се разрида, когато ме видя. Мълчахме. Нямаше смисъл от думи.

Над ковчега висеше некролог, а от него надничаше едно усмихнато бузесто момиче. Затворих очи и бързо повиках това момиче, за да си поговоря с него.

– Здравей! Сигурна съм, че си някъде наоколо. Нали знаеш, че няма да се сбогувам с теб, защото това е невъзможно! Никой и нищо не може да те изтрие от паметта ми. Там е отредено специално място за теб, в което са нашите безкрайни дни и всеки път, когато искам да те видя, единственото, което трябва да направя, е да отида на това място. Да, тук до мен е твоето тяло, но ти си в сърцето ми и няма как да излезеш оттам. Просто от днес нататък разговорите ни ще се случват по друг начин. В главата ми, там ще се срещаме, за да обсъдим живота, както сме правили толкова много пъти. И не си мисли, че ще те забравя или пък ще спра да разказвам любимите ни приключения и истории. Напротив, сега ще ги разказвам двойно по-често, защото трябва да го правя и вместо теб. Не се притеснявай, ще се постарая да живея така, че моите случки да продължат да те забавляват, когато ти ги разказвам. Прости ми, ако си имала нужда от мен, а аз не съм разбрала това. И аз също ти прощавам за всичко! Няма да ти кажа „Довиждане“, но ще постоя до теб, защото може би не ти е лесно да гледаш какво правят в този момент всички хора, които обичаш. А тези жени, които навикват? Сигурно те дразнят. Знам, че мразиш да се драматизира излишно. Винаги си изживявала болката си тихо и с достойнство. Помниш ли как ми се караше като циврех? Как ми се плаче и сега, ако знаеш. Но понеже не обичаш да плача, затова излизам да пуша.

Усмихвах се, докато ровех в чантата си, защото не ги намирах. Сетих се как пушехме цигари на терасата, без никой да ни види, а после ги криехме и старателно заличавахме следите.

– Това беше първата ни голяма тайна. Вече няма да пушим заедно, но всеки път, когато запалвам цигарата си, ще си мисля за теб. Обичам те! И това няма да се промени без значение къде си – продължих да си говоря с нея въпреки смъртта. Знаех, че е някъде наоколо. Усещах присъствието ѝ.

Не запомних много от самото погребение, защото изпаднах в транс и просто следвах тълпата, която вървеше към гробището. Повтарях всичко, което те правеха. В мен беше тихо и някак странно спокойно. В главата си чувах само: „Изключи се от външния свят, иначе няма да издържиш“. Направих го.


Препоръчваме ви още:

Какво ще четем през лятото

Другите светове на Алби Брайт

Игри на злото

 

Автор: Светла Чимчимова

Седнала съм у дома на червеното диванче, щастливея си и се детоксикирам с прием на флавоноиди, каротен и витамин С, извършвайки същевремено упражнения за лабиалната област. Демек пия фреш от портокал и морков от шише. Обзавела съм се със самодоволното усещане, че живея здравословно и с прекрасни оранжеви мустаци. И мятам по едно око на програмата по телевизията. Да, да знам че ТV-то е отрова обаче фрешът е цял литър и смятам, че ще я неутрализира успешно. Та на екрана, по някакъв незнаен тв канал, на който вероятно в момента съм единственият зрител, световно неизвестна фешън експертка дава съвети и модни консултации за личен стил и добър външен вид. И някак си в мислите ми (за трети път тази седмица) се промъква една история, която може да навре, нали, в кучи... както и да е, всички модни експерти.

Някъде в средата на 90-те на миналия век, аз помагах в магазина за дамска мода на наш семеен приятел. Та веднъж го придружих за стока до водеща фабрика за конфекция. Бях очарована, защото хората шиеха с висококачествени платове, добър шев и наистина впечатляващи модели. Алчното ми сърце на моден вещоман на мига ги пожела всичките. Към края на пазаруването върху купа от цялата тая прелест сложиха едно костюмче, което днешният жаргон би определил като ,,пълен потрес ''. Първо, то беше с неподлежащ на описание цвят. Едно време по стокознание учехме какъв е цветът на петрола - от светлочервено до тъмнокафяво, със зеленикав оттенък и синкава флуоресценция. Представихте ли си го? Недейте. Костюмчето не беше петролено. Беше също тъй труден за описание цвят в мораволилавопатладжанената гама. Тъмно, но ярко и крещящо. С панталон тип шалвар и вталено сако със златни копчета, с размер на чинийки за бяло сладко, и пристегнато от двете страни със златни токи с големината на пафти. Грозно, та дрънка. Общият му вид предизвикваше у мен моментален позив да си върна закуската изядена преди часове.

Как не умрях по розови бикини

684b53009a7daa842df276f8805f9df6 XL

- За какво ти е тая отврат? - питам смаяно нашия приятел.

- Има си хора за всичко, Светла, не ги разбираш тия работи.

Прав беше човекът, аз и до ден днешен не я разбрах тая работа.

Туй писано костюмче го продадох аз. В първия ден, в първия час, в който го изложихме. На забележителна личност.

Та стоя си в магазина и влиза една млада жена с осанка, която може да бъде определена само като могъща. Снага на гюлетласкачка, бедра на сумист и пищна прическа с тупаж, популяризирана по онова време от дамските рок групи ,,Бенгълс '' и ,,Харт''. Мина покрай мен, завъртайки ме от центробежната сила, и впи пламнал поглед в лилавото костюмче.

- Божке, какво бижу, ши го пробвам !

Смеех ли да възразя, че костюмът е размер М, а тя XXL с много компромиси. Не, разбира се. Нанасях се три пъти по ширина и два по дължина върху щедрите ѝ форми. Само смотолевих плахо, че може да е малко тесен в бюста, забележка, която може да мине за комплимент и я поведох към пробната. Тя потъна вътре, а аз останах отвън, слушайки характерните за свободната борба звуци, и молейки се да не чуя разцепването на скъп италиански плат.

После тя излезе облечена в костюмчето.

Чувала съм, че при първо виждане на Ниагарския водопад хората онемявали. Е, срещу мен стоеше самият Ниагарски водопад, облечен в мораволилав костюм. Пукането на шевове се чуваше осезаемо. Широкият шалварест панталон се беше опънал като ластичен клин, а сакото... майчице! Копчетата се опитваха да изхвръкнат като тапи на шампанско в новогодишната нощ и аз се отместих встрани, щото ако туй копче ме беше уцелило в главата, комоцио не ми мърдаше. Какво се случваше с токите-пафти няма да ви описвам. Само ще кажа, че след удържането на тоя напор могат да ги продават като крепежни елементи в строителството. Абе костюмчето си искаше три номера отгоре и туй то. А аз събирах смелост да повторя сакралната реплика ,,малко ви е тясно в бюста'' като наблегна на ,,малко'', а ,,тясно'' го прошепна като въздишка.

В туй време младата дама се завъртя пред огледалото. Дари го с наистина ослепителна усмивка. После дари и мен с такава и каза :

- Ммм! Чудна съм!! Вземам го. Жалко, че нямате и друг цвят. Много елегантна дреха!

Плати с размах. Остави ми бакшиш. Каза, че си тръгва направо с костюма. И излезе с настроение и самочувствие, които ме накараха да я видя като същинска модна икона.

Оттогава си знам, че не разбирам ни от мода, ни от стил, ни от размери на дрехи и никакви лайфстайл предавания няма да помогнат.


Препоръчваме ви още:

Моята рокля и аз

Друго е да си туриш капелата

Моята чанта

 

 

Освен ден на детето в България, 1 юни е и Световен ден на родителите. Ето защо УНИЦЕФ стартира информационна кампания в тяхна подкрепа – първите учители, най-стабилната опора и най-ценният ресурс за всяко дете. Детският фонд на ООН в България също се включва в глобалната инициатива.

В рамките на Месеца на родителите, УНИЦЕФ ще разпространи множество материали в тяхна подкрепа – видеа със съвети на специалисти по ранна грижа; истории на родители, разказващи за радостите, но и за предизвикателствата, пред които се изправят; послания на известни личности, които се застъпват за нуждата от подкрепа към родителите – от по-добри политики на правителствата, ориентирани към семейството, през необходимостта работодателите да осигурят по-гъвкаво работно време за родителите на малки деца, до изграждането на цялостна обществена подкрепа и солидарност към родителите като най-значимите възрастни в живота на детето.

Глобалният посланик на добра воля на УНИЦЕФ, футболната легенда Дейвид Бекъм – баща на 4 деца, се включи в инициативата, заявявайки, че да си родител е най-важната работа на света! Той привлича вниманието към факта, че за все повече родители е трудно да балансират между професията си и грижата за децата. А именно тя е най-важната основа за пълноценното развитие на всяко дете.

В България лице на кампанията в подкрепа на родителите стана актрисата Елена Петрова. „Изиграла съм много роли, но най-важната е… да бъда родител! Няма друго нещо, което така да ти дава криле и да те държи здраво стъпил на земята. Да те кара да умираш от страх и безсилие, но и да ти носи толкова сила и любов. И днес, когато говорим твърде много, но обичаме твърде рядко и мразим твърде често; имаме по-големи къщи, но по-малки семейства – е по-важно от всякога да отделяме време за децата“, заяви тя.

УНИЦЕФ вярва, че семейството е най-добрата среда за израстване и отглеждане на всяко дете. А подкрепата за децата задължително минава и през подкрепа на техните родители. Това е разбирането на Детския фонд на ООН навсякъде по света. В България организацията поставя конкретен фокус и върху усилията и геройствата на родителите на деца с увреждания, които се борят да предоставят справедлив шанс за развитие на децата си.

УНИЦЕФ си поставя за цел да започне диалог с институциите, неправителствените организации, медиите, бизнеса за прилагането на политики и цялостна подкрепа към семействата. Целта е да се изградят позитивни нагласи, солидарност и емпатия, включително към по-уязвимите деца и родители.

Основни послания и факти: Да бъдеш родител е най-важната работа на света! 

  • Родителите са най-важните хора в живота на всяко дете – те му осигуряват пълноценно хранене, закрила, грижа и любов.
  • През първите 1000 дни от живота мозъкът на детето се формира с невероятна скорост – 1 милион нови невронни връзки всяка секунда. Този период предлага неповторима възможност за развитие на всяко дете и е определящ за бъдещите му способности да учи, расте и да допринася на по-късен етап пълноценно в живота на обществото.
  • Всеки родител иска най-доброто за своите деца. Мнозина обаче нямат избор и прекарват дълги часове на работа, за да издържат семействата си. Ето защо родителите се нуждаят от политики, които ги подкрепят да прекарват повече време с децата си и им помагат да им осигурят най-добрата грижа.
  • Член 18 от Конвенцията на ООН за правата на детето подчертава, че правителствата са отговорни да осигурят подкрепа на родителите за отглеждането на децата. УНИЦЕФ призовава бизнеса и правителствата да инвестират в подкрепата на родителите, за да изградим по-проспериращи и справедливи общества.

Повече съвети за родителите можете да намерите на www.roditel.unicef.bg 


За УНИЦЕФ:
 

УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират пълния си потенциал. Работим за всяко дете, навсякъде, всеки ден – в над 190 държави и територии – за да създадем по-добър свят за всеки. И никога не се отказваме.


Препоръчваме ви още:

Защо искам да съм "ненужен" родител?

Спокойни родители - щастливи деца

Майчината любов е по-силна от всичко

 

Едно дете може да зададе пет въпроса още преди да си отвори очите. От „Защо небето е синьо?” през „Защо през лятото няма сняг?” до „Откъде идват бебетата” - любопитството е най-голямото им пособие за опознаване на света. И както препоръчва Уолтър Айзъксън, ако искаме децата ни да са креативни като Леонардо да Винчи, трябва да насърчаваме и развиваме това любопитство.

Но как да се справим с трудните и често провокативни въпроси, без да изпадаме в неудобна ситуация? Като се обърнем към книгите, разбира се! Енциклопедичната поредица „Любознайко” (изд. „Софтпрес”) е разработена от изцяло български екип и е тук, за да помогне на родителите в мисията им да отговорят на всички въпроси на техните деца. Симпатичните герои Люба и Знайко, създадени от въображението на Виктория Иванова и илюстрирани от Стелияна Донева, придружават децата в пътешествието им за опознаване на заобикалящия ги свят и помагат на родителите да поднесат търсената информация по забавен, атрактивен и подходящ за възрастта на младите читатели начин.

След като отговориха подробно на въпроса „Откъде идва храната и разкриха любопитни факти за пътя на шоколада, създаването на перфектната чиния и зеленчук ли е доматът, веселите герои Люба и Знайко повеждат малките читатели на ново любопитно пътешествие - от семената на цветята, през метаморфозата на пеперудите до развитието на бебетата бозайници. Втората част на енциклопедия „Любознайко“ разкрива тайните на най-голямото чудо в природата - раждането на нов живот. В книгата ще намерите отговорите на още много въпроси - кой определя дали бебето ще е момче, или момиче? Как от яйцето се излюпва птиче? И защо мама кенгуру носи новороденото в торбичка?

Енциклопедичните факти тук са поднесени на достъпен език, а пълноцветните илюстрации на Стелияна Донева улесняват обучението чрез ярки визуални примери. Важно място в книгата отново имат забавните задачи, с помощта на които децата неусетно затвърждават получените знания.

otkade idvat bebetata cover

otkade idvatotkade idvat2otkade idvat3otkade idvat4otkade idvat5otkade idvat6otkade idvat7

За създателите на книгата:

Виктория Иванова има повече от петнайсет години опит като журналист, редактор и преводач. Работила е по издания за тийнейджъри, художествени романи и нехудожествена литература. Раждането на сина ѝ провокира все по-големия ѝ интерес към книгите за най-малките. „Откъде идва храната“ е първият ѝ енциклопедичен проект, създаден с подкрепата на консултанта биолог Веско Василев. Невероятните илюстрации в книгата са дело на признатия илюстратор на български и чуждоезикови детски книги Стелияна Донева, която успешно съчетава работата като художник, аниматор и визуален дизайнер с грижите за трите си деца.


Прочетохте ли

Откъде идва храната

Автор: Мария Пеева

Преди две седмици в пристъп на лудост и еуфория на бърза ръка купихме самолетни билети за Мадрид, за финала на Шампионска лига. Ливърпул срещу Тотнъм, ще бъде битка на титани, а Пееви (и още няколко хиляди фена) не могат да оставят своя отбор да върви сам, нали така?

Оставаше само да резервирам спане за скромното ни семейство от осем души и съответно да намерим билети за финала.

В тази история ще ви разкажа за къщата, която резервирах, защото билети за мача все още нямаме.

Като проверих цените за престоя в Мадрид, оказа се, че и други фенове са побързали да резервират. Три нощувки щяха да ни струват има-няма пет хиляди евро. Нищо, каза Пеев, търси в околността, ще вземем коли под наем.

Това значително разшири избора, но се оказа, че и в околността къщите са резервирани. След като точно бях харесала една и някой (сигурно фен на Тотнъм) ми я открадна под носа, се разбързах и без много-много да проверявам резервирах следващата къща в околностите на Мадрид, която ми изскочи в търсачката и беше достатъчно голяма да ни побере. Успокоих се и се концентрирах на билетите за мача. Безуспешно засега, но до утре има още цял ден.

И така, едно еуфорично семейство и една притеснена майка с аерофобия вчера сутринта потеглиха към летище София в ранните часове на деня.

61636255 428370034609718 6440100458722754560 n

Шоуто на Пееви започна още от таксито. Коко, петокласникът, много се вълнува от Африка, защото я изучават по география, а той е получил петица, макар че толкова обича този екзотичен и непознат за нас континент. За да ни докаже, че петицата му е обидно ниска оценка, постоянно ни препитва. В шест сутринта на път за летището, се наложи да отговаряме на всякакви въпроси за столици и държави, за племена и порядки. И това, представете си, докато сърцето ми се свиваше и се подготвях за раздялата с този прекрасен свят, както всеки път преди полет. Никак, ама никак не ми беше до Африка.

- Добре, мамо. - не млъква това дете. - Кое е най-ниското племе?

- Пигмеи. - отговарям търпеливо и се чудя кой ще се грижи за животните ни, като падне самолетът, а ние всички сме вътре.

- Добре, позна. А кое племе е най-високото?

- Не знам.

- Ох… Аз ги знаех, ама ги забравих сега. Звучаха много африкански. Но слушай, знаеш ли как се казва племето, което обитава пустинята Калахари?

- Е, как да се казва. - отговарям аз. - Щом обитават пустинята, би трябвало да са…. ПУСТИНЯЦИ.

Момчетата (и шофьорът на таксито впрочем) толкова харесаха този отговор, че го приеха за верен. А когато се качихме в самолета, Пеев каза:

- Пустиняците потеглят за Мадрид.

И така до края на пътуването си закачихме прозвището пустиняците от София.

61319170 651564361936447 7905855381031616512 n

Само ще допълня, че сложихме коланите, самолетът потегли, а после спря и стюардът обяви, че се налага да изчакаме заради “малка техническа авария”. Чакахме един час на летището, докато някакви хора влизаха и излизаха от пилотската кабина и ремонтираха самолета.

61929480 2406992579530999 7841061641843113984 n

 

Случвало ли ви се е някога? Представете си какво е чувството за нещастната ми аерофобна душа. Умирах отново и отново. И само благодарях на бога, че откриха “малката авария” сравнително навреме, тоест преди да излетим.

61369306 320674785499839 4035447328818069504 n

Добре, че пилотът беше жена, та си проверява нещата преди да излезе. “Изключих ли ютията? Спрях ли котлона? Прибрах ли тенджерата с боба в хладилника?” Тази прецизност спасява живот, не се шегувам.

61510168 1328633213980080 274508934893535232 n

Когато пристигнахме ни очакваха две изненади - една приятна и една не толкова.

Приятната беше, че колата под наем се оказа чудесна бяла тойота хибрид с навицагия и всякакви екстри. Влюбих се в нея.

61328090 423113041801761 3918576806222888960 n

Не толкова приятната беше, че къщата в околността на Мадрид се оказа на 130 км.

Момчетата нададоха страшен вой. Но когато пристигнахме и влязохме вътре, изживях своя кратък миг на “Казвах ли ви аз?”. Вижте сами защо. Къщата е истински разкош, много стара, в типичен испански стил, с високи дървени тавани и два вътрешни двора, с огромно пространство, изпълнено със спомени, снимки, картини, дърворезби и всевъзможни произведения на изкуството. Просто е вълшебна. Мога да прекарам дни тук само за да я разглеждам, и пак няма да открия всичките й тайни. В същото време е невероятно удобна - добавили са всички модерни джаджи, с които сме свикнали. Влюбихме се в нея.

61737897 2044735929162528 9216764199605108736 n61409813 470341650403752 9081755802485653504 n61381895 449925915578129 8025337540095508480 n61210508 532553040620199 4464412019344277504 n61427768 2447735768779574 5974226438457393152 n61428088 446844482746375 2637462089882402816 n61463312 323974951826820 4063354239601082368 n61481061 2297826927154289 995219513907609600 n61485913 2350535155271143 8888823032575950848 n61499850 456582438441695 7342425031223279616 n61621392 824822684557528 184632002580840448 n61667485 529644897570994 6725340262031163392 n61728193 2164730216896123 3864515756515393536 n61730538 841917909508880 2208107274591797248 n61837221 489773411763845 994431357344022528 n

Селцето също е великолепно. Нарича се Сотосалбос, близо е до Сеговия. 

61299161 668207533632940 4410560031464882176 n61427188 391485611462433 2825848447930728448 n 161531600 356281235018631 5231736320803471360 n61598450 2544503455582838 9179457130124541952 n

Мисля си, че никога нямаше да открием това прекрасно местенце, ако спекулантите не бяха вдигнали цените на хотелите в Мадрид. Да са живи и здрави.

Но момчетата все пак се постараха да ми отмъстят. Косьо и Теди знаят малко испански и разчитах на тях да превеждат. Още на летището те ме накараха да науча една важна фраза.

- В случай че се изгубиш, мамо. - каза Теди. - Повтаряй след мен “Йосой гата пелигроса”. Означава “Помогнете, моля, изгубих се."

И аз повтарях ли, повтарях. Те обаче твърде много хихикаха в шепи, та нещо се усъмних и попитах приятелките в групата.

Оказа се, че значи “аз съм опасна котка”.

Опасната котка не остана длъжна на пустиняците.

На снимката отдолу виждате похода на Пееви към “близкия ресторант”.

61677867 326037858296503 952735316618248192 n61338913 389677538305199 6717965863313473536 n62050143 2248232548586321 6913875552365445120 n61378152 2158910650825318 7006158211824746496 n

Но ресторантът си струваше.

Нашите приключения скоро продължават, вече в Мадрид (само на 130 км е все пак). А за тези, които се чудят как се озовахме тук, ето началото на историята, в която Пеев се предаде.


Препоръчваме ви още:

Пееви ще покоряват Европата

Леголенд и красивата баварска провинция

Лондон, винил и караоке

Темата за прегарянето е актуална за много професии, свързани с активно общуване, емоционални реакции и голяма отговорност. Възпитанието на собствените деца е работа, която включва същите елементи. Въпреки това, ние родителите, често не осъзнаваме реалната причина за пълното си изтощение. Игнорирайки всички сигнали продължаваме да носим кръста си на възпитатели, пренебрегвайки здравето, а понякога дори и способността да мислим трезво. Прегарянето е страшно не толкова с това, че губиш интерес към всичко, което правиш. То има по-дълбоки корени и е свързано с любовта ни към детето. Вечният стрес и натискът, които съпровождат родителството, може да доведат до загуба на емоционален контакт и агресия към детето. Знаем, че когато мама е в добро настроение, много по-леко понася детските пакости, но всичко се променя, ако има проблеми и депресия. Тогава всяко действие на детето се възприема драматично. Можем да предположим какво ще се случи, ако мама непрекъснато е в такова състояние – уморена, тревожна, напрегната. В живота на родителите има стрес в излишък. И никакви технологии не могат да го компенсират.

Как да се справим

Повечето млади родители са чували думите: „Бабите ви са раждали по 10 деца, а вие с едно не можете да се справите.“ Всъщност културните норми, очакванията и изискванията към родителите и към децата днес са значително променени. Ако по-рано бебето е лежало по цял ден в люлката, залюлявано от време на време, полугладно и в мокри пелени, докато майка му се грижи за животните или работи в градината, сега изискванията към грижите за него са други. Още повече, че от родените 10 деца в ония времена едва са оживявали и половината, а всяка трета жена е умирала при раждане. Днес ние не се опираме на естествения подбор и знаем, че всяка наша стъпка, всяка грижа се отразява на съдбата на детето ни и дали ще успеем да запазим връзката си с него, когато порасне. Това създава огромен натиск върху майките и бащите – правилно ли го храня, правилно ли го държа, дали избрахме правилната детска градина? Така се ражда родителският стрес, усещането за безсилие, безпомощност, а понякога и за агресия към детето. Как да се справим? Ето няколко полезни идеи.

Правилото за първите три минути

00908ae81f682520916a87e6d06e7322 XL

Създаването на нови значими отношения, на взаимодействие с другите хора, помага да се снижи нивото на тревожност и да се преодолее усещането за самота. Особено препоръчителни са дългите, бавни разходки в компания 1-2 пъти седмично. В този случай има няколко фактора, които снижават стреса – усещането за близост в диалога, физическата активност, сензорната стимулация.

Акцент върху позитивните сигнали в поведението на детето. Много често се фокусираме върху това, в което детето не успява, тревожим се за бъдещето му, заради затрудненията, които изпитва. Особено типично е да обръщаме прекалено внимание на думите на възпитатели и учители за проблемите му (за постиженията обикновено по-рядко се говори), а това води до укрепване и възпроизводство на негативните емоции. Ако акцентираме повече върху силните страни – „той е упорит, може да защитава позицията си“; „хитър е умее да излиза от трудна ситуация“; „зачита мнението ми, винаги се съобразява със съветите ми“ - тогава страхът и тревогата се снижават.

Концентриране върху добрите новини – особено върху тези, които ни касаят пряко. Колкото по-близо сме до добрите новини, толкова по-добре. Включването в социални събития, празненства, благотворителни акции, които се провеждат близо до нас (в квартала) е много полезен опит. Подобен тип общуване и размяна на информация снижават стреса, засилват усещането, че живеем на добро, безопасно място или поне за това, че можем по някакъв начин да разнообразим монотонното си ежедневие и да разсеем непрестанната тъга.

Да не се опитваме да предвиждаме бъдещите опасности – изследвания показват, че обикновено предсказанията ни не се оправдават, което ни създава допълнителни неудобства впоследствие. Затова пък можем да планираме от какво ще имаме полза. По-добре е плановете да се правят не за да снижим дискомфорта, а за да си създадем комфорт в най-скоро време.

Родителите-хеликоптери вече не са на мода

72754b70fe6beee440ef38686ca1c17b XL

Добавяне на +50 % време към очакваното при планирането на каквото и да било. Един от най-мощните източници на стрес при родителите е натискът на времето. Майките са много по-уязвими от бащите, при които по-силен е финансовият натиск. Освен това за децата времето тече по-бавно – те по-бавно реагират, по-бавно се концентрират и по-бавно се включват в каквато и да било дейност. Обикновено майките, децата и бащите живеят в три времеви линии – най-дълга е на детето, малко по-къса е при бащите и най-къса е при майките, които трябва да успеят във всичко. Това провокира конфликти и раздразнение, и много често точно липсата на време е причината за срив при жените. Затова е най-добре да живеем по разписанието на децата и да забавим темпото.

Неприятни неща се случва, неизбежно е. В подобни ситуации по-добре се справят родителите, които умеят да премислят случилото се, да го погледнат от друг ъгъл. Ако всичко върви наопаки, а не както би ни се искало, можем да направим следното – да изречем мислите и чувствата си и да помислим какви възможности ни е създала въпросната ситуация – можем ли да си помогнем. Ако успеем да си създадем този навик, ще снижим нивото на стрес осезателно.

Различните видове емпатия. Много често родителите са подложени на афективната емпатия – чувстват същото, което чувства и детето. В това има плюсове, но този тип емпатия е много опасен, ако детето е озлобено, изплашено или травмирано. Родителят изпитва същото – плаши се, разстройва се и се озлобява, което (макар да звучи парадоксално) рефлектира върху детето. Много по-ефективна е конгнитивната емпатия, при която не се фиксираме в това, което изпитва детето, а напротив – мислим какво би му помогнало в дадената ситуация. Така изключваме източника на негативни преживявания и започваме отново да се отнасяме към него като към обект на грижа.

Как инуитите учат децата да контролират гнева си

2873bf5d70e48463b04385f06e01b6bf XL

При проблемно заспиване на детето, понякога е по-добре да го оставим да се справи само. Много родители с основание смятат, че дългото приспиване краде от личното им време, защото тези 1-2 часа, в които детето се опитва да заспи, често са единственият промеждутък, в който оставаме свободни за малко. Понякога точно в това е трудното. Парадоксално е, но колкото повече сили хабим, за да сложим детето да спи, толкова повече стрес и проблеми провокираме у него и пречим на процеса. Уморени сме от опитите да сложим детето да спи? Тогава е най-добре да си легнем да спим ние самите.

Да правим това, което ни доставя удоволствие. Децата имат проблем с домашните? Това е важно. Помогнахме ли им? А сега е време да направим нещо за себе си. Точно сега. Нещо, което много обичаме. Да потанцуваме, да попеем под душа, да се разходим, да излезем на терасата и да погледаме вечерния град с чаша вино. Нека пуснем в деня си радостта, насладата и удоволствието – колкото са повече, толкова по-малко е стресът.

Спорт, танци, всичко свързано с движение, което ни харесва. Снижаването на стреса по никакъв начин не е свързано с отслабването – достатъчни са 10-15 минути, за да се почувстваме по-добре.

Източник: ihappymama


Препоръчваме ви още:

7 разлики между обикновения и мъдрия родител

На какво ме учат децата

Родителите също "прегарят"

 

Автор: Мария Пеева

Ако питате мъжа ми дали съм пестелива жена, ще се засмее. Харча за какви ли не щуротии извън нормалните разходи за дома. Обожавам да давам пари за книги, за хобита, за пътувания, за подаръци и за всякакви глезотии. Но има едно перо в бюджета, за което не обичам да давам купища пари, и това са детските дрешки.

Навремето не беше така. Преди 25 години, когато първият ми син се роди, изобщо нямахме възможност и тогава си мечтаех как купувам скъпи парцалки и го докарвам като малък лорд Фаунтлерой. Впоследствие си стъпихме на краката и вече можех да си го позволя. В резултат на което втория ми син имаше някои доста впечатляващи марки в гардероба. Мъжът ми повдигаше вежди, а аз обяснявах: „Нищо, ще ги запазим за номер три.“

61265848 309002929992711 6316976377845252096 n

Опитът обаче ме научи на друго. Научи ме да съм практична. Повечето детски дрешки у нас просто не оцеляват за следващото дете. Колкото и да са маркови. Просто защото децата тичат, скачат, катерят се и не на последно място - губят дрешки. Само за последния месец 6-годишният ми младеж скъса пет, ПЕТ долнища на анцузи.

Извинявайте, но трябва да съм луда, ако купувам скъпи дрехи, които ще се носят не повече от месец.

61259897 2255674728025502 9213906178042494976 n 1

Добре, но от друга страна пък не обичам некачествени дрехи. Децата сега формират вкуса си и трябва да са добре облечени, да им е удобно и да се чувстват красиви. Не ми е приятно след първото пране цветовете да избелеят, да се оцветят, щампите да паднат, конците да се разкъсат. Трябва дрешката да е качествена, да се харесва на детето, да е с хубав цвят и последно, но не на последно място - да не е скъпа.

61691683 332616017427503 5895299177373499392 n

Защото винаги ми е било омразно е да се карам на децата, че са деца и не умеят да си пазят дрехите. Ами, в крайна сметка, сега им е времето да играят, нали така?

Хубаво е, че в България вече има и марки, които са качествени, без да са скъпи. Много майки вече са пробвали PEPCO, вече ги има и в София - откриха първия си магазин в Скай Сити, а ние веднага го посетихме да напазаруваме летни дрешки. Не устоях на изкушението (и мама е човек) и се сдобих и с няколко тениски за мен и Яна. Тематични - както виждате :) 

2

 

Големи и отлично подредени магазини, огромен избор от дрешки и всякакви симпатични неща за дома. Отлично качество на отлична цена. Пробвайте ги, аз лично съм много доволна. Най-вече защото не искам да остана в детските спомени като майката, която крещи:

- ВНИМАВАЙ ДА НЕ СИ СКЪСАШ ПАНТАЛОНКИТЕ!

61532759 1532529040222038 7267097309215719424 n

Някой ден те така или иначе ще пораснат и вече няма да тичат и падат по поляните, а аз няма да пускам по три перални на ден и да купувам нови дрешки всяка седмица. И колко ще ми липсват тези времена.

Затова сега просто им се радвам.

61383130 476272816478254 8384996542389420032 n

Тази история достига до вас със съдействието на PEPCO, новия ми любим магазин. На 20 юни заповядайте в The Mall и ще се убедите, че има защо.

Препоръчваме ви още:

Братята

Култ към личността

Синът на моя син

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Вдигнете ги тия глави, бе!

Вдигнете ги тия глави, бе!

22 Юли, 2019 Забавно

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Тиганът, без който не можем

Тиганът, без който не можем

17 Авг, 2019 Забавно

Страшна късметлийка

Страшна късметлийка

15 Авг, 2019 Блог

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам