Автор: Веселка Ангелова

Ще ви запозная с един начинаещ автор. Тя е психолог по професия и разказвач на истории по душа. А на 17 юни е премиерата на дебютната ѝ книга „СТРАХ ОТ ОБИЧАНЕ“. Представянето ще бъде в клуб The Book от 19.00 ч.

Неви Боджукова описва себе си чрез ролите, в които ежедневно ѝ се налага да влиза – майка, дъщеря, сестра, приятелка, партньор, психолог, писател. Учи се ежедневно и опознава себе си, благодарение на тях. Вярва, че са щастливи онези, които се осмеляват да мечтаят и да се борят за мечтите си. Натъжава се, когато вижда как хората пропиляват потенциала си, страхувайки се от това да пробват.

За нея любовта е основният двигател на нашето съществуване. Въпреки борбения си дух, признава, че се чувства най-добре, когато е крехка и обичана. Не се срамува, че е романтичка, която все още вярва в чудеса. Убедена е, че нежността е най-ефикасното лекарство за всяка болка.

За работата си казва, че се чувства късметлийка, защото прави онова, което харесва. Вярва в идеята, че човек трябва да се развива и обогатява постоянно. Може би затова не спира да учи. След бакалавъра по "Социални дейности" в СУ ”Св. Климент Охридски", продължава с магистърска програма "Управление на институциите за социална работа". Практиката ѝ като социален работник в отдел за закрила на детето я кара да си даде сметка, че ключът към щастливото детство се крие в щастливите родители. Тогава решава да смени професионалната си квалификация и се насочва към "Семейно консултиране". Завършва още една магистратура – "Социално консултиране и психология" към Бургаски свободен университет. Междувременно се обучава за психотерапевт към „Дружеството по позитивна психотерапия в България“ и успешно завършва обучителна програма "Детска психотерапия" към Института по позитивна психотерапия. В момента е докторант към катедра “Психология” в Югозападен университет „Неофит Рилски“.

Писането пък е нейният начин да погледне живота отстрани. Това е времето, в което остава насаме със себе си, споделяйки с белия лист нещата, които ѝ се случват и вълнуват. В книгата ѝ има описани много лични моменти. Това е така, защото тя вярва, че никой не бива да се крие от своята история. С написаното се надява, да се докосне до читателя, разкривайки му себе си, защото доверие се гради, когато се споделя откровено. Само една истинска история, може да размисли, провокира, усмихне и вдъхнови читателя.

Книгата описва пътя на едно младо момиче, което преживява любовта в различни цветове. Понякога тя е светла и слънчева, друг път тъмна и замръзнала.

Тя разказва как преминава през загубата на близък човек и как смъртта я подсеща да търси себе си да се бори за щастието си, въпреки всичко и всички. Един роман, изтъкан от реални случки и емоции, с които не само героинята, а всеки човек рано или късно се сблъсква и живее. 

Ето няколко момента от нея:

– Как си? Готова ли си?

– Ако кажа, че съм готова, ще е лъжа. Просто искам всичко да свърши. Цялото това напрежение и страхове ме побъркват.

Седна на леглото и ме прегърна.

– Още малко и всичко ще е както преди.

– Надявам се – промълвих с устни, свити от страх.

Полежахме прегърнати известно време. Усещах сърцето си, което се удряше като врабче в клетка. Готово бе да избяга далеч, за да не стане свидетел на аборта. Страхът спокойно се разхождаше и в моето, и в неговото тяло.

Когато стана време да тръгваме, отдавна вече беше тъмно. Като двама неумели престъпници, бавно и мълчаливо се отправихме към местопрестъплението в студената януарска вечер. Нямаше път назад.

Докторът ни очакваше в приемната на кабинета и пушеше цигара. На бюрото пред него видях чаша за алкохол и съдейки по цвета, най-вероятно беше пълна с водка. Той отпи от нея. Потреперих. Един от най-големите ми кошмари се случваше в действителност и този път не можех да се събудя и да избягам.

– Трябва да изчакаме анестезиолога, всеки момент ще дойде. Ако искаш, може да отидеш и да се подготвиш – каза доколкото се може приветливо и ми се усмихна. После погледна придружителя ми: – Ти изчакай тук. Пушиш ли? Можеш да запалиш цигара, ако искаш.

И така Г-н Специален седна в приемната и запали цигара. Как ли се е чувствал, чакайки? Какво е мислил, дали се е молил, дали е съжалявал? Винаги съм била любопитна за тези отговори, но така и не го попитах.

Кабинетът изглеждаше страшно, навярно защото знаех какво ще ми се случи там. Оставих чантата си на кушетката и влязох зад малкия параван, за да се съблека. В този момент чух гласа на още един мъж, който влезе в приемната. Анестезиологът беше тук.

Вече лежах на гинекологичния стол с разтворени крака. Цялата треперех от студ, въпреки че в стаята беше топло. Анестезиологът се оказа изключително приятен и мил господин, който ме разпитваше какво съм учила, с какво се занимавам, откъде съм и още куп въпроси. Давах възможно най-кратки отговори, защото страхът сковаваше не само тялото, но и разума ми.

– Нали ще ме упоите добре? Не искам да се събудя по средата!

– Не се притеснявай, тази упойка може да приспи слон. След 40 минути ще се събудиш леко замаяна, но ти обещавам, че няма да усетиш нищо.

Въпреки опитите му да ме успокои, не спирах да треперя, което затрудняваше поставянето на упойката.

– Ще подържите ли ръката ми? – помолих, поглеждайки го в очите. Учудих се на себе си – как инстинктивно търсех контакт и успокоение от един напълно непознат за мен човек. Нуждаех се от подкрепа и уверение, че всичко ще е наред.

– Разбира се! – отвърна леко смутен и нежно хвана ръката ми. – Сега искам да броиш с мен. Едно…

– … Едно.

– Две…

– … Две.

– Три…

– … Три.

– Четири…

– … Четири…

Когато се събудих, всичко около мен се въртеше. Огледах се, за да се ориентирам в обстановката. Все още лежах на гинекологичния стол със свити в коленете крака, прилепени един до друг. Пречеха ми да виждам пред себе си. Опитах се да се изправя и в този момент в стаята влезе анестезиологът.

– Как си? Имаш ли сили да се изправиш?

– Не знам – казах с дрезгав глас, търсейки с поглед часовника, който по спомен висеше на една от стените. 21:05. Имах чувството, че е минал само миг, а не цял час, откакто бях започнала да броя. Сякаш времето беше спряло и сега тръгваше отначало, а случилото се не съществуваше.

– Готово ли е? Свърши ли всичко? – попитах невярващо.

– Да. Искаш ли да извикам приятеля ти, за да ти помогне да се облечеш?

– Да!

Имах нужда от него повече от всеки друг. Имах нужда от помощ, от прегръдка, от това да чуя, че той все още е там.

Г-н Специален влезе плахо в кабинета. Представих си как ще ме види напълно беззащитна. Оголена... Приближи се до мен, погали ме по главата и заговори някак несвързано:

– Как си? Надявам се по-добре, отколкото изглеждаш. Съжалявам. Боли ли те? Цялата си изцапана с кръв.

Взе от парчетата лигнин, които стояха на количката с инструменти, и започна да ме чисти. Как можех да му отговоря, че леко ме боли коремът, но много повече – душата?! Сега, след като вече бях направила аборта, се почувствах ужасно виновна, засрамена, сломена. Имах нечовешка потребност от обичане, от близост, от опрощение. Не че ми оставаше избор, трябваше да свикна с постъпката си и да спра да се терзая, но все още беше рано за това.

След като почисти внимателно кръвта, той ми помогна да се изправя и да сляза от стола. Заведе ме до кушетката и взе дрехите ми. Бавно и търпеливо ме облече. Все още ми се виеше свят. Всичко около мен беше като сън. Сякаш ситуацията диктуваше поведението ми, без шанс да се опълча. Бях и засрамена, но не можех да направя нищо. После заедно излязохме от стаята. Анестезиологът вече си тръгваше, обърна се и ни пожела лека вечер, а аз използвах момента, за да му благодаря. Той беше добрият човек, който ме изпрати в света на сънищата, за да ме спаси от жестоката действителност.

Стоях там в елегантната си бледорозова рокля без презрамки, която стягаше тялото ми и не ми позволяваше да дишам, но същевременно ме държеше цяла. Затворила бях в себе си огромната болка, която изживявах, опитвайки се да я скрия от света, да я приема, да я направя само моя. Чудех се как може в един ден да участвам в погребение и сватба?! Ако наистина имаше някой, който дърпа конците отгоре, той със сигурност бе гениален режисьор и си падаше по абсурдните комбинации. В този момент обаче не се възхищавах на таланта, а го мразех. Не вярвах, че онзи съществува. Беше ми отнел някого и не можех да разбера защо. Не и днес. Дивата тъга, отричането и гневът замъгляваха съзнанието ми.

Ден преди сватбата, докато пътувах към моя град, телефонът звънна. Беше баща ми – винаги ми се обаждаше, за да чуе докъде съм стигнала и да ми каже „Чакам те“.

– Ало, тате, след малко пристигам – съобщих аз както обикновено. Не получих веднага неговия дежурен отговор. Усетих, че нещо не е наред. Сковах се. – Тате, там ли си? Чуваш ли ме? Всичко наред ли е? – питах, вече не толкова спокойна.

– Да, тук съм. Трябва да ти кажа нещо – направи пауза и отрони съвсем тихо: – Зори почина. Погребението ще е в деня на сватбата.

Татко се обаждаше, за да ме подготви за некролога, който ме очакваше на входа на блока. В стремежа си да омекоти болката от новината за смъртта, той се бе нагърбил с нелека задача. За него беше важно вестта да дойде от някой, който ще се опита да ме утеши, от някой, който е загрижен как ще я понеса. За миг спрях да дишам. СТОП! Не исках да знам това! Дали не мога да върна времето назад? Не! Не! Не чувах това! Мъката ме парализира, шокира, а после си проправи път през мен като буйна, мътна планинска река, която повлича всичко със себе си и се превръща в сълзи. Черни вади се стичаха по бузите ми. Плачех и се тресях, не можех да повярвам какво се бе случило. Знаех, че този ден ще дойде, знаех за болестта ѝ, но с наивността на дете не спрях да вярвам. Не спрях да се моля и да се надявам всичко това, този ужасен кошмар да има друг край, щастлив, като в приказките.

– Детето ми, много съжалявам – рече и остана на телефона с мен, докато плачех. Накрая и той се разплака. Чух го да подсмърча от другата страна. Може би преживяваше тази смърт с болката, която би изпитал, ако загубва някое от децата си.

– Тате, идвам си – успях да кажа и затворих телефона, за да му спестя силните ридания, които последваха. Плачех за нея, за нас, за родителите ни.

Зори – най-добрата ми приятелка, с която пораснахме заедно... Тя бе първата приятелка, която помнех изобщо. Бяхме страхотен тандем. Много различни и идеално допълващи се. Обичахме и мразехме силно и свободно. Карахме се, биехме се, а после се сдобрявахме. Осъждахме се, а после си прощавахме. Порастването ни остави следи във всяка от нас и ние знаехме дори най-малките подробности от тайния живот на другата. Умеех да я разсмивам, а тя – да ме успокоява. Аз я подстрекавах да правим щуротии, а тя ни завръщаше в правия път. Беше моето огледало, в което се оглеждах, за да видя докъде съм стигнала. Тя отразяваше мен, а аз нея. Какво щях да правя сега без човека, който заемаше толкова голяма част от живота ми?

Съжалявах. Съжалявах, че бях далеч от нея в тези последни дни. Съжалявах, че когато си идвах и се виждахме, за да се наговорим хубаво, не смеех да отворя темата за болестта и за всичко, което тя донесе след себе си. Съжалявах, че не ѝ дадох рамо, на което да плаче, вика и проклина виновниците за случващото се. Вместо това ѝ разказвах забавни истории, все едно нищо не се беше променило.

Смъртта е страшна тема. Никой не иска да я отваря, да говори за нея, да слуша за нея. Когато е съвсем близо, е направо парализираща. Затова се правехме, че я няма. Въпреки отслабналото и изпито тяло, загубилите блясък очи, перуката, запъхтяното говорене, треперещите пръсти, аз продължавах да се усмихвам. Когато я питах как е, Зори бързо сменяше темата и с това ми показваше, че и този път няма да отворим вратата на сълзите, които напираха да се излеят от очите ни. Копнеех да поговорим за нея, но не смеех да я притесня, не смеех да я потопя в онова, от което се опитваше да се измъкне. Тя беше горда и винаги силна и не обичаше да бъде съжалявана. Затова ѝ показвах своята съпричастност без думи, безмълвно подкрепях вярата ѝ. После си тръгвах с натежало от болката сърце. Знаех, че това бяха последните ни срещи, но не спирах да вярвам, да се надявам, че тя ще е победител в тази битка.

Сутринта преди погребението дълго се чудих какво да облека. Оказа се, че нямам нито една черна рокля. Притесних се. После реших да сложа онази дънкова рокля, която избрахме със Зори миналото лято. Тогава тя каза, че задължително трябва да си я взема. Надявах се, че ще се радва да ме види сега с нея.

Когато влязох в стаята и я видях, отказах да повярвам, че това е тя. Ковчегът беше сложен по средата, а тялото ѝ бе завито с цветя. Виждаше се само лицето – изпито, бледо, мъртво. Съществото, което лежеше там, нямаше нищо общо с нея. Болестта я беше превърнала в друг човек. Ракът я бе оглозгал до кости. Това не беше моята Зори. Около нея бяха насядали непознати жени с черни забрадки, които викаха и ревяха. Майка ѝ стоеше до ковчега в несвяст, с леко наведена глава и поглед, забит в пръстите на ръцете си. Баща ѝ също беше там само тялом, защото другото бе излетяло заедно с единственото им дете.

Всеки новодошъл отиваше до нея, за да постави поредното цвете от прощалното ѝ одеяло. После се обръщаше към родителите ѝ, за да изкаже съболезнования и да ги потупа съчувствено, а те сякаш не забелязваха. Кимаха машинално и отново изчезваха в болката си. Дойде и моят ред. Отидох до майка ѝ и я прегърнах. Не казах нищо, тя също. Стиснах отпуснатите ѝ ръце, исках да я събудя от състоянието, в което се намираше под въздействие на успокоителните. Тя само ме погледна и леко се усмихна. Дали въобще ме позна? Баща ѝ се разрида, когато ме видя. Мълчахме. Нямаше смисъл от думи.

Над ковчега висеше некролог, а от него надничаше едно усмихнато бузесто момиче. Затворих очи и бързо повиках това момиче, за да си поговоря с него.

– Здравей! Сигурна съм, че си някъде наоколо. Нали знаеш, че няма да се сбогувам с теб, защото това е невъзможно! Никой и нищо не може да те изтрие от паметта ми. Там е отредено специално място за теб, в което са нашите безкрайни дни и всеки път, когато искам да те видя, единственото, което трябва да направя, е да отида на това място. Да, тук до мен е твоето тяло, но ти си в сърцето ми и няма как да излезеш оттам. Просто от днес нататък разговорите ни ще се случват по друг начин. В главата ми, там ще се срещаме, за да обсъдим живота, както сме правили толкова много пъти. И не си мисли, че ще те забравя или пък ще спра да разказвам любимите ни приключения и истории. Напротив, сега ще ги разказвам двойно по-често, защото трябва да го правя и вместо теб. Не се притеснявай, ще се постарая да живея така, че моите случки да продължат да те забавляват, когато ти ги разказвам. Прости ми, ако си имала нужда от мен, а аз не съм разбрала това. И аз също ти прощавам за всичко! Няма да ти кажа „Довиждане“, но ще постоя до теб, защото може би не ти е лесно да гледаш какво правят в този момент всички хора, които обичаш. А тези жени, които навикват? Сигурно те дразнят. Знам, че мразиш да се драматизира излишно. Винаги си изживявала болката си тихо и с достойнство. Помниш ли как ми се караше като циврех? Как ми се плаче и сега, ако знаеш. Но понеже не обичаш да плача, затова излизам да пуша.

Усмихвах се, докато ровех в чантата си, защото не ги намирах. Сетих се как пушехме цигари на терасата, без никой да ни види, а после ги криехме и старателно заличавахме следите.

– Това беше първата ни голяма тайна. Вече няма да пушим заедно, но всеки път, когато запалвам цигарата си, ще си мисля за теб. Обичам те! И това няма да се промени без значение къде си – продължих да си говоря с нея въпреки смъртта. Знаех, че е някъде наоколо. Усещах присъствието ѝ.

Не запомних много от самото погребение, защото изпаднах в транс и просто следвах тълпата, която вървеше към гробището. Повтарях всичко, което те правеха. В мен беше тихо и някак странно спокойно. В главата си чувах само: „Изключи се от външния свят, иначе няма да издържиш“. Направих го.

Препоръчваме ви още:

Какво ще четем през лятото

Другите светове на Алби Брайт

Игри на злото