Децата обичат стабилността и постоянството – това ги успокоява. Обичат всичко да е „както винаги“. В огромния и непрекъснато променящ се свят все нещо трябва да остане неизменно. На тази константа можем да се опрем, да се огледаме и да продължим нататък. Колкото повече промени се случват в живота на детето (детска градина, преместване, развод, раждане на второ дете), толкова по-важно е да запазим нещо непроменено.

Неизвестността винаги причинява стрес. Възрастните имат начини да се справят с тази тревога. Опитват се да си създадат илюзия за стабилност. Измислят си гаранции, задължения, застраховки, подписват договори, като не забравят да отбележат извънредните обстоятелства.

Децата си измислят ритуали. Заспиват по-лесно, ако преди сън следват един и същ ред. Искат да им четем една и съща книжка. Вземат в креватчето си една и съща играчка. По-лесно понасят раздялата с мама сутрин, ако тя им маха от един и същ прозорец или е измислила някакъв специален начин за сбогуване.

Майката на Макс го целува по двете бузи и ум казва: „Хубав ден! Обичам те!“

Таткото на Никита стиска ръката на сина си, после си чукват юмруците, след това докосват палците си и ги вдигат високо, казвайки: „Всичко ще бъде точно!“

Майката на Дима прави физиономия на маймунка на прозореца, а детето се смее… и не само то. Нея я изпращат всички групи в градината.

Ако детето се бои от всичко ново

Майката на Алек му чете менюто. Ритуалът се изпълнява всеки път. Първия ден, след сърцераздирателната раздяла, майката решава да прочете менюто: „Виж тук са записали и любимия ти сладкиш с извара. Интересно дали е със стафиди или не? А може би ще ви го сервират със сладко или с кондензирано мляко. Ще дойда веднага след следобедната закуска и ще ми разкажеш дали ти е харесал.“ На следващия ден Алек сам предлага на мама да прочете менюто. Логиката му е елементарна: „Щом вчера мама прочете менюто и дойде, значи и днес ще дойде, ако направи същото.“ След половин година Алек нетърпеливо подскача от крак на крак, докато майка му дочита менюто. В групата го чакат приятелите, интересните игри, но не иска да я пусне без да му е прочела какво ще ядат днес. Този ритуал го защитава от страха, че ще бъде изоставен.

Тези случаи ме правят твърд привърженик на ритуалите. В детската градина имахме ритуал за всякакъв случай.

Особен ритуал на връщане от разходка – броим лопатките. Всички ли са събрани? Къде още има скрити?

Особен ритуал за начало на обяда: хорово: „приятен апетит на всички“, а после следва изпъване на ръцете нагоре с думите: „Ще поядем и ето толкова ще порастем!“

Специален ритуал за заспиване: поставям ръцете си от двете страни на главата, произнасям магическото „Абракадабра“ и леко духвам върху челото.

Ритуалите помагат да се създаде комфортен климат в групата, да се изгради корпоративна култура, а децата по-лесно се адаптират.

Измисляйте си свои ритуали за сън, за обяд, за прощаване в градината. Те са това, което детето с топлота ще си спомня, когато порасне.

Ако имате вече ритуали, спазвайте ги точно. О, родители! Да можехте да видите в каква истерия изпада дете, на което таткото е забравил да помаха през прозореца. Или ако детето само изключва осветлението, а непросветената му баба го направи вместо него. Или ако дъщерята спи с червената пижама в градината, а мама, без да я пита, ѝ е сложила в раницата синята. Или синът е забравил вкъщи плюшената играчка, с която ходи на детска градина. В такъв случай е по-добре да се върнем и да вземем това, на което детето държи. Това не е детски каприз. Това е неговата потребност от стабилност. Много е важно.

Детските страхове

В моето детство също имах ритуал, който ме защитаваше от страха. Бях на 4 години и сутрин се страхувах да се събудя в креватчето си, защото нощните чудовища можеше да ме вземат. Но те се страхуваха от плюшеното ми куче Тома. Когато заспивах, Томка оживяваше и се нахвърляше на чудовищата. Плюшеният пес цяла нощ охраняваше малката си стопанка, която в знак на благодарност го целуваше по плюшените уши.

Бях на 17. Стоях на прага вкъщи с чанта в едната ръка и с билет в другата. Аз – студентката в първи курс, заминавах да уча в големия град. Мама ме изпращаше и много се притесняваше. Дъщеря ѝ отива сама в непознатия град, ще живее в студентско общежитие. Внезапно мама се втурна в детската ми стая и излезе оттам с играчката. Същата, с която бях свикнала да заспивам. „Забрави Томка!“ – и побърза да пъхне в чантата ми кучето, което беше гаранция за спокойствие. Вече за маминото спокойствие. Не забравих Тома, съзнателно го оставих, защото реших, че вече съм достатъчно голяма. Но за мама беше много важно да изпрати порасналата си дъщеря с играчката. Тома не се събра напълно в чантата. Така и тръгнах към института – със стърчащите от багажа ми плюшени уши. Моят детски ритуал беше нужен на мама, защото в този момент тревогата ѝ не можеше да бъде потушена с рационални способи. Възрастните под стрес, предизвикан от промени, също имат нужда нещо да бъде „както винаги“. Пет години след това, преди всеки изпит, аз целувах плюшените уши…

Авторът на този прекрасен текст Анна Бикова е психолог и психотерапевт. Тя е автор на изключително популярната книга "Самостоятелното дете или как да станеш "мързелива майка".

Препоръчваме ви още:

Тъмната стая

Какво ни казват детските рисунки

Важното за 4-6-годишните