Първият в България център за деца с ревматични заболявания ще предоставя цялостна допълваща грижа. Намира се в Клиниката по ревматология, кардиология и хематология на СБАЛ по детски болести „Проф. д-р Иван Митев“ в столицата и представлява защитено пространство, в което децата и техните родители ще могат да получават подкрепа и консултации от здравни специалисти, психолози и арт терапевти.

В България около 60 000 души страдат от ревматоиден артрит – автоимунно заболяване, което причинява хронично възпаление на ставите. Малките пациенти с тази болест са над 900. Националната здравноосигурителна каса поема на 100% лечението на децата, като реимбурсира и най-съвременните биологични терапии.

Роза Чеглайска, председател на Асоциация на пациентите с ревматоиден артрит (АПРА) и пациент с ревматологично заболяване, откри събитието и представи центъра за комплексна грижа, в който децата с ревматични заболявания ще могат да се развиват и интегрират. „Това е само началото. Надграждането продължава – тук ще се провеждат лекции от специалисти, ще организираме и арт терапии. Ние не трябва да позволяваме децата да се инвалидизират.“, заяви тя.

Доц. Стефан Стефанов, началник на Клиниката по ревматология, кардиология и хематология на СБАЛ по детски болести „Проф. д-р Иван Митев“ представи значимостта на заболяването, което протича агресивно при децата и може да доведе до инвалидизация. Ревматоидният артрит е хронично и тежко заболяване, което оказва огромно влияние на развитието и растежа на децата и те се нуждаят от непрекъснати грижи и подкрепа, за да успеят да се социализират и да не се чувстват различни и отритнати от обществото.

Лице на инициативата стана актрисата Стефания Колева, която представи личните си мотиви да подкрепи каузата. Тя даде себе си като пример за човек, който живее нормално и активно с автоимунно заболяване. Като сертифициран арт терапевт актрисата ще проведе с децата няколко ателиета.


Освен съвети и препоръки за по-лесното справяне със симптомите и с всички други съпътстващи негативни последици на болестта, центърът за допълваща грижа ще осигури на децата и техните семейства пространство, в което да се срещат и споделят помежду си, да прекарват време заедно и да не се чувстват изолирани и различни. Това е особено важно за малките пациенти, тъй като децата с ревматични заболявания са по-чувствителни и затворени, минават през трудни процеси и трябва да се справят с повече предизвикателства отколкото техните връстници. За тях центърът ще бъде една свободна зона, в която ще бъдат предразположени да се изразяват свободно и да творят заедно с арт терапевти, да задават своите въпроси към психолози и да общуват с деца и семейства със същите проблеми.

За ревматоидния артрит:

Ревматоидният артрит е автоимунно заболяване, което причинява хронично възпаление на ставите. Най-често засяга по-малките стави – на пръстите, китките, ходилата и глезените, но не е изключено да порази и големите стави. Болестта може да предизвика увреждане и на други органи в тялото – кожа, сърце, кръвоносни съдове и бели дробове. В България 60 000 души страдат от ревматоиден артрит. 

Уникална изложба „Живите динозаври“ бе открита в Морската градина на Варна. Експозицията пристигна с 4 камиона, а за построяването й бяха необходими около 20 човека дневно. Цялостното изграждане и подредба на експонатите бе финализирано в рамките на 5 денонощия. Изложбата отвори врати на 10-и юли и от ден първи се радва на огромен интерес сред жителите и гостите на морската столица.

„Живите динозаври“ е уникална разходка в света на динозаврите, сред 24 вида движещи се макети на праисторическите животни в реални размери. Експозицията е реализирана с изключителен подход към детайла и впечатлява с реализма на изработка на макетите, както и с интерактивните възможности на всеки един от динозаврите.

Събитието е част от програмата „Варна – Европейска младежка столица” 2017 и се реализира с подкрепата на Община Варна.

Билетите са на цени от 10 лв. за деца и 12 лв. за възрастни и могат да бъдат закупени на място. Изложбата е достъпна за посетители всеки ден от 10 ч. до 22 ч. и е разположена непосредствено зад Пантеона в морската градина.

Динозаврите ще гостуват във Варна до 3 септември 2017 г. Вижте видеото в края на статията, уникални са. Очакваме ги скоро и в София.

Автор: Анета Ралчева

Ronda dels cims 7-8-9 юли 2017, 190 км с 15 000 Д+

Скучно е това заглавие. В превод означава обиколка на върховете. А в действителност е обиколка на една цяла държава. Андора. До преди десет дни за мен беше само име на картата. Точно преди да тръгна проверих - има по-малко от 70 000 жители. А сега там имам приятели и то не какви да е. Затова истинското име на този ултрамаратон е:

Човек намира приятели на най-неочаквани места.

Това изречение ми каза една доскоро съвсем непозната жена в последния 62-ия час от моето бягане. Беше толкова стоплящо и емоционално, че ето вече цяла седмица не ми се иска да пиша за бягането и да споделя преживяването публично.

Но обещах да го направя, а и горещо препоръчвам точно този ултрамаратон и затова започвам да разказвам.

Групата за Андора беше изключително прекрасна - Меглена, Иван, Николай Кабаджов, Никола Николов. В общия чат правихме прословутите андорки (100 клека на ден), споделяхме за екипировка, за транспорт, за тренировки, а накрая и за това дали ни е страх.

Пристигнахме в Андора двете с Меги във вторник. Никси вече беше в района и се беше запилял по върховете за аклиматизация, а останалите идваха на следващия ден.

Първи впечатления: Тук велосипедистите са на голяма почит. Преди десет дни е имало световна купа по планинско колоездене.


Поразходихме се да огледаме терена. Точно слагаха украсата за състезанието. Градчето изглеждаше спокойно извън ски сезона. С Меги решихме да се качим с лифта нагоре.

На пръв поглед Пиринеите приличат на нашите планини. Някаква смесица от Стара планина, Рила и Пирин.

Ммм, стръмничко си е.

На другия ден си взехме номерата, изслушахме пресконференцията, оставихме багажа за пунктовете, направихме си обща снимка както си му е редът и вече всичко започна да изглежда съвсем истинско и близко.

Ванка, къде ти е номерът?!

Тази снимка е много важна. Тук се вижда цветният код на всяко едно трасе и аз мислех, че всяко е маркирано със съответния си цвят.

Я виж ти - тук знаят, че идвам да бягам! Всъщност Ането е най-високият връх на Пиринеите - 3404 метра.

Часовниците. Всяко трасе си има собствен таймер. Този на Еуфория работи, защото вече 12 часа състезателите бягат.

Уличките на Ордино.

Къщата на Николай. 1606 година.

Това е трасето на Ронда. Обикаля цялата държава.

Готови сме.

Стартът беше обявен за 07.07. в 07 часа. Да кажа, че нямах търпение, ще ви излъжа. Да кажа, че спах предишната нощ, също няма да е истина. Страхът, очакването, чувството „да почва, че да се свършва” и „в какво се забърках пак” се бяха преплели в стомаха ми и си правеха компания, а мозъкът ми сякаш беше изпразнен от съдържание и не можех да открия нито една едничка мисъл вътре. На всичко отгоре се събудих с мигрена, а тя, моята мигрена, е епична. Трябва да лежа на тъмно 24 часа молейки се да се размина само с убийствената болка и да не започна да повръщам. Едва се държах на крака, буквално залитах от болка. Изпих едно хапче против мигрената, което пазех за най-крайни случаи, с надеждата да подейства. От опит знам, че хапчето ми помага само в един от пет случая, стиснах палци и отправих първата гореща молитва. После отидох при момчетата за снимките и пожеланията преди старта.

Това е профилът на трасето. Има ли нужда от думи?

Тръгваме. Някои пълни с адреналин, а други с болка. Стъпвам внимателно и след по-малко от километър махвам за чао на Иван и Ники с думите „ще се видим на 50-я километър”. Хубавата новината е, че болката като че ли не се усилва. Хапчето май действа. Не смея много да се зарадвам и продължавам лекичко напред. И без това се движа в една тълпа, която ми налага собственото си темпо.

Първа панорама по трасето. Снимам я с неописуемо удоволствие. Това е моментът, в който осъзнах, че мигрената е отстъпила. Качването е плавно, редува се с леки спускания, времето е прекрасно за бягане - около 22-25 градуса.

По някое време ме настигна и задмина Никси.

Качвам се все по-нависоко. Стигам първия подкрепителен пункт. Смаяна съм - на пункта има всичко, което аз бих поискала да има. Наистина всичко. Плодове - лимони, портокали, диня, пъпеш, сушени смокини, стафиди. Ядки. Два-три вида кашкавал. Няколко вида колбаси. Чудесен ръчен хляб. Кафе и чай. Не се бавя много, защото нямам нужда от ядене все още и поемам нататък.

Долу в ниското се вижда пунктът.

Веднага след пункта започва изкачване, което минава през чудна поляна пълна с любимите ми перуники. Стотици са и набързо, въпреки мръчкавото време, им щраквам една снимка.

Вече сме нависоко. Долу-горе на тази надморска височина ще бягаме през повечето време.

По пътя, незнайно как, Никси ме настига още веднъж. Тръгваме заедно да се изкачваме в една приказна долина покрай реката, като в далечината се вижда водопад много приличащ на Райското пръскало. На билото Никси се забързва. Аз съм си обещала да се движа през цялото време по пулс, в комфортно темпо, да спускам по-внимателно и си спазвам намисленото. На следващото качване го настигам и двамата заедно пристигаме на 32 км, където е следващият пункт.

Покрай реката. Чудна водна планина!

Докато снимам предстоящото спускане Никси отхвърча напред. Но тези серпентини не можеше да не бъдат документирани. Пунктът е в подножието на най-високия връх горе в ъгъла вдясно.

Една крехка жена със замах разцепи динята на две.

32-ри километър. Изядох половин диня. Или може би цяла. Тук имаше и супи, и паста, и леща, и други манджи -  всичко необходимо да останеш и да си дебелееш на спокойствие. Какво нещо са ултрамаратоните - звукът от разрязването на една диня и нейният аромат тук, на 2200 метра надморска височина, са отчетливо врязани в съзнанието ми и ми дават достатъчно сили за следващите много километри. Тръгвам. Не откривам Никси в тълпата и решавам, че вече е отпрашил напред. Предстоят два поредни върха високи над 2600 метра.

На снимката не личи, че взе да напича доста.


Пътят отново се изкачва покрай река с малки вирове. Поддържам идеята за комфортен пулс и решавам, че това е мястото за преобличане и освежаване в бистрата студена вода. Много правилно решение. Събувам се и докато край мен минават разни хора от състезанието аз седя на меката трева с крака във водата. В общи линии никой от бегачите не ме поглежда, но аз през цялото време се чувствам наблюдавана. Вдигам поглед и съзирам два гълъба - уж са с гръб, но не ме изпускат от поглед, вероятно гнездото им е наблизо. Решавам да не ги притеснявам повече, обувам се и тръгвам.

Следва доста тегаво качване. Почти лунен пейзаж. Всички напредват бавно, а аз се чудя дали не е време вече да извадя щеките. Не обичам да катеря с щеки, затова отлагам и продължавам без тях.

Горе има още планини, но пътечката е кажи речи по билото, ммм.

Има и езера. Тук се чувствам така сякаш внезапно са ме телепортирали в Рила. Това усещане за „у дома" не ме напуска почти през цялото състезание. До такава степен, че се изненадвам от време на време по пунктовете защо ми говорят на испански или английски, а не на български.

А да бягаш по билото е ехееееееее!


Следва още един връх. На спускането след него зад мен се залепи някакъв испаноговорящ, който стъпваше буквално във всяка моя крачка. Малко ме натовари, защото беше толкова плътно зад мен, че миг забавяне от моя страна и щеше да ме спъне. На няколко пъти му давах път, но той не искаше и не искаше да ме изпревари. Помолих го да спазва дистанция, още повече, че бягаше с щеки и се притеснявах да не ми забие някоя в прасеца, както ми се е случвало на Лаваредо, но той упорито ме следваше стъпка по стъпка. Накрая спрях да бягам, започнах да ходя и след кратък разговор той ме задмина.

Пункт номер 3, километър номер 44. Предстои едно от най-трудните изкачвания Pic Comapedrosa. На пункта ме очакваше приятна изненада - Ники Кабаджов. Иван отпрашил напред. Брей, значи решението да бягам полекичка е добро, изравнихме се с Ники още тук. Тръгваме заедно. Който ще прави догодина този ултрамаратон да се настрои за МНОГО ГАДНО изкачване. Теренът е КАМЪК. Не морени, не пътека, а камъни, отвратителна работа. Не ми беше до снимки там. Добре, че го качвахме заедно с Ники. По-долу по пътеката видяхме планински коне, които, много странно, бях сънувала предишната вечер.

Конете са преди камъните, разбира се. Камъните не стават за храна.

Стигнахме върха.

Две думи, а зад тях стоят почти два часа катерене на само около 3 километра. Може би изминахме 10 000 крачки от пункта. И горе ни посрещнаха, ех, с гайда. Един човек се беше качил и свиреше. Записах го и ще се опитам да сложа видеото като коментар, защото тук не успявам да го кача.

На премката сме, има още до върха.

По средата на камъните извадих щеките. 2942 метра, най-високата точка от трасето.

Дотук добре, но като погледнах надолу сипея и ми се прииска да си остана горе и да си слушам гайдата. Ето:

Както каза Никси, докато ни задминаваше на изкачването - от другата страна не е толкова стръмно.

Долу край езерата се минаваше по преспи, миг невнимание, безплатна пързалка в езерото и студена баня.

И от другата страна на върха имаше водопади.

Стигнахме до 51-и километър. Тук Ники пребледня, после посивя и каза, че му е зле. Искаше да продължава, защото по план щяхме да спим на километър 73, където имахме оставен багаж, но плановете на един ултрамаратон се променят в движение. В крайна сметка изглеждаше толкова отпаднал, че реши да остане в хижата да поспи и да се съвземе, а аз се почудих известно време какво да правя. И досега не знам дали ако бях останала да го изчакам нямаше да го убедя да продължи по-късно с мен, но той явно се е чувствал зле и след като е поспал, за да реши да прекъсне състезанието.

Стъмваше се вече и със свито сърце дали Ники ще се оправи или ще се влоши продължих напред. От следващите километри нямам много снимки, защото се стъмни. Опитах се да хвана някакъв залез. Доста неуспешен опит. За сметка на това вървейки по едно било в тъмното светкаха някакви очи и след като се пострахувах десетина минути реших да ги осветя и да видя какво е туй. Ето го по-долу, лежи си и не може да заспи от някакви луди.

Постепенно стигнах до Bony de la Pica - последното по-сериозно изкачване от първия етап. Предвкусвах спускане. Очаквах за час да стигна от километър 66 до километър 73.

Леле. Не така. ЛЕЛЕЛЕЛЕЛЕ!

Който ще ходи в Андора да запомни този момент. Спускането надмина всичките ми представи за гадост. Имаше всичко - туфи трева без никаква пътека, газене на потоци, нечактолковакратко изкачване, сипеи, равно, равно, равно, ужасно тясна пътека с урва отляво и синджири закрепени по скалата вдясно, за които да се държиш, докато се опитваш да не гледаш надолу. Имаше всичко освен нормална пътечка, по която кротко да спуснеш. Добре, че беше тъмно в общи линии. Коленете ми пищяха в тих ужас. Когато видимо вече бях доста в ниското и мислех, че няма начин да няма малко по-широка и полегата пътека поне за 1-2 километра преди пункта, започнаха да се появяват нещо като умалени каменни реки, които да прекосиш и нямаше край, и нямаше край. Трябваше да снимам поне синджирите, но както казах - добре, че беше тъмно.

И  най-сетне Пункт. Съвсем тихичко ура. Неприятна изненада - не че бях много гладна, но в този уж голям пункт нямаше почти никаква храна. Празни тарелки с остатъци от диня, с остатъци от портокали, с остатъци от всичко. Имаше три четвъртинки лимон, който изстисках в шишето с вода. Взех един бърз душ и реших, че ще поспя. Обаче и тук разочарование - нямаше къде. Всички дюшеци бяха заети, състезатели спяха направо по пода. Добре, ако ми направят масаж на краката, може би ще поспя 15 минути на масата. Отново греда - опашка от десетина желаещи. За малко да нарамя раницата и да тръгна навън без да спя, когато чух: „Анета!”. Хееех, Иван, свеж и отпочинал ми отстъпи неговия дюшек, разменихме някоя приказка кой как е и той тръгна. Аз поспах почти час, замаяна легнах за масаж на краката, после помолих за тейп (лента) на колената и след час и половина го последвах.

Почивката е нещо прекрасно. Предстоеше изкачване, но навън вече беше светло, аз се разсъних напълно и взех да се движа с добро темпо. Точно по време на това първо изкачване след почивката ми хрумна да сметна денивелацията, която бях изминала до момента. Събирах, събирах и не можех да повярвам - до 65-я километър бях изкачила сумарно 8000 метра. Как така? Оставаха ми сто километра с 5500 Д+?

65 км с 8000 денивелация - тези числа бавно се промъкваха в ума ми и се опитвах да ги осмисля. Дори на Tour des Geants нямаше такава денивелация до 65-я км. Тия са луди и ти си чисто луда и въобще моят свят е едно лудо място. Продължих.

Пак нависоко. Тези андорци само планини ли имат?

Планини и водопади.

Планини, водопади и най-сетне хубави пътечки. Защо обаче водят нагоре?

И на всяко що-годе равно място са засадили и отглеждат нещо.

Времето, досега доста благосклонно към нас, започна да се разваля. Първо се появи вятърът, който колкото по-нависоко се качвах, ставаше все по-ураганен. Вървяхме към местния Черни връх - Pic Negre - и вече духаше първо насрещно, а малко по-късно явно завихме и поривите му започнаха да ме отместват вляво. Получаваше се нещо като движение на зиг-заг. Крачка напред, в този момент вятърът ме избутва наляво, следващата крачка леко вдясно, за да може при поредния порив да остана на пътя. А какво красиво било! И какъв глупав разход на сили с този безумен вятър. После, без вятърът да отслабне, започна градушката. Зърната й имаха формата на ориз и след 10-15 минути, когато цялата дясна половина на тялото ми изтръпна от студ,  започнах да се тревожа дали якето ще издържи или ще се нацепи. Видях в далечината джип на организаторите и си помислих, че ще ни качат. Нищо подобно - колата беше пълна с някакви момчета, един човек ни каза само - стойте заедно, хей, вие петимата, стойте заедно и спускайте бързо, може би ще спрат състезанието.

Добре, че имаше още няколко бегачи край мен, които водеха същата битка. Вижте как вятърът ги е издухал и се движат най-вляво на пътя.

Тук някъде е километър 100. Ние започваме да спускаме, а времето започва оглушителен спектакъл - гръмотевици, една след друга, олелеее, добре, така или иначе вече спускаме, опасни ли са щеките, защо не ги оставих в пункта и без това не ги ползвам, спомням си, че имаше нещо за разстоянието, на което пада гръмотевицата от теб, когато преброиш секундите между светкавицата и гърма, започвам да броя, светкавица, едно, две, три, четири, пет, гръм, ох, я пак, светкавица, едно, две, три, четири, пет, шест, седем, броя вече малко по-бавно и виждам как цялото небе отсреща става бяло от следващата, я давай бързо надолу и да броиш, и да не броиш дойде времето за кот такоа. Двадесет минути по-късно отново срещаме хора от организаторите. Те ни казват, че след още два километра е пунктът на 105-я километър и че състезанието е прекратено.

И двете неща се оказаха грешни. След два километра имаше някаква каменна къщурка, която била 103-я километър, но за това разбрах след повече от час. И състезанието не било прекратено, а временно спряно докато мине бурята.

Прекарах повече от два часа в това студено и тясно (може би 3 на 3 метра) място, седнала на пода под една маса заедно с още петнадесетина бегачи. Доста бях мокра и измръзнах. Ако знаех, че това не е 105-я километър щях да продължа към него и да се засека там с Иван и Никси и цялото бягане щеше да бъде различно.

След час ни казаха на испански, че часовникът е пуснат отново и който иска може да продължи, а който не иска да продължи може да прекрати състезанието. Жената-доброволец на това място определено искаше всички да се спуснем надолу и да се откажем от участие. Голяма част от състезателите с жълтите номера си дадоха чиповете и поеха надолу след нейните думи, че следващият пункт е два километра нагоре и оттам е много по-трудно да се откажеш. Седях на пода и се чудех какво става. Край мен се говореше само на испански. Много хора си предаваха номерата и отначало реших, че състезанието изцяло е прекратено. Беше ми студено, гладно, мокро и навън продължаваше да вали. Тогава се появи едно момиченце-доброволец, което говореше английски, и ми обясни, че всъщност мога да продължа, но на мой риск. Хм, то цялото бягане си е на мой риск. Помаях се още 15-тина минути с надеждата дъждът да спре и реших, че поне ще стигна до другия пункт, а там ще му мисля. И тръгнах. А след първия километър се обърнах назад за снимка, защото бурята беше отминала.

Само леко вляво се виждаха малко черни облаци.

На следващия пункт само се чекирах  и продължих. Като видях отвън в каква хубава хижа е пунктът ме хвана яд, че загубих два часа да студувам мокра в ниската и тясна къщурка, но слънцето грееше толкова хубаво, така приятно ме стопли и изсуши, че вече никак не ми се ядосваше. А няколко минути по-късно вятърът-шегаджия отвя чисто новата ми шапка по средата на едно прясно кравешко лайно. Голямо чистене падна.

И тук е ред на клишето - внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне.

Вървях напред, всичко в мен пееше, беше ми топло, наклонът беше приятен, бях изпълнена със сили все едно сега започвах да бягам. Пресмятах, че ми остават само около 60 километра и НЕ ИСКАХ ТОВА ДА СВЪРШВА. Боже, къде ми е бил умът?

За разлика от първите 70 километра, тази част от планината беше някак по-мека и ласкава. Мислех си как човекът, който е измислил трасето много добре познава планината. И я обича. Как неговата мисъл в голяма степен съвпада с моята. Вместо да катерим стръмно често плавно подсичахме. Езера. Пълноводна река с успокояващ ритъм. И слънчице. Чувството за синхрон ме изпълни с въодушевление и не разбрах как минах следващите километри и се озовах на пункт Coll Vallcivera, километър 116,5.

Не съм снимала хижата незнайно защо - беше върху метално скеле между езера и язовир, вътре миришеше на бор, хората бяха усмихнати и по-любезни отколкото въобще е възможно и след като ми облепиха стъпалата, които започнаха да се протриват се почувствах чисто нова. Посмяхме се с моя тейп, който от дъжда се беше отлепил на едното коляно и при смяната му се видя как странно съм изгоряла. Тен на тейп.

И след час почивка нетърпеливо тръгнах.

Но никой не ми каза, че тук трасетата на жълтите номера Mitic и червените номера Ronda dels cims се разделят.

За Митик това е километър 66 и те поемат покрай язовира вляво.

А за Ронда това е километър 116 и около петдесет метра след пункта трябва да тръгнем надясно.

Но защо никой на пункта не ми каза, че има разклон? И до днес не разбирам.

Тук аз съм тръгнала след хората с жълтите номера. Изобщо не съм знаела, че не сме по едно и също трасе. Цял ден по пътеките застигах и ме настигаха хора с жълти номера. Цяла събота бягахме практически заедно. Как да си помисля, че точно тук се разделяме?
Отначало плавното качване край язовира ме заблуди, че това си е моят път. Беше малко по-дълго отколкото очаквах, но и преди това имаше части от трасето, които се различаваха с вертикалния ми профил.

На часовника бях качила и трак.

След като пищя упорито още през най-първите десет километра, че не го следвам, а тогава се движех в плътна колона с другите бегачи, аз го изключих.

Та катерех си ведро нагоре като докато се качвахме край мен имаше хора от Митик с жълти номера - и те не ми казаха, че моето трасе е друго. Освен това маркировката им беше с червени знаменца - каквато си беше през цялото време, червени знаменца, като на Ронда. Може би, ако поне в началото на разклона бяха сложили жълти флагчета наляво щях да се върна да търся червените.

И до сега недоумявам как може никой да не ми каже, че пътят се разделя? Никой от организаторите. Нито на пресконференцията. Нито на пункта.

Качих Collada Pessons. Направих снимки на язовира от ниско.

И отвисоко.

Снимах прекрасната пълна луна, която беше кацнала на склона.

И започнах да спускам. И спусках, и спусках през един сипей, после забавих и спусках внимателно, защото беше мокро и хлъзгаво и пътечката често опираше в едни големи камъни, които ставаха само за откатерване. Но някак следващото изкачване не идваше и не идваше. Движех се съвсем сама, хората, с които катерех върха останаха далеч назад, през цялото време настигнах само един човек, но в тъмното е трудно да видиш каквото и да било и той едва ли е забелязал, че съм от Ронда. Минаха три часа, а нямаше и нямаше второ изкачване, но нали следвах маркировката? Не се разтревожих много. Най-сетне чух лай на куче, светлини и пункт. Показвайки номера си за чекиране девойката възкликна дърпайки си телефона назад:

 - А вие какво правите тук? Вие сте Ронда!

Какво правя тук ли?

Бягам вече второ денонощие. 41 часа по-точно. Какъв ви е проблемът?

И чувам:

 - Тук са Митик. Трябва да се откажете. Няма друг начин! Ронда са в друга долина, пътят се разделя на две, не го ли видяхте?

Не, очевидно не съм го видяла.

Помолих я да звънне на организаторите.

Звънна им.

Трябвало да се откажа.

Това е единственият изход.

Добре.

А другият единствен изход кой е?

Другият е да се върна обратно. Всичките почти 11 километра. Цялото изкачване, което току що спуснах.

И после да тръгна по трасето на Ронда. Но нямало никакъв смисъл, защото сега е полунощ, а пунктът, от който бях тръгнала три часа по-рано затварял в 02. И няма да го хвана. И ще ме спрат.

Защо ще ме спират, нали съм тръгнала от него преди цели три часа?

Защото ще ме спрат. Точка. Освен ако не съм там преди 02:00 часа.

Спрях да я слушам.

Осъзнах, че всяка минута празни приказки ми яде от времето.

И преди да си дам време да размисля се засилих обратно.

1 час и 47 минути. Онези близо три часа спускане с благо темпо успях да стопя до 107 минути обратно.

Почти не помня как го направих. Маркировката се губеше, защото беше поставена така че да се вижда в другата посока. Често флагчетата бяха скрити зад скалите. Опитвах се да бягам, да карам по памет, да не плача, виждах челници в далечината на идващи срещу мен бегачи и се ориентирах по тях. Не мислех за после, за това, че се прецаква цялата стратегия да имам равномерно темпо и сили за всичките 170 километра. Само вървях, и бягах, и търсех поредното флагче в тъмното и се радвах, че катеря, защото за спускане коленете ми не искаха и да чуят. Разминавах се мълчешком с всичките Митик идващи срещу мен, знаех, че ако се спра да говоря с тях ще губя време, ценни минути, че може и да се откажа и разколебая. Те и не ме питаха много много. Само един човек спря и с мек глас  се поинтересува дали съм добре и после ми обясни къде точно е разклонът, който съм пропуснала.

1 час и 47 минути. Не можех да повярвам. Бях в пункта пет минути преди да го затворят.

Можех изобщо да не слизам до него пак и директно да хвана разклона, но не посмях да не им се обадя, че съм стигнала. Влязох вътре и най-после се разплаках като бебе и много, много пъти хълцайки ги питах защо не са ми казали, че има разклон?

Защо не знам, че пътищата са различни от тук нататък?

Една жена ме гушна и не ме пусна докато не се успокоих.

Човек намира приятели на неочаквани места.

После тръгнах към заветния 130-и километър. Или за мен - 150-ти. Бедрата ми горяха, опитах се да спускам бързо, но бях изморена, не чак толкова физически колкото психически и полечка-полечка, ама много полечка, се затътрих надолу. И после нагоре. И пак надолу. Сетих се, че който ме следи сигурно се чуди къде съм. Включих си телефона и веднага получих смс „мамо, наред ли е всичко? няма обновена информация от вчера следобед.”

О, да, наред е.

Мислех само за следващия пункт. Опитвах се да не се самосъжалявам. Да не се ядосвам. Да не се чудя дали ще успея да завърша. Само до следващия пункт.

И там рухнах отново.

Рев, рев и после за разнообразие магарешки РЕВ.

Мислех, че няма да успея да хвана всички контроли.

И че нищо няма смисъл.

Сега се чудя как така не се отказах. Една от причините е, че десет месеца по-рано се отказах на TDG. На 222-я километър. А после цели два месеца ме беше яд.

Явно помнех с всяка клетка колко много ме беше яд.

Другата причина?

Човек намира приятели на неочаквани места.

Новият приятел беше Pep Pujal Carabantes. Тогава не знаех, че се казва така. Не знаех, че е финиширал гигантите. Не знаех нищо за него, освен че запази спокойствие пред моя рев и си поговори с мен. От всичко, което ми каза, аз запомних две неща.

Едното: Да, може и да не успееш да го завършиш, но как ще знаеш, ако не опиташ?

И другото: Ти си направила спускането към 73-я километър, нали? (очевидно съм го направила щом съм тук) Е, тогава от какво се плашиш?

Добре. Тръгвам. Ще опитам. И дано да се получи.

Всъщност Pep ми е казал още едно нещо. Намерих го в торбата с нещата си на финала. Написал го е след като напуснах пункта цели 12 часа преди да финиширам и точно затова ми е толкова ценно. Ето го.

Та това е. Следват 25 километра, които включват три изкачвания. На първото отново треперех да не ме спрат, ако просроча времето.

Второто беше доста трудно, особено последната част от върха, уж вървя нагоре, а усещането е като да стоиш на една място - върхът не се приближава и не се приближава, а последното изглеждаше по-сериозно отдалеч, отколкото всъщност беше. На последния връх Collada Meners осъзнавайки, че НЯМА повече баири ме обзе такова безмерно щастие, за което няма думи. Цялата се разтресох, не знаех плача или се смея, часовникът сочеше, че имам време и може би ще стигна преди 21 часа. Направих си селфи. Няма да го сложа тук - децата казаха, че изглеждам много страшно. Страшно? Ще ми се пръсне сърцето от щастие.

Предпоследното спускане.

Чак дотам в мъглите трябва да стигна.

Съвсем малко остава до последния връх.

От там дойдох.

Така изглеждат последните метри изкачване от последния връх на Ronda dels cims.

Ще спускам. Обявени 17 километра надолу, затова пуснах трак. Знаех, че ще е тегаво. Тракът показва 21 км.

Много обичам маргарити. Подминавах купища по пътя, но тези двете реших да ги снимам. Цъфтяха на 2700 метра надморска височина.

И сега - към финала. Отначало бързо. После - още по-бързо. Виждах как минутите се стопяват и уж бягам с всички сили, но няма да успея, просто няма да успея. Вместо пътека за бягане - изкачване, прехвърли ме в съседната долина, стана горещо, камъни, обрасла с треволяк пътечка, по която е много трудно да се бяга и треви, треви, от които след малко ще се изрина. Само това ми липсваше. Бързо, бързо, няма време. Пет километра по-късно - пункт. Колко има до финала? 12 километра? И за пореден път ме попитаха - отказвате ли се? Сега? На 12 км от Ордино? Неееее. Защо все това ме питат?

Най-трудните километри бяха тези. Винаги изглеждат повече от 12. (16 по трак).

Асфалт, ура, после някаква пътека с камъни, после черен път с тиня и кал, после леко изкачване, пак локви, пак камениста пътека... Зад всеки завой ми се привиждаше Ордино, но някой го отместваше напред.

Полицай, който спира движението, за да минат състезателите.

Колко има до финала?

4 км.

Оказаха се седем.

Два километра по-късно, когато силите ми наистина свършиха и само се оглеждах на кой бордюр да седна и да ревна (голям рев на тая Ронда) и да кажа, че се отказвам... срещнах една жена. Носеше шапка на доброволец и се превърна в моя ангел спасител.

Тя тръгна с мен и пробяга последните пет километра, а после, когато на 50 метра от финала останалите българи ме посрещнаха тихо се е обърнала и се е върнала.

Коя си ти, непозната жено? Дори не разбрах как се казваш? Длъжница съм ти.

Докато бягаше с мен или ходеше, когато не можех повече, докато й благодарях ли благодарях за подкрепата, тя ми каза:

Не се тревожи. Човек намира приятели на неочаквани места.

Това е моят разказ за Ронда. Много дълго се получи, но 190 километра и почти 62 часа трудно се побират в по-малко.

И да, на финала освен всички българи (БЛАГОДАРЯ!) ме чакаше и Pep и с него  разменихме няколко пъти следните две дълбокоумни изречения. Изглеждаше така.

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

и след две секунди

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

и след малко пак

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

и пак

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

И най-накрая проумях, че съм успяла.


Снимки: личен архив

Препоръчваме ви: 

Сицилиански шок 
Сините флагове на Северното гръцко крайбрежие  
Макак Конак - едно вълшебно кътче

Д-р Масларски и неговата съпруга д-р Масларска са любими лекари на всички малки пациенти и родители, които някога са имали контакт с тях. Не само защото са изключителни специалисти, но и защото са човечни, усмихнати, лъчезарни. Без да преувеличавам ни най-малко, и двамата са от лекарите, които освен тялото, лекуват и душата. Случвало се е да отида на преглед с отпаднало, разстроено дете, самата аз ужасно притеснена и на ръба на отчаянието, и да си излезем от кабинета усмихнати и двамата. Как го постигат, не знам, но е факт, и съм сигурна, че всички, които са се лекували при тях, ще го потвърдят. Д-р Масларски беше така добър да сподели с нас някои добри съвети за летния сезон.

Кои вируси са най-чести през пролетния и летния сезон?

През лятото наблюдаваме така наречения летен грип, причинен от Coxsackie вирусите А и B, който протича с повишена темперaтура, отпадналост и болки в крайниците. Лятото също така е пиков сезон за чревни инфекции, причинявани при децата често от рота-, норо-, аденовируси протичащи често с гадене, повръщане, разстройство. По-обичайните за зимния сезон фарингит, ларингит и обструктивен бронхит също могат да бъдат наблюдавани, но с по-ниска честота.

Как да направим разлика между ентеровирус и бактериална инфекция? Какви изследвания препоръчвате?

В началото повечето гастроентерити независимо от причинителя протичат със сходни симптоми като повръщане, отпадналост и диария както и повишена температура. При вирусните инфекции симптомите отшумяват в рамките на няколко дни като основната цел е приемът на достатъчно течности и изравняване на електролитите в тялото. Ако симптомите продължат по-дълго, ако детето има постоянно температура над 39 градуса и в изпражненията се наблюдават кръв или слуз, тогава може да се мисли за бактериална инфекция. В такъв случай е необходимо микробиологичното изследване на изпражненията, както и кръвна картина с електролити и c-реактивен протеин.

Много родители се притесняват, че децата им боледуват често, когато тръгнат на ясла или градинка. Кой сезон според вас е по-подходящ от медицинска гледна точка - кога организмът на детето би се адаптирал най-лесно?

Нормално е децата да боледуват по-често, когато тръгнат на ясла или детска градина, тъй като се намират в среда, където постоянно циркулират вируси и инфекциите се предават много бързо. През зимните месеци се наблюдава силна честота на грипните вируси, както и на всички останали причинители на инфекции на горните дихателни пътища и родителите имат усещането, че децата боледуват през 2-3 седмици. В такъв случай е по-разумно да се изпрати детето на ясла или детска градина през пролетта,за да може организмът да се адаптира до началото на грипния сезон. Важно е също така децата да се ваксинират, за да се предотврати разпространяването на така-наречените детски болести като морбили, рубеола и варицела.

Много ли боледуват децата в наше време? Вие наблюдавате ли промяна през годините или децата винаги са боледували, просто сега се вторачваме повече?

И двете. Днес медицината предполага повече профилактични изследвания и контрол над заболяванията, но и понякога децата боледуват по-често особено като се вземат предвид хроничните заболявания като астма и алергии. Не бива да забравяме, че детската имунна система се развива и засилва с растежа на самото дете. Статистиката показва, че за нормално се счита децата от 1 до 4 години да боледуват по 8-9 пъти на година, а тези на възраст между 5 и 7 години по 6 до 8 пъти.

Много родители са против антибиотиците. Една от причините да сте толкова търсен лекар е, че не предписвате антибиотично лечение с лека ръка. Кога не може без антибиотик?

Антибиотиците са необходими при бактериални инфекции или когато от една вирусна инфекция, се получи вторична бактериална. Обикновено се наблюдава висока температура около 39-40 градуса, силна отпадналост. При най-малките пациенти започваме обикновено по-бързо с антибиотичната терапия при първи прояви на висока температура, нежелание за хранене, повишена сънливост или раздразнителност. Детската имунна система в първите месеци на живота не може да се справи сама с инфекциите и затова се налага бърза намеса, за да не се стигне до системна инфекция.

Накрая ще си позволя и няколко лични въпроса. Вие винаги успявате да ни усмихнете и да ни вдъхнете увереност, когато дойда при вас с болно дете. Двамата с д-р Масларска сте невероятна двойка. Как се намерихте?

Запознахме се на един изпит по време на специализацията ни по педиатрия.

Трудно ли е, когато и двамата в семейството са лекари?

Понякога е по-лесно, защото има разбиране от страна на другия за трудностите в професията.

А когато в семейството станат трима лекари?

Това е нашата мечта.

Разкажете ни за дъщеря си. Сигурно сте много щастливи, че избра медицината за професия?

Радваме се, че тя е щастлива с това, което учи и прави. Тя учи в Германия и е много доволна от следването там.

Специалисти като вас могат да заминат за чужбина във всеки един момент от кариерата си. Обмисляли ли сте такъв вариант? Защо избрахте да останете в България?

Когато един лекар замине за чужбина, се налага отново да започне от начало, за да изгради кариера и име. Нещата не се случват автоматично.  В България в момента има добри възможности за развитие на медицинските специалисти. Аз се чувствам тук щастлив със семейството, приятелите и професията си.

Вие сте винаги усмихнати, и двамата с д-р Масларска, винаги ведри, позитивни, вдъхващи увереност на пациента. Понякога само след като дойдем на преглед, още преди да сме започнали лечението, и детето се подобрява. Малцина лекари успяват да запазят ентусиазма си като вас. Какво да е си лекар в България?

Да си лекар означава да си готов за компромиси и да се отказваш от някои неща в името на професията. Да си лекар в България е предизвикателство, защото самата професия го предразполага, а не държавата, в която се работи. Много ме обиждат случаите с насилие над колеги, които биват тормозени, докато вършат своята работа и спасяват животи. Подобни неща не бива да се случват в 21-ви век.

Разкажете любимата си забавна история.

Началото за всяка професия е трудно. Същото важи и за медицината, когато изведнъж човек носи отговорността. Спомням си как в първия си работен ден като специализант по педиатрия моите колеги с повече опит бяха прегледали до обяд 10-15 пациента, а аз още довършвах едва първия си пациент. Но човек развива опита с времето.

Благодарим на д-р Масларски и му пожелаваме, здраве и щастие, а скоро в семейството да са трима лекари.

Д-р Пламен Масларски, педиатър в "Аджибадем Сити Клиник", кабинет "Детски болести", специалист с 24-годишен стаж в болнично и амбулаторно заведение, специалност Детски болести, Детска ендокринология и болести на обмяната.

Интервюто взе Мария Пеева.

Снимките са от личния архив на д-р Масларски.

 
Препоръчваме ви: 

7 "безобидни" симптома при децата през първата година 
Първа помощ при алергична реакция 
Това, което няма да ви кажат...

Да, кучето е най-верният приятел на човека. Негова основна грижа са нашата сигурност и добруване. Виж, котката е съвсем друго нещо. Тя има собствени възгледи за света и е заинтересована единствено от собственото си благополучие. Има какво да научим от нея: как да бъдем упорити; как да пазим границите си; как да се грижим за външния си вид и как да контролираме емоциите си. Изобщо – как да построим идеалния си и малко егоистичен собствен свят.

Обичам те…, но себе си обичам повече
Обичай се. Спи колкото е нужно, храни се често и по малко и се занимавай само с неща, които са ти интересни. Постави си високи стандарти и се придържай към тях, като че ли други варианти не съществуват. Направи собствените си интереси (физически, емоционални и духовни) приоритет. Когато си здрав във всеки от тези смисли, светът пред теб е пълен с възможности.

Приемай подаръци и цени добрите намерения
Понякога ти нося полужива мишка или птица. Това е подарък. Може да не е подаръкът, който си очаквала, но аз го поднасям, защото те обичам. Светът е пълен с дарове. Забелязвай ги, търси ги и цени този, който ти ги е дал, независимо дали е човек, собствената ти котка или Вселената.


Фокусирай се върху това, което наистина искаш и бъди упорита, докато не го получиш
Вариантът „не“ не съществува. Аз съм гладна. Измъкни се от леглото и ме нахрани, иначе ще се разположа върху възглавницата ти и ще те скубя. Обичам да седя на балкона и да гледам как изгрява слънцето. Знам кога ще станеш и ще направиш необходимото, за да се чувствам добре. Работи, за да постигнеш това, което ти е нужно и привличай околните да ти помагат.

Научи другите как да се отнасят към теб
Покажи им какво искаш и меко, но настойчиво пресичай нежеланото поведение. Аз бих искала сега да галиш козината ми, затова скачам в скута ти. Ако станеш и тръгнеш нанякъде, ще те последвам. Съгласи се, че съм самото очарование. Когато се наситя на ласки, ще ти се изплъзна. Но моля те, не прави опити да ме галиш, когато не съм в настроение.

Дръж се като кралица
Бъди уверена в себе си, дори да имаш вътрешни терзания. Ако го повтаряш достатъчно дълго, мозъкът ти ще повярва в това. Кралете не се суетят, затова не ме привиквай с обещания за игри, които могат да изцапат копринената ми козина и да ме стресират. Аз правя само това, което е добро за мен. Сега те гледам отвисоко. Така е редно да бъде.


Външният вид има значение
Сресвай козината си редовно и носи красиви аксесоари. За разлика от кучето, което се радва на всичко, което му наденеш, животните от моя вид обръщат внимание на чистотата на нашийника. Той трябва да е отражение моята личност. Прост, но елегантен или с лек привкус на бохемски шик.
Независимо дали ти харесва или не, твоята външност показва на света как се отнасяш към себе си, колко се цениш. Ако се изразяваш прекрасно, но козината и бижутата ти не блестят, ще подрониш кралското си достойнство.


Бъди независима
Аз разчитам на теб за храна и вода, защото живея в дома ти, но за всичко останало се доверявам само на себе си. Обичам компаниите, но и самотата. Настроението, емоциите и потребностите ми са моя работа.


Уважавай границите ми
Може да те ухапя, одраскам или да организирам тридневен протест, ако нарушиш съня ми, ако ми вземеш играчката или ако доведеш у дома куче. И още нещо – не води тук още една котка. Аз съм напълно достатъчна. Може да носиш вкъщи риба и птички, колкото пожелаеш. Уважението към мен и общото ни пространство ще направи животът ти по-лек, а мен – по-щастлива. Не ми е нужно много, но ми харесва, когато се отнасят към мен подобаващо.

Не се страхувай от нищо
Катери се по най-високите дървета, дори да не знаеш как да слезеш от тях. Върви там, където ти се иска и не се страхувай. Винаги ще намериш пътя към дома, дори да не знаеш накъде си тръгнала. Страхът е присъщ на животните с по-малко мозък от теб и мен.

Продължавай напред
Дори да паднеш и да се приземиш на лапите си, дай вид, че така е трябвало да стане. Не се концентрирай върху това, че си паднала, по-важно е, че стоиш на краката си. Ние никога не падаме. Стани и продължи напред. Аз не анализирам паденията си (защото не умея). Не обобщавам „не мога да направя това“ или „все така ми се случва“. Казвам си само: „Паднах. Напред към нови приключения!“

Източник: The Huffington Post
Снимки: catvtomske

Прочетете още:

Да погалиш тигъра
Съветите на Фройд за щастлив живот

Сигурно сте чували израза „бутикови бебета“. Родителите, които искат да „редактират“ бъдещото си дете, все още не разполагат с много възможности. Но това няма да продължи дълго. И тогава медицината ще се сблъска с морала.

Скрийнинг тестовете вече са масова практика, при това полезна, защото дават възможност още в първите месеци на бременността да се установи дали детето няма сериозни генетични отклонения. Съгласни сме, че бъдещите родители имат право на информиран избор. Освен това при изкуствено оплождане вече е възможно да избереш пола на детето си.

А какво би било, ако мечтаем детето ни да е изявен спортист, музикален или художествен талант, гений с изключително ниво на интелекта? Или бихме искали да избегнем генетичното предразположение към депресия или агресия? А ако ни се иска да изберем оптимален ръст, цвят на косата и очите и изобщо визия, която асоциираме с успешен живот?

Въпреки че повечето родители мечтаят детето им просто да е щастливо, още преди раждането обществото им вменява отговорността за здравето и щастието му до неговата зрелост. Съветват ги да работят по ранното развитие на наследника, да контролират обкръжението му, храненето, игрите, да структурират дейността му от първите години. Това е натиск, на който някои се поддават.

Контролът над гените открива нови възможности за родителско вмешателство. Неотдавна появилите се методики, съсредоточени върху конкретни участъци от ДНК, позволяват отстраняването или замяната на техни фрагменти. Редактирането на гените с технологията CRISPR-Cas9 позволява на учените да откриват вирусните гени и лесно да ги отстранят; да правят промени в генома на всяка клетка. Осъществява се бързо, а и самата процедура не е твърде скъпа. Нейното прилагане върху гаметата (половата клетка) води до изменения, които се предават от поколение на поколение. Тя може да приближи реалната поява на „дизайнерски бебета“ и теоретично да позволи редактирането на гените, включвайки желаните параметри.

Някои специалисти по биоетика твърдят, че родителите не само имат право, но са длъжни да се стремят да създадат дете с по-високи шансове за добър живот, опирайки се на достъпната генетична информация. И не става дума за възможни заболявания и за интелект, макар че задължително ли високият интелект гарантира щастие?
Деца, за които в бъдеще всички пътища ще бъдат открити в еднаква степен не съществуват, но няма ли увеличеният контрол на родителите да се отрази негативно върху отношенията между поколенията? Повечето родители искат да дадат на наследниците си всичко най-добро, но дали тяхното разбиране съвпада с възгледите на поколението, което са създали? И какво означава най-доброто в свят, който се променя стремително?

Някои родители се надяват децата им да осъществят мечтите, които те самите не са могли да реализират. Но извън зависимостта от добрите намерения изниква въпросът дали подобно разширяване на родителската власт ще е от полза за детето. И действително ли имаме право да определим какви са надеждите, талантите и амбициите му?

Разбира се, успехът не е гарантиран. Наследникът може да е музикално надарен, но ако не желае да се развива в тази посока, този талант никога няма да се реализира. Родителите, платили за конкретни генетични признаци, ще разчитат на високи резултати и ако детето не съответства на очакванията им, може да възникне дискомфорт, който да доведе до конфликт между поколенията.

А и няма ли клонирането на таланти да доведе до излишък от дарования? Тогава обществото ще започне да се отнася към таланта като преимущество, което родителите могат да купят на децата си.

Търговските компании вече предлагат на потенциалните си клиенти сканиране на генома и тестване на ДНК за идентифициране на конкретни генетични черти. Засега става дума само за преценка на риска от някои онкологични заболявания и болестта на Алцхаймер. Но ако гените могат да бъдат редактирани, скоро ще се намират компании, които могат да откликнат на всяко родителско желание. Въпрос на време.

Източник: The Guardian

Прочетете още:

Супербебетата не плачат 
Трудни деца или трудни диагнози 

Не е никак лесно в България да бъде развито малко фамилно производство, свързано със селското стопанство. Малцина от захваналите се оцеляват през годините и запазват високото качество на своята продукция. Един от примерите за успешен модел в това отношение е Козле ООД. Но нека семейство Мутафчиеви сами ни разкажат защо е важно да консумираме чиста храна и трудно ли се прави биопроизводство в страната ни.

Защо е важно да консумираме млечни продукти без изкуствени добавки и подобрители?

Колкото по-непроменена и натурална е храната, толкова по-лесно се разпознава от организма и се усвоява от него. Всяка добавка, консервант или стабилизатор по някакъв начин обърква нашия организъм, който не е настроен да я разпознава. Най-засегнат е черният дроб, който е пречиствателна станция на организма и който понася всеки неблагоразумен избор на храни и напитки.

С какво биопродуктите превъзхождат останалите?

Една от любимите ни тези е, че ние не сме наследили планетата от нашите предци, а сме я взели назаем от нашите деца. С отношението си към околната среда, биопроизводството играе огромна роля в запазването на природата. Продуктите, добити от отглежданите по биологичен път растения и животни, са възможно най-чисти и здравословни.

Какви са преимуществата на козето мляко и сирене? Защо се насочихте точно към козите?

Козите са изключително чисти животни, не боледуват, хранят се избирайки най-чистата и свежа храна около себе си (пакостници са – ядат най-хубавите цветя и свежи клонки). Самият състав на козето мляко е такъв, че най-бързо се разгражда и усвоява от човешкия организъм. Продуктите от козе мляко се разграждат в организма за около 30 минути, за разлика от продуктите от овче и краве мляко, които се разграждат за около 180 минути. Съдържа в пъти повече калций и витамин В 6, калий, мед, манган. В него липсва протеинът казеин, който причинява различни видове непоносимост към млякото. Съдържа два пъти повече от полезните мастни киселини и повече селен от останалите видове млека.


Можем ли да кажем, че ако познанията и практиката не са съчетани със сърце, вашето сирене няма да се радва на такъв интерес?

Основна част в състава на всеки един продукт са вложените в него любов и енергия. 

Във времена, в които много производители претендират, че предлагат биопродукция, как да познаем истинския биопродукт?

Като начало, истинският биопродукт задължително съдържа на етикета си символа за биопродукт, както и номера на сертифициращия го орган.

През какво преминава едно биопроизводство? Какви са етапите при производството на сирене?

За да бъде качествен продуктът, основно е използването на качествена суровина – мляко, добито от биологично сертифицирана ферма. В нашия случай ние преработваме млякото, добито от собствената ни козеферма. Според нас е много важно продуктът да бъде произведен от българска суровина. Следва пастьоризиране на млякото при 72 градуса, което е необходимо за унищожаване на възможна налична патогенна микрофлора. Заквасване и подсирване. Много важен момент е зреенето на сиренето, което при нашия продукт продължава задължително минимум 60 дена при контролирана 12-градусова температура. Това е времето, необходимо за пълното протичане на млечно-киселите ферментации, които да освободят впечатляващия вкус на козето сирене.

Конкурентни ли са българските биопродукти на тези от чужбина?

Благодарение на членството ни в асоциацията на българските биопродукти, имаме възможност да участваме на международни изложения за биопроизводители, където се срещаме с производители на здравословни и вкусни биохрани от целия свят. Независимо от страната, в която биопродуктът се произвежда, неговият биологично чист произход е гаранция за високо качество и добър вкус. Българските биопродукти са с доказано високо качество и са напълно конкурентни на чуждестранните такива.

Какво бихте казали на хората, на които все още цената на биопродуктите им се вижда висока?

В цената на биопродуктите е включена грижа за природата, за здравето на хората и отговорност за бъдещите поколения. Всеки може да прецени каква цена и за какво да плати.

Трудно ли оцелявате в България? Какво може да направи държавата за малкия и среден фермерски бизнес?

Оцеляването на малкия и среден бизнес в България е свързано с възстановяването на традициите, които са били изгубени. Държавата трябва да подпомага малкия и среден бизнес, защото той е гръбнакът на икономиката.

Помагат ли си биопроизводителите в страната? Има ли здравословна конкуренция?

Българската асоциация биопродукти е сплотяващ елемент за производителите на био храни у нас. Конкуренцията между производителите е предпоставка за създаването на иновационни продукти.

Банско е туристически център, какви са добрите практики, с които един фермер в подобен район може да развие екотуризъм?

Разнообразните и многобройни посетители на туристически центрове като Банско са предпоставка за развитие на екологичен туризъм. Голяма част от гостите са жители на големи градове и посещението на био ферма плюс дегустация на биопродукти е едно интересно преживяване за тях. Всички туристи, имащи желанието да се докоснат до био земеделието в полите на Пирин планина, са добре дошли на посещение в нашата ферма.

Какви изненади готвите тази година за вашите фенове?

Напоследък се наблюдава тенденцията все повече младежи да консумират протеинови напитки с цел натрупване на мускулна маса. Това ни наведе на мисълта да създадем българска протеинова напитка без химическа обработка и без консерванти и стабилизатори. Това ще бъде нашата изненада…

Препоръчваме ви:

Какво сирене ядем всъщност 
От Верона до Доломити - все на хапка и на чашка 
Люто до пълно изпотяване

Днешните 30-годишни предпочитат да създават семейство, без да сключват брак. Означава ли това, че бракът умира?

Една от най-стабилните холивудски двойки – Голди Хоун и Кърт Ръсел съжителства безпроблемно повече от 30 години. Голди твърди, че ако бяха сключили брак, вероятно щяха да са се разделили много отдавна. Жълтата преса непрекъснато ги „жени“. Всеки нов пръстен на ръката на актрисата веднага бива обявен за годежен. Истината, както обяснява верният й спътник Кърт е, че тя просто има слабост към този вид бижута.

Бихме могли да ги нарочим за щастливо изключение, ако по-рано тази година Time не обяви резултатите от изследване по темата. Оказва се, че през последните 20 години прогресивно нараства броят на младите хора, които живеят на семейни начала, създават поколение, споделят финансите си и планират съвместното си бъдеще, но не сключват брак. Преобладаващата част от тях са завършили престижни университети, предполага се, че това е бъдещата средна класа и елитът на обществото. Те не са се отказали от идеята за семейство, дори е точно обратното – почти половината от тях имат поне по едно дете. Според авторите на изследването причината е в това, че 30-годишните са вече достатъчно отговорни, за да мислят за потомство, но не вярват в брачната институция. Много от анкетираните цитират Оскар Уайлд: „Бракът е основната причина за разводите“. Това потвърждава и статистиката, според която почти половината от браковете се разпадат. Шансовете 50 на 50 не са убедителен довод. В медиите непрекъснато се коментира нечий звезден брак и последвалия звезден развод. Затова днешните 30-годишни се дистанцират от брака, както се дистанцират и от държавата. Семейството днес е лична работа и всякакви опити на държавата да регулира процесите в него се възприемат като посегателство.

„С приятелката ми имахме дълъг разговор, в търсене на уважителна причина да сключим брак. Аз не открих нито една. Въображението на партньорката ми се изчерпа още на красивата рокля. В Италия вече са създадени всички условия за съществуването на партньорски съюзи като нашия. Дори от юридическа гледна точка не ни е нужен подпис върху брачно свидетелство. Приятелката ми дойде да живее с мен от друга държава и аз нямах никакъв проблем да оформя жителството й. И двамата фигурираме в договора за наем на жилището, имаме обща банкова сметка, тя е вписана в медицинската ми застраховка като член на семейството и все още на никоя институция не й е хрумнало да се поинтересува какво друго ни свързва, освен чувствата.“
30-годишен жител на Италия

Какво се случи със сватбата?

Днес тя е по-скоро израз на желанието да ознаменуваш връзката си с човека, когото обичаш. Да събереш близки и приятели на церемония, която ще е красив момент от семейната биография. Сватбата става все повече романтичен символ, в който полагането на подпис под документ е просто скучен делови момент. Тези тържества се все по-нестандартни и все по-скъпи. Затова и все по-малко млади хора си ги позволяват.

Кои са най-честите причини за отхвърляне на брака?

Основно, според анализите, е разочарованието от първия опит. Другата важна причина е, че жената се променя, открива себе си, започва по-добре да разбира собствените си потребности, да цени времето и успехите си и се освобождава от страховете си, включително и от страха от бъдещето. Тя осъзнава силата си, не се нуждае от мъж, за да си осигури защита – физическа или материална. Има потребност от любов, единение, продължение на рода, но не се страхува от печата „стара мома“ или от очакванията на родителите си. Не се тревожи и дали ще успее да задържи мъжа до себе си. Изобщо да мислиш, че с подпис можеш да задържиш човека до себе си е отживелица. Макар статистиката, опитът и здравият смисъл да подсказват, че това не е съвсем така.

Поставянето на чувствата в центъра на един съюз не е в полза на брака и сериозно разклаща основите, върху които се крепи тази институция. Изследване на Питсбъргския университет показва, че днес за жените е по-важно да имат общи възгледи и вкусове с партньора, а не да придобият определен статус и някакви гаранции. В друго любопитно проучване се твърди, че няма пряка връзка между усещането за щастие и подписа върху официален документ за брак. В повечето страни по света младите съпруги или се чувстват толкова щастливи, колкото са били и преди брака, или вследствие съвместното съжителство и нарасналите отговорности градусът на това щастие се е понижил. Какво всъщност ни дава бракът? Какво ни гарантира подписът и дали е някаква защита? Бракът не може да върши чудеса. Не може да те спаси от семейни кризи. Той е традиция, свързващата нишка на семейството ни с предходните поколения и ни прави част от нещо по-голямо.

Къде сме ние?

Според данни на Евростат, публикувани през 2015 година, броят на сключените у нас бракове е намалял три пъти за последните 55 години. В същото време сме начело на статистиката за родени извънбрачни деца в ЕС с 59,1 на 100 от всички живородени. Това прави регламентирането на съжителството у нас още по-актуален въпрос.
В Европа фактическото съжителство отдавна е законово уредено. Швеция например е първата европейска страна, която през 70-те години на 20-и век приема специално законодателство за не-брачното съжителство. Основната му цел е да гарантира минимална защита на по-слабата страна, в случай че връзката се прекрати. Бивша Югославия и Унгария също са сред страните пионери в тази посока. Тъй като нивото на не-брачното съжителство в някогашна Югославия винаги е било сравнително високо, кодексите на Босна и Херцеговина, на Хърватия и на Сърбия и Косово разшириха някои от разпоредбите на съпружеската собственост и правото на издръжка при продължителни връзки, подобни на брак. През 1992 г. същото бе регламентирано и в Македония.

През 2015 година у нас се направи плах опит за узаконяване на съжителството, който обаче има по-скоро наказателен характер. В закона за семейните помощи за деца се внася поправка, в която дефиницията за семейство се разширява и вече включва: „съвместно живеещи родители, без сключен граждански брак, които съжителстват на един настоящ адрес". Вероятно допълнението е било прието, за да бъде спряна порочната практика сред малцинствените групи, в които сключването на брак никога не е било факт, за да се превърне в обратна тенденция. Но за разлика от тях двойките, които отглеждат заедно децата си и са коректни данъкоплатци, са лишени от много права, които сключилите брак имат.

Какво хората, които съжителстват у нас не могат:

да получават данъчно облекчение за млади семейства, изтеглили ипотечен кредит, каквото се полага на сключилите брак;

да се възползват от режима за наследяване, наличен за сключилите брак;

да имат право на медицинска информация и да оказват подкрепа на болния си партньор – на това имат право само роднини и членове на семейството;

да претендират за каквото и да било, ако партньорът им почине.

Какви са правата ни, ако решим да живеем в съжителство в страна от ЕС?

Трябва да можем да докажем, че живеем заедно или че имаме дългосрочна връзка. Повечето страни от ЕС обаче не са дефинирали как точно може да се удостовери съществуването на дългосрочна връзка или съжителство. В страните от ЕС, които признават фактическото съжителство, имаме права и задължения свързани със собствеността, наследството и плащането на издръжка вследствие на раздяла. Ако сме в държава, в която не можем да регистрираме своето партньорство, бихме могли да сключим договор за съжителство, в който да уредим практическите или правните аспекти. На практика обаче, дори с подобен договор може да се окаже трудно да упражним правата си. При спор за имущество обикновено се прилага правото на държавата, в която е възникнал спорът.

След всичко казано, да допуснем и друг вариант. Възможно е новото поколение просто да има нужда от време, за да почувства прелестта и ценността на брака по любов. И е напълно вероятно да ни изненада с нови тенденции в еволюцията на семейните отношения. Тогава съвсем основателно ще можем да възкликнем: Бракът умря! Да живее бракът!

Материала подготви Янка Петкова

В текста са използвани факти от: www.cwsp.bg, marginalia.bg

Препоръчваме ви:

Мъжете, жените и парите 
Емоционалният интелект на мъжа - разковничето на силната връзка 
Нещичко за любовта