Автор: Нина Любенова

Все се чудех кой пък има време да обръща внимание на детайлите, че и да изпадне в криза, заради някакъв рожден ден? Прелитайки сред безкрайния списък задачи в денонощие, в което 24 часа ми се струваха като два, тези разговори оставаха като спотаена сянка в ъгъла на осветена стая.

И в един момент колата, летяща с бясна скорост, спря насред пътя...някъде там, месеци преди заветния 30-ти рожден ден. Финансовата криза постави сектора, в който работех на колене и името, което бях изградила с много труд, заедно с натрупания опит, вече не значеха нищо и дори ми бяха в тежест в намирането на нова работа.

Е, нали съм оптимист! Извадих прашния списък задачи, отлагани все заради липса на време, запълних графика си от край до край (както обичам) и заредих срещи със стари приятели.

Техните истории за последните години ме омагьосваха и очароваха. Слушах в захлас до момента, в който не попитаха аз какво съм правила. Нямаше какво да отговоря. Май просто оцелявах някак сред житейските бури.

Реших, че не може да е чак толкова страшно положението. Явно паметта ми изневерява. Извадих лист хартия, написах всички години от 20 до 29 с идеята срещу всяка да отбележа всичко мило и значимо. Но едва срещу 3 от годините намерих какво да напиша. Листът остана все така бял две седмици по-късно. И точно тогава ме връхлетя кризата на 30-те. Мен оптимистът, борецът?! Не можех да дишам дори, не можех да спя. Живяла ли бях последните десет години?! И то най-силните и красивите от живота ми...

Бясно започнах да събирам снимки като удавник за сламка. Звънях на приятели с молба, ако случайно имат някой кадър с мен, да ми го пратят. Събрах едва няколко. Нямам дори от завършването на университета, защото лежах в болница тогава. Разплаках се. Наистина не съм съществувала последните години. Съвсем скоро започваше нова десетилетка, която стартирах в лошо здраве, без работа, без спомени, без сбъднати мечти, с приятели, пръснати по целия свят, а единствената дестинация, по която аз бях пътувала беше София-Варна.

Изкарах седмица в самосъжаление на дивана в хола, захвърлила всички задачи и графици. Вече нищо нямаше значение!

Оставаха броени дни до рождения ми ден. Приятели звъняха да питат какво искам за подарък - винаги им давах голям списък с желания и те умираха от радост, че няма да им се налага да гадаят. Този път поисках пари. „Искам да си купя фотоапарат", им казах. Поне за надгробната плоча да имам читава снимка някой ден.

Видяло се е. Щом ще има подаръци, значи ще трябва да организирам парти. А това поне го умея много добре! Незабравимо за всички динено парти на плажа, завършващо със заря и фенери, с желания полетели към небосвода. На моя фенер написах, че искам да наваксам пропуснатите години и никога повече да не карам по житейските магистрали с бясна скорост, а вместо това да грабя от живота с пълни шепи.

Днес, четири години по-късно, имам хиляди снимки, запечатали невероятни спомени. Имам голям списък с лични постижения и отдавна отлагани изпълнени мечти и обещания. При всяка възможност срещам нови хора и обикалям непознати места. Промених всичко, което не ми харесваше. Старая се всеки ден моето 40 да се гордее с мен. А кризата на 30-те ли?! Тя беше шамарът, който ме събуди. И за миг не съжалявам, че ме връхлетя.

 
Препоръчваме ви Купон след 40??? Задължителен е! и Най-умната от красивите майки.