Автор: Люси Рикспуун

Започвам този текст с уговорката, че не всички трудни деца имат диагнози! Следейки коментарите по темата за трудните деца, се замислих, че често наричаме „трудни“ нещата, които не разбираме, или които ни безпокоят, или пък при които се чувстваме безсилни. Като родители, трудните неща ни се струват още по-трудни, защото от нас се очаква да знаем всичко, свързано с тях, да се справяме с всичко.  

Едно от най-трудните неща за психолог-диагностик е не да тества и определи правилната диагноза, а да я съобщи на семейството. Напоследък хората подобриха информираността си за психичните разстройства и все по-често те се диагностицират в детска възраст. Това обаче доведе и до проблема със срама и вината у родителите.

Децата стигат до психолог (или психиатър) обикновено след като проблеми са се появили не само на едно място. Родителите винаги помнят първата "грешна душа", която се е осмелила да им каже, че нещо в детето им не е съвсем „наред“. Реакцията им е остра, обвинителна и пълна с възмущение. Понякога води до отчуждение и враждебност към „безсрамната“ персона. За съжаление, този инцидент рядко се оказва изолиран. В повечето случаи, подобни определения и коментари се чуват и от учители и други служители, които се сблъскват с детето, от познати с интерес към популярната психология или достъп до гугъл, и дори от непознати.

Проблемите в поведението/настроението/вниманието на детето не започват в училищна възраст. Но по това време промените в ежедневието му изострят предишни по-минимални инциденти. Със започването на училище социалният натиск върху детето се увеличава. Ако преди това семейството „се съобразява“ с особеностите на детето, в училище е по-малко вероятно да се случи. Вкъщи детето е учило със свой собствен темп, но в училище системата изисква от него да се развива заедно с връстниците си. Образователната система отхвърля децата, които научават бавно и трудно и тези, които учат много бързо и лесно. Поради това и двете групи обикновено имат проблеми в очите на учителя. Понеже болшинството е установило норми, тези извън тях автоматично привличат вниманието на педагога. В първи клас, когато трябваше да се представим с имената си, един мой съученик каза: „Пепи на Гошо“ (името е сменено). Това представяне е нормално в друга среда, но не в училищната, и Пепи спечели вниманието на госпожа учителката за дълго време.

При децата, които посещават детска градина или предучилищна, тези проблеми излизат наяве по-рано, защото там има интензивен социален натиск. Не е необичайно за родител да чуе, че детето му отказва да спи следобяд в градината или пък удря този или онзи при спор за играчка (в моя случай пастата ми за зъби, която един юнак се беше осмелил да използва).  

Сред най-често срещаните основания за притеснения са:

- Детето често се тръшка, когато нещо му е отказано, и е на възраст по-голяма от 4 години. Понякога прибягва до агресия към себе си или към другите. Агресията може да бъде насочена и към неодушевен обект, например ритане на стена, хвърляне на предмети.

- Детето избягва контакт с очи, когато е възможно.

- Детето е импулсивно, често върши неща, без да ги обмисля.

- Настроението на детето се мени драстично – с по-къси периоди, или по-дълги. Веднъж кипи от енергия, видимо е еуфорично, има проблеми със съня. Друг път е тъжно, без видимо обяснение, и нищо не е в състояние да промени това настроение.

- Детето не може да приеме алтернативно обяснение на нещата – има една и само една истина. Може дори да реагира остро при опитите на друг да докаже алтернативна теза.

- Детето се притеснява за много неща. Непрекъснато се тревожи за събития или обстоятелства, които е малко вероятно да се случат. Когато се обсъжда възможна развръзка на събитие, е склонно да възприема негативното развитие на нещата като по-вероятно: „Като се преместя в новото училище, никой няма да ме харесва. Ще се проваля на теста утре. Нищо не знам.“

- Детето играе с огън.

- Детето проявява жестокост към животни или други деца.

- Детето не успява да се съсредоточи върху книга, разговор, филм. Разсеяно е – възможно е да си губи вещите, или пък да оставя отворени врати на шкафове.

- Детето проявява изключителен интерес към определена тема и неуморно събира информация по нея, дори препрочита или гледа отново и отново материали. Теми, свързани с динозаври, определен вид животни, машини, са популярни.  

- Детето настоява нещата да са подредени по определен начин. Ако някой наруши този ред, реагира остро и е неутешимо дълго време.

- Детето потъва в мисли за дълго време, блуждае.

- Детето често спори с възрастните около себе си и прави неща „напук“.

- Детето е раздразнително.

- Детето е склонно към отмъстителност.

Този списък със сигурност не е изчерпателен, но дава представа за някои знаци. Всички тези черти от поведението му са повод за притеснение, ако присъстват в ежедневието за определен период от време. Всички имаме дни, в които сме раздразнителни или пък нямаме търпение да чуем нечие мнение. Става дума за реакции, които могат да бъдат наблюдавани отново и отново. Понякога детето се държи различно вкъщи и в социална среда – в училище или сред приятели или непознати.   

Въпреки че тези проблеми са обект на мъчителни разговори и консултации с психолог или психиатър, не ги отлагайте. Задавайте въпросите, които ви интересуват, слушайте внимателно, и не бързайте да съдите или да обвинявате някого в некомпетентност. Наскоро в една фейсбук група, прочетох съвети от хора към майка на дете с очевиден проблем да го заведе да му баят, или да му дава билки или някакви капки. Самолечението е опасно, като става дума за психични проблеми! (Сигурно и за други е опасно!) Като правило изпитваме ужас от думата психиатър, но понякога такъв човек е нужен. Потърсете помощ навреме. Повечето психични разстройства се контролират по-добре, ако са диагностицирани рано. Проблеми от такъв характер не изчезват от само себе си, но понякога отшумяват временно и по-късно се завръщат. Промените в живота на детето компрометират чувството му за сигурност и изострят прояви, които може да са намалели преди това. Понякога при раждането на следващо дете, по-голямото започва да се напикава, или пък отказва да се храни, дори има гневни епизоди. Ако това е изолиран случай, твърде вероятно е проблемът да е ситуационен и с подходяща терапия да изчезне скоро. 

За един родител е невероятно трудно да приеме, че детето му има психическо разстройство. Много родители споделят, че не преживяват по същия начин новината за друг здравословен проблем. Психическите разстройства все още са повод за срам и осъдителни коментари от околните. Понякога родителите дори биват директно обвинявани  за психичните проблеми у децата си. Да сме наясно, родителите могат да наранят децата си по много начини, но не могат да им причинят разстройство на вниманието, аутизъм, депресия.

Родителят има нужда от време да приеме, че детето му има психични проблеми. Той преживява тази новина като загуба – загуба на мечти за бъдещето, планове, представата за идентичността на детето, евентуален конфликт със семейни ценности, които могат да се окажат невъзможни или несъвместими с възможностите на детето. От психолога или психиатъра се изисква търпение и разбиране към него. Естествено, това не е оправдание за прояви на грубост от страна на родителя. Но от срам и вина човек е склонен към крайности.

Важно е да имате предвид, че ако диагнозата не е изречена или написана някъде, не означава, че не съществува. Както небето е синьо, и без да бъде назовано, така и дете с проблем е дете с проблем, без значение дали сме дали име на този проблем. Понякога ни се ще да се скрием от всички хора, които искат да произнесат плашещи думи като аутизъм, но от това в крайна сметка никой не печели. Детето с аутизъм има специфични нужди и наричайки го „калпазанин“, „особняк“, или „силен характер“ не задоволяваме тези нужди.  

Поемете дълбоко дъх, намерете специалист и задайте въпросите, които ви тревожат. Ако сте скептични към това, което чувате, потърсете второ мнение, но не пренебрегвайте проблемите!

Още от същия автор можете да прочетете в Аутизмът не е присъда и Родителите нарциси.

Препоръчваме ви и личните наблюдения на Мария, мама на четири момчета, в Моето трудно дете.