(Откъс)

Първа глава

1937

Холивуд. Често си мисля, че голямата ми любов нямаше как да се случи в друг град, освен в столицата на Момче среща момиче – град, построен от мечти, запечатани на целулоидна дантела. Тук големите оркестри все още свирят. Хората забра­вят за бараките и приютите за бездомни, за глада и безнадежд­ността. Депресията може и да се влачи напред, ала Холивуд е създаден да се преструва.

Докато Луела Парсънс (1) се носи плавно по премиерите – ли­цето ѝ е меко като крема сирене, а почитателите обграждат червения килим и се подсмихват, зазвучава арфа. Когато оба­че минавам аз, ме удостояват с преценяващ поглед. Понеже съм руса, сравнително млада и запълвам вечерната рокля на правилните места, започват да се чудят дали не съм звезда? Или кралска особа от Бевърли Хилс, родена с иконом, който ѝ поднася шоколадово мляко, Рудолф Валентино (2) на четвъртия ѝ рожден ден и пони в конюшната до тенискорта?

 В град на реквизити аз съм четиринайсеткаратов фалшифи­кат. Домът ми не е нито имитация на имение от ерата на Тю­дорите, нито натруфен замък, украсен със седем кули. Дори не съм Шийла Греъм от „Челси“ в Лондон, както накарах другите да вярват. Въпреки всичко съм свикнала с този град, със слън­цето през деня и прожекторите през нощта. Привикнала съм към уханието на амбиция и отчаяние, примесено с евкалипт и слънцезащитен крем.

Аз съм драскачка, която си изкарва прехраната, като гледа как колелата се въртят. Дали от време на време давам допъл­нителен тласък на механизма? Действително. Да си авторка на клюкарска колонка може и да не е най-благородната професия, но аз изпълнявам задълженията си с достойнство не просто защото ми позволяват да се издържам. Ценна съм за филмовата индустрия. Ако Гари Купър (3) се препъне в гората и си потроши крака, кой ще го замести – Джими Стюарт (4) или Спенсър Трей­си (5) ? Ще убие ли студиото продукцията? Читателите искат да знаят. Аз съм зъбчато колело в машината, която задълбочава илюзиите и се възползва от личния живот на хората.

Също така съм сгодена за кралска особа и тази вечер, чети­ринайсети юли – Денят на Бастилията, ми принадлежи. Мар­киз Донегъл е дружелюбно пале с кафяви, изпълнени с обо­жание очи; типичен модерен аристократ, който харесва джаз, пилотира самолет и списва собствена колонка във вестника. Аз ще съм маркизата му, Нейно благородие, притежателка на бельо с монограм и хартия за писма, гравирана с коронка.

Докато се целуваме целомъдрено на импровизираното ни годежно парти, аз се възхищавам на четирикаратовия си диа­мант, закупен от най-шикозния магазин на булевард „Сънсет“.

 – Обичам те – казвам аз.

 Може би е така. Може би някога ще бъде. Може би няма зна­чение. Харесвам Дон и навярно фактът, че той ме обича и е способен да ми предложи живот, залят от привилегии, е дос­татъчен.

 – Чакаш ли с нетърпение пътешествието ни? – пита той.

 След сватбата ни в навечерието на Нова година ще прекара­ме шест месеца в морето. Неписаният ни брачен договор изис­ква от мен да зачена наследник – граф на Белфаст, възможно най-скоро, а докторът е уверил Дон, че люлеенето на кораба е благоприятна предпоставка за забременяване.

 – Нямам търпение.

 Този път съм искрена. Отвъд нелепите труфила и блюдо­лизничеството, с които е свързано присъединяването ми към редиците на Дон, винаги съм искала деца. Мое собствено се­мейство.

Годежното ни парти започна преди часове във вилата ми с червен покрив, сгушена в Холивуд Хилс. Дон напълни тераса­та с оранжерийни рози, далии и латинки, озарени от факли и тлъсти свещи. Домът ми се извисява над „Сънсет“ и е разполо­жен на Норт Кингс Роуд. Докато небето се обагря в мастилено, Градът на ангелите блещука подобно на коледни дрънкулки. Къщата е взета под наем и озеленена с палми, които според приятелката ми Дороти Паркър са най-грозните растения, съз­дадени от божията ръка. Тази нощ обаче отказвам да се под­давам на други емоции освен еуфорията. Искам да изглеждам ослепително като звездата, която не съм.

 – Ей, вие там, затваряйте си плювалниците – провиква се някой веднъж, а после и втори път.

Съседите ни са в правото си да се оплакват – партито е шумно и се лее алкохол, досущ като на всяко друго събиране на мравуняка, към който съм се привързала. Ако оставим на­страна Дон, който се забавлява с пиянския чар на светския ми кръг, аз съм британският им талисман. Като изключим Хъм ­фри Богарт, жена му, дето си пъха носа навсякъде, и няколко изгряващи режисьори и актьори, това е племето на сценарис- тите, които пият, за да забравят, че скалъпват плоски филмо­ви диалози, вместо да пишат стойностните си пиеси или ро­мани. Кой обаче би могъл да ги вини, че са тук? Макар да не си личи по тазвечершните скариди и шампанско, Депресията е в разгара си. За година обикновеният човек печели толкова, колкото най-тъпоумните псета в Холивуд изкарват за седмица. Американците прииждат в киносалоните, за да избягат, и така осигуряват собствения ми скромен, но редовен чек. Хората по­глъщат празните клюки, които им поднасям.

Щом поредният съсед започва да се моли за тишина, Робърт Бенчли – водачът на глутницата ни, подрънква с лъжица по бокала си и изкрещява:

 – Приятели, обявявам днешната среща за закрита. Нека се пренесем в „Градината на Аллах“. У нас. Следва продължение.

Робърт е чичото, когото никога не съм имала – олицетво­рение на светския богаташ, морж, клатушкащ се в елегантен костюм и с мустак, лъскав колкото пригладената му с помада и тъмна като оникс коса. Пише и разказва историите си толкова остроумно, че нерядко се питам дали речта му всъщност не е кодирана. Преструвам се, че го разбирам, и Робърт се отнася равнодушно към невежеството ми. Играе своята игра. Аз играя моята. И двамата знаем какъв е резултатът.

 – Ще се присъединим ли, скъпа? – пита ме годеникът ми.

 – Щом Робърт Бенчли даде заповед, не можеш да му отка­жеш – стискам аз ръката на Дон.

Натъпкваме се в коли и профучаваме по-бързо, отколкото трябва, по стръмния, осеян със завои път. Отнема ни само ня­колко минути да стигнем до „Градината на Аллах“ – щабквар­тирата на армадата артисти, която смесва таланта и порока в коктейл по собствена рецепта. Не би било пресилено да наре­чем мястото дупка. Собственичката – Аллах Назимова, актри­са с тъмни, бадемовидни очи, чийто руски акцент обрече кари­ерата ѝ, щом звукът завзе филмовата индустрия, не е правила ремонт от години, ако въобще някога е правила. За сметка на това обаче дрогерията на Шуаб е надолу по улицата, а стените са толкова тънки, че можеш да чуеш приканващото подрънква­не на чаши в съседния апартамент. Знак, че гуляите тук рядко престават.

У Робърт продължаваме оттам, откъдето прекъснахме – с пълни чаши и духовити забележки, които подмятаме като за­харосани бадеми. Дон се отправя нанякъде в търсене на събе­седник, а аз слушам как Джон О’Хара 1 описва сюжет, който не мога да проследя.

Докато се смея – изглежда, тази вечер не мога да се спра – усещам как някой в ъгъла ме приковава с поглед. Обръщам се и виждам мъж, обвит в дим, който седи в кресло. Пухкавата му бледозлатиста коса обрамчва лице, което би могло да бъде изсечено върху римска монета. Костюмът на мъжа е с един тон по-светъл от тъмносиньото. Папийонката му потъпква всяка­къв етикет, десенът ѝ на точки е в разрез с тъгата на полуус­мивката, която осейва лицето му с мрежа от тънки бръчици, подобно на хартиена кърпичка, смачкана в юмрук. Млад ли е, или е стар? Не мога да преценя от мястото, на което съм заста­нала, но той ми се усмихва.

Мъжът излъчва трагичност и самота, сякаш е детронирана кралска особа. Привлича ме. Молекулите на въздуха се пре­обръщат както преди да удари гръм и аз отразявам усмивката му с пълна силна. Той надига чашата си като за тост, но не става да се запознае с мен. Приближавам се към креслото му, когато Дон ме потупва по рамото.

 – Фойерверките започват – казва ми. Определено обича аме­риканските фойерверки.

Присъединявам се към Дон, но отново се извръщам. Мъжът е изчезнал и единствено призракът на цигарения дим, уловен в светлината на абажура, подсказва, че изобщо е бил там.

С Дон излизаме навън, където някой опропастява Марси­лезата. Боги се съблича по боксерки, за да скочи в басейна, който в чест на родината на хазяйката е с формата на Черно море. Двама непознати са се впуснали в свирепа игра на пинг- понг.

Час по-късно благодаря на Робърт за гостоприемството. До­като се целуваме по бузите, кимам към празното кресло и про­шепвам:

 – Кой беше този зашеметяващ актьор, който седеше тук пре­ди малко – тъжният мъж с русата коса?

 – Зашеметяващ актьор? – изревава Робърт в отговор. – Та това беше самият господин Ерата на джаза. Великият Ф. Скот Фицджералд, разпуснатият предател на собствения си талант. Клет, сладък мерзавец.

Името пробужда някакъв спомен. Късо подстригана коса. Някакви празноглавки крещят: „Върхът1!“. Девойчета танцу­ват чарлстон, плискат се във фонтани и се возят по покривите на такситата. Ала не е ли Ф. Скот Фиджералд мъртъв като Бур- ните двадесети2 ? Изчезнал вид?

От начина, по който Робърт ме гледа, предполагам, че съм зяпнала.

 – Някогашният велик писател – добавя той и изпълва зей­налата паст на удивлението ми, – вече малко или много отжи­велица.

Никога не съм чела романите на Фицджералд, макар да съм чувала цитати от тях, които хората изтърсват тук-таме: „Оби­чам я, а това е началото и краят на всичко!“. В колонката си съм определяла с известно презрение конкретни разхайтени наследници като „типа на Скот Фицджералд“.

 – Смятат го за велик?

 – Някога да – отвръща Робърт. – Но вече никой не го чете. Прекалено се прехласва по богаташите. Буржоа реакционер! – Робърт отмята глава назад и избухва в смях. – Няма значение, че повечето хора са лицемери. Кроят планове как да се причис­лят към богаташите, които съсипаха клетия глупак на Скот – Гетсби. Ала Фиц е последният човек, който би надигнал глас в своя защита. Не ми е по силите да споря за тези неща с мъж, завършил Харвард.

 – Защо си тръгна толкова рано? – питам аз.

 – Как да се забавляваш, когато си единственият, който не пие?

Ако изключим хубавото шери, и аз самата рядко посягам към алкохола – да не би в опиянението си да изпусна някоя клюка, която иначе ми пада в ръчичките като сочен калифор­нийски портокал. Господин Фицджералд обаче със сигурност разполага с по-разказваческо обяснение.

Дон ме намира и двамата се връщаме във вилата ми, къде­то прекарваме последната си нощ в приемлив секс. Жаравата от чувства, които изпитвам към годеника ми, трябва да бъде подхранена с още безброй милувки, преди да мине за огнена стихия, но се надявам пламенното ни приятелство да я урав­новесява. Приятно ми е с Дон и се наслаждавам на обожанието му към мен.

На другия ден го откарвам до летището.

 – Довиждане, Ваше благородие – казва той.

Лети за Лондон, където ще моли майка си да ни позволи да се оженим. Незавивисмо от дрънкулката, която тежи на пръста ми, и широкоскроената природа на моя маркиз, е напълно не­допустимо да сключим брак без благословията на мама.

Бележки:

 Луела Парсънс (1881 − 1972) – влиятелна американска сценаристка и журналистка, прочула се като първата жена, списваща колонка за кино в САЩ. В разцвета на славата ѝ статиите ѝ се публикуват в 400 вест­ника по света и се четат от 20 милиона души. Известна е с прозвището Кралицата на Холивуд. – б. пр.

 Рудолф Валентино (1895 − 1926) – италиански актьор, превърнал се в холивудска икона. Приживе е считан за секссимвол и ранната му смърт на 31 години предизвиква истинска истерия сред почитателите му. – б. пр.

Гари Купър (1901 − 1961) – култов холивудски актьор, прочул се с ролите си в уестърн продукции. Номиниран за пет награди „Оскар“ в катего ­рията „Най-добра мъжка роля“ и печели две от тях. Близък приятел на писателя Ърнест Хемингуей. – б. пр.

Джими (Джеймс) Стюарт (1908 − 1997) – американски актьор и офицер. Номиниран за пет награди „Оскар“, от които печели една. Участва в мно ­го филми, считани за класики, и остава в историята на Холивуд като изключително уважавана и популярна фигура. – б. пр.

Спенсър Трейси (1900 − 1967) – американски театрален и филмов актьор. Номиниран за девет награди „Оскар“ и печели две статуетки в категори­ята „Най-добра мъжка роля“. – б. пр.

 Джон О’Хара (1905 − 1970) – американски писател, автор на седемнадесет романа, тринадесет сборника с разкази, два сценария и две пиеси. Считан за един от непризнатите гении в литературата на XX век. – б. пр.

Английският израз bee’s kneesсе използва за описване на нещо неверо­тно, изключително, върховно. Тук авторката визира едноименния кок ­тейл, който се приготвя с джин, лимон и мед. – б. пр.

Roaring Twenties(от англ.) – десетилетието след края на Първата светов­на война, изпълнено с политически и икономически сътресения в САЩ и Европа. То бележи възхода на джаза и чарлстона, както и на револю­цията в женската мода (късите рокли и прически, появата на банския костюм). В този период творят писатели като Ърнест Хемингуей, Ерих Мария Ремарк, Джон Стайнбек и Фицджералд. – б. пр.

Книга за непознатата любов на Фицджералд и един последен роман(с)

Бурната пагубна любов между Франсис Скот Фицджералд и съпругата му Зелда е обезсмъртена в стотици хиляди статии, филми и романи. Въпреки всички възходи и падения на връзката им, въпреки нанесените обиди и рани, двамата така и не се развеждат, дори са погребани заедно.

Но Франсис Скот Фицджералд издъхва в ръцете на друга жена – жена, чието изпълнено със сенки минало и внимателно изграден публичен образ ни карат да се зачудим дали самата тя не е излязла от страниците на „Великият Гетсби“.

„Оттатък рая“ (издателство „Софтпрес“) ни отвежда в Холивуд, който упорито отказва да се предаде на Депресията и да угаси светлините. Въпреки отчаянието и икономическия крах, хората продължават да ходят на кино – именно големият екран им дава мечти и надежда, обещава им, че ги очаква по-добро бъдеще. Холивуд е създаден да се преструва, а Америка продължава да е страната на неограничените възможности.

Най-подходящото място за човек като Шийла Греъм. Младата журналистка води рубрика за светска хроника и макар безкомпромисно да разкрива тайните на другите, ревностно пази своите. Никой не бива да узнава, че зад бляскавата фасада се крие нищета и детство, преминало в най-пропадналите гета на Лондон. Благодарение на острото си перо Шийла се озовава в кръга на големите холивудски знаменитости и интелектуалци на своето време, а в една съдбовна вечер се запознава и с Франсис С. Фицджералд.

„Ако наистина приличам на някого от героите на Скот, това е двайсет и четири каратовият фалшификат Джей Гетсби. И двамата сме променили имената си, прикрили сме миналото си. Пред света ние сме изтъкани от увереност. Вътрешно вечно се чувстваме посредствени.“

Прочутият някога писател е в залеза на кариерата и дните си, но все още притежава достатъчно чар, за да привлече вниманието на Шийла.

Скандални (тя е разведена, той все още е женен за Зелда, която прекарва дните си в психиатрична клиника), красиви и прокълнати от призраците на миналото, двамата са идеалната двойка – той цени интелекта, куража и красотата ѝ. Тя се възхищава на огромния му литературен талант, запленена е от дълбочината на чувствата му и има силата да се справи с проблемите и изблиците му на ярост.

Въпреки че през целия си живот е смятал работата в киното за унизителна, подгонен от дълговете, през 1937 година Фицджералд сключва сделка с „Метро-Голдуин-Майер“ и се мести в Холивуд, където получава най-големия хонорар за цялата си кариера. Работи над различни сценарии. Запознати твърдят, че пише част от диалозите за „Отнесени от вихъра“, но те остават неизползвани. Завършва само един сценарий, базиран на едноименния роман на Ерих Мария Ремарк „Трима другари“ (1938).

Същата година пише до дъщеря си:

„Това, което правя тук, е последно уморено усилие на човек, който някога се е занимавал с по-стойностни неща и се е справял много по-добре“.

Скоро след това е уволнен от студиото за непродуктивност.

Следват години, в които Франсис живее на диета от джин и сладкиши, писма с откази и пропаднали договори за книги и филмови сценарии. И с Шийла. Любовта помежду им е противоречива, но и достатъчно дълбока, за да даде сили на Фицджералд за един последен романс и един последен роман…

За автора:

Сали Кослоу е автор на няколко романа, преподавател по творческо писане в реномирания колеж „Сара Лорънс“ и в New York Writer’s Workshop. Публикувала е статии и есета в различни престижни издания, сред които The New York Times, и е била гост лектор в Йейл, Колумбийския университет, Нюйоркския университет и др. Заглавието на романа „Оттатък рая“ (Another Side of Paradise) е вдъхновено от първия роман на Ф. С. Фицджералд „Отсам рая“ (This Side of Paradise).

Препоръчваме ви още:

Софийски международен литературен фестивал 2018

Уроци за сърцето

Уки уки, Япония

„Искам да преборим тази тежка диагноза, да я тръшнем на земята и да я стъпчем.“ – това ни написа Марияна Маринова, майката на Амелия – дете, което се бори с последствията от детската церебрална парализа. В момента Марияна и дъщеря й са в Китай, където се провежда поредният етап от лечението на детето. За да продължи терапията са нужни средства. Разгледайте страничката Да помогнем на Амелия  и вижте как прави първите си крачки. Това упорито дете заслужава подкрепата ни. Ето какво сподели неговата майка.

Амелия е едно умно и забавно момиче на 13 години, което за голямо наше съжаление се роди много преди термина (в седми месец), недоносено и с ниско тегло от 1440 г в тежко общо състояние, вследствие от куп лекарски грешки. Това е и причината, поради силния натиск върху крехкото телце, да се образува киста в мозъка и на по-късен етап да бъде потвърдена диагнозата детска церебрална парализа.... най-страшните три букви за нашето семейство - ДЦП.

Въпреки състоянието си, Амелия е умна и много ученолюбива. С лекота говори руски език, английски и отскоро дори може да комуникира с рехабилитаторите на китайски. Любимото й занимание е да се наслаждава на хубава музика и да гледа български филми. Обожава сериала "Откраднат живот" и може би той е единственото развлечение, което и двете очакваме с нетърпение след приключване на тежкия и изпълнен с рехабилитация ден.

В момента сме на курс на лечение в китайска клиника. Пътят дотук беше дълъг, но ние бяхме решили, защото до този момент разчитахме на конвеционалната медицина, а тя не обещава много на децата с нашата диагноза. Полагат се по 10 дни рехабилитация в месеца, което е крайно недостатъчно. Европейските клиники са добри, но лечението там е 4-5 пъти по скъпо от предлаганото тук комплексно лечение с традиционна китайска медицина и рехабилитация. Залага се много на точков масаж, вани с билки, електростимулация, иглотерапия, мокса, парафин, логопед, Монтесори терапия, игротерапия, музикотерапия и още много.

За срещата ни с китайските лекари мога да изкажа само суперлативи.... честни и откровенни, отдадени на работата си професионалисти. За жалост, ние дойдохме на една възраст, която е по-напреднала за лечение (тук бебетата при съмнение за ДЦП или друг неврологичен или двигателен проблем, започват лечение в най-ранна възраст) и силният мускулен тонус на Амелия не беше напълно овладян. Професорът, който води лечението на детето, ни насочи към операция на кръста - наречена SDR, с която ще се намали спазъма на Амелия в долните крайници. Много трудно се взимат такива решения. Следват дни в притеснения и безсънни нощи, но в името на нейното здраве и така желаната самостоятелност и независимост ние се решихме и направихме тази тежка операция. След изписването тя имаше една седмица за почивка и последва засилена рехабилитация, за да не се завърне спазъмът отново.

Работим упорито и Амелия разбира, че така трябва, въпреки че напоследък все по често говори за училище и как й липсва, иска да си има приятели и да излиза с тях, и аз я разбирам, но тя не разбира защо трябва да се лиши от всичко детско и нормално за здравите деца. Като беше по малка ми задаваше много и трудни за една майка въпроси, чиито отговори заставаха на гърлото ми и не можех да ги изкажа, но сега е по голяма и знае защо сме далече от дома и семейството си, защо не ходи на училище и често я забелязвам как тъжно гледа в една точка, а на мен ми се свива сърцето. Искам с майчината си любов да я излекувам, да й дам сили и кураж и да преборим тази тежка диагноза.... да я тръшнем на земята и да я стъпчем.

Детството й премина по болници и центрове за рехабилитация, не искам и тези най- хубави години да минават така. Искам да си има неин живот, да има свои приятелки, първи трепети от влюбване .... искам.... Знам, че няма да стане нито лекоатлет, нито балерина. Единственото, за което се борим, е да е по-самостоятелна и независима в утрешния ден, когато ние няма да сме й вече опора. Само тогава ще мога да затворя спокойна очи. Правим  всичко по силите си да я вдигнем на крачета. За съжаление заплащането на лечението и не е по силите ни, затова често съм на колене, със сведена глава моля за помощ. На всички настоящи и бъдещи родители искам да пожелая здраве и здрави деца. Това е истинското богатство. Радвайте се на рожбите си, нека правят пакости, много майки си мечтаят за това!

Пожелавам ви светли празници!

Как да помогнем

СМС на 17 777 с текст DMS Amelia

Дарителски сметки на Амелия:

Банка ДСК

BIC: STSABGSF

долари BG63STSA93000022250950

евро BG66STSA93000022250023

лева BG71STSA93000022244404

титуляр Амелия Георгиева Асенова

PAYPAL: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Дарителска кампания "Заедно за Амелия" 

Благотворителен базар "Да помогнем на Амелия" 

Препоръчваме ви още:

Да ви разкажа за Лори

Душа не се трансплантира

Вики и Пеши - малките герои от Попово

Децата от новото поколение постоянно задават въпроси, лесно се разсейват и активно общуват в социалните мрежи. Това създава проблеми в часовете. Ето какво предлага един учител за по-ефективно обучение на съвременните деца.

1. Съобразявайте се с ефекта Twitter

Предишните поколения нямаха такъв достъп до информация, но знаеха как да я търсят. Често им се налагаше и сами да измислят решение. Днешните ученици са по-облагодетелствани. Много от тях обаче дори не се сещат, че техниката и търсачките може да се използват не само за развлечение. Тези деца са подвластни на Twitter-ефекта, затова е добре обемът на всякакъв вид учебна дейност да е редуциран. По-рано учениците пишеха дълги съчинения, сега се задоволяват с текстове с минимален обем - 250 думи. Това е проблем, когато учителят иска по-разгърнат отговор. Децата просто не разбират защо е необходимо да говорят дълго, ако могат да се ограничат до няколко ключови фрази. Поколението им живее бързо, но това не бива да ви притеснява.

2. Не ги заставяйте да учат нещо, което не им е интересно

Те прекарват голяма част от времето си в интернет и няма смисъл да им обясняваме как трябва да живеят. Това са много информирани деца – в мрежата можеш да научиш всичко. Знаят кои са престижните професии например и какви знания са им нужни, за да ги придобият. Ние дори не бихме могли да си представим нещо подобно в собственото ни детство. Често се случваше първо да завършим образованието си, после да мислим как да се реализираме. Днешните ученици са целенасочени. Много от тях не искат да учат това, което им се струва ненужно. Затова учителите трябва да следят тенденциите, ако не искат да звучат архаично.

За мишката и книжката

3. Общувайте в мрежата, но бъдете внимателни

Използването на социалните мрежи в работата е полезно. Често учениците смятат, че общуват активно с тези, с които поддържат контакт в мрежата. Ако не могат да зададат на някого въпрос в тази форма, към която са привикнали, той не съществува за тях. По-будните дори биха се запитали – защо мога да общувам със съучениците си в чат, а с учителя си не мога? Отговорът „не е прието“ – в случая не работи. Отношенията с децата не трябва да са твърде формални. Понякога учителят няма време за такива контакти, но си струва да отдели някоя свободна минута за целта. Общуването с педагога в социалните мрежи изработва полезен навик у тях – да задават конкретни въпроси и да тълкуват лаконични отговори.

Важен момент при това общуване е, че е лично. Много деца не биха искали профилът им да бъде наблюдаван от педагога. Не добавяйте учениците в приятелската си листа по собствена инициатива, само отговаряйте на въпросите им, ако ви потърсят. По-добре е да не реагирате на това, което постват на стената си. Това е личното им пространство и не бива да правите изводи за живота им по техните профили.

За предпочитане е да не лайквате постовете им, а тези със спорно съдържание просто да игнорирате. Ученикът не бива да има усещането, че някой се опитва да контролира живота му в интернет. Това разрушава доверието.

4. Не сравнявайте децата със себе си

Безсмислено е на днешните хлапета да се казва: „По наше време… “. Не бива да ги сравнявате със себе си. Важно е да разберете каква е настройката на класа и да се синхронизирате с нея. Всяко поколение има характерни навици, които могат да бъдат използвани от учителя. На днешните ученици им е нужна конкуренция, те имат състезателен дух. Можете да им давате сложни задачи в изобилие, ако успеете да заложите състезателното начало.

7 принципа на образованието в най-добрите училища по света

5. Не се опитвайте да ги вкарате в шаблони

Не използвайте традиционните форми („дадено", "отговор“) в контролните. Днешните деца не разбират защо е нужно това. Те смятат, че подобно оформление на задачите им само заема повече място. Вместо това можете да усложните задачата, ако изисква демонстриране на знания без излишни думи. Не е ефективно и да се дават обемни абстрактни задачи за домашно – например да напишат съчинение. Темата може да е интересна, но фактът, че изисква два часа еднообразна дейност демотивира децата. Това е поколението, което търси бързия резултат – ако той изисква повече от час, интересът му спада.

6. Запознайте се с полезните мултимедийни продукти

Това поколение обича видеото, затова използването на такива средства в час е много уместно. Достатъчно е просто да кажете ключовата дума и те ще открият всеки видеоматериал, който им е нужен. Използването на търсачки е добър начин да проверите дали дадена тема им е интересна. Ако човекът „гугълва“, значи вече се е включил в процеса. Добре е да имате предвид, че вероятно половината от класа вече е виждала видеата, които им предлагате. Те са непрекъснато в ютуб или в Инстаграм. Много трудно е да ги изненадате с нещо ново. Затова задачата на педагога е не да показва полезните видеа, а да даде на децата да разберат, че следи същите канали. Това помага за създаването на атмосфера на разбирателство.

7. Уважавайте интересите им

Полезно е да попитате учениците какво слушат, да ги помолите да ви препоръчат филм; да разкажат какво правят в свободното си време. Добре би било да се опитате да разберете какво в сайтовете, които посещават, ги кара да стоят дълго там. Не казвайте например, че рапът е упадъчен, все пак не сте специалисти, а и едва ли сте информирани за стила, колкото децата. Надменният подход „аз знам по-добре“ е отживелица. Той не помага в работата с ученици. Учителят знае повече само в рамките на часа. Снизходителното отношение към интересите на ученика предизвиква дистанциране, а в такава ситуация трудно може да бъде установено доверие.

10 причини да не обичаме училището

8. Обяснете им защо има смисъл да учат

Можете предварително да се договорите с класа, телефоните да не бъдат използвани, а ако някой се разсейва, добре би било да разберете с какво е зает. По-рано можеше да се постъпва радикално с вземане на мобилния телефон за определен период. Сега телефоните са много важни за децата, затова е по-добре да не го правите. Всъщност, ако просто кажете на ученика да прибере телефона си, има много голяма вероятност да ви послуша.

Днешните деца могат бързо и често да превключват вниманието си. По-бързо, отколкото очаквате. Разбира се, често им липсва съсредоточеност за по-обемни задачи, защото това изисква време и е скучно. Но когато трябва да се съсредоточат за известно време са способни да ви изненадат. Те играят с часове на компютърни игри, защото са мотивирани да го правят и им е интересно. По-рано се смяташе за нормално учениците да правят нещо, без да знаят какъв е смисълът от това „щом са казали, че трябва, значи - трябва“. Днешното поколение обаче знае много повече за света и задава въпроси. Няма да можете да ги накарате да правят нещо, в което не виждат смисъл.

9. Разберете какво искат те, а не родителите им

Всеки учител има ясна представа защо детето трябва да се занимава с даден предмет и дори може да му го обясни просто и логично. Но понякога се намесват родителите, които казват: „Бих искал да се занимава с програмиране. Много е перспективно.“Самият ученик обаче е твърде далеч от тази идея. Ясно е, че дори да послуша родителите си първоначално, не след дълго ще изостави тази дейност. Затова е безсмислено да се търсят стимули да повишаване на интереса му към предпочитаните от родителите дисциплини. По-разумно е да обясните на възрастните, че идеята е лоша.

Случва се децата да разбират, че предметът им е нужен, но да им е трудно да се принудят да се занимават с него. В този случай трябва да им създадем комфортни условия. Подготовката за матурите например не е нещо сложно – сядаш и решаваш задачи или пишеш есета. Но трябва да го правиш с главата си и това вече е въпрос на условия. Някой има нужда от музика, друг от тишина. Ако учителят успее да създаде атмосфера, учениците ще работят.

Автор: Георгий Арабули, учител по физика

Препоръчваме ви още:

5-те най-красиви училища в света

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна

Образова ли ни образованието?

Започвам този текст с няколко уговорки. Първо, харесвам детската градина на сина ми, учителките му са отговорни и любящи, и аз съм спокойна за него и приятелите му. Второ, знам, че проблемът е в системата, почти убедена съм, че тя може би ще се промени, когато внуците ми тръгнат на ясла. Още по-зле – осъзнавам, че посочвам стар проблем, но не и решение, което е жалко. Така че приемете долуописаното като мрънкане на претенциозен родител.

Пред няколко дни в детската градина на сина ми имаше тържество в чест на семейството. Учителките, водени от одобрената от МОН програма, се бяха постарали да направят тържество в чест на традиционните семейни ценности. Дотук добре, но кои са тези ценности...

Децата ни са 5-6-годишни – едни от най-будните и палави в градината. Доколкото се познаваме с родителите им, сред тях има т.нар. традиционни семейства, деца с един родител, хлапета, заченати от банка с епруветки, мюсюлмани, еврейче, двойки без брак, въобще по малко от всичко. Хлапетата са наясно какво е тяхното собствено семейство, а също и познават ценностите и недостатъците му. Но според програмата семейството е мама, татко и аз... Останалите – обяснявайте се вкъщи.

Как се чувстват децата в нестандартните семейства

И така, започнахме с умилителни песни и стихчета за уюта и обичта в семейния дом. Мама пече питка, татко се прибира и целува детето си с любов, сещате се... После и баба пече питка... По едно време мъжът ми, който снима тържеството, ми пусна съобщение: „Стига с тия питки, кой пече хляб всяка вечер... И защо нито един татко не опече я агне, я пържола... “

Ами ако татко го няма в картинката, или се прибира късно, рядко, или с шамари, с дъх на ракия, или го няма, или още по-скандално – готви и чака мама... Кой ще изпълни ролята на любящия родител от стихчето?

Къде е простата истина, че децата имат нужда от любов, независимо от кого я получават?

Как тази идеалистична представа за семейство по образователната рамка, помага на нас, родителите, да бъдем по-добри в отглеждането на децата? На мен - никак. Ние сме семейство – мама, татко и дете, и пак ни е трудно да сме родители по образец. Ще си потърся дъвка „Идеал“, та поне тя да е идеална.

Както говорим за семейства по образец, момичетата танцуваха с кукли. Както истински майки повиваха едни бебета, после ги мятаха вдъхновено във въздуха, добре че не ги кърмеха. Момчетата стояха отстрани отегчени, без никаква роля в отглеждането на децата.

Кукла за момчето, кола за момичето

Упс, да не би да съм пропуснала нещо... Или еволюцията на бащите е спряла на входа на градината? Ако бях баща като моя мъж, щях да се обидя. В групата ни има още няколко много активни и грижовни бащи, които сменят памперси, готвят и преобуват децата си, наравно с майката. Също така ходят на площадката за игра по-често от майките. Защо никой не им каза „благодаря“ или поне да беше споменал, че има и такива мъже?

После дойде ред на бабите и дядовците. Те бяха белокоси, почти глухи, с бастун и с неистово желание да оплетат на внуците си шапка, и най-вече ги гледат от бебета. Ей, къде ги намерихте тези баба и дядо? Нашите баби и дядовци чуват добре, движат се без помощни средства, а белите им коси се виждат в корените. Баби и дядовци, които гледат активно внуците от люлката, са историческа забележителност. Моите баба и дядо бяха такива, те бяха и са с бели коси и те имат бастун. Синът ми се радва на компанията на родителите ми, когато те имат време, и най-важното, когато не са на работа. Още по-зле – май и двете му баби не умеят да плетат.

Накрая децата се хванаха за ръце и изиграха нещо като хоро, в смисъл – ние сме щастливи заедно. Аз видях отегчени деца, леко скучаещи родители, разбира се, пляскахме на всяко изпълнение, но не и сълзи от умиление. Май всеки го заглождиха повече въпроси, отколкото да намери вдъхновение за по-добро родителство.

До детската градина и назад

Наясно съм, че зад тази злополучна пиеса за семейните ценности стои усиленият труд на учителките, за което им благодаря. Те не са виновни, че системата ги тласка да преповтарят сценки от 80-те години на миналия век. Една от учителките вероятно е била палаво пламъче в очите на баща си, когато някой е писал тези стихчета и е съчинявал тези песни. За добро или зло семейството не е същото, както пише в ръководството към учебника, и децата разбират от пръв поглед, усмивка, сълза, понякога скандал или шамар, че светът е голям и семействата са щастливи или нещастни по своему. Знаят, че понякога таблетът или телевизорът заменят родителите, че трябва да се пазят от непознати, учим ги на правата им, какво е секс, куп полезни неща, които задължителната програма пропуска.

През ноември 2018 г. е глупаво да издигаме паметници на идеали, които умират. Ако не сега, то в училище, или в гимназията и университета децата ще срещнат хора, които живеят само с един родител, в еднополови семейства, осиновени, сираци, хора с увреждания, жертви на насилие... Имало ги е преди, има ги и сега... Време е те да влязат в учебниците, за да могат и учителите да преподават за семейството и други подобни адекватно. Дотогава ще ги учим на това вкъщи, кой както може, и честта семейна също.

Авторката пожела анонимност.

Препоръчваме ви още:

За семейството и кой в него е главен

Типовете семейства според татко Калоян

Между два века

12 декември, сряда

10:00 – 11:30, Мраморно фоайе, НДК

Детска програма: Среща-работилница с Юлия Спиридонова – Юлка (за деца първи -втори клас)

Среща с тайните агенти на Дядо Коледа

Как Дядо Коледа разбира дали сте слушали през годината? Можете ли да пазите тайна? Детската писателка Юлия Спиридонова ще ви запознае с тайните агенти на добрия старец. По време на срещата Юлия Спиридонова ще представи на децата по (характерния за нея) интересен и забавен начин коледната си приказка „Боби и тайните агенти на Дядо Коледа“. Ще им разкаже за тайните агенти на Дядо Коледа – птичките, които остават да зимуват. Ще се прожектират на екран изображения на птичките. А децата ще могат да оцветяват картинки с тях.

11:30 – 13:00, Мраморно фоайе, НДК

Детска програма: Среща-работилница с Радостина Николова (за деца трети-пети клас)

Защо му е да полети на „Кико без крила“?

Кое е първо - образът или историята? Всеки герой има своето любопитно минало, а всяка история има своята предистория. В книгите опознаваме само малка част от тях.

„Кико без крила“ е картинна книга за откъс от живота на едно палаво куче, което спешно се нуждае от крила. Малкото текст в книгата отваря поле за всевъзможни интепретации и сценарии, а красивите илюстрации на художичката Матея Аркова дават пространство за истински полет на въображението. Готови ли сте да разровите думите, за да откриете какво се крие отвъд тях?

Знаете ли например защо слонът Лин не е някой случаен слон, а името му крие история на над 70 години? Любопитни ли сте да научите защо точно гъските командват в небесното царство? Кой ли е написал важните правила, по които управлява твърдата им ръка? А може ли да доизсмислите липсващите?

Заедно с Радостина Николова ще разплетем мистерията около миналото на всеки образ в книгата, ще потърсим различната предистория и ще създадем истински крила на свои собствени герои, които да полетят при останалите. Защото всеки сам по себе си е разказвач, нали?

13 декември, четвъртък

10:00 – 11:30, Мраморно фоайе, НДК

Детска програма: Среща с Дагмар Гайслер, Германия (за деца втори-пети клас)

Приключения с Ванда

Среща с немската детска писателка Дагмар Гайслер, автор на популярната книжна поредица за Ванда. На срещата ще научите какво се крие под името ВАНДА (В като вълшебство, А като авантюрист, Н....), как авторката я е измислила, в какви приключения се впуска. Ще имате възможност да видите (а и попълните) специалния лексикон, в който присъства и специален раздел – Какво искам да кажа на възрастните?

Модератор: Петя Кокудева

Детска програма: Среща със Сотир Гелев (за деца трети-пети клас)

Как Лора се научи да брои до 10

Сотир Гелев казва за книгата си – „Героинята ми Лора е дете, а любопитството и стремежът към нови знания и умения е един от основните инстинкти в детството. Книгата няма за цел да научи някое дете да брои (въпреки че е възможно и това да се случи). Предполагам, че читателите на тази история вече могат да се справят с броенето и за тях ще са интересни приключенията на Лора. Надявам се, че тези приключения ще им подскажат, че е хубаво човек да е любопитен и да не се страхува от новите неща, които му се случват.“

Модератор: Зорница Христова

14 декември, петък 

10:00 – 11:30, Мраморно фоайе, НДК

Детска програма – Среща с Катя Алвес, Швейцария (за деца трети-пети клас)

Искате ли да се запишете в „Клуба на мъфините"?

Не пропускайте възожността в „Клуба на мъфините“ да ви приеме лично основателката му - писателката Катя Алвес. С нея ще обсъдите жизненоважни въпроси. Например какво е да си в тази никаква възраст - нито дете, нито тийнейджър и как точно помагат мъфините в разрешаването на всички проблеми.

Модератор: Юлия Спиридонова – Юлка 

11:30 – 13:00, Мраморно фоайе, НДК

Детска програма - Сторитейлинг по картинната книга „Балконът“ (за деца втори-пети клас)

Балконът - книга без думи

Прочутото стихотворение на Атанас Далчев оживява в илюстрациите на младата художничка Калина Мухова. Едно семейство живее в къща с красив старинен балкон, за който дори не подозира. Докато един ден...

Модератор:  Зорница Христова

15 декември, събота

10:30 – 12:00, Мраморно фоайе, НДК

Детска програма – Среща-работилница с Мила Попнеделева - Генова (за деца 5 - 9 години)

Прасчо и други приказни герои на Мила Попнеделева-Генова

Едно събитие за най-малките, в което Прасчо ще излезе от книгите, за да дойде на литературния фестивал и да се оплаче на децата как е описан и нарисуван от Мила като свинчо и как тя харесва другите си приказни герои повече от него.

За кого е писала Мила, че не си подрежда играчките? За Прасчо. Кого е нарисувала най-дебел от всички животни? Пак Прасчо!!! За кого е писала, че не си мие копитцата? За Прасчо. Честно ли е това? А кого е нарисувала да гази в калта? Отново Прасчо. За кого е написала, че говори с пълна уста? Пак за него.

Прасчо ще прочете на децата къде е писала за него тези лоши неща и ще им покаже всички илюстрации, на които не харесва как е нарисуван. После ще ги помоли да поправят тази черна несправедливост с помощта на боички, моливи и глина. Да напишат хубави неща за него и да нарисуват нови илюстрации, в които той да е възпитано и чисто прасе. И да е слаб. Най-важно му е да е слаб. Иска да се види и зелен. И висок. И елегантен. И да го нарисуват, как язди кон. И слон! И как пилотира самолет. Прасчо се надява, че децата ще поправят имиджа му от книгите на Мила.  

16 декември, неделя

10:30 – 12:00, Мраморно фоайе, НДК

Детска програма: Среща с Петя Кокудева (за деца първи-четвърти клас)

Лупо, Тумба и Кутията на думите

Петя Кокудева и героите от най-новата й книга – „Лупо и Тумба. Част 2" - ще ви покажат вълшебната кутия на думите, пълна с истории.

Препоръчваме ви още:

Пандата е черно-бяла, защото играе шах...

Четенето от раждането е най-добрата инвестиция

Мая Дългъчева: "Приказката е "моята стая""

Автор: Пролет Николаевич

Може би много от вас ще ме оплюят, много от вас ще ме заклеймят – та нали майчинството е изконно право на жената. Тя е създадена да дава живот и да го поддържа.

Да! Не отричам това чудо, което само една жена може да усети. Чудото да носиш живот, да го родиш, да отгледаш човек. Но, момичета, човекът не се създава само от един! Създава се от двама. Жената без мъжа не може, мъжът без жената също. Трябват двама да се създаде един живот. И двама, за да отгледат човек. За съжаление, много голям процент от мъжете в България все още живеят в минало време, когато мъжът работи и носи парите, а жената поема всичко останало.

Пиша ви с молба. Молба, продиктувана от нещата, които ежедневно виждам около себе си и които изпитвам сама на гърба си. За Бога, момичета, не бъдете просто майки.

Бъдете откриватели, инженери, бъдете адвокати, творци, бъдете химици, генетици, учени, бизнесмени, теоретици и практици, ракетни инженери, астронавти, автомобилни състезатели, печатари, дизайнери, археолози, физици, ако ще и алхимици! Бъдете цялата палитра от възможности, които се крият зад всеки ъгъл на нашия живот. Не оставяйте ежедневието, проблемите, умората и еднообразието да убият у вас онази част, която кара всеки човек да продължава напред.

11 неща, които ми се иска да знаех преди да стана майка

Знам, че майчинството е прекрасно нещо. Но то е и също толкова тежко и погубващо. Съжалявам, че давам гласност на всичко, от което една жена се отказва, когато реши да има дете. Всъщност не съжалявам. Защото съвременният свят е свикнал да слага розов оттенък на много неща и майчинството е едно от тях.

Не, майчинството не е толкова розово, колкото си мислят всички. То е тежка отговорност, която в много случаи пада върху гърба на жената. Отговорност за това детето да е нахранено, облечено, да се чувства добре, да е образовано, да е здраво, да е щастливо, да е обгрижено. И не толкова финансова, колкото емоционална и физическа отговорност. Защото още в момента, в който детето поеме първата глътка въздух, животът на жената се променя завинаги. Променя се и този на мъжа, но по много, много по-различен начин. От майката зависи да го кърми и да бъде с него 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Майката остава в къщи и поема всичко, свързано с детето и къщата. Мирогледът се променя, светът се променя, променя се и ежедневието й! Завинаги, окончателно! В главата си, майката никога вече няма да бъде сама. Дори в редките моменти, когато има възможност да обърне внимание на себе си, мислите й препускат бясно към децата.

Майчинството е самотно начинание. Самотно и дълго, обвързано с безсънни нощи и сиви дни. Да, страхотно е да видиш как малката душичка гука, пълзи, прохожда. Как се учи да говори и какви щуротии й идват на ум. Но в основата си, в онази истинската от живота, майчинството е самотно. Бащата е на работа, приятелките също имат своите задължения. Ако имаш късмет да имаш близка с дете на годините на твоето, ще имаш дружка в безкрайните разходки по градинките. Но скоро и това ще натежи – разговорите ще се свеждат единство до нуждите и действията на децата. Ежедневието става еднообразно, мисленето става еднообразно, говоренето става еднообразно, животът става еднообразен. Сведен единствено до майчинството.

Самотата на майчинството

В главата на майката може би препускат хиляди мисли, за хиляди неща, но тя трудно може да намери време или да се концентрира, за да ги излее пред някого или на нещо. Бащата има своето ежедневие, съсредоточено върху поддържане на финансова стабилност. Денят му след работа е насочен към това да почине, да се освободи от умората и напрежението от работната среда. Това не може да се случи на майката. И навън, и в къщи, тя е на работа. Винаги, нон-стоп... Работа, работа, работа. Да сготви, да изчисти, да пусне пералня, да просне, да изглади, да гледа детето, да го нахрани, да го облече, да го изведе, да го забавлява, да го учи, да го научи да си мие зъбите, ръцете, лицето, да го научи да пишка на гърне, да яде само, да не рисува по диваните... и още много, безброй неща.

И в това ежедневие, в това майчинство, жената губи себе си. Потиска стремежите си, емоциите си, желанията си. Размива се в това да бъде майка. А когато малкото порасне и дойде време за ясла и градина, на дневен ред идва финансовата страна на живота. Майката трябва да работи, за да има семейството възможност да отгледа детето си. И тогава идват други проблеми. Майката не е желан кадър – тя ще излиза често в болнични заради детето, може би няма да има необходимия стаж или умения... И тогава намира работа, каквата и да е работа, за да изкарва пари. Защото семейството има нужда от средства.

И така бавно, но сигурно, майката тръгва по една спирала, от която не намира изход. Времето не стига за нищо, умората надделява. Стремежите се стопяват, желанията изчезват. И майката се концентрира върху това, което е необходимо и забравя това, което иска...

Пътят към майчинството

Момичета, знам че е трудно. Знам колко сте изморени, самотни, стресирани, депресирани. Минала съм през същото и продължавам да минавам всеки ден. С вас съм, като вас съм. И всеки ден се боря с меланхоличното желание да оставя реката на сивото ежедневие да ме повлече и да започна да мисля единствено за належащите нужди и отглеждането на децата.

Тази вътрешна борба ме изморява още повече, но и нензайно как ми дава сили, които черпя от непонятни за мен недра. Разбрах за себе си, че с малки стъпки напред към това, което искам да правя и бъда, животът ми придобива различен смисъл, обагрен е в различни нюанси. Изпитвам страх от всяко ново нещо, с което се захващам, но колкото повече ме е страх, толкова по-силна се чувствам и знам, че мога да го направя. Всичко това ме прави повече човек, прави ме повече майка. Защото с новите умения, които придобивам, и новите неща, които правя, разширявам мирогледа си и знам, че мога да дам на децата си повече от това да бъда просто майка.

Няма сила на света, която да замени майчината любов, майчината ласка и прегръдка. Но няма и сила, която да спре желанието да промениш света си, за да бъдеш по-добра майка, жена, човек!

Затова момичета, не бъдете просто майки. Бъдете откриватели, инженери, бъдете адвокати, творци, бъдете химици, генетици, учени, бизнесмени, теоретици и практици! Бъдете цялата палитра от възможности, които се крият зад всеки ъгъл на нашия живот. Заради вас самите. Заради децата ви!

За раждането в дома си Пролет ни разказва в Натурално. Още нейни истории може да прочетете тук.

Препоръчваме ви също:

Имаш ли време за себе си

Майчинството е като маратон

Да работя или да се отдам изцяло на майчинството

Писателката и майка на три деца Мери Сойър разказва как е стигнала до това наглед шокиращо решение.

„Извинявай, мамо, но трябва да го направя.“ - Погледнах 4-годишната си дъщеря, която скочи от дивана с виновна усмивка, за да разруши кулата от магнитния конструктор, която току-що беше построила. Разбира се, на нея не й беше жал, защото всъщност не правеше нищо лошо.

Дадох си сметка, че тя се извинява за всичко дори за такива невинни дреболии като да се гмурне от дивана в играчките си.

Ако бях наблизо, винаги произнасяше тази дума. Ако искаше да направи нещо, което не трябва, започваше да се извинява много преди аз да реагирам. Когато се опитвах да поговоря с нея за последното й спречкване с брат й, тя се чувстваше едва ли не застрашена от доживотен затвор, като че ли целият й свят ще рухне.

7 признака, че възпитавате децата си правилно

Дадох си сметка, че сме започнали да използваме думата „извинявай“ дори когато не смятаме, че сме виновни и наистина трябва да поискаме извинение. Правим го бързо и без да се замислим, само за да има мир. Затова започнах да не настоявам дъщеря ми да се извинява. Наистина не ми се искаше да произнася тази дума, освен в случаите, когато наистина се чувства виновна.

Мъжът ми реши, че напълно съм загърбила принципите си на възпитание, но аз бих предпочела дъщеря ми да иска извинение само когато е важно, а не да го превръща в безсмислен навик.

Започнахме от нулата. Разбира се, ако направеше нещо лошо и наистина съжаляваше, не я поправях. Но покрай това й задавах въпроси, които да й помогнат по-добре да разбере значението на тази дума. Питах я например защо съжалява или какво мисли, когато постъпва неправилно.

И сега продължавам да обяснявам на дъщеря си, че „извинявай“ е дума, която се използва в случаите, когато сме обидили някого. Опитвам се да й помогна да разбере, че използването й, когато не се чувстваме виновни или не сме направили нещо неправилно, напълно я обезценява. Бих искала тя да почувства съжаление, когато причини някому болка, но не и да произнася думата „извинявай“, когато нищо не значи. За мен е по-важно какво има предвид, когато моли за извинение.

Струва ми се, че ние, жените, имаме сложни отношения с думата „извинявай“. Не е ли истина, че твърде често я произнасяме? Извиняваме се за толкова много неща и най-често, когато се чувстваме неуверени.

Хайде да поговорим!

Аз казвах „извинявай“, когато исках да потуша конфликт; когато чувствах, че на някого му става неловко от мнението ми или от някоя моя постъпка; дори когато мислех, че съм права. Това е ужасен навик и разбрах, че не мога да очаквам дъщеря ми да се откаже от него, докато не го направя аз самата.

Затова преди да поискам дъщеря ми да престане да се извинява без причина, трябваше да измисля убедителни извинения, когато се разкайвам и да не ги използвам, когато е неуместно. Трябваше да престана да употребявам тази дума като пълнеж, в случаите, когато се чувствам неуверена.
Не беше лесно да преборя този навик, но съзнавайки, че съм пример за дъщеря си, се спирах всеки път, когато се опитвах да реагирам автоматично.

Като много други родителски навици и навикът да не се извиняваш без причина не стана бързо поведенчески стандарт. Наложи ми се да се вгледам внимателно в себе си и да си дам сметка кога се чувствам недостатъчно уверена и защо предпочитам да се извиня. Наложи се да излекувам тази част от себе си, която ме караше да се извинявам за това, което съм. Сега се чувствам пълноценен човек и майка, която учи децата с личен пример. Станах по-уверена и по-състрадателна към себе си, когато не съм права.

Препоръчваме ви още:

Изборите, които правим за децата си

Щастието да имаш дете с характер

13 неща, които НЕ правят родителите на деца със силна психика

Автор: Надя Колева

Днес е специален ден в нашето семейство – нашето малко слънце става на „тли“, както казва тя самата и вече не е бебе.

3 години, откакто живеем втори живот.

3 години, изпълнени с много трудности, но и с безброй усмивки!

3 години, които промениха коренно живота ни. И макар първоначалната мисъл „нищо никога няма да е същото“ да беше малко стресираща, днес, 3 години по-късно, мога да го кажа.

Това, че сме родители е най-прекрасното нещо, което можеше да ни се случи!

В родителството няма лесни неща, или поне при нас нищо не е ставало лесно, но на този специален за нас ден искам да кажа няколко много важни неща на всички вас, които сега може би тръгвате по неуверения път на родителството, на всички вас, на които ви се струва, че този път не е никак лесен и се тревожите да го поемете, на всички вас, на които от време на време ви идва да захвърлите всичко, защото вече нямате сили.

Заслужава си!

Заслужава си чакането, заслужава си болката, заслужава си и недоспиването, и всичките лишения, които ще изтърпите. Всички съмнения, всички нерви и тревоги, всичко това изчезва, когато видите собственото си отражение в най-невинните очи на света... Очите на вашето дете.

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

Вярвам, че човек се ражда два пъти – единият път е, когато сам поемеш дъх и станеш част от този свят, а вторият път е, когато видиш как детето ти поема първия си дъх.

Колкото и книги да изчетете, колкото и истории да чуете, повярвайте ми, няма нещо, което да ви подготви за този момент – моментът, в който виждаш за първи път детето си! В очите на своята майка, всяко бебе е най-хубавото, за всеки баща няма по-голяма гордост! И колкото и неумело и неуверено да държим в ръцете си това малко невинно създание, за него няма по-сигурно място в целия свят от прегръдката на мама и татко.

Не можеш да се „научиш“ да бъдеш родител, нищо не може да те подготви за тази първа среща.

И наистина след нея вече нищо не е същото. Но това, оказва се, не е страшно, а вдъхновяващо.

Разбира се, винаги около нас ще витае въпросът: „ Аз достатъчно добър родител ли съм?“ , но този въпрос не бива да ви плаши, защото когато има любов, няма кой да бъде по-добър родител за вашето дете от самите вас!

Децата са проява на най-силната любов, която може да съществува, и всъщност, за да отгледаш едно дете, единственото нещо, което ти трябва, е същата тази любов. Ни повече, ни по-малко.

Препоръчваме ви още:

Кога става по-лесно?

Половин годинка Борис

Много специален подарък

Защо се празнува първият рожден ден?