Щастливите млади майки, които са успели да привлекат бабите към възпитанието на детето, знаят, че помощта им е безценна. Тази подкрепа спасява работещите родители. На кого, ако не на бабите, можем спокойно да оставим любимото детенце и да изтичаме в офиса? Кой ще ни помогне и ще остане вкъщи, ако то внезапно се разболее? Кой ще забавлява внуците с четене на книжки, ще ги разходи в парка или ще им разкаже интересна история за гладната „армия“, която живее в коремчетата, за да ги мотивира да се хранят по-добре? Кой ще посрещне с радост децата по време на ваканция и ще прекара лятото с тях на вилата? Разбира се – скъпите ни майки и най-забележителни баби на света. Но муха можеш да намериш във всяка каца с мед. Нашите баби имат своя гледна точка за възпитанието на внуците, която малко или много (на когото, какъвто му е късметът) се различава от нашата. Днес събрахме смелост да кажем на нашите майки и свекърви всичко, за което отдавна си мислим, но мълчим, за да не ги обидим.

1. Не прехранвайте внуците

Можем да поставим равенство между думите „храна“ и „баба“ без да си кривим душата. Баба винаги ще те нахрани вкусно, прясно, с любов и от сърце. Но възниква въпросът за количеството и полезността на тази храна. Бабите са склонни да прехранват, при това изхождайки от най-добри подбуди ("толкова е слабичък"). Кюфтенцата на пара и зеленчуковото рагу за тях не са нормална храна ("той да не е крава, че да дъвче само трева" ), а домашните питки с извара, с размерите на човешка ръка, щедро поляти със сметана са точно това, от което имат нужда децата.

Майка от женски форум разказва:
„Случи се така, че бях принудена да пратя двамата си синове за лятото на село при баба и успях да отида при тях едва след два месеца. Повярвайте ми, едва ги познах! Бяха качили минимум по 5 килограма. Направо се уплаших като ги видях! Когато попитах мама с какво ги е хранила, какво ми чуха ушите! При това не ставаше дума за вредни храни – всичко беше натурално и вкусно, но толкова мазно и в такива количества, че ми прилоша от мисълта, с какво е трябвало да се справят панкреасите им. Разбира се, мама се обиди от моята реакция, защото прави всичко с най-добри намерения. После децата стояха три месеца на диета, за да влязат във форма, за всеки случай посетихме и гастроентеролог. “

2. Не принуждавайте детето да яде, ако не иска

Този съвет произтича от предишния. Днешните майки вече са загърбили практиката със страданията над чинията и вариантът „ако не искаш – не яж“ заслужено се установи в кухнята. Никой не възприема липсата на апетит у синовете и дъщерите си като вселенска трагедия или поне се опитва да реагира адекватно на поредното детско „не искааам“. Бабите често хранят децата по стария принцип „докато не си изядеш всичко, няма да станеш от масата“. Така закуската бавно прелива в обяд, обядът в следобедна закуска, а тя във вечеря. На детето му се струва, че животът му минава край масата, над чинията.

Скъпи баби, стига! Вашите любими внуци наистина няма да умрат от глад, ако не изядат всичко до троха. А ако са гладни, ще дойдат и ще ви кажат. Да се принуждава детето да яде е лошо и вредно.

Лекар гастроентеролог разказва:

„Прехранването, тъпченето, когато детето не иска, убива позитивното възприемане на храната като цяло. Насилственото хранене може да хипертрофира - в анорексия или затлъстяване. Нека детето яде толкова, колкото иска, не бива да го принуждаваме. По-добре по-малко, но с апетит. Не издигайте храната в култ.“

Лято при баба

3. Не навличайте детето вкъщи и навън

Навън е 15 градуса, а баба увива внучето във ватирано одеялце. Ами ако внезапно задуха вятър и се простуди? А и шапката не бива да се забравя…

Скъпи баби, грижата е нещо хубаво, но детето много по-лесно ще се разболее, ако се изпоти, отколкото ако замръзне. Затова много ви молим да запомните: детето няма нужда да бъде облечено повече от възрастния, а хладните ръчички и нослета не са повод да обличате космонавтчета през пролетта.

4. Не се страхувайте от всичко ново

В живота на днешните майки има такива удобни придобивки като бебефон, уред за готвене на пара, блендер, нагревател, стерилизатор за шишета, овлажнител и йонизатор за въздуха. Баба се плаши от стерилизатора, не може да се справи с електронния термометър и е категорична, че с козирката за къпане бебето по-скоро ще се удави във ваната. По-старото поколение трябва да разбере, че времето на емайлираните купички и мокрите пелени е минало. Ние имаме късмета да живеем в друго време и искаме максимално да се възползваме от възможностите, които ни предлага съвременният свят. Все пак дори най-скептично настроената баба е принудена да признае предимството на памперсите, удобството на слинга и ергономичната раница, дори на възглавницата за кърмене, която е толкова удобна на дъщеря й.

Днешните играчки леко ви шокират? Да, и ние изтръпнахме като видяхме новата колекция чудовища и пришълци в детските магазини. Но децата харесват тези чудовища и не бива да ги укоряваме за това. По-добре им разказвайте истории, показвайте им други играчки, четете им приказки, рисувайте и правете фигурки от подръчни материали. Това го умеете отлично.

5. Позволете на децата да се движат

Движението е живот и ако е трудно осъществимо на 60 години, на 1-3-7 е нужно на 200 %. Разбира се, трудно е да се следи дете, което не се свърта на едно място, но това не означава, че всяко негово движение трябва да бъде съпроводено с укори и забележки.

Скъпи баби, вероятно вашите деца не са били такива, сигурно са били значително по-спокойни и са можели с часове да мълчат в ъгъла. Но сега не само децата са по-активни. Забелязали ли сте? Животът е много по-динамичен. Внуците ви просто са отражение на живота. Нека детето тича, скача, колкото иска. Важното е да приберем от полето на неговата активност всичко, което може да се счупи или да го нарани. За останалото – дайте му свобода и си почивайте.

6. Оставете децата да изразяват емоциите си

Да, по-рано не беше прието да говориш на висок глас или да се смееш на улицата, да се целуваш с някого пред очите на хората, а да изпадне детето ви в истерия в магазина, беше равносилно едва ли не на престъпление. Времената се промениха. Децата могат свободно да изразяват емоциите си и не само позитивните.

Позволете им да се радват, да тъгуват, да се ядосват и огорчават, да се смеят на висок глас на абсолютни глупости (според вас), да общуват емоционално с приятелите си. Не ги спирайте, не им шъткайте, не се оглеждайте сконфузено наоколо в очакване някой да направи забележка. Всичко е наред! Емоциите може и трябва да се изразяват, при това е добре по-често да се присъединявате към детето.

Аз съм баба и съм номер 2

7. Позволете на детето да не е като всички

„Ето Митко вече може… “, „ А Елена вече премина… “, „Кирил вече знае… “ – оставете това в миналото. Внуците ви са такива, каквито са. И точно такива трябва да ги приемете и обичате. Може да не свирят на цигулка, като съседското момиче ("ужас, нашето няма никакъв слух") и значително по-често да вдигат шум от внука на ваша позната ("държи се направо непоносимо"). Възможно е да обичат да танцуват повече, отколкото да четат, и технологиите да ги интересуват повече от книгите. Това е тяхно право. Те имат право да са различни. Повярвайте ни – днес това е важно, без това качество сме заникъде. Уравновиловката „да бъдеш като всички и да не се набиваш на очи“ остана в миналия век за щастие. Сега на мода са креативността, умението да мислиш оригинално и да виждаш това, което убягва на другите. Този подход се възпитава от детството!

Искате ли след 20 години с гордост да събирате публикации за успешните проекти на внуците си? Тогава позволете им да не са като всички останали.

8. Не глезете децата

Дори ако виждате внуците си много рядко, това не е причина да им позволявате всичко. Килограмите бонбони и чипс, храненето без всякаква система, безконтролното гледане на телевизия и пълното отсъствие на дневен режим не са това, което децата трябва да получават от общуването с баба си.

Скъпи баби, придържайте се към препоръките за хранене и дневен режим на родителите, когато внуците ви гостуват. Това наистина е важно, защото заради съвременната екология гастритът, алергиите, дори анафилактичния шок и други „прелести“ на градския живот се проявяват при децата много по-често, отколкото преди 30-40 години. Егоистичното ви желание да нахраните детето с козе мляко или ранни ягоди може да стане причина за сериозен пристъп.

Телевизорът, компютърът и телефонът без ограничения са прекият път към носенето на очила. Будуването по цяла нощ може да причини нервен срив у детето, което не е успяло да си почине. Това ли искате за внуците си? Сигурни сме, че не. Затова оставете амбициите и бъдете разумни.

9. Бъдете в един отбор с родителите

Дъщеря ви или синът ви изискват спазването на определени правила от внуците ви? Например да не обиждат по-малките, да не разхвърлят вещите си, да изпълняват задълженията си вкъщи. Дори да имате възражения по подобни ограничения, не бива да ги изричате на глас, още повече пред детето. Искате да разберете какъв е проблемът или да изразите мнение ("като порасне цял живот ще работи")? Поговорете с родителите, когато децата ги няма. Възрастните трябва да са на едно мнение, само тогава ще постигнат успех. Ако мама казва на детето едно, а баба открито заявява, че това е глупост, ред няма да има.

Задачата на бабите е да подкрепят авторитета на родителите, обяснявайки на внуците важните моменти, които поради заетост, младите може да са пропуснали. Искате ли да виждате внуците си щастливи, здрави и успешни? Тогава бъдете в един отбор с родителите им!

10. Не казвайте на родителите какво и как да правят

Не бива да говорите за това какво е длъжна да прави дъщеря ви или снаха ви. Ако с връщането си от работа тя поиска да си почине, това е нейно право. Не е длъжна ден и нощ да стои край печката, да мие чинии без прекъсване или да пере на ръка бебешките дрешки. Понякога може да се възползва от готовите храни в супера, а пералнята и съдомиялната са отлични помощници в домакинството. Освен това са икономични.

Майката на внуците ви смята, че мъжът й не отделя достатъчно време за възпитанието на децата си? Това е нейно право. Нали не мислите сериозно, че мъжът трябва само да носи пари вкъщи? А да храни, разхожда, възпитава, проверява домашни и да се занимава с развитието на децата е длъжна само майката?

Скъпи баби, за щастие светът се промени и никой вече не сочи с пръст бащата, който приготвя вечеря, връзва опашки, води детето на фризьор или на лекар. По-скоро е обратното, това е признак, че мъжът се грижи за детето си, интересува се от живота му и иска да прекарва повече време с него. Това е само от полза за детето. А въпросът кой с какво и на кого е длъжен нека остане в компетенциите на родителите, все пак вашите внуци са техни деца.

Бабите са нужни, за да обединяват семейството, да го обичат и да го сгряват с топлотата си. И ние сме сигурни, че се справяте отлично с това.

Източник: uaua.info

Препоръчваме ви още:

За бабите с любов!

Поколението на НЕбабите

Бавачка или баба

Попаднахме на това интересно писмо в популярна женска група. Авторът провокира доста противоречиви коментари и реакции. Решихме да го споделим с вас и да чуем мнението ви.

Здравей, любима!

Ще бъда откровен. Искам нещо от теб. Може да ти се стори, че искам твърде много. Но когато прочетеш това писмо докрай, ще разбереш, че не е така.

Първо, ще те помоля да се откажеш от амбициите си. От желанието да ме покоряваш, променяш, да успяваш, от желанието да се реализираш извън пределите на малкия свят, който ще създадем с теб. Разбери, успехът в семейството се дели на две. Ако ти изнесеш своята енергия някъде другаде, ще остане по-малко вкъщи. А на мен си ми нужна на 100 %. На по-малко не съм съгласен.

Не, не казвам, че трябва да стоиш вкъщи. Напротив, търси си всякакви източници на вдъхновение. Ще те подкрепям във всичко. Ти можеш всичко. Но не търси реализация навън. Тя не е там, поне не в този обем, в който ще я получиш в семейството. Това е твоят дом и твоето огромно поле за творчество.

8-те женски качества, които мъжете ценят

Моля те, избери ме за най-добър приятел. Когато ти е трудно, не звъни на майка си. Не тичай при приятелката си. Не бягай на тренировка и не се хвърляй в домакинстване. Ела първо при мен. Повярвай ми, никой няма да те утеши по-добре. Ще те прегърна, ще те скрия от всички призраци на миналото и страхове от бъдещето, ще отнема всяка болка от настоящето. Кой друг трябва да направи това, ако не мъжът ти?

Не се бой да бъдеш слабо, беззащитно, малко момиченце с панделки, когато си с мен. Подари ми сърцето си, живота си и кажи: „Вземи. Вярвам ти. Ти по-добре знаеш как да ме направиш щастлива.“ И аз ще го направя. Знам, че ще те е страх, особено след всичката болка, която си преживяла. Но само така можем да спечелим в тази игра, разбираш ли? Бъди смела.

ОбъркАл си сметките, пич!

Вярвай в мен и ме надценявай. Представяй си ме по-добър, отколкото съм. Не ми е нужна обективна оценка. В живота ми има твърде много съдници. Така в трудните моменти няма да се предам, а ще се боря да заслужа представите ти.

И още нещо – мечтай. Мечтай силно, смело, ярко. Спомни си всичко, което си искала от най-ранно детство. Споделяй ми, като на Господ, вярвайки, че ще мога да изпълня всичко. И тогава аз наистина ще мога всичко. Както виждаш, не искам толкова много, колкото ти се стори в началото. Ти самата искаш същото.

Вие бихте ли се омъжили за съпруга си, ако ви напише такова писмо? Трябва ли жената да се откаже от амбициите си, за да има щастлив брак? Трябва ли винаги и безусловно да подкрепя съпруга си? Трябва ли да разчита на него да сбъдне всичките й мечти?

И накрая последният въпрос, който може би е най-важен. Наистина ли повечето мъже искат точно това от една жена?

Препоръчваме ви още:

17 неща в съвместния живот, които ни вбесяват

Никога не занижавай критериите си за мъж

129 начина да се сдобиете със съпруг!

Автор: Надя Брайт

„Ама ти тази година излезе с доста мъже... Просто не ги помним вече всичките“. Така ми казва моята най-добра приятелка и другар по оръжие и чукваме чаши за наздравица. Декември е - месецът, в който всеки търси или домашен уют, или възможност да се обеси на спокойствие. „Да си ги припомним“, казвам аз и отпивам, колкото мога. А мога горе-долу, колкото е нужно, за да ми се върнат спомените без да ми избухне мозъкът през ушите в голямо „защо“...

Януари 2018г. Месец на надежда и дояждане от декември. Тъкмо съм се разделила с мъжа си и съм отслабнала по най-ефективния начин – от нерви и шоколадена диета с вино. Изглеждам невероятно. Искам да кажа – невероятно е, че още функционирам по някакъв начин в обществото. Все пак още имам два дълги крака и някакъв речников запас, с който да се опитам да пофлиртувам. Много ми се пуши и за да не запаля цигара (или нечия черга направо), си инсталирам Tinder. Всички, които харесам, са ме харесали и те. Даже някои от тях ми пишат. Уреждам си срещи.

Животът на 30+-годишната жена

Пия 40 минути какао с първия. След това той започва да ми пише, че иска да спи с мен. Не успява да ме изненада с желанията си, само с наивност. Питам го дали си представя как такива съобщения ме палят жестоко и отивам в тях. Оказва се ваксиниран от ирония и отговаря, че точно това си представя. След известно мълчание от моя страна, се извинява и казва, че от разговора с мен, ще си вземе поука. Направих света малко по-добър.

Аз съм много висока жена. Всички го приемат спокойно, защото цялостно е добра композицията – тяло, кръст, лице... Срещам се с мъж, който е половин глава по-висок от мен (това е много). Обаче той е втрещен от моя ръст, не може да повярва. Пита ме как се е случило това. Налага се да го успокоявам. Казвам, че биологичните ми родители са жираф и кентавър, но осиновителите ми са ме интегрирали много добре в обществото. Питам го, дали нещо друго му прави впечатление в мен. Не може да намери такова нещо по цялата ми дължина. Почва да се мята като риба на сухо как изобщо да продължи. Пита ме, дали искам да ми се обади, като излиза „да се напива с приятели“. Казвам му, че ако изляза с приятелите му, ще си обуя обувки с токчета. Плаща и бяга. Давам му преднина, протягам дългия си крак и го спъвам. Направих още едно добро на света.

Как да си намерим смислен партньор за секс

Елегантен млад мъж с роза в ръка. Добър избор на заведение. С жена му (и майка на децата му) са разделени, но живеят в една къща. Мисля, че тя не е разбрала, че са разделени. Но като цяло тя много не го разбира. Любим типаж ми става този – жена му не го обича, но той е егати пича. Пише поезия и проза. Искам ли да прочета? Разбира се, пратѝ ми на мейла. А дотогава – какво обичаш да четеш? „Не обичам много да чета“ - ми казва той. Разбирам, четенето не е за всеки, а и отнема много от времето за писане... По-късно ще получа авторска поезия на мейла си. Ще проклинам едновременно образователната система, липсата на адекватни грижи за менталното здраве и конкретни думи от българския език.

Завършвам месеца неволно връзвайки тенекия на един младеж. Аз бъркам супа по домашни дрехи, а той ми звъни и казва, че току-що е седнал „до входа на заведението“. Ох, много съжалявам, извинявай, къде ми е главата... Той се сърди много сърдито. Цупи се, настоява, че съм постъпила ужасно. Става по-драматично, отколкото мога да понеса. Затварям телефона и го хвърлям в тенджерата. Може би ще преглътна месеца по-лесно с крем-супа от броколи и чаша вино. Наздраве.

Предстои ми припомняне на още 11 месеца, в които галерията от образи стана... ами стана тя каквато стана.

(следва продължение, а Надя може да гледате на живо на 15 януари в Студио 5. Ето линк за събитието.)

За автора:

Надя се занимава с Човешки ресурси, психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият й сър Пратчет - имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.

Препоръчваме ви още:

Рекламации - само на касата

За "Дедовия комплекс" или връзката между любовта и парите

Как да го пратиш при майка му

Автор: Полина Санаева

Понякога направо завиждам на майчетата, които с удоволствие, вдъхновение и радост крещят на децата си от упор: „Какво е това? Ти мозък нямаш ли?“ - Така разбират предназначението си. И никога не са чували, че виковете провокират у децата неврози, а „деликатната“ забележка за мозъка им формира занижена самооценка. Завинаги.

Или пък: „Слез оттам веднага, цяло наказание си. Ще се пребиеш и после ще трябва да те събираме с лопатата.“ Тези жени не знаят, че така сами програмират падания и чупене на кости. За „цяло наказание си“ мълча.

И най-любимите ми от всички травмиращи майчини реплики: „ВЕЧНО се катериш където не трябва“, „НИКОГА не запомняш от първия път“, „ПОНЕ ВЕДНЪЖ ще заобиколиш ли локвата вместо да минаваш право през нея“.

Втриса ме. Аз съм грамотна, зная за детството и за нуждата от атмосфера, впечатления, общуване, отношения в семейството, които влияят върху личността и върху целия бъдещ живот на индивида. Внимавам как говоря. Все пак само една дума може да посее страх, да създаде комплекс или нещо по-лошо. Аз съм специалист по думите.

Прегръщам, целувам, обожавам децата си, наричам ги „ любима моя“, „хубавата ми“, „любимото ми синче“, „ти си най-добрият на света“, И както съветват психолозите, дори когато не разрешавам или не одобрявам нещо, се старая да направя така, че децата ми да знаят, че забраните не изключват любовта.

В главата си имах следната представа: „аз, разбира се, не съм идеална майка, но твърдя клоня към петицата.“ Навярно всички родители така си мислят.

Тези луди, луди майки

И ето децата пораснаха, заговориха и истината лъсна:

- Мамо, сега ще ти кажа нещо важно.

- Нямам търпение, сине.

- Купи си нормални дрехи.

- …?!

- А тези стари маратонки направо ги изхвърли. Не, сам ще ги изхвърля (отваря вратата и ги хвърля на площадката).

- Какво?! Аз само боклука изхвърлям с тях… Остави ги!

- Нормални дрехи означава токчета и поли.

- Ти току-що скъса новите си дънки, ето какво ще трябва да купувам. (опит да избягам от темата и същевременно да му напомня къде отиват семейните пари).

- Мога да ходя и със скъсани. А ти не!!! (гледа ме в лявото око).

Какво направих? Какво направих! Като порасне ще казва на приятелките си: „Скъпа, много обичам обувки на токчета. Защо не носиш? Майка ми все ходеше с някакви ожулени кецове… Опитвах се да й обясня, но тя… (на това място ще започне да хлипа).“

Мамо, не казвай...

- Мамо, ти обичаш ли ме?

- Да (разглобявам прахосмукачката).

- Сигурна ли си?

- Разбира се, Ася! (прахосмукачката не се разглобява).

- А когато бях в детската градина искаше да ни дадеш в интернат...

- Що за глупости? Не съм искала (шлангът пада от ръката ми).

- Питай Гас.

- Интересно, кой знае по-добре? Гааас! Ти също ли мислиш, че съм искала да ви дам в интернат.

- Разбира се. Нея в интернат, мен във военно училище…

- Малко ли глупости говоря. Е, предполагам, добре… сигурно съм избухнала за нещо.

- Аха, избухнала. Ти беше измислила всичко – мен щеше да ме посещаваш веднъж месечно, а нея през почивните дни.

- Глупости!

- Казваше: „Там ще те научат как се мие подът!“

- Вие какво, досега мълчахте и сега повдигате въпроса?

- Сега идва баба, тя ще ти ти каже…

Те наистина го вярват. А аз се шегувах. Много смешно. Децата са възприели всичко насериозно, запомнили са го и са се страхували. Какво да правя, не мога да им изтрия паметта и да започна всичко отначало?

Защо побесняват майките

- Мамо, само спокойно…

- Ще се постарая, за какво става дума?

- Време е да си обръснеш краката.

- Не се ли самозабравяш? С кого разговаряш?

- Не изглеждат добре

- Моите прекрасни крака?

- Не говоря за формата.

- Остави ме на мира. Аз ходя с панталони и никой не ми вижда краката.

- Аз не съм никой!

А аз си мислех, че му щадя самооценката. Сега ще се влюбва само в добре обезкосмени момичета и ще им споделя в моменти на откровеност: „Разбираш ли, скъпа, мама ни отгледа сама, нямаше личен живот, изостави се и цялата се покри с косми, мен не ме смяташе за човек, пренебрегваше мнението ми…“

Майките също сънуват

- Ако можеше да ми се изпълнят три желания – казва Гас – щях да поискам първо да стана невидим…

- Защо?

- Това е много полезно умение!

- За какво например?

- Просто е весело.

- Второ, бих поискал да мога да летя.

- Вече дори не питам защо.

- Не питай. И трето, бих искал да стана най-умният.

- А аз бих поискала замък с градина – казва Ася.

- О, мога да живея при теб – сеща се невидимият – Аз не се сетих да поискам дом. Макар че, ако съм най-умният, ще съм изобретил много неща и ще съм богат.

- Макар?

- Не бих изобретил нищо полезно за обществото.

- Защо?

- Не е интересно. Ще си летя по цял ден, невидим и умен.

Готово, процесът е завършен. Отгледала съм инфантил, който бяга от истинския живот. Не иска да работи, иска да е невидим, крие се от реалния живот, не желае да поема отговорност. Горките му бъдещи приятелки!

Момичета, не бъдете просто майки!

- Мамо, аз енот ли съм?

- В смисъл?

- Ами от птиците съм сова и малко врана, а от животните какво съм?

- Е, момиченцето ми, аз…

- Може би съм борсук.

- Ами! Какви ги говориш? Може би си катеричка?

- Ха-ха! Каква катеричка? Може би елен?

- А може би си лисица?

- Ти си лисица. Може ли аз да съм лос?

- Аз от птиците аз какво съм?

- От птиците си кълвач.

- Аз кълвач!

- Шегувам се. Ти си синигерче. А може ли аз да съм мечка?

- Що за идея?!

- Добре! Аз съм лъв.

Момиченце на 10 се асоциира с големи (рогати, зъбати, космати) животни от мъжки пол? Това е катастрофа. Иска да е силно, дори по-силно от майка си. Това лекува ли се?

Колко жесток и несправедлив е животът, мислех си, щом дори на мен, умната и любящата, децата ми са с изкривена психика. Отидох на психолог. Разказах му целия си живот и живота на децата от момента на зачеването им. Той поговори и с тях и каза:

- Учудващо е, че при такава невротична майка децата са толкова здрави и успешни…

Какво? Значи все пак съм твърдо петица. Все пак! Въпреки всичко! Значи те не са пораснали толкова успешни от само себе си. Браво на мен! Що за глупост беше това с нежното детско подсъзнание?

Сега се утешавам с мисълта, че интелигентните родители знаят как да се държат, но не знаят какво да правят с емоциите си. Все пак работят над себе си.

Успокоявам се и с думите, които един умен човек написа неотдавна: „Колкото и да се стараем да бъдем добри майки на децата си, винаги ще има какво да разкажем на психотерапевта.“

И си позволявам от време на време да изкрещя любимата си травмираща фраза: “Ти нормален ли си?!“

Децата ни пречат!

Епилог

- Мамо, въведи паролата на таблета ми…

- А ти преоблече ли се, изми ли си ръцете, издуха ли си носа, сложи ли си чорапите в пералнята?

- Да.

- А уроците?

- Ох, мамо…

- Ами, размотавай се още, размотавай се…

- Като че ли малко си ме тормозила…

- Каквооо? Аз съм те тормозила?

- За 14 години какво ли не съм видял!

Прочетохте ли

Майките знаят

Вярно е, че повечето бабите душа дават за внуците си. Подаръци, разходки, угощения, дори игнориране на родителските забрани. Носят ли полза такива отношения между баба и внуче? За това как да се наслаждаваме на общуването с внуците си, без да „дърпаме одеялото към себе си“, разказва една баба на прекрасна внучка, която освен това е психолог.

Някъде във фейсбук срещнах пост на майка, която споделя, че детето й не се отлепя от баба си, а възрастната жена я обвинява, че ревнува. Накратко – жените са в конфликт. Самата аз съм баба. Малко повече от три години. Много обичам внучката си Ева и съм готова да се виждам с нея 150 пъти седмично – да играем на криеница, да правим пакости, да строим кули, да събаряме коледната елха и да се смее така, както може само тя.

Най-често се виждаме в скайп и когато дълго време не мога да посетя децата, ме тормози мисълта, че момиченцето ще отвикне от мен, ще ме забрави и ще ме възприема като чужд човек. Затова е обясним и стремежът ми да долетя и да запълня цялото й пространство със себе си. НО!

Аз разбирам, че съм номер 2. Изначално и винаги. Номер 1 са мама и тате.

Това няма никакво отношение към любовта – обичам я толкова силно, колкото сина ми, колкото жена му Аничка.

Моят номер 2 е здравият смисъл, ако искам децата ми да са щастливи.

Моят номер 2 е начин да избегна глупавото състезание за любовта на Ева.

Моят номер 2 е разбирането, че момиченцето е дошло на този свят, не за да мога да поправя грешките, които съм допускала във възпитанието на собственото си дете, и да ме ощастливява.

Моят номер 2 е приемането на подхода, с който децата ми възпитават поколението си, а не натрапването на „безценния“ ми опит.

Разбира се, бабите са най-опитните майки. Но не бива да забравят, че за младите родители опитът няма да падне от небето. Ако ме попитат – ще отговоря, ще покажа, ще науча. Искат да вървят по собствен път? Отлично! Ще погледам, ще попитам, ще се науча. Животът се промени много. Мен ме учеха да захранвам детето с каша, непременно да му давам хляб, до двегодишна възраст да не пътувам никъде с него, да го слагам да спи като го люлея. Ева пътува с родителите си и се приспива с тихото пеене на снаха ми или четенето на сина ми.

Достатъчно е просто да обичаш

Да бъдеш номер 2 не означава да се дистанцираш.

Номер 2 обозначава само степента на влияние на бабата върху живота на детето. Винаги съм готова да бъда до тях, но не натрапвам гледната си точка за възпитанието на момиченцето, не се опитвам да засенча значимостта на родителите и разбирам, че те са главните възпитатели.

Освен това разбирам колко важно е да се договорим кои техни правила не бива да нарушавам при никакви условия: как да се храни детето, как да разговаряме с него; как да го слагаме да спи; за какво да го наказваме и за какво да го хвалим. Все пак основната част от времето си то прекарва с мама и татко. Затова не бива да им пречим. Всеки възрастен трябва съзнателно да приеме всичко, което обсъждаме. Зная, че във всичко трябва да сме последователни – ако мама е забранила нещо, баба не бива тихомълком да го позволява.

Никога не забравям, че децата ценят помощта ми. Разбирам, че тя не бива да вреди – в семейството трябва да има мир и спокойствие, нормални отношения между всички. Когато виждам как Ева тича да посрещне мама или тате и се хвърля на врата им напълно забравила, че съм там, тихо се радвам. Защото тяхната любов, грижа и ласка й дават усещане за безопасност, защитават я срещу ирационални страхове в бъдеще, формират й адекватна самооценка и увереност в себе си; подтикват я към творчество, програмират успеха й.

Случва се в семейството нещо да не е наред – проблеми между бабите и родителите, детето реагира неадекватно на някой от нас, плаче, когато някой от нас си тръгва… Седнете и поговорете. Обсъдете подходите си. Кажете какво ви харесва и какво никога няма да приемете. Договорете правила за взаимодействие. Не откривам Америка. Това е ясно на всички. Наистина хората по-често мълчат и се отдръпват един от друг.

За бабите с любов!

Според мен да бъдеш истински родител означава:

- да познаваш съвършено детето си

- да общуваш с него без посредник – без всичко, което може да стои между вас – телефон, компютър, дъвка…

- да имаш вкус към живота – да приемаш всички събития позитивно

- да се усмихваш на детето си често

- да общуваш цивилизовано с него

- да бъдеш супер майка, супер татко, супер баба или супер дядо

Някога, може би преди около 10-12, години синът ми сподели, че би искал аз да възпитам бъдещото му дете.

- Харесва ми как си ме възпитала и искам детето ми да порасне същото.

Мисля, че забрави за това. Но аз помня много добре и отчетливо всичко и това доверие ме топли и досега. Наистина тази идея остана нереализирана – аз съм баба и съм номер 2. А възможността да изпитат сладостта на майчинството и бащинството за тях се оказа много по-увлекателна и съблазнителна в пътешествието им из безкрайните дебри на Живота…

Препоръчваме ви още:

Бавачка или баба

Защо е полезно да познаваме корените си

Защото баба така каза!

Автор: Ева Димитрова

Всеки родител на тийнейджър ще ме разбере. Както чистите, готвите, перете или изнасяте концерт пред многомилионна аудитория в банята, на прага цъфва бозайникът с мутирал глас, който ви нарича по малко име, въпреки че сте го отгледали от парче месо и ви снася информация, която трябва моментално да смелите, че и да реагирате правилно, за да не се получат психологически травми в по-късна възраст. Така се случи и при нас.

Цъфна на прага и с нетърпящ възражение глас изрече:

- Ще ходим на фестивала Голока!

В главата ми моментално се появява сцена, в която всички ходят голи на фестивал. Отсичам:

- Само през трупа ми! Голи никъде няма да ходите!

Ч1 превърта очи като че ли съм най-смотаната майка на света и с леден глас пояснява като на тригодишна:

- Никой не ходи гол, това е хип-хоп фестивал.

- Супер и ние идваме. - казвам аз и изстисквам прането, сякаш ще го удуша.

Легендата: Ч1 = Чудовище 1 - нашето дете, а Ч2 = Чудовище 2 - е нейната най-добра приятелка.

Характерно за този тип чудовища е, че фамилията им е или "дай пари", или "дай да ям". Спасение няма.

- Това - вика - ще ме развие като творец, а и музикално.

- 'ма, как, бе - отвръщаме ние с баща й като истински макаци- няма да спираме твореца в детето, ще го подпомогнем даже!

- Аз не съм спал на палатка - замисля се благоверният.

- В казарма нали си бил? - коварно го парирам аз. - Същото е. Бракът е казарма, разбери.

Той мигновено разбира.

Ляга на дивана като мумия, за да смели новата семейна мисъл, аз уреждам хотел и събирам багажа, като почти успявам да не се спъна в котката, Ч1 цъка на телефона и проверява за грешки - взели ли сме зарядно, сипали ли сме храна на котката, имаме ли винетка, според каква нечестна карма сме й се паднали за родители и т.н.

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Багажът позорно ни чака, докато се караме кой е виновен, че закъсняваме и никой не знае къде е шипегелната котка. Взимаме Ч2 от тях и с развети коси се отправяме за палатки и чували. Докато умувам кой чувал е по-здрав, Ч-тата вече са на щанда с фенери и се спукват да флиртуват с някакъв служител. Простират пипала към всеки артикул, попаднал пред кръвожадните им очища, но аз съм гърмян заек и с лазерния си поглед и мантрата "няма пари", режа от корен. Поглеждам гръмотевично момчето, то се свива като стафида от кобра и само две палатки, четири чувала и един фенер по-късно сме на магистралата.

Ч1 и Ч2 са разположени като кралици на задната седалка, със забучени в ушите слушалки, някаква музикална акупунктура явно, разбират се с ръчни знаци и телепатични субтитри. Главатарите го играем обслужващ персонал - той шофира и сменя радиостанциите, а аз подавам води, карти на България, мокри и сухи кърпички и съм часовник, календар и gps по всякакви житейски въпроси.

След множество губеници и всякакви перипетии пристигаме на уреченото място. Ч1 излиза от колата и застава като екстрасенс от филм на ужасите, с ръце на кръста, за да усети правилното място, на което да разпрегнем катуна. Няколко минути шумно спорим и направо се караме за "точката на кипене" и накрая постигаме известно съглашателство. Вадим палатките и започваме да почистваме мястото, за да не спим на ръбчета. После все пак спим на ръбчета. Опитваме се да разпънем проклетите палатки с шипегелните рейки, аз с ръце на кръста, благоверният вече пръска слюнка, Божезащосеоженихме, аз не оставам по-назад отидемиманикюрът,мародителствотоизискважертви, и изведнъж Ч1 е осенена от извънземна мисъл:

- Отдръпнете се, некадърници!

Махва два пъти с ръка и пред очите ни изникват две палатки, същи Тадж Махал, но по-малки, сини и от плат.

- Брей, така да можеше да изкарваш шестици - се кокоря.

Правим "маса", "шкаф за храна", "кош за отпадъци", то в къмпинга всичко е в кавички, и се притаяваме в очакване на концерта.

Първата вечер се търпи. Пищят, крещят, но ние сме епегелсипичовете и нас това не ни вълнува. Разбрали сме се ние, възрастните, да не ходим на концерта (не, че не надникнахме тайно няколкостотин пъти), той спи, аз си дзеня на "балкона" и обследвам живота, децата пищят на концерта, намацани като маймуни, попаднали в гримьорна погрешка... Обичайните неща. Накрая децата се прибират и питат как да си измият зъбите, но от толкова много дзен, освен "просто си оближете зъбите и лягайте" нищо друго не ми идва наум.

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Съпружеската драма започва на сутринта, когато клелите се във вечна вярност се събуждат с лумбаго, повредена простата (дори и аз, честно!), възпалени яйчници (дори той, кълне се!), натъртени като брулени сливи за ракия, въпреки че "почистихме" терена. Аз искам да му извадя предните зъби без упойка, а той на мен апендикса през ушите. Шалтетата се оказват поредната илюзия в живота ни, която се налага да преглътнем. Надяваме се, че малките гадове ще спят до обяд, за да имаме време да се поразтегнем, но още в девет подават свирепи зурли от разпраните ципове на палатката и искат конкретна храна. Точно конкретната храна я няма и ние двамата отпрашваме към Търново, за да я набавим, надявайки се, че ще се измием тайно в някоя бензиностанция, защото смърдим на немити глигани. Час по-късно храната е доставена и Ч-тата прежИвят еко-биото, а ние си казваме, че животът не е толкова лош и ухаем на течен сапун. Денят минава безоблачно, аз съм си изпила кофеиновата доза и съм далеч по-сговорчива, правим фотосесии, радваме се на паячетата, слънцето щедро раздава лъчи... идилия.

Втората нощ не е като първата. Благоверният не се е наспал и е кисел, мрази хип-хопа, с Луната се гледаме и вдигаме рамене, а малките носорози отново са на купона. Предупреждават ме, че искат да им направя фотосесия на концерта и аз чинно чакам на "вълшебното килимче", с фотоапарат, заврян в носа и бира на прага. Докато размишлявам над въпроса как Вселената да е едно по-приятно място за живот, започвам да чувам текстовете на песните от концерта и, о, чудо, в тях не се разказва за любов, родителство, живот, кофти политици, пегел, а за... истински ПЕГЕЛ, гинекологични пегели и ситуации от филми, които не се славят с Оскар, а с оскъден немски. Усещам, че стискам фотоапарата по-силно от необходимото, и ако беше жив, щеше да изпищи, но с последни сили сдържам родителската си ярост, защото все пак съм обещала да не навлизам в концертното пространство на Ч-тата като подивял орангутан. След като до слуха ми достигат възвишените трели относно белодробните способности на жените, осенени от идеята да ги използват по най-унизителен начин обаче, негодуванието ми се превръща в буйна ярост и пресичам горичката, която дели палатките от сцената, за минути, като робот. Все пак имам дъщеря! И нейна приятелка! На входа се сблъсквам с охраната, но по погледът ми личи, че нито имам билет, нито е животосъвместимо да го поиска и той отстъпва "разсеяно" крачка назад. Минавам като танк през група опиянени, отмузикаталиотнещодруголинезнам хора, които някак се разцепват като шпалир пред мен и заставам лице в лице с "врага". Нали ви казах, че на палатка всичко е в кавички. В този миг ние сме като двама титани - всеки със своята кауза! Той казва: "Аз имам власт над детето ти с това оръжие - микрофона". Аз казвам: "Аз съм майка и знам какво точно да направя с микрофона, ако злоупотребиш с него!" Понеже в цялата шумотевица няма шанс да ме чуе, започвам да показвам със средни ръце и пръсти какво мисля за тези текстове. Поглеждам ръба на сцената и виждам хората, които изглеждат като негови приятели. Решавам да ги питам по-късно за фейсбука на майка му, към която съм приготвила поредица от зловещи родителски въпроси, например: "Какво мислите за сексистките текстове на сина си?" или пък "Защо не му дадохте достатъчно любов, когато бе малък?". Изпълнителят съвсем други ги пее вече, но аз не съм вчерашна и няма да му простя! Накъдето и да отмести глава, аз съм там и показвам ли, показвам, какво мисля за текстовете му. Изблъсквам беззащитни хора по кожа и дънки, само защото искам да покажа на тъпото копегеле, че няма да възпитава децата ни в такива "ценности". Изпълнителят или не иска да ме види, или се чуди на какво съм, или е свикнал с всякакви изроди и изобщо не ме отразява. В този миг проблясват светкавици, но не от небето - това са обеците на Ч1. Същото като ядосаните змии от косата на приятелката на Майк от "Таласъми ООД". Следва по-лошо - просъскването:

- Всичко свърши! Тръгваме си!

Пубертетът - неизбежното зло

Аз съм кротък психопат, не се плаша от охрана, мога да изпържа с поглед двуметров тигър, да назидавам триглава ламя, да опердаша змей, но не мога да устоя на тийнейджърско разочарование. Удря мъ в сърцето, нанася ми непоправими щети. Вървим към палатката, а обиците й дрънчат като окови. Стигаме и аз нахвърлям оправдателните щрихи на своето престъпено родителско обещание - да не надничам в света на младите. Отговорът, който получавам, ме удря в носа:

- Това бяха ПРЕДИШНИТЕ изпълнители. Докато стигнеш от палатката до концертната част, изпълнителите се смениха и ти през цялото време се държа непристойно пред човек, който няма нищо общо с ОНЕЗИ текстове. Показва пръсти и лакти точно на него, който пееше за прости, хубави неща в живота! "Браво"! И уж нямаше да ни следиш! "Благодаря ти", мамо!

Този път им казах да си измият зъбите, използвайки ментови дъвки, далечпо-цивилизованоспоредмен, и отидох да си легна, защото и Луната нямаше да ми помогне. Тотална родителска кокошкност.

На следващия ден нашите малки ангелчета Ч1 и Ч2 кротко прегръщаха възглавниците по пътя към дома, ние НЕ объркахме пътя, а на мен някак ми се искаше да се извиня на това момче - Fo, въпреки че се надявам да не ме е забелязало в тълпата, и да му кажа, че да бъдеш любимец, особено на млади хора, е най-отговорното нещо на света. Затова му пожелавам Нейно величество Музата да му носи послания, с които някой ден да се гордее пред децата си!

P.S. А догодина пак сме на Голока, разбира се, но с дюшеци, бидон с нахут и диспенсър, 'се пак. И ако видите подивяла майка с фотоапарат между зъбите, не й се сърдете, едва ли е "подпалила" случайно.

Препоръчваме и още:

Изгубени в превода

Тийнейджърът днес

Пубертетът не е битка на живот и смърт

Автор: Траяна Кайракова

Като че ли позатихнаха и позабравихме за телефонните измами. Даже в групите с вицове се шегуват, че трябва да спестяваме пари, за да ги хвърляме после през терасите. Възрастните хора си остават най-уязвимата група и до момента. Днес ще ви разкажа какво се случи с възрастна съседка, която живее на село.

Звъни по обяд на домашния телефон непознат мъж и се представя за инспектор Петров. Знае имената и ЕГН-то й. Започва да й обяснява как в нейното село има полицейска акция и предстои залавянето на телефонни измамници. Тя трябва да съдейства, като даде пари на човек, който ще дойде, това ще е веществено доказателство, с което да заловят престъпниците. Жената обяснява, че няма никакви пари, но отсреща я уверяват, че знаят, проверили са в банката. Предупреждават я, че познават сина и дъщеря й, децата им и те могат здраво да пострадат, най-вече да бъдат избити от лошите. Сащисаната жена не мисли повече. Трудноподвижна е, обаче ще намери начин. Въобще не й идва на ум да се обади на някое от децата си. Все пак в един момент й проблясва да позвъни в полицията. Предупредена е да държи домашния телефон отворен. Започва да набира 112. Отсреща веднага отговаря женски глас. Изслушва я и веднага я уверява, че знае, че в нейното село има полицейска акция, инспектор Петров я ръководи, да прави, каквото й кажат, защото разчитат на нея да заловят голяма престъпна група. Жената цяла нощ не спи и мисли варианти.

Сега веднага ще си кажете, че няма акъл, трябвало е веднага да се свърже с децата си или със съседи. Да ви кажа честно, явно така действат на психиката на възрастните хора, че те съвсем загубват здравия си разум. Отстрани е много лесно да съдим, но докато не влезем в обувките на другия, няма как да знаем какъв е пътят, по който върви, така че не бързайте. На сутринта се звъни вече по мобилния. И него знаят, нали са от "полицията" все пак. Тя трябва в големия студ да отиде с такси до близкия град и да изтегли всички пари, пенсията и пак ще й се обадят. Юрва се тя, тегли парите и я насочват към друг град, пак с такси, където да даде парите. Вече изгубила ума и дума, тя написва на лист на таксиметровия шофьор, че смята, че е жертва на телефонна измама и го моли за помощ. Не знам как да нарека човека, не, всъщност идиота, шофирал колата. Казал й веднага да слезе и да не го замесва в такива работи, щото щял да стане голям панаир, не искал да има нищо общо. Добре, не искаш да се замесваш, гледаш една примряла жена и предпочиташ нищо да не направиш? Не ти ли идва на ум да я попиташ няма ли деца или близки, ако няма, заведи я в полицията. Дано спиш спокойно!

Живите се броят през пролетта

Слиза жената, обаче не на уреченото място. Вече измамниците са бесни. Обаждат й се с нови заплахи, че „проваля акцията“, а те са на косъм да хванат бандата и й казват да повика друг таксиметров шофьор. Идва момчето. Измамниците чакат на телефона. Искат да говорят с него. Измамникът се представя за неин син пред шофьора и твърди, че е в болница и спешно се нуждае от парите за операция, а шофьорът трябва да ги вземе от майка му и да ги занесе. Момчето затваря и в този момент жената го пита: „Познаваш ли го тоя?“ Младежът веднага усеща, че нещо става, как така „тоя“, кой говори така за сина си? Успокоява я, че го познава, взема парите и директно отива в полицията. Това момче ми върна вярата в хората. Парите не са много, но стресът и ужасът за възрастния човек са нечовешки. Свързват се със сина на съседката. Той пък от своя страна помисля, че е телефонна измама. Решава, че ако инспекторът поиска да се срещнат извън управлението, това вече е сигурна шашма. Да, но инспекторът вече е истинският и го чака в кабинета си. До него стои друга възрастна жена, поредната жертва, която е полуумряла. Тя е нямала този късмет, чинно е предала 20 000 лева, децата й живеят в чужбина и полицаите не знаят на кого да я предадат, за да не получи удар след случилото се. В крайна сметка, връщат парите на съседката и всичко завършва добре.

Таксиметровият шофьор не е поискал грам лев за двата курса до селото, което не е никак близко. Днес синът на съседката е натоварен с почерпка и пари, които да даде на този прекрасен младеж, който е сред малкото останали истински Човеци днес. Взел е имената му от полицаите, научил е къде точно работи. Разбира се, че момчето не го е направило за почести и благодарности, но това е начинът на благодарния син да покаже уважението и признателността си.

Предупредете възрастните си родители, роднини, познати. Те може да нямат този късмет и да се разделят с последните си спестявания. Може да са много, може да са малко, но никой не заслужава подобна съдба. Това са нашите майки и бащи. Достатъчно мизерстват и измират в бедност и нищета. Пазете ги!

Прочетохте ли

Внимание! Телефонна измама!

1. Обикновеният родител смята, че трябва да посвещава цялото свободно време на децата си. Той поставя своите интереси на второ място.

Мъдрият родител умее да се грижи за себе си и с личен пример учи децата си да правят същото.

2. Обикновеният родител отрупва с подаръци детето си - от чувство за вина, че не му отделя достатъчно внимание; заради други свои недостатъци; защото не издържа на плача и молбите му.

Мъдрият родител дава джобни на децата си за седмица. Учи ги да спестяват, да заработват, да купуват сами играчките и вещите, които не са част от семейния бюджет.

Затрупани с подаръци

3. Обикновеният родител пази детето си от всичко и прави за него повече, отколкото самото то е поискало.

Мъдрият родител позволява на детето да прави грешки и заедно с него обсъжда какъв позитивен опит/урок е това.

4. Обикновеният родител прекарва вечерите си над домашните на детето.

Мъдрият родител учи детето си да поема отговорност за написаното/ненаписаното домашно; да понася последствията от това и го подкрепя по пътя му.

Ти можеш всичко

5. Когато се сблъска с лошото поведение на детето, обикновеният родител отстранява самото поведение-симптом, без да търси причините за появата му.

Мъдрият родител се учи да слуша детето и да открива каква нереализирана потребност се крие зад проблемните постъпки и думи.

6. Обикновеният родител позволява на детето да се качи на главата му. Все пак то е единствената му ценност.

Мъдрият родител знае, че има 100 % право на лично пространство, собствени занимания и лично време без детето. Уважава своите граници и границите на детето.

На какво ме учат децата

7. Обикновеният родител иска да отгледа достоен човек.

Мъдрият родител иска да има близки отношения с детето си.

Любовта, която ни е съдено да познаем, започва с любовта, която сме получили в детството си. Не е ли прекрасно да си родител и да си този, който пръв ще подари любов на детето?

Авторът Яна Агарунова е майка на 5 деца и основател на учебен център за родители.

Препоръчваме ви още:

Изборите, които правим за децата си

Аз съм на твоя страна

7 проверени съвета към родителите