Автор: Ина Зарева

Влюбени сте за първи път. Не издържате дълго на емоционалната си клада и споделяте с приятел. Той ви осмива пред всички и най-вече пред обекта на любовта ви. Спомнихте ли си добре усещането на унижение, безпомощност, омерзение и неспособност да си поемете въздух? Сега си представете, че това опозоряване може да бъде видяно от милиони хора. Само чрез един бутон, иронично наречен „Сподели“.

Лъскавите списания, които работещите в чужбина родители носеха. Дамските - на холната масичка, придружени с въздишки и планове да се ушие същата рокля, мъжките – под леглото, придружени с въздишки и планове да се има същата жена. Сега си представете, че лъскавите рокли и жени са на един клик разстояние. Без никакви железни или каквито и да било завеси. Безкрайни, бездънни изобилия на мечти. Евтини колкото някогашните скъпоценни списания днес.

Весела глъчка се плисва в стаята ви. Детството, щастието, безгрижието и радостта са превзели целия свят отвъд. Ставате и затваряте прозореца. Солена буца дразни и бездруго червеното ви гърло. Имате шарка, под карантина сте и не може да излизате навън поне седмица. Сега си представете, че карантината продължава с години, а прозорецът е Windows.

Събуждате се един ден и с ужас констатирате, че тялото ви изобщо не се е превърнало в това, което сте очаквали. Приликите с Рамбо биха били страхотни, ако не бяхте момиче. Или имате краката на Джейн Фонда, но наболите брада и мустаци подсказват, че те едва ли са най-силното ви мъжко оръжие. Сега си представете някогашните богове Рамбо и Джейн Фонда като ненужни, стари клоуни. Има нови богове и те се наричат Фотошоп и Силикон.

Пубертетът - неизбежното зло

Класически соц банкет. Кръшни танцьорки увиват пера около красивия ви баща. Или млад колега кани майка ви на танц. За първи път изпитвате чувство на гняв и ревност. На собственост и отбранителност. На смътни страхове и недовършени фрази. Сега си представете двестата коментара на чужди мъже под провокативната снимка на майка ви по бански. И недвусмислените емотикони от фенки под сочния виц, постнат от баща ви.

Детските ви снимки се показват на всеки гост в семейството. Няма значение дали сте голи или облечени на тях, дали извършвате някакви физиологични нужди или сте направили ужасни физиономии. Всички се заливат от смях и ви щипят по бузите до посиняване. Сега си представете същите тези снимки, гледани и коментирани от стотици непознати хора всеки ден.

Най-големият хулиган или най-пропадналото момиче в класа? Те бяха примерът какви не трябва да бъдете. Колкото по-малко приличахте на тях, толкова по-страхотни бяхте. Сега си представете обратното. Точно така – вие сте най-смотаните в цялото училище.

Ако бяхме тийнейджъри днес, нямаше да се справим. С безкрайните правила или с липсата на такива. Със самотата и с отчаяните опити да бъдем приети. С наличието на огромен избор, който стресира точно толкова, колкото липсата на избор. С десетте предложения за различни амфети само от класната стая до спирката. С несигурността на родителите ни да бъдат родители. С непрекъснатото сравнение с по-добри, по-умни, по-красиви, по-успели, по-уникални, по-богати, по-можещи, по-талантливи, по-щастливи хора на нашите години. С телата ни, които не влизат в нормите. С анорексията и булимията. С депресията. С безпътието от многото пътища.

Попитах няколко тийнейджъри кое е най-гадното в живота им:

 „Сутрините. Не знам дали е от възрастта, но сутрин съм като бомба със закъснител. Не искам никой да ми говори, освен ако не съм се наспал :)“

„Имах един период преди 2 години, когато растях доста. Обаче бях и пълен. Съответно да си намирам дрехи беше ад.“

„Като цяло пубертетът е нещо ужасно.“

„Целият стрес от училище не ми влияе положително :))“

„Родителски очаквания.“

„Отношение от родители и по-големи хора като цяло, които все още те третират като детенце.“

„Липса на глас и мнение в много случаи.“

„Окосмяването!“

„Твърде много училищна работа, която обикновено всички пренебрегват и смятат за малко.“

„Цикълът!“

„Хормоните!“

„Може би... пубертетът, неразбирателството, осъзнаването какво искаме да правим с живота си нататък.“

„Репликата: Вече не си дете, дръж се еди-как си!“

Изгубени в превода

„Семейството срещу приятелите.“

„Чувствата и връзките.“

„Сънят и стипендията - никога не са сигурни.“

„Чувството да не знаеш какво искаш.“

„Училището!“

„Битката с наркотиците. Това, че много хора я губят.“

„Промяната в психиката и настроенията.“

„Неосъзнатото порастване и идващите отговорности.“

„Емоциите, които не можем да контролираме.“

„Разминаванията в нашите очаквания и тези на родителите ни.“

„Бъдещето, което е едновременно толкова близо и толкова далече.“

„Родителите все те разпитват и това е дразнещо.“

„Родителите непрекъснато си мислят, че се дрогираш.“

„Да съм гувернантка на сестра си. Да трябва да я водя и взимам от училище, да ѝ отстъпвам всичко, защото съм по-голяма.“

„Безкрайните изисквания. Скандалите за петица, защото не съм се постарала достатъчно.“

„Родителите ми не се интересуват от мен. За тях аз съм боклук.“

Късна вечер след дълъг работен ден. От двете страни на масата стоят две безкрайно уморени същества – родителят и неговият тийн.

И двамата са еднакви в слабостта и безсилието си. В безпочвените си съмнения и безсмислените си битки. В самотата и лицемерието си. В ужасния капан на страховете си – от провал, погубване и липса на любов.

Сега си представете как родителят минава от другата страна на масата, сяда до свития на стола си тийн, прегръща го и казва:

- Не мога и да си представя колко ти е трудно, но не си сам.

Препоръчваме ви още:

Родители и тийнейджъри - как да съхраним връзката си

Как да говорим с тийна за проблемите му с теглото

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе