Теленор организира играта „Дигитални скаути: На лов за забавления и знания“, посветена на темата за безопасен интернет. Тя ще се проведе на 8 юни (събота) от 10:00 до 17:00 часа в Южния парк в София. Играта е подходяща за всички деца над 7 години, които могат да се състезават сами или придружени от своите родители. За победителите в надпреварата компанията осигурява 100 награди, като за целта участниците трябва да отговорят правилно на 10 въпроса, свързани с рисковете онлайн и начините за предотвратяването им.

За участие в играта ще е необходимо мобилното приложение „Digital Scouts“, което е достъпно в Google Play и Apple App Store от началото на юни. В него участниците получават инструкции, с които ще трябва да открият общо десет скрити локации в Южния парк в София. Когато открият локацията, ще получават въпрос на тема безопасността в интернет.

Всички участници, отговорили успешно и на 10-те въпроса, ще получат уникален код, с който автоматично ще бъдат включени в томбола с общо 100 награди, сред които са 5 смартфона, 5 таблета, 5 умни гривни, 5 безжични колонки и 5 комплекта слушалки.

Играта с приложението изисква единствено активна връзка с интернет. През целия ден в помощ на децата и техните родители ще бъде зоната за информация на Теленор и специален екип, разположени при фонтаните на входа на Южния парк откъм бул. „Витоша“.

Целта на играта „Дигитални скаути“ е да ангажира и информира децата и техните родители за опасностите в интернет и начините да се справят с тях. Въпросите в играта са свързани с разнообразни теми като вируси и вредно съдържание, онлайн тормоз и настройки на социални мрежи и пароли. Играта е продължение на усилията на Теленор за осигуряване на безопасен интернет, като от 2006 г. компанията традиционно подкрепя подобни инициативи. Компанията бе първият телеком в България, който въведе филтър за блокиране на материали в интернет, които съдържат сексуална злоупотреба с деца.

Повече информация за играта, правилата за участие и общите условия са достъпни на www.ottebzavisi.net, както и във Facebook събитието.

***

Теленор е водеща телекомуникационна компания с над 3 милиона активни потребители в България. От 1 август 2018 г. Теленор България, заедно с Теленор Унгария и Теленор Сърбия и Черна Гора, са част от PPF Group. PPF Group инвестира в множество пазарни области - банкови и финансови, телекомуникации, машиностроене, биотехнологии, застраховане, недвижими имоти и селско стопанство. PPF Group оперира в Европа, Русия, Азия и Северна Америка. Групата притежава активи на стойност почти 38 млрд. евро (към 30 юни 2018 г.).

Препоръчваме ви още:

Как "опитомяват" децата ни и ги превръщат в сексуални играчки

Онлайн защита за деца

Детето е в мрежата? А ние къде сме?

Децата обичат стабилността и постоянството – това ги успокоява. Обичат всичко да е „както винаги“. В огромния и непрекъснато променящ се свят все нещо трябва да остане неизменно. На тази константа можем да се опрем, да се огледаме и да продължим нататък. Колкото повече промени се случват в живота на детето (детска градина, преместване, развод, раждане на второ дете), толкова по-важно е да запазим нещо непроменено.

Неизвестността винаги причинява стрес. Възрастните имат начини да се справят с тази тревога. Опитват се да си създадат илюзия за стабилност. Измислят си гаранции, задължения, застраховки, подписват договори, като не забравят да отбележат извънредните обстоятелства.

Децата си измислят ритуали. Заспиват по-лесно, ако преди сън следват един и същ ред. Искат да им четем една и съща книжка. Вземат в креватчето си една и съща играчка. По-лесно понасят раздялата с мама сутрин, ако тя им маха от един и същ прозорец или е измислила някакъв специален начин за сбогуване.

Майката на Макс го целува по двете бузи и ум казва: „Хубав ден! Обичам те!“

Таткото на Никита стиска ръката на сина си, после си чукват юмруците, след това докосват палците си и ги вдигат високо, казвайки: „Всичко ще бъде точно!“

Майката на Дима прави физиономия на маймунка на прозореца, а детето се смее… и не само то. Нея я изпращат всички групи в градината.

Ако детето се бои от всичко ново

Майката на Алек му чете менюто. Ритуалът се изпълнява всеки път. Първия ден, след сърцераздирателната раздяла, майката решава да прочете менюто: „Виж тук са записали и любимия ти сладкиш с извара. Интересно дали е със стафиди или не? А може би ще ви го сервират със сладко или с кондензирано мляко. Ще дойда веднага след следобедната закуска и ще ми разкажеш дали ти е харесал.“ На следващия ден Алек сам предлага на мама да прочете менюто. Логиката му е елементарна: „Щом вчера мама прочете менюто и дойде, значи и днес ще дойде, ако направи същото.“ След половин година Алек нетърпеливо подскача от крак на крак, докато майка му дочита менюто. В групата го чакат приятелите, интересните игри, но не иска да я пусне без да му е прочела какво ще ядат днес. Този ритуал го защитава от страха, че ще бъде изоставен.

Тези случаи ме правят твърд привърженик на ритуалите. В детската градина имахме ритуал за всякакъв случай.

Особен ритуал на връщане от разходка – броим лопатките. Всички ли са събрани? Къде още има скрити?

Особен ритуал за начало на обяда: хорово: „приятен апетит на всички“, а после следва изпъване на ръцете нагоре с думите: „Ще поядем и ето толкова ще порастем!“

Специален ритуал за заспиване: поставям ръцете си от двете страни на главата, произнасям магическото „Абракадабра“ и леко духвам върху челото.

Ритуалите помагат да се създаде комфортен климат в групата, да се изгради корпоративна култура, а децата по-лесно се адаптират.

Измисляйте си свои ритуали за сън, за обяд, за прощаване в градината. Те са това, което детето с топлота ще си спомня, когато порасне.

Ако имате вече ритуали, спазвайте ги точно. О, родители! Да можехте да видите в каква истерия изпада дете, на което таткото е забравил да помаха през прозореца. Или ако детето само изключва осветлението, а непросветената му баба го направи вместо него. Или ако дъщерята спи с червената пижама в градината, а мама, без да я пита, ѝ е сложила в раницата синята. Или синът е забравил вкъщи плюшената играчка, с която ходи на детска градина. В такъв случай е по-добре да се върнем и да вземем това, на което детето държи. Това не е детски каприз. Това е неговата потребност от стабилност. Много е важно.

Детските страхове

В моето детство също имах ритуал, който ме защитаваше от страха. Бях на 4 години и сутрин се страхувах да се събудя в креватчето си, защото нощните чудовища можеше да ме вземат. Но те се страхуваха от плюшеното ми куче Тома. Когато заспивах, Томка оживяваше и се нахвърляше на чудовищата. Плюшеният пес цяла нощ охраняваше малката си стопанка, която в знак на благодарност го целуваше по плюшените уши.

Бях на 17. Стоях на прага вкъщи с чанта в едната ръка и с билет в другата. Аз – студентката в първи курс, заминавах да уча в големия град. Мама ме изпращаше и много се притесняваше. Дъщеря ѝ отива сама в непознатия град, ще живее в студентско общежитие. Внезапно мама се втурна в детската ми стая и излезе оттам с играчката. Същата, с която бях свикнала да заспивам. „Забрави Томка!“ – и побърза да пъхне в чантата ми кучето, което беше гаранция за спокойствие. Вече за маминото спокойствие. Не забравих Тома, съзнателно го оставих, защото реших, че вече съм достатъчно голяма. Но за мама беше много важно да изпрати порасналата си дъщеря с играчката. Тома не се събра напълно в чантата. Така и тръгнах към института – със стърчащите от багажа ми плюшени уши. Моят детски ритуал беше нужен на мама, защото в този момент тревогата ѝ не можеше да бъде потушена с рационални способи. Възрастните под стрес, предизвикан от промени, също имат нужда нещо да бъде „както винаги“. Пет години след това, преди всеки изпит, аз целувах плюшените уши…

Авторът на този прекрасен текст Анна Бикова е психолог и психотерапевт. Тя е автор на изключително популярната книга "Самостоятелното дете или как да станеш "мързелива майка".

Препоръчваме ви още:

Тъмната стая

Какво ни казват детските рисунки

Важното за 4-6-годишните

Автор на този текст е д-р Комаровски - педиатър, кандидат на медицинските науки, автор на популярни книги и телевизионни програми, посветени на детското здраве. Въпреки тревожния ръст на морбили в световен мащаб, глобалните онлайн платформи все още дават достъп за разпространяването на антинаучна информация от противниците на ваксините, сред които са и тези 10 опасни мита за ваксините. 

1. С добра хигиена болестите изчезват и от ваксините няма необходимост.

Болестите, срещу които има ваксини, ще се появят отново, ако се спре имунизирането. Макар подобрената хигиена, миенето на ръцете и чистата вода да помагат на хората да се защитят от инфекциозни болести, много инфекции се разпространяват независимо от степента на нашата чистоплътност. Ако населението не е ваксинирано, болестите, които вече са рядко срещани като полиомиелит и морбили, бързо се появяват отново.

2. Ваксините имат вредни и дългосрочни странични ефекти, които все още са неизвестни. Ваксинирането може да бъде смъртоносно.

Ваксините са безопасни. В повечето случаи ваксината предизвиква незначителна временна реакция, като болезнено усещане в ръката или слабо повишаване на температурата. Сериозните странични ефекти са изключително редки и внимателно и отговорно се следят и проучват. Има много по-голям риск да получите сериозни увреждания от предотвратимо с ваксина заболяване, отколкото от ваксината против него. Полиомиелитът може да предизвика паралич, морбили - енцефалит и слепота, а някои предотвратими с ваксина заболявания могат дори да имат летален изход. Макар всяко сериозно увреждане или смърт от ваксина да са неприемливи, ползите от ваксинирането значително превишават риска и без него ще има много повече случаи на болести, инвалидност и смърт.

Нека да отглеждаме деца, не да ги убиваме

3. Комбинираната ваксина против дифтерит, коклюш, тетанус и ваксината против полиомиелит предизвикват синдром на внезапната детска смърт (СВДС) при бебетата.

Не съществува причинно-следствена връзка между ваксините и този синдром, макар че тези ваксини се поставят в периода, в който децата могат да станат жертва на СВДС. С други думи – смъртта в резултат на синдрома съвпада с ваксинирането и би се случила дори в отсъствие на имунизация. Важно е да помним, че тези четири болести застрашават живота и че бебетата, които не са ваксинирани срещу тях, са изложени на сериозен риск от смърт или инвалидност.

4. Предотвратимите с ваксина болести са почти ликвидирани в страната, затова няма основание да имунизирам детето си.

Макар тези болести да са рядкост в много страни, възбудителите на инфекцията продължават да циркулират в някои части на света. При мобилността на съвременните хора тези възбудители могат много лесно да пресекат границите и да заразят всеки незащитен човек. През 2005 година например в Западна Европа има бум на морбили сред неваксинирани групи от населението в Австрия, Белгия, Дания, Франция, Германия, Италия, Испания, Швейцария и Обединеното кралство. Това обяснява двете основни причини за необходимостта от имунизации – да защитим себе си и да защитим околните. Успешните имунизационни програми, както и успешните общества се опират на съпричастието на всеки човек към общото благо. Не бива да разчитаме, че разпространяването на болестта ще бъде спряно от околните, ние също трябва да положим усилия за това.

5. Предотвратимите с ваксина детски болести са досадна реалност от живота.

Тези болести не бива да бъдат „реалност от живота“. Болести като морбили, паротит и рубеола са сериозни, могат да предизвикат сериозни усложнения при децата и възрастните, включително пневмония, енцефалит, слепота, диария, ушни инфекции, синдром на вродената рубеола (ако жената се зарази в началото на бременността) и смърт. Всички тези болести и страдания могат да бъдат предотвратени. Ако не се ваксинират, децата са много по-уязвими.

6. Едновременното поставяне на повече от една ваксина повишава риска от странични ефекти и претоварва имунната система на детето.

Според научните данни, едновременното поставяне на няколко ваксини няма неблагоприятни последствия за имунната система на детето. Децата ежедневно са изложени на въздействието на стотици чужди вещества, които предизвикват имунен отговор. Дори при хранене в организма постъпват антигени, а в устната кухина и носа живеят огромно количество бактерии. Основното преимущество от поставянето на няколко ваксини едновременно е икономията на време и средства и по-високата вероятност детето да бъде своевременно имунизирано. Освен това асоциираното ваксиниране срещу морбили, паротит и рубеола предполага намаляването на броя на инфекциите.

Отказът от имунизации сред главните опасности за 2019 според СЗО

7. Грипът е само неприятно заболяване, срещу което ваксината не е особено ефективна.

Грипът е нещо повече от неприятно заболяване. Това е сериозно заболяване, което отнема ежегодно между 300 и 500 хиляди човешки живота по цял свят. Бременните жени, малките деца, възрастните хора с хронични заболявания и всеки човек с някаква патология (астма или сърдечно-съдово заболяване например) са изложени на риск от тежка инфекция или смърт. Допълнителен ефект от ваксинирането срещу грип при бременните е защитата на новороденото (днес има противогрипни ваксини и за бебета под 6-месечна възраст). Повечето противогрипни ваксини осигуряват имунитет срещу три от най-разпространените грипни щамове в дадения сезон. Това е най-добрият начин да намалите шанса да се разболеете от тежка грипна инфекция или да заразите други хора.

8. Преболедуването дава по-добър имунитет от ваксините.

Ваксините взаимодействат с имунната система, предизвиквайки имунна реакция, сходна с имунната реакция на естествената инфекция, но не провокират болест и не подлагат ваксинирания на риск от потенциални усложнения. За разлика от тях, за да получите имунитет в резултат на естествена инфекция, може да платите с умствена изостаналост, предизвикана от хемофиличен грип Т b (Hib), вродени дефекти, вследствие от рубеола, цироза, хепатит В или смърт от морбили.

9. Ваксините съдържат смъртоносни съставки

Тиомерсалът е органично вещество, съдържащо живак, което се добавя в някои ваксини като консервант. Това е най-разпространеният консервант, използван във ваксините, които се поставят с флакон на няколко дози. Не съществуват данни, които да потвърждават здравен риск от това количество тиомерсал, което се използва в тях.

10. Ваксините предизвикват аутизъм

През 1998 година беше публикувано изследване, в което се прави връзка между ваксинната против морбили-паротит-рубеола и аутизма. Впоследствие бяха констатирани сериозни недостатъци (невярна информация) и то беше изтеглено от списанието, в което беше публикувано. За съжаление неговото появяване предизвика паника, която доведе до увеличаване на противниците на имунизациите и бум на тези болести.

Данни, които потвърждават връзката между ваксината и аутизма или аутистични нарушения, няма.

Публикувахме статията на д-р Комаровски, защото я намираме за особено актуална в момента - по последни данни над 850 души са заразените с морбили в България. Епидемиологът професор Мира Кожухарова предупреждава и за още един сериозен здравен проблем в момента - ухапванията от кърлежи. Има регистрирани над 70 случая на лаймска болест и 30 на марсилска треска вследствие ухапване от кърлеж. Пострадалите е най-добре да се обърнат към лекар и да не предприемат самолечение.

Препоръчваме ви още:

Специалистите: Не водете неваксинирани деца в чужбина, опасно е!

Какво трябва да знаем за морбили

Ваксините са причината...

Автор: Йоана Боянова

В живота си аз съм една много много самоизлагаща се жена. Нонстоп и навсякъде, не само на слънце. Вечно неразбрала и вечно правеща глупост след глупост. Най-хубавото в това е, че си имам достоен наследник в излагането. Сега не само аз, но и той изпълва деня с какви ли не щуротии.

Тъкмо беше проговорил, (само да вметна, че това ми беше най-голямата мечта, да си говорим с детето), та вървим си към площадката. По пътя към магазинче за джунджурии и аз си купих шнолка за коса с пеперудка. Обяснявам и отговарям на въпросите относно шнолката, че съм момиче, че имам дълга коса и хоп стигнахме. Поздравих всички, а моят малък наследник на висок глас каза: „Мама на пеперудката има коса.“ Още ме подиграват докога ще ходя с "коса на пеперудата".

Моля те, маме...

Същият този наследник трудно се прибира вкъщи. Разбирам го - навън кипи живот. Но уви, идва време за обяд. И аз геният на мисълта решавам, че ще му покажа въображаема катерица и ще я гоним към вкъщи. Супер идея. Почти сме се прибрали, само дето не предвидих, че има фризьорски салон точно до входа. Нахлу вътре и помоли фризьорката да му покаже "катерицата". Позакъсняхме с прибирането. Червена (на моменти зелена) се опитвах да обясня пред смаяния поглед на горката жена за каква катерица иде реч.

Та, както казах, моето момче не е от най-лесните, у нас най-често се чува думата „НЕ“ - не иска да става, ляга, излиза, да се прибира и не иска да се облича. Нагледно почвам да обяснявам, че всички хора се обличат, всички хора имат гащи и не може да излезе навън без гащи. Ето мама има, ето и тати има. Облече се и мислех, че водя с 1:0, бях най-гордият човек на света десетина минути, излизаме от входа, вижда една баба с пола, вдига полата ѝ и гордо констатира: „Ето и бабата има гащи.“ Да си призная по-червена си мислех, че никога няма да бъда, но можеше и повече, мноооого повече.

Децата се раждат с мисия

Наследникът трябваше да дойде с мен в офиса, защото имах важна среща с клиент. В другата стая го наглеждат, докато аз си свърша работата, но с две думи - изпуснали го. Пристига при нас ухилен, говори си с важния ни клиент, човекът му задава въпрос след въпрос и моят хубавец реши да завърши разговора с думите: „Пък аз видях на мама акото.“ Да, винаги може да съм още по-червена и засрамена. Клиентът нещо не ни хареса. Защо ли? Така и не разбрах.

Както казах, винаги може и още, и още, и още. Защо все около животни се въртя не знам, но за да се приберем без писъци измислям, че гоним някоя животинка и така, хоп, неусетно сме стигнали в хода, чакаме асансьора, а вътре - едни съседки. Моето момче с огромна изненада констатира като ги видя: „А - животни!“ Как се обяснява това… опитах, дано са ми повярвали.

Сега докато пиша, осъзнавам колко много се излагаме на квартално ниво. Ох, какво ли си мислят за нас тези хора? По-добре да не знам. Та излизаме от входа и срещаме един съсед, много усмихнат и приятен човек. Поздравяваме се и моят малък, прекрасен и така бърборив син му казва: „Мама няма пишка.“ Туш! Край. Срам. Обаче човекът му отговори: „Знам.“ А мъжът ми, понеже беше с нас, го попита: „Ти пък откъде знаеш?“ Тук вече се смеех с глас.

Та така, имам си достоен наследник.

Препоръчваме ви още:

Конфузии

Стратегия за защита на майката и бащата

Денят се познава от сутринта

Основната част от днешните родители са хора родени в периода между 1980 и 2000 година и в сравнително ранна възраст са били свидетели на разцвета на технологиите. Някога ги упрекваха в егоизъм, индивидуализъм и разглезване. Докато обществото беше заето да изяснява кои точно са милениалите, вчерашните деца пораснаха и станаха родители, макар че предпочитат да създават поколение по-късно. Естествено, при съвременните майки и бащи е друг и подходът към родителството и принципите на възпитание.

Особености на родителите-милениали

Първо, те стават родители по-късно. Имат по-висок образователен ценз – в много случаи образованието е висше или незавършено висше. По-рядко наказват децата си, учат ги да бъдат себе си, да не се страхуват да опитват нови неща. Милениалите изграждат отношенията си с партньора на демократичен принцип и са по-склонни към компромиси. Освен това днешните родители не са така фиксирани в успеха на всяка цена, за тях по-важни са душевният комфорт и спокойствието.

Още няколко характерни черти:

Те реагират по-спокойно на пакостите

Заради по-високия стандарт на живот, тези родители са по-равнодушни към материалните ценности, едновременно с това харчат много повече пари за децата си, в сравнение с предишните поколения. Възможно е причината да се крие в осъзнатото родителство – когато двойката реши да създава деца, вече има материална база, на която да се опре. Ако преди десетилетия за счупена играчка или скъсана дреха децата търпяха сериозни наказания, за днешните родители разглобената количка е сензорна игра за развитие на фината моторика и начин за опознаване на света. Може би отглеждат бъдещ инженер? Детето е изрисувало бялата покривна? - Расте творческа личност, на която трябва да се осигурят нови боички или флумастери. Същото е и с дрехите – търкаляй се в снега колкото искаш, скачай в тревата, дрехите ти са непромокаеми, а новият прах ще изчисти и най-упоритите петна.

10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете

За тях авторитетът и дисциплината не са толкова важни

Децата от миналите поколения се подчиняваха на т. нар. вертикална йерархия – възрастният е по-умен и по-важен, затова трябва да бъде слушан. Изразяването на лично мнение не се поощряваше. Днешните деца имат право на глас, те разговарят с възрастните като с равни и рядко биват наказвани затова, че са споделили своята гледна точка. Освен това децата на милениалите от малки свикват с мисълта, че тяхното мнение е важно и се зачита. Родителите се стараят да възпитат у децата си критично мислене, дават им възможност да погледнат на дадена ситуация от няколко страни и да изслушат различни мнения. Днес учениците могат мигновено да проверят всеки факт в смартфона си, затова учителят за тях вече не е абсолютен авторитет, казаното от него не се приема на доверие и винаги имат опция да сверят информацията. Това е хубаво, защото критичното мислене е ценност.

Имат различно отношение към храната

„Докато не си изядеш всичко, няма да станеш от масата!“ Познато ли ви е? Тази фраза и досега предизвиква неприятни спомени от детството. Днешните деца не са застрашени от подобно отношение към храненето. Много родители позволяват на наследниците си сами да избират какво да обядват или вечерят. Разбира се, това не означава, че им разрешават да ядат само шоколад, но и не те принуждават да седиш над чинията, докато не изядеш всичко. Всъщност родителите очертават границите, в чиито рамки децата могат да се държат както искат. Освен това днешните родители се вълнуват повече от качеството на храната, за да се хранят децата им пълноценно и балансирано. Отрано се обяснява защо захарта е вредна и какво представляват празните калории.

Ястията на мама - твърде калорични за съвременния живот

За тях плътната ангажираност не е важна

До неотдавна децата бяха максимално ангажирани: музикална школа, танци, чужди езици. Милениалите не търсят такава заетост. Поколението на днешните млади родители много повече се грижи за това детето да израсне открито, мотивирано и психически здраво. Важно е то не просто да изпълни домашното си, а да му бъде интересно да учи. Затова оценките също започнаха да губят своето значение. Ако детето получи двойка, може да разчита на подкрепа и помощ в семейството, а не на наказание и порицание. Разбира се, успеваемостта и амбициите все още са важни, но не заемат централно място. Често може да се чуе мнение, че училищните оценки не те подготвят за живота на възрастен, а по-скоро блокират творческото начало.

Те не са против технологиите

Тези родители не възразяват срещу използването на таблети и смартфони, защото сами не си представят живота без тях. Гугъл за тях е и баба, и бавачка. Днешните майки и бащи търсят съвети в интернет. Това е добра тенденция, защото така научават повече за развитието на децата си и създават тематични блогове и публикации, където могат да получат съвети и подкрепа от хора с подобни проблеми. Технологиите за милениалите и техните деца не са само развлечение, но и образование и общуване. Да, може би съвременните деца по-малко четат книги на хартиен носител, но това не е страшно. Те получават информация от други източници, в друг формат.

Новите технологии

Те прекарват повече време с децата си

Времето, което родителите посвещават на децата си, днес е два пъти повече, а бащите отделят три пъти повече от вниманието си за общуване с тях. Това предизвика ръст на откровеността. Съвременните родители по-често се сприятеляват с поколението си, а децата са по-склонни да обсъждат проблемите и отношенията с приятелите си с тях. Подобни разговори ги правят по-свободни, осъзнати и комуникативни. Те умеят да анализират какво се случва с тях и имат по-висок емоционален интелект.

Родителското общуване в семействата стана по-плътно. Има роля и фактът, че в съвременното семейство границите между мъжките и женските задължения се размиват. Днес много мъже не се притесняват да поемат грижите за децата след раждането и се стремят да бъдат максимално въвлечени в живота им.

Източник: adme

Препоръчваме ви още:

Децата не са проект на родителя

Да ги научим да учат

Между два века

Автор: Веселка Ангелова

Ще ви запозная с един начинаещ автор. Тя е психолог по професия и разказвач на истории по душа. А на 17 юни е премиерата на дебютната ѝ книга „СТРАХ ОТ ОБИЧАНЕ“. Представянето ще бъде в клуб The Book от 19.00 ч.

Неви Боджукова описва себе си чрез ролите, в които ежедневно ѝ се налага да влиза – майка, дъщеря, сестра, приятелка, партньор, психолог, писател. Учи се ежедневно и опознава себе си, благодарение на тях. Вярва, че са щастливи онези, които се осмеляват да мечтаят и да се борят за мечтите си. Натъжава се, когато вижда как хората пропиляват потенциала си, страхувайки се от това да пробват.

За нея любовта е основният двигател на нашето съществуване. Въпреки борбения си дух, признава, че се чувства най-добре, когато е крехка и обичана. Не се срамува, че е романтичка, която все още вярва в чудеса. Убедена е, че нежността е най-ефикасното лекарство за всяка болка.

За работата си казва, че се чувства късметлийка, защото прави онова, което харесва. Вярва в идеята, че човек трябва да се развива и обогатява постоянно. Може би затова не спира да учи. След бакалавъра по "Социални дейности" в СУ ”Св. Климент Охридски", продължава с магистърска програма "Управление на институциите за социална работа". Практиката ѝ като социален работник в отдел за закрила на детето я кара да си даде сметка, че ключът към щастливото детство се крие в щастливите родители. Тогава решава да смени професионалната си квалификация и се насочва към "Семейно консултиране". Завършва още една магистратура – "Социално консултиране и психология" към Бургаски свободен университет. Междувременно се обучава за психотерапевт към „Дружеството по позитивна психотерапия в България“ и успешно завършва обучителна програма "Детска психотерапия" към Института по позитивна психотерапия. В момента е докторант към катедра “Психология” в Югозападен университет „Неофит Рилски“.

Писането пък е нейният начин да погледне живота отстрани. Това е времето, в което остава насаме със себе си, споделяйки с белия лист нещата, които ѝ се случват и вълнуват. В книгата ѝ има описани много лични моменти. Това е така, защото тя вярва, че никой не бива да се крие от своята история. С написаното се надява, да се докосне до читателя, разкривайки му себе си, защото доверие се гради, когато се споделя откровено. Само една истинска история, може да размисли, провокира, усмихне и вдъхнови читателя.

Книгата описва пътя на едно младо момиче, което преживява любовта в различни цветове. Понякога тя е светла и слънчева, друг път тъмна и замръзнала.

Тя разказва как преминава през загубата на близък човек и как смъртта я подсеща да търси себе си да се бори за щастието си, въпреки всичко и всички. Един роман, изтъкан от реални случки и емоции, с които не само героинята, а всеки човек рано или късно се сблъсква и живее. 

Ето няколко момента от нея:

– Как си? Готова ли си?

– Ако кажа, че съм готова, ще е лъжа. Просто искам всичко да свърши. Цялото това напрежение и страхове ме побъркват.

Седна на леглото и ме прегърна.

– Още малко и всичко ще е както преди.

– Надявам се – промълвих с устни, свити от страх.

Полежахме прегърнати известно време. Усещах сърцето си, което се удряше като врабче в клетка. Готово бе да избяга далеч, за да не стане свидетел на аборта. Страхът спокойно се разхождаше и в моето, и в неговото тяло.

Когато стана време да тръгваме, отдавна вече беше тъмно. Като двама неумели престъпници, бавно и мълчаливо се отправихме към местопрестъплението в студената януарска вечер. Нямаше път назад.

Докторът ни очакваше в приемната на кабинета и пушеше цигара. На бюрото пред него видях чаша за алкохол и съдейки по цвета, най-вероятно беше пълна с водка. Той отпи от нея. Потреперих. Един от най-големите ми кошмари се случваше в действителност и този път не можех да се събудя и да избягам.

– Трябва да изчакаме анестезиолога, всеки момент ще дойде. Ако искаш, може да отидеш и да се подготвиш – каза доколкото се може приветливо и ми се усмихна. После погледна придружителя ми: – Ти изчакай тук. Пушиш ли? Можеш да запалиш цигара, ако искаш.

И така Г-н Специален седна в приемната и запали цигара. Как ли се е чувствал, чакайки? Какво е мислил, дали се е молил, дали е съжалявал? Винаги съм била любопитна за тези отговори, но така и не го попитах.

Кабинетът изглеждаше страшно, навярно защото знаех какво ще ми се случи там. Оставих чантата си на кушетката и влязох зад малкия параван, за да се съблека. В този момент чух гласа на още един мъж, който влезе в приемната. Анестезиологът беше тук.

Вече лежах на гинекологичния стол с разтворени крака. Цялата треперех от студ, въпреки че в стаята беше топло. Анестезиологът се оказа изключително приятен и мил господин, който ме разпитваше какво съм учила, с какво се занимавам, откъде съм и още куп въпроси. Давах възможно най-кратки отговори, защото страхът сковаваше не само тялото, но и разума ми.

– Нали ще ме упоите добре? Не искам да се събудя по средата!

– Не се притеснявай, тази упойка може да приспи слон. След 40 минути ще се събудиш леко замаяна, но ти обещавам, че няма да усетиш нищо.

Въпреки опитите му да ме успокои, не спирах да треперя, което затрудняваше поставянето на упойката.

– Ще подържите ли ръката ми? – помолих, поглеждайки го в очите. Учудих се на себе си – как инстинктивно търсех контакт и успокоение от един напълно непознат за мен човек. Нуждаех се от подкрепа и уверение, че всичко ще е наред.

– Разбира се! – отвърна леко смутен и нежно хвана ръката ми. – Сега искам да броиш с мен. Едно…

– … Едно.

– Две…

– … Две.

– Три…

– … Три.

– Четири…

– … Четири…

Когато се събудих, всичко около мен се въртеше. Огледах се, за да се ориентирам в обстановката. Все още лежах на гинекологичния стол със свити в коленете крака, прилепени един до друг. Пречеха ми да виждам пред себе си. Опитах се да се изправя и в този момент в стаята влезе анестезиологът.

– Как си? Имаш ли сили да се изправиш?

– Не знам – казах с дрезгав глас, търсейки с поглед часовника, който по спомен висеше на една от стените. 21:05. Имах чувството, че е минал само миг, а не цял час, откакто бях започнала да броя. Сякаш времето беше спряло и сега тръгваше отначало, а случилото се не съществуваше.

– Готово ли е? Свърши ли всичко? – попитах невярващо.

– Да. Искаш ли да извикам приятеля ти, за да ти помогне да се облечеш?

– Да!

Имах нужда от него повече от всеки друг. Имах нужда от помощ, от прегръдка, от това да чуя, че той все още е там.

Г-н Специален влезе плахо в кабинета. Представих си как ще ме види напълно беззащитна. Оголена... Приближи се до мен, погали ме по главата и заговори някак несвързано:

– Как си? Надявам се по-добре, отколкото изглеждаш. Съжалявам. Боли ли те? Цялата си изцапана с кръв.

Взе от парчетата лигнин, които стояха на количката с инструменти, и започна да ме чисти. Как можех да му отговоря, че леко ме боли коремът, но много повече – душата?! Сега, след като вече бях направила аборта, се почувствах ужасно виновна, засрамена, сломена. Имах нечовешка потребност от обичане, от близост, от опрощение. Не че ми оставаше избор, трябваше да свикна с постъпката си и да спра да се терзая, но все още беше рано за това.

След като почисти внимателно кръвта, той ми помогна да се изправя и да сляза от стола. Заведе ме до кушетката и взе дрехите ми. Бавно и търпеливо ме облече. Все още ми се виеше свят. Всичко около мен беше като сън. Сякаш ситуацията диктуваше поведението ми, без шанс да се опълча. Бях и засрамена, но не можех да направя нищо. После заедно излязохме от стаята. Анестезиологът вече си тръгваше, обърна се и ни пожела лека вечер, а аз използвах момента, за да му благодаря. Той беше добрият човек, който ме изпрати в света на сънищата, за да ме спаси от жестоката действителност.

Стоях там в елегантната си бледорозова рокля без презрамки, която стягаше тялото ми и не ми позволяваше да дишам, но същевременно ме държеше цяла. Затворила бях в себе си огромната болка, която изживявах, опитвайки се да я скрия от света, да я приема, да я направя само моя. Чудех се как може в един ден да участвам в погребение и сватба?! Ако наистина имаше някой, който дърпа конците отгоре, той със сигурност бе гениален режисьор и си падаше по абсурдните комбинации. В този момент обаче не се възхищавах на таланта, а го мразех. Не вярвах, че онзи съществува. Беше ми отнел някого и не можех да разбера защо. Не и днес. Дивата тъга, отричането и гневът замъгляваха съзнанието ми.

Ден преди сватбата, докато пътувах към моя град, телефонът звънна. Беше баща ми – винаги ми се обаждаше, за да чуе докъде съм стигнала и да ми каже „Чакам те“.

– Ало, тате, след малко пристигам – съобщих аз както обикновено. Не получих веднага неговия дежурен отговор. Усетих, че нещо не е наред. Сковах се. – Тате, там ли си? Чуваш ли ме? Всичко наред ли е? – питах, вече не толкова спокойна.

– Да, тук съм. Трябва да ти кажа нещо – направи пауза и отрони съвсем тихо: – Зори почина. Погребението ще е в деня на сватбата.

Татко се обаждаше, за да ме подготви за некролога, който ме очакваше на входа на блока. В стремежа си да омекоти болката от новината за смъртта, той се бе нагърбил с нелека задача. За него беше важно вестта да дойде от някой, който ще се опита да ме утеши, от някой, който е загрижен как ще я понеса. За миг спрях да дишам. СТОП! Не исках да знам това! Дали не мога да върна времето назад? Не! Не! Не чувах това! Мъката ме парализира, шокира, а после си проправи път през мен като буйна, мътна планинска река, която повлича всичко със себе си и се превръща в сълзи. Черни вади се стичаха по бузите ми. Плачех и се тресях, не можех да повярвам какво се бе случило. Знаех, че този ден ще дойде, знаех за болестта ѝ, но с наивността на дете не спрях да вярвам. Не спрях да се моля и да се надявам всичко това, този ужасен кошмар да има друг край, щастлив, като в приказките.

– Детето ми, много съжалявам – рече и остана на телефона с мен, докато плачех. Накрая и той се разплака. Чух го да подсмърча от другата страна. Може би преживяваше тази смърт с болката, която би изпитал, ако загубва някое от децата си.

– Тате, идвам си – успях да кажа и затворих телефона, за да му спестя силните ридания, които последваха. Плачех за нея, за нас, за родителите ни.

Зори – най-добрата ми приятелка, с която пораснахме заедно... Тя бе първата приятелка, която помнех изобщо. Бяхме страхотен тандем. Много различни и идеално допълващи се. Обичахме и мразехме силно и свободно. Карахме се, биехме се, а после се сдобрявахме. Осъждахме се, а после си прощавахме. Порастването ни остави следи във всяка от нас и ние знаехме дори най-малките подробности от тайния живот на другата. Умеех да я разсмивам, а тя – да ме успокоява. Аз я подстрекавах да правим щуротии, а тя ни завръщаше в правия път. Беше моето огледало, в което се оглеждах, за да видя докъде съм стигнала. Тя отразяваше мен, а аз нея. Какво щях да правя сега без човека, който заемаше толкова голяма част от живота ми?

Съжалявах. Съжалявах, че бях далеч от нея в тези последни дни. Съжалявах, че когато си идвах и се виждахме, за да се наговорим хубаво, не смеех да отворя темата за болестта и за всичко, което тя донесе след себе си. Съжалявах, че не ѝ дадох рамо, на което да плаче, вика и проклина виновниците за случващото се. Вместо това ѝ разказвах забавни истории, все едно нищо не се беше променило.

Смъртта е страшна тема. Никой не иска да я отваря, да говори за нея, да слуша за нея. Когато е съвсем близо, е направо парализираща. Затова се правехме, че я няма. Въпреки отслабналото и изпито тяло, загубилите блясък очи, перуката, запъхтяното говорене, треперещите пръсти, аз продължавах да се усмихвам. Когато я питах как е, Зори бързо сменяше темата и с това ми показваше, че и този път няма да отворим вратата на сълзите, които напираха да се излеят от очите ни. Копнеех да поговорим за нея, но не смеех да я притесня, не смеех да я потопя в онова, от което се опитваше да се измъкне. Тя беше горда и винаги силна и не обичаше да бъде съжалявана. Затова ѝ показвах своята съпричастност без думи, безмълвно подкрепях вярата ѝ. После си тръгвах с натежало от болката сърце. Знаех, че това бяха последните ни срещи, но не спирах да вярвам, да се надявам, че тя ще е победител в тази битка.

Сутринта преди погребението дълго се чудих какво да облека. Оказа се, че нямам нито една черна рокля. Притесних се. После реших да сложа онази дънкова рокля, която избрахме със Зори миналото лято. Тогава тя каза, че задължително трябва да си я взема. Надявах се, че ще се радва да ме види сега с нея.

Когато влязох в стаята и я видях, отказах да повярвам, че това е тя. Ковчегът беше сложен по средата, а тялото ѝ бе завито с цветя. Виждаше се само лицето – изпито, бледо, мъртво. Съществото, което лежеше там, нямаше нищо общо с нея. Болестта я беше превърнала в друг човек. Ракът я бе оглозгал до кости. Това не беше моята Зори. Около нея бяха насядали непознати жени с черни забрадки, които викаха и ревяха. Майка ѝ стоеше до ковчега в несвяст, с леко наведена глава и поглед, забит в пръстите на ръцете си. Баща ѝ също беше там само тялом, защото другото бе излетяло заедно с единственото им дете.

Всеки новодошъл отиваше до нея, за да постави поредното цвете от прощалното ѝ одеяло. После се обръщаше към родителите ѝ, за да изкаже съболезнования и да ги потупа съчувствено, а те сякаш не забелязваха. Кимаха машинално и отново изчезваха в болката си. Дойде и моят ред. Отидох до майка ѝ и я прегърнах. Не казах нищо, тя също. Стиснах отпуснатите ѝ ръце, исках да я събудя от състоянието, в което се намираше под въздействие на успокоителните. Тя само ме погледна и леко се усмихна. Дали въобще ме позна? Баща ѝ се разрида, когато ме видя. Мълчахме. Нямаше смисъл от думи.

Над ковчега висеше некролог, а от него надничаше едно усмихнато бузесто момиче. Затворих очи и бързо повиках това момиче, за да си поговоря с него.

– Здравей! Сигурна съм, че си някъде наоколо. Нали знаеш, че няма да се сбогувам с теб, защото това е невъзможно! Никой и нищо не може да те изтрие от паметта ми. Там е отредено специално място за теб, в което са нашите безкрайни дни и всеки път, когато искам да те видя, единственото, което трябва да направя, е да отида на това място. Да, тук до мен е твоето тяло, но ти си в сърцето ми и няма как да излезеш оттам. Просто от днес нататък разговорите ни ще се случват по друг начин. В главата ми, там ще се срещаме, за да обсъдим живота, както сме правили толкова много пъти. И не си мисли, че ще те забравя или пък ще спра да разказвам любимите ни приключения и истории. Напротив, сега ще ги разказвам двойно по-често, защото трябва да го правя и вместо теб. Не се притеснявай, ще се постарая да живея така, че моите случки да продължат да те забавляват, когато ти ги разказвам. Прости ми, ако си имала нужда от мен, а аз не съм разбрала това. И аз също ти прощавам за всичко! Няма да ти кажа „Довиждане“, но ще постоя до теб, защото може би не ти е лесно да гледаш какво правят в този момент всички хора, които обичаш. А тези жени, които навикват? Сигурно те дразнят. Знам, че мразиш да се драматизира излишно. Винаги си изживявала болката си тихо и с достойнство. Помниш ли как ми се караше като циврех? Как ми се плаче и сега, ако знаеш. Но понеже не обичаш да плача, затова излизам да пуша.

Усмихвах се, докато ровех в чантата си, защото не ги намирах. Сетих се как пушехме цигари на терасата, без никой да ни види, а после ги криехме и старателно заличавахме следите.

– Това беше първата ни голяма тайна. Вече няма да пушим заедно, но всеки път, когато запалвам цигарата си, ще си мисля за теб. Обичам те! И това няма да се промени без значение къде си – продължих да си говоря с нея въпреки смъртта. Знаех, че е някъде наоколо. Усещах присъствието ѝ.

Не запомних много от самото погребение, защото изпаднах в транс и просто следвах тълпата, която вървеше към гробището. Повтарях всичко, което те правеха. В мен беше тихо и някак странно спокойно. В главата си чувах само: „Изключи се от външния свят, иначе няма да издържиш“. Направих го.

Препоръчваме ви още:

Какво ще четем през лятото

Другите светове на Алби Брайт

Игри на злото

Автор: Светла Чимчимова

Седнала съм у дома на червеното диванче, щастливея си и се детоксикирам с прием на флавоноиди, каротен и витамин С, извършвайки същевремено упражнения за лабиалната област. Демек пия фреш от портокал и морков от шише. Обзавела съм се със самодоволното усещане, че живея здравословно и с прекрасни оранжеви мустаци. И мятам по едно око на програмата по телевизията. Да, да знам че ТV-то е отрова обаче фрешът е цял литър и смятам, че ще я неутрализира успешно. Та на екрана, по някакъв незнаен тв канал, на който вероятно в момента съм единственият зрител, световно неизвестна фешън експертка дава съвети и модни консултации за личен стил и добър външен вид. И някак си в мислите ми (за трети път тази седмица) се промъква една история, която може да навре, нали, в кучи... както и да е, всички модни експерти.

Някъде в средата на 90-те на миналия век, аз помагах в магазина за дамска мода на наш семеен приятел. Та веднъж го придружих за стока до водеща фабрика за конфекция. Бях очарована, защото хората шиеха с висококачествени платове, добър шев и наистина впечатляващи модели. Алчното ми сърце на моден вещоман на мига ги пожела всичките. Към края на пазаруването върху купа от цялата тая прелест сложиха едно костюмче, което днешният жаргон би определил като ,,пълен потрес ''. Първо, то беше с неподлежащ на описание цвят. Едно време по стокознание учехме какъв е цветът на петрола - от светлочервено до тъмнокафяво, със зеленикав оттенък и синкава флуоресценция. Представихте ли си го? Недейте. Костюмчето не беше петролено. Беше също тъй труден за описание цвят в мораволилавопатладжанената гама. Тъмно, но ярко и крещящо. С панталон тип шалвар и вталено сако със златни копчета, с размер на чинийки за бяло сладко, и пристегнато от двете страни със златни токи с големината на пафти. Грозно, та дрънка. Общият му вид предизвикваше у мен моментален позив да си върна закуската изядена преди часове.

Как не умрях по розови бикини

- За какво ти е тая отврат? - питам смаяно нашия приятел.

- Има си хора за всичко, Светла, не ги разбираш тия работи.

Прав беше човекът, аз и до ден днешен не я разбрах тая работа.

Туй писано костюмче го продадох аз. В първия ден, в първия час, в който го изложихме. На забележителна личност.

Та стоя си в магазина и влиза една млада жена с осанка, която може да бъде определена само като могъща. Снага на гюлетласкачка, бедра на сумист и пищна прическа с тупаж, популяризирана по онова време от дамските рок групи ,,Бенгълс '' и ,,Харт''. Мина покрай мен, завъртайки ме от центробежната сила, и впи пламнал поглед в лилавото костюмче.

- Божке, какво бижу, ши го пробвам !

Смеех ли да възразя, че костюмът е размер М, а тя XXL с много компромиси. Не, разбира се. Нанасях се три пъти по ширина и два по дължина върху щедрите ѝ форми. Само смотолевих плахо, че може да е малко тесен в бюста, забележка, която може да мине за комплимент и я поведох към пробната. Тя потъна вътре, а аз останах отвън, слушайки характерните за свободната борба звуци, и молейки се да не чуя разцепването на скъп италиански плат.

После тя излезе облечена в костюмчето.

Чувала съм, че при първо виждане на Ниагарския водопад хората онемявали. Е, срещу мен стоеше самият Ниагарски водопад, облечен в мораволилав костюм. Пукането на шевове се чуваше осезаемо. Широкият шалварест панталон се беше опънал като ластичен клин, а сакото... майчице! Копчетата се опитваха да изхвръкнат като тапи на шампанско в новогодишната нощ и аз се отместих встрани, щото ако туй копче ме беше уцелило в главата, комоцио не ми мърдаше. Какво се случваше с токите-пафти няма да ви описвам. Само ще кажа, че след удържането на тоя напор могат да ги продават като крепежни елементи в строителството. Абе костюмчето си искаше три номера отгоре и туй то. А аз събирах смелост да повторя сакралната реплика ,,малко ви е тясно в бюста'' като наблегна на ,,малко'', а ,,тясно'' го прошепна като въздишка.

В туй време младата дама се завъртя пред огледалото. Дари го с наистина ослепителна усмивка. После дари и мен с такава и каза :

- Ммм! Чудна съм!! Вземам го. Жалко, че нямате и друг цвят. Много елегантна дреха!

Плати с размах. Остави ми бакшиш. Каза, че си тръгва направо с костюма. И излезе с настроение и самочувствие, които ме накараха да я видя като същинска модна икона.

Оттогава си знам, че не разбирам ни от мода, ни от стил, ни от размери на дрехи и никакви лайфстайл предавания няма да помогнат.

Препоръчваме ви още:

Моята рокля и аз

Друго е да си туриш капелата

Моята чанта

Освен ден на детето в България, 1 юни е и Световен ден на родителите. Ето защо УНИЦЕФ стартира информационна кампания в тяхна подкрепа – първите учители, най-стабилната опора и най-ценният ресурс за всяко дете. Детският фонд на ООН в България също се включва в глобалната инициатива.

В рамките на Месеца на родителите, УНИЦЕФ ще разпространи множество материали в тяхна подкрепа – видеа със съвети на специалисти по ранна грижа; истории на родители, разказващи за радостите, но и за предизвикателствата, пред които се изправят; послания на известни личности, които се застъпват за нуждата от подкрепа към родителите – от по-добри политики на правителствата, ориентирани към семейството, през необходимостта работодателите да осигурят по-гъвкаво работно време за родителите на малки деца, до изграждането на цялостна обществена подкрепа и солидарност към родителите като най-значимите възрастни в живота на детето.

Глобалният посланик на добра воля на УНИЦЕФ, футболната легенда Дейвид Бекъм – баща на 4 деца, се включи в инициативата, заявявайки, че да си родител е най-важната работа на света! Той привлича вниманието към факта, че за все повече родители е трудно да балансират между професията си и грижата за децата. А именно тя е най-важната основа за пълноценното развитие на всяко дете.

В България лице на кампанията в подкрепа на родителите стана актрисата Елена Петрова. „Изиграла съм много роли, но най-важната е… да бъда родител! Няма друго нещо, което така да ти дава криле и да те държи здраво стъпил на земята. Да те кара да умираш от страх и безсилие, но и да ти носи толкова сила и любов. И днес, когато говорим твърде много, но обичаме твърде рядко и мразим твърде често; имаме по-големи къщи, но по-малки семейства – е по-важно от всякога да отделяме време за децата“, заяви тя.

УНИЦЕФ вярва, че семейството е най-добрата среда за израстване и отглеждане на всяко дете. А подкрепата за децата задължително минава и през подкрепа на техните родители. Това е разбирането на Детския фонд на ООН навсякъде по света. В България организацията поставя конкретен фокус и върху усилията и геройствата на родителите на деца с увреждания, които се борят да предоставят справедлив шанс за развитие на децата си.

УНИЦЕФ си поставя за цел да започне диалог с институциите, неправителствените организации, медиите, бизнеса за прилагането на политики и цялостна подкрепа към семействата. Целта е да се изградят позитивни нагласи, солидарност и емпатия, включително към по-уязвимите деца и родители.

Основни послания и факти: Да бъдеш родител е най-важната работа на света! 

• Родителите са най-важните хора в живота на всяко дете – те му осигуряват пълноценно хранене, закрила, грижа и любов.
• През първите 1000 дни от живота мозъкът на детето се формира с невероятна скорост – 1 милион нови невронни връзки всяка секунда. Този период предлага неповторима възможност за развитие на всяко дете и е определящ за бъдещите му способности да учи, расте и да допринася на по-късен етап пълноценно в живота на обществото.
• Всеки родител иска най-доброто за своите деца. Мнозина обаче нямат избор и прекарват дълги часове на работа, за да издържат семействата си. Ето защо родителите се нуждаят от политики, които ги подкрепят да прекарват повече време с децата си и им помагат да им осигурят най-добрата грижа.
• Член 18 от Конвенцията на ООН за правата на детето подчертава, че правителствата са отговорни да осигурят подкрепа на родителите за отглеждането на децата. УНИЦЕФ призовава бизнеса и правителствата да инвестират в подкрепата на родителите, за да изградим по-проспериращи и справедливи общества.

Повече съвети за родителите можете да намерите на www.roditel.unicef.bg 

За УНИЦЕФ: 

УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират пълния си потенциал. Работим за всяко дете, навсякъде, всеки ден – в над 190 държави и територии – за да създадем по-добър свят за всеки. И никога не се отказваме.

Препоръчваме ви още:

Защо искам да съм "ненужен" родител?

Спокойни родители - щастливи деца

Майчината любов е по-силна от всичко