Много родители използват случая да научат децата си да плуват по време на семейната почивка. С какво да започнем и как да превърнем сприятеляването с морето в удоволствие.

Водни игри

За да свикне детето с водата, можете да започнете с няколко съвсем елементарни игри – пръскане, гоненица, игра с топка. След това може да го хванете за ръка и да навлезете по-надълбоко, докато водата стигне до гърдите му. Може да седите в плитчините, да събирате миди и камъчета или да играете с пясъка по брега или да използвайте басейнче с играчки. Не бива да натрапвате водата, тя трябва да се превърне в естествена среда за детето.

Безопасност

Първото и най-важно нещо, което детето трябва да знае при контакт с водата, е да не я вдишва и да я изплюе, ако попадне в устата му. Научете го да диша правилно още на брега – направете бързо вдишване през устата и дълго издишване през носа. Заедно се опитайте да задържите дъха си, като много бавно изпускате тънка струя въздух, все едно гасите свещ.

Потапяне

Детето, което се чувства комфортно във водата, може да започне обучението си по потапяне. За начало заедно поемете въздух, задръжте го и потопете лицата си във водата. Ако това не предизвика паника, а само провокира интерес, постепенно можете да преминете към упражнението „поплавък“. Влезте с детето във водата, така че нивото й да стига до гърдите му. Накарайте го при команда „гмурни се“, да направи вдишване, да задържи дъха си и да седне на дъното, като хване коленете си с ръце и притисне брадичката към гърдите си.

Упражнения

Децата, навършили 4 години, могат да започнат да усвояват плуването с изучаване на основните движения. Сложете им спасителна жилетка или ръкави, поставете ги по корем и ги накарайте да образуват с ръце сърце върху водната повърхност. За целта трябва да изпънат дланите си напред, след това да ги разтворят широко настрани и да ги съединят долу. Опитайте да изпълните това упражнение и като потопите леко раменете на детето под вода.

Хванете детето за ръце, накарайте го да покаже как жабката движи краката си. Бавно се движете назад, докато малкото прави оттласкващите движения с крачета. Когато усвои тези две упражнения, предложете му да седне във водата, да се отблъсне с крака и да обедини движенията от двете упражнения последователно – „сърце“ и „жабка“.

Позитивна нагласа

Хвалете детето и за най-малкия успех. То усвоява съвършено нова среда, сложно му е и се страхува, затова има нужда от насърчаване и подкрепа. Всеки малък успех заслужава да бъде възнаграден с някое лакомство или малко подаръче (рапан или мида с необикновена форма например). Основната ви задача е да осигурите на детето добро настроение и да го разсеете от съмненията и страховете пред неизвестното.

Какво категорично не трябва да се прави

Спартански методи

Да се хвърля детето във вода (дори на плитко), разчитайки на инстинкта му за оцеляване да изплува, е диващина. Ако поне веднъж ви се е случвало да преживеете подобен ужас, няма и да си помислите да причините нещо подобно на детето си. Насилствените методи могат да причинят психологическа травма и дори да станат причина за развитието на хидрофобия – страх от водата, който много трудно се преодолява във времето.

Правилно положение

Не поставяйте дете, което не може да плува, по гръб във водата. В тази позиция то е беззащитно и може сериозно да се уплаши. Да плуваш по гръб е по-лесно, но невинаги е удобно. Тази техника може да се усвои едва когато детето уверено се задържа на повърхността.

Екипировка

Не свиквайте детето да ползва спасителна жилетка или ръкави. Те пречат на естественото му положение във водата. Тялото се задържа на повърхността не за сметка на работещите мускули, а на въздуха, който го изтласква нагоре. Това са средства за безопасност, но те нямат никакво отношение към обучението по плуване.

„Не“ на инстинктите

Постарайте се още в самото начало да учите детето с правилна техника на движение във водата. Когато се плицикат самостоятелно, хлапетата се придвижват „кучешката“, с некоординирани движения на крайниците и сериозен преразход на енергия. Впоследствие по-трудно се научават да плуват нормално.

Не бързайте

Не се опитвайте да предадете всичко веднага, за да постигнете резултат за седмица на морето. Децата са различни. Възможно е точно в този момент дребосъкът да не е готов за близък контакт с голямата вода. В такъв случай е най-добре да спрете с опитите и да подновите заниманията следващата година.

Не принуждавайте детето да влиза във водата, ако му е хладно или няма настроение. Заниманията трябва да носят удоволствие, а не да предизвикват неприятни емоции.

Източник: goodhouse

Препоръчваме ви още:

С крокодил на плажа

С деца на море в Гърция

Слънце, въздух и вода - правилата за безопасна лятна почивка

Белослава Костадинова започва да посещава уроци по пеене от 3-годишна възраст. През последните три години неин вокален педагог е певицата Румяна Коцева. На 5 години участва в първия си конкурс и спечелва първата си индивидуална награда. От тогава до сега деветгодишната Бела е спечелила повече от 35 призови отличия от музикални конкурси в България (София, Варна, Велико Търново, Хисаря, Кюстендил, Казанлък, Карлово и др.) и в чужбина (Италия, Малта, Австрия, Грузия, Словения, Босна и Херцеговина). Ако искате да я чуете как пее, можете да посетите детската опера „Лили и вълшебното бисерче” в Софийска опера и балет.

Спомняш ли си първата песничка, която изпя?

Първите песнички, които си спомням, че пеех, са „Злоядото коте” и „Моята бабичка”. С тях се явих и на първия си конкурс. Също и „Зеленчуци, който не яде”.

Имате ли вкъщи любима твоя песен, която обичате най-често да слушате?

Имам много любими песни. Аз слушам песни в youtube, за да си избера коя да науча да пея. Когато си харесам песен, я предлагам на моята учителка Руми и ако тя каже, че е подходяща за мен, започвам да я слушам и пея вкъщи много често. В момента любимата ми песен е Friends.

От кого си наследила този глас?

В нашето семейство никой не се е занимавал с музика и родителите ми са ме записали да посещавам уроци по пеене, без да имат представа, че съм музикална. Не зная от кого съм го наследила.

Какво си спомняш от първите си уроци по пеене?

Първите ми уроци по пеене бяха във вокална група. Единствените ми спомени са, че пеехме за разпяване следните думички: „Вчера ме повика Мая с нея да си поиграя, да, да, да”.
Въпреки че вече правим по-трудни разпявания, когато го правя сама в къщи, обичам да си пея за Мая, защото така се казва моята любима играчка-талисман. Това едно плюшено кученце. Мая е винаги с мен, когато имам участия, и докато аз съм на сцената, тя е в чантата на мама.

Разкажи ни за училището си, учителите, приятелите, които имаш там?

Ученичка съм във 2 д клас на 145-то ОУ „ Симеон Радев” в София. Моята любима учителка е госпожа Елка Тодорова, която много обичам. С нея изучаваме не само материала в учебниците, но правим и много интересни проекти и игри. Всички мои съученици са ми приятели.

Кое от всичките ти участия досега ти е най-любимо?

Най-любимото ми участие е в предаването „Пинкови звездици” по телевизия „Пинк” в Белград, Сърбия. Много ми хареса прекрасната сцена, озвучаването, осветлението и хората, които организират това предаване. След всяко изпълнение, журито казва на детето какво му харесва и върху какво трябва да работи, за да започне да пее по- хубаво. В България няма такива конкурси. Освен това там се запознах и с други деца, които обичат да пеят, и станахме приятели.

Разкажи ни за ролята си в детската опера "Лили и вълшебното бисерче".

Лили е малко момиченце, което търси вълшебното бисерче, защото то прави хората по-добри. По-голяма част от действието се развива на морското дъно и Лили се среща с различни морски обитатели като грозната и страшна риба Хрили, медузи, раци, корали и др. Представлението е около 1 час, аз съм на сцената през цялото време. В началото се притеснявах дали ще мога да играя толкова дълго време, но останалите актьори много ми помогнаха и сега дори не усещам как минава представлението. Операта е по приказката на Валери Петров "Пук", музиката е Любомир Денев, а режисьор на спектакъла е Анри Кулев.

Изглежда си момиченце, което се занимава с много неща. Как се забавляваш и си почиваш?

Обичам да играя с моите играчки, най-вече да строя Лего. Аз никога не се уморявам, винаги имам енергия да играя и да измислям бели. Много съм палава и в къщи се шегуваме, че съм кръстена на белята – Бела-Белята! У дома играем на различни игри, някои са измислени от мен, като да намерим съкровището, рисуване със затворени очи. Ние живеем близо до Борисовата градина и когато е хубаво времето, много често ходим там на разходка или в „Коколандия”.

Какво ще правиш през лятото?

Ще продължавам с уроците по пеене и пиано, ще чета книги, ще отида на море и при баба в Казанлък.

***

Голямата творческа биография на малката Бела

През 2017 г. Бела участва в четвъртия сезон на предаването „Пинкови звездици” по Телевизия „Пинк”, Република Сърбия. Тя дебютира успешно, като се класира до четвърти кръг. След прослушване, я приемат в Детския Филхармоничен Хор към Софийската Филхармония и участва в концерта „Коледно матине”, излъчен на Коледа по БНТ 2. През същата година записва първата си авторска песен „Ех, че детство”, по музика на Чавдар Коцев и текст на Румяна Коцева, която е отличена с първо място за нова детска песен на Европейския фестивал за детска песен "Златни Искри" 2017 г., Варна. 
Участва в редица тържествени концерти и благотворителни мероприятия: инициира класа й да се включи в ръчното преписване на Паисиевата "История Славянобългарска" и участва в литературната гостоприемница по представянето на проекта; включва се в тържествени концерти, организирани от читалище „д-р Петър Берон 1926 г.”
Лауреат е на Фондация „Шанс за децата на България” за 2018 г. и член на Клуб 2017 г. на „Успелите деца на България” на Фондация „Димитър Бербатов”.
След кастинг я избират да играе главната роля в детската опера „Лили и вълшебното бисерче”. Премиерата на операта е на 25.02.2017 г. в Софийска опера и балет, когато Бела е на 7 години.

Препоръчваме ви още:

Валерия, която прави икони и обича гимнастиката

Божидар, който ще сбъдне мечтите си

Натали, която мечтае да пътува

APE (Appetite for practical education) е социално-образователен проект, който създава събития, свързани с развитието на децата извън училище. Официалният му старт е на 7-и юли в Литературен клуб "Перото", НДК. 

Проектът търси иновативни решения за образователна промяна, устойчиво развитие и обучение чрез практика. Утвърждава градивния диалог и пряката зависимост между ученици – учители – родители – професионалисти – културни институции.
Програмите на APE са насочени към деца от IV – X клас, които се обучават на територията на България. Тяхната цел е да осигурят развитие и перспектива за промяна в теоретичното обучение, свързано с практика извън училище.

Подходът, който осигурява екипът между учениците, създава среда за развитие и обогатяване на придобитите знания и умения.
Събитията, които организира APE срещат учениците с професионалисти от различни културни, научни, бизнес, професионални сфери, създава възможност за развитие под формата на менторство, обучение, открити уроци, дискусии, практика, workshop-и, интерактивни задания и др.
Проектът представя носители на промяната, дава възможност за обмен на знания и вдъхновява.

Как можете да станете част от това можете да разберете на фейсбук страницата на APE.

Препоръчваме ви още:

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

Така можем да си караме още 100 години

Образова ли ни образованието?

Една приятелка ми прати този текст. Тя е чудесна, силна и смела жена, която помага на много хора и се грижи всеотдайно за семейството си. В никакъв случай не бих я възприела като жертва. Но писмото й казва друго. Замислих се за нея и нейния живот, а после и за себе си, и за онзи период, когато се опитвах да съм най-добрата майка, най-добрата съпруга, най-добрата приятелка, най-добрата колежка, никога да не отказвам работа, помощ и услуга. Помня много добре до каква степен това ме изтощаваше и емоционално, и физически. Вероятно и на много от вас се е случвало да се почувстват по подобен начин. Надявам се това писмо да ви докосне, а може би и да помогне на някого. 

Случвало ли ви се е да си мислите как правите всичко за другите, а те не го оценяват?

А да не правите неща, които искате, защото на някой няма да му хареса?

А да не си доспивате, защото трябва да се наготви, изчисти и куп други неща?

Случвало ли ви се е да се разплаквате от умора и да ви се разсърдят, че плачете?

Честито, вие сте хронична жертва... на себе си!

В живота ми често съм се самозаблуждавала, че правя нещо за другите. Разбрах, че не е вярно. Правя го, защото така съм решила и хората не са виновни или длъжни да правят същото за мен! Разбрах, че изборът да се жертвам е само и единствено мой. Разбрах, че няма как да угодя на всички и винаги ще има недоволни хора. Разбрах и какъв е проблемът – ами аз не съм доволна от себе си, защото постоянно пренебрегвам своите желания и потребности. Разбрах, че ако искам да ме обичат, първо аз трябва да се обичам. Разбрах, че ако искам някой да се погрижи за мен, първо аз трябва да го направя! Разбрах, че да приема себе си с всичките си недостатъци е най-голямото предизвикателство!

Добре в кожата си

Видях се като човек, който не се грижи за себе си, който винаги внимава какво говори, който винаги се съгласява дори да не е съгласен.

Видях един лицемер.

Много жалка картинка! Стана ми мъчно за тази жена и ми се прииска да я ударя, за да я събудя и да й изкрещя: ”Eй, ти сляпа ли си? Глуха ли си? Къде гледаш? Защо не ме чуеш? Толкова много ли ме мразиш? Какво съм ти направила, че се държиш така с мен?”.

Не знам какво следва оттук нататък, но нямам търпение то да се случи! Поемам ангажимент към себе си всеки ден поне по веднъж да си задавам въпроса: “Какво искам?” Поемам ангажимент да не наранявам себе си, докато пазя другите. Поемам ангажимент да участвам актино в спасяването на тази жертва – мен!

На теб искам да ти кажа: ”Обичам те и вярвам, че ще се справиш! Ти си моят герой!”

Препоръчваме ви още:

Защото се заслужавате

Между гнева и безсилието

Когато шоколадът загорчи

Автор: Меги Янкова

Една вечер жената от съседния апартамент нахлу вкъщи по къса нощница, заключи вратата и ни помоли да остане у нас. Аз бях сама със сестра си. Било е преди или около десет вечерта, защото родителите ни не се бяха прибрали от работа. Тя изглеждаше уплашена. Дърпаше нощницата си надолу към коленете и трепереше. Каза ни, че е с един мъж, с когото има връзка и друго не помня. Със сестра ми се втурнахме към вратата и завъртях ключа още веднъж. Мъжът започна да тропа и да вика, че ще разбие вратата. Отговорих му, че съм опитвала и не става, последвано от едно артистично: "Таткооооооо, събуди се веднага!!!". Сестра ми я прегърна и й каза, че той няма как да влезе тук. Била съм на 12-13 години, сестра ми на 14-15. Как съм разсъждавала към онзи момент и какво съм знаела за домашното насилие не помня. Това беше преди двайсет години. Спомням си, че нито за миг не ми мина през ума да не й помогнем. Майка ни се прибра, жената се разплака и двете отидоха в другата стая. На другия ден имаше две торби лакомства за мен и сестра ми, а след известно време се появи желязна врата на апартамента на съседката.     

Спестявам си догадките и изводите, за да не утежнявам темата с излишни разсъждения и ще изложа предложението си така, както се зароди в ума ми, след като прочетох интервюто с Максим Стоименов и случая на Галя Дойчева.

Институциите не работят или поне не го правят със скоростта, от която тези жени имат нужда. Допускам, че част от тях дори не знаят за какво е тази прословута Истанбулска конвенция и милият "кравешки" поглед на Цецка Цачева, докато казва, че жените и децата се ползват с особена закрила от закона, едва ли ги грее особено. Не претендирам, че идеята ми е работеща, но колкото повече хора достигне, толкова повече ще се променя и адаптира към нашето общество и рано или късно ще навлезе в етап, в който ще може да отговори на нуждите на тези жени, живеещи в условията на нашите закони. Ето го и предложението ми.

Майка търси помощ от обществото, медиите и институциите

Ще говоря в множествено число, защото чувствам вас и аудиторията ви за съмишленици. Предлагам да изработим лого на кампания за борба с домашното насилие, която да се обедини около мотото "Не си сама! Аз съм тук!" (с теб, до теб или при теб, вкъщи съм и чувам, знам, виждам или разбирам - нещо в този дух, което звучи най-силно). За съжаление, ще трябват и пари, но мисля, че много от нас могат да отделят по десет лева от бюджета си и да разпечатат в кое да е рекламно студио това лого под формата на залепващ се стикер и да го залепим до входната си врата, като знак, че вратата ни ще се отвори, че коридорът ни може да бъде и крепост, и пристан, и убежище, и всичко поне за 10 минути, докато дойде полицията. Със сигурност за десет лева ще ни направят повече от един стикер размер 15х15 см. Идеята за мултиплицирането няма смисъл да я обяснявам - всяка майка членува в някоя фейсбук група с други майки, където може да се публикува и разпространява един унифициран апел и прикачен файл с логото. Всеки, който желае, да може да се включи в пътя към общата цел.

Не мълчете като мен

Мислих и за картинката на самото лого - спрях се на два ключови обекта от ежедневието ни. Достъпни, ефективни и, надявам се, и красноречиви - спортна свирка (като на учителите по физическо) и точилка, ако може от дебелите. Картинка или рисунка на жена, видимо изпаднала в състояние на безпомощност, която дава силен звук чрез свирката или посяга към нея, като свирката и ръката й са в силен преден план, с който да се акцентира, че този акт на изсвирване може и ще й помогне, че съседът ще я чуе. И точилката в ръката на съседа, което да е израз на това, че всеки може, и има с какво, да противодейства на насилника.

От говорене по сутрешните блокове за законодателни инициативи и от споделяне на разни символи във фейсбук не че няма ефект, но едва ли тези жени чувстват някаква истинска полза. Според мен имат нужда от говорене без думи; от едно своеобразно кимване, докато се разминаваме по стълбите; от една ръка на рамото им в автобуса и тихичко да чуят: "Две сме. И аз съм с теб." Да почувстват на практика, че помощта е близо, толкова близо, че даже живее до тях.

Идеи за лого и стикер можете да пращате на мейла на Меги - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. - или на страницата на групата Не си сама - заедно против насилието.

Препоръчваме ви още:

Аз, жертвата

Феминичидио - италианската дума за женоубийство 

За третия пол от четвърти ред и насилието над жени

Автор: Борислава Баданска

Събудих се заредена с положителни емоции. Петък, последен работен ден, детето е при баба и дядо, а само няколко часа по-късно очаквам главозамайващо събитие.

Телефонно обаждане, необичайно за ранния час. Прясно покълналите косми на ръцете ми се изправят като за бис на Уудсток. Плахо плъзвам палец надясно, а в слушалката смутен глас ми съобщава, че не бива да се притеснявам, но Ели (дъщеря ми) е с вирусна инфекция. Пред погледа ми се извъртя бърза прожекция. Двадесет и четвъртият кадър, разбира се, умопомрачителен. Бира се сипе като проливен дъжд, а цензурата е нещо непонятно за очаквания ивент. Уви. Вечерният концерт се превърна в илюзия.

Грабнах чантата от бюрото си и се затичах притеснена към паркинга. Колегата вече беше свидетел на драматичен телефонен разговор между мен и дъщеря ми и сълзливия му завършек, тъй че ми пожела успех и не навлезе в подробности.

Ключът е на таблото, въртя, но сякаш вселената ми е обърнала гръб, акумулаторът ме е изоставил. Загрижени колеги се притичват на помощ и някак успяват да вдъхнат живот на старата машина. Запалих и потеглих. След няколко километра усетих вдървения педал. Изостави ме на пътя. Моeто малко ангелче имаше нужда от мен, а аз бях на сто и петдесет километра разстояние, насред пустошта. Намерих транспорт и я прибрах. Дом, сладък дом. Оказа се фалшива тревога, не вдигна повече температура, нито прояви други симптоми. И все пак следващите две денонощия минаха на нокти. Денем разправии с колата, нощем дежурех с термометъра.

В събота взехме нов акумулатор. Мъките с придвижването бяха решени. Вечерта бяхме на гости, където за малко не се разминахме с нацистката подстрижка заради заплетено желе (благодаря на домакинята за загрижеността и търпението), а през неделния ден се наложи да издирвам кучето в кварталните околоблокови пространства в най-големия порой. Молех се първият ден от седмицата да ми донесе шепа спокойствие. Катастрофа. Събудих се от серенада в стил траш метъл. Малкото дяволче беше загубило гласа си. В друга ситуация може би щях да се зарадвам на предстоящата тишина и покой, но имайки предвид, че съм на ново работно място, беше немислимо да взема поредния болничен. Оставих ги с бащиното тяло да се лекуват, както сметнат за добре, и изхвърчах към колата. Поредна изненада дебнеше крехката ми психика. Въпреки новия акумулатор, колата отново ме изостави. Добри съседи ми подадоха ръка (и ток), докато тъна в невежество настрана от автомобила. Успях някак да се добера до работното място, а колата да оставя в съседното село на майстор.

Един мъж, една жена

Във вторник проблемът беше разрешен. Отново бях изтеглила късата клечка. От цял магазин точно на мен се е паднала батерия с дефект. Нищо де, повозиха ме съседи и колеги ден, два. Почувствах се специална.

Същата вечер се наложи екстремно да придружим палавницата до Пирогов със съмнения за счупен крак. Разминахме се само с превръзка и стегнат бинт. Учудващо как не й счупих друго, борейки се да я задържа на рентгеновата маса. Синините и отокът ще й държат влага задълго.

Сополите и кашлицата не закъсняха. До сряда се бяхме сдобили с пълния набор екстри. Вечерта имах служебно излизане, което за мое учудване се проточи неочаквано дълго и успях да избягам закратко от ежедневните проблеми, но съпътстващият четвъртъчен махмурлук ме върна много бързо в реалността. В офиса се беше заформила купчина документация с размери идеални да подложа глава и да се отдам на блажена дрямка. Естествено, не ми се получи, но съдбата бе благосклонна, защото сестра ми ни навести у дома и получих два часа спокойствие на дивана пред телевизора, докато диването философства на воля с леля си в спалнята.

Таман си помислих, че може и да има някой отгоре, който най-накрая се е смилил над мен, защото петъчния ден премина необичайно спокойно, дори и в напрегната иначе работна атмосфера, но отново бях изправена пред мираж. Разчиствайки детската, чух неистов писък от съседната стая. Елена тичаше напосоки с насълзени очи. Погледнах кухненския под и заварих всестранни телесни течности размазани по теракотата. Кучето агонизираше в ъгъла, мъчейки се да прикрие с езика си следите, които водят до нея. Притеснена издирвах дежурен ветеринар, който да ме упъти как да действам. Докато чистех кървавите субстанции от плочките се вторачих в щерката, от чиято устна плавно се стичаха пурпурни капки слюнка. Усетих как таванът се смъква рязко и ме притиска, без да ми позволява да поема и глътка кислород. Сюжетът бе ясен. И двете са натровени. Естествено, забравих за бъркотията в кухнята, грабнах детето и полетях боса и по пижама към входната врата. В този момент Ели протегна ръка и ме погледна с най-чаровната си усмивка. В юмручето си беше свила подарък за феята на зъбките. Разплаках се и я обгръщах с целувки, радвайки се на добрия завършек.

Кучката е съумяла да похапне нещо нездравословно на вечерната разходка, но сега хърка оглушително и е в отлично здраве, а аз си сипвам поредна доза успокоение в чашата и съм в очакване на уикенда и новите изненади.

И въпреки всички перипетии си мисля, че с още едно мъниче ще е по-забавно. Със съпружеското тяло нямаме много време за интимности в натовареното ежедневие, та се чудя на Дядо Коледа ли да пиша, или да се възползвам от колетните щъркелови услуги…

Препоръчваме ви още:

Алекса, без която не можем

Моето семейство и други животни

Къде са чорапите?

Авторът на този текст Никеш Шукла е писател, автор на романи и сборници с разкази, многодетен баща. Надяваме се много мъже да прочетат разказа му, защото в наши дни ролята на таткото наистина се променя и е съвсем нормално бащите да проявяват нежност и загриженост, както и да споделят с майката грижите за детето от първия му ден. 

Тя плаче. Оставям я и излизам на улицата, чувствайки се ужасно. Трябва да призная, че началото на ясления живот е тежък етап. Неотдавна дадохме по-малката си дъщеря на ясла и макар че там й харесва, ми е много сърдита. През последната година между нас се изгради особена връзка. На първо място заради слинга. През първите два месеца след раждането дъщеря ми спеше на гърдите ми, от 8 часа вечерта до 4 сутринта, ако имам късмет и до 6. Това лято в Бристъл беше доста горещо. Всяка вечер я слагах в слинга и тръгвахме на разходка из града, да изследваме новите улички и кътчета. Тя спеше, а аз слушах онлайн радиостанции. Смисълът на тези разходки беше да осигурим възможност на останалите членове на семейството да поспят, а и тя самата се нуждаеше от сън.

Великото завръщане на татковците

Разбира се, случваше се да не ни провърви, ту дъжд ще завали, ту малката ще изцапа любимата ми тениска така, че да се наложи да я изхвърля и да тичам към къщи полугол… Особено забавно беше, когато се натъквах на колеги, които бяха излезли да пообиколят пъбовете. Гледаха изумено към мен полуголия, придържащ към гърдите си спящото дете с пълен памперс. А имаше и забележителни дни, в които дъщеря ми се запознаваше с шведската певица Нене Чери или се натъкнахме на концерт на Jonny and the Baptists.

С времето, щом заплачеше, беше достатъчно само да я взема на ръце и да я гушна, за да се успокои. Дотолкова беше свикнала да спи на гърдите ми. После разходките ни спряха. Но особената връзка между нас се запази. До момента, в който не я дадохме в ясла.

За да облекча адаптацията й, реших да спазвам един и същ ритуал при воденето и прибирането. Например сутрин идваме винаги в едно и също време, първо отвеждаме по-голямата дъщеря в нейната група, после отиваме в стаята на малките, където предавам дребосъчето на възпитателите. Винаги й казвам "довиждане", за да знае, че сега тръгвам, но после ще се върна, и че тя може да се довери на възрастните, с които я оставям. За вечерта имаме специална процедура по прибирането. Тези ритуали в крайна сметка работят и й помагат да се адаптира в яслата. Ходи с удоволствие, както и по-големите ни деца, които приучих по същия начин.

Откритията, които правиш, когато станеш баща

Но откакто сме разделени по цял ден, връзката ни в някаква степен отслабна. Може би така и трябва да бъде. Дъщеря ми прави първите стъпки към независимостта си. Но, дявол да го вземе, толкова тъжно ми става, когато тя се отскубва от мен, избутва ме и побягва. Разбира се, невинаги е така. Но все едно промените са забележими.

Точно така беше и с по-голямата ми дъщеря. Спомням си, че когато я заведох за първи път в яслата и я оставих, плачеше така силно, че я чувах чак на улицата. Тежко ми беше да мисля, че я оставям там сама. Възпитателките ме успокояваха, че това няма да продължи дълго и наистина, когато дъщеря ми си намери приятели, тичаше в групата си преди да съм свалил якето й. Трудностите бяха зад нас.

Разбирам, че после децата ще тръгнат на училище, ще имат свой собствен живот, ще се формира тяхната неповторима личност, ще създават приятелства, ще отстояват независимостта си. Но докато най-малката все още се адаптира и приспособява към новата обстановка, аз имам усещането, че съм я изоставил.

Знам, че всичко се променя. Знам, че вече никога вече няма да правя своите походи из Бристъл с малкото вързопче на гърдите, нашепвайки му своите монолози. И все пак, и все пак… За мен тя винаги ще си остане такава.

Препоръчваме ви още:

Бащите, които пълнят морето

Момичето на тати

Баща на тийнейджърка

Този текст публикува в социалните мрежи Владислав Живков, бившият съпруг на Галя Дойчева, която призова за съдействие от обществото, медиите и институциите, за да запази децата си. Тъй като считаме, че е редно да прочетете и неговата гледна точка, след като наскоро публикувахме нейната, споделяме я с вас без никакви корекции и съкращения.

Здравейте, ето ме и мен, таткото, който спечели родителските права и се бори да си вземе и на практика децата. Както знаете, в последните дни, бившата ми съпруга Галя Дойчева, е подела кампания в социалните мрежи, с която прави всичко възможно да ме дискредитира на основата на множество лъжи и клевети, не осъзнавайки, че така основно унижава и дискредитира децата. Въздейства на емоционално ниво, знаейки, че така ще привлече внимание и казва само, че разполага с доказателства и че щяла да ги предостави, с ясното съзнание, че няма такива. Всички нейни твърдения са абсурдни – аз Галя Дойчева не съм я виждал и чувал от началото на 2013 г. и никога не съм го правил, и никога не би ми хрумнало да заплашвам нея или децата.

Тя изнася случая в публичното пространство, без да се интересува от последствията за децата. Уви, аз нямам начин да спра това, въпреки че направих опити – писма и какво ли не до разни институции. Явно държавата няма механизъм, да спре подобна вредна публичност, въпреки че тя се отразява много зле на децата, и децата няма как да бъдат защитени, въпреки формалните рамки. Отделно като резултат от това нейно настройване на определен слой хора, има откровени заплахи в нета по мой адрес. Получила е и множество „съвети“, например да фалшифицира документите на децата и да избяга с тях в чужбина.

Ситуацията на децата ми при бившата ми съпруга е много тежка – има упражнено насилие над децата, включително и сексуално такова, отчуждаване, манипулации, принуда, наказания и т.н., всичко надлежно доказано, от множество различни специалисти от различни институции. И всичко това е в силно влошена форма в момента, поради което, е необходимо децата да излязат час по-скоро от там. Дефакто, живота на децата ми е съвсем буквално застрашен.

Не е случаен фактът, че децата й са отнети и на 3-те съдебни инстанции, което означава, че 7 съдии, са категорични, че децата не трябва да останат при нея. И е сигурно, че всички нейни „аргументи“ и „доказателства“ са разгледани подробно и на трите инстанции и въпреки това, решението е децата да не са при нея. Сигурно има важни причини за това, нали? Делата са с номера 11745/15 (СРС), 12502/16 (СГС) и 1072/18 (ВКС). От тук нататък, ще давам номерата на всички дела и документи, за да може всеки който желае да провери.

Както вече споменах, и Софийска Районна Прокуратура е завела наказателно дело срещу Галя Дойчева, за това че не дава на децата да се виждат с баща си. В постановлението се казва „От субективна страна обвиняемата Галя Дойчева е действала виновно, с пряк умисъл по смисъла на чл. 11 ал. 2 от НК – съзнавала е общественоопасния характер на деянието, предвиждала е неговите общественоопасни последици и пряко е искала настъпването им”. Делото е номер 18003/2017 г. А такова дело си е направо прецедент, колко такива дела има? И за да се стигне до него, бяха разпитани множество свидетели – може-би над 20, и от моя и от нейна страна. И всички „аргументи“ и „доказателства“ от нейна страна са били представени там също. И въпреки това СРП образува наказателно дело срещу Галя Дойчева. Значи има нещо, нали?

Реакцията на бившата ми съпруга е паническа, тя прави всичко това, с цел да отклони вниманието от определени неща, за които знаят съд, прокуратура, социални служби и всички други, които трябва да знаят, и тя се надява го скрие, укривайки децата... Тя няма намерение да ги предаде, тъй-като това представлява буквална опасност за нея и съпруга и Георги Дойчев. Детайлите за момента оставям на страна.

Принуден съм, в отговор на тази злонамерена и изпълнена с клевети и неверни твърдения кампания, да отговоря със фактите, такива каквито са в същност. Аз нямам намерение, да се крия като мишка и да се правя че всичко това не се случва. Излизам с името си и с лицето си и с истината, и съм готов да излезна навсякъде и винаги. И вярвам, че здравия разум в хората, които следят случая, ще надделее.

Никога не съм искал всичко това да става публично достояние, винаги съм считал, че семейните неща следва да си стоят в семейството. Но поведението на Галя Дойчева не ми остава никакъв избор. Ще се постарая, да бъда максимално кратък и структуриран, въпреки че ситуацията е сложна и изисква време и писане за да се обясни.

И благодаря, на всички за подкрепата, която ми давате, в момента ми е много важна! И стискайте палци, децата скоро да излезнат от тази буквално застрашаваща ги среда.

В следващите постове, ще изложа достатъчно подробно, цялата история, нямам какво да крия и ще я заявя открито. За съжаление, известно време няма да публикувам интересни снимки от пътуванията ми, но се надявам в скоро време, нещата да се решат, и да започна отново, този път и снимки с дечицата ми.

Всеки който пожелае, може да споделя този и която и да е от следващите свързани с това публикации.

Майка търси помощ от обществото, медиите и институциите

Истината – Част 1 – Блудството

Започвам. Както и в предишния пост, така и сега, отново наблягам на факта, че никога не бих споделил подобно нещо, ако не бях принуден от описаните действия на бившата ми съпруга Галя Дойчева.

С Галя Дойчева (тогава Живкова) имахме чудесен брак –приятелите казваха, че сме за пример. Запознахме се през 2001 г., оженихме се през 2004, и около края на 2011 стана ясно, че на латино танците се е запознала с лицето Георги Дойчев. Както се казва – „случва се“, и на 02.10.2012 се разведохме по взаимно съгласие. Споразумяхме се, не е имало никакви проблеми.

Лошото за децата започна от следващия ден – 03.10.2012, когато лицето Георги Дойчев беше нанесено да спи в спалнята с тях. Галя беше купила едно двуетажно легло от ИКЕА – горе единично (където е сложен да спи сина ми), долу двойно (където са спали Галя Дойчева и дъщеря ми) и до тях са залепили още едно легло, на което са позиционирали лицето Георги Дойчев. Синът ми започна да ми се оплаква от нощно напикаване. Попитах го защо, тъй-като той никога не е имал подобни проблеми. Отговора беше – Като ми се допишка през нощта тате, не смея да сляза от леглото да не събудя „чуждия човек“.

Това е момента, в който започна отчуждаването на децата ми – на следващия ден след развода. Започнаха да принуждават децата ми, да наричат Георги Дойчев „татко“. Синът ми и дъщеря ми, като идваха при мен се разплакваха и казваха – мама защо ни кара да наричаме „чуждия човек“ „тати“? Помня го като бял ден. Галя не си даваше сметка, какво им причинява. Аз разбира се като разбрах, веднага й звъннах, и й казах – недейте така, тия деца си имат баща, наричайте Георги Дойчев по име или както искате, но не и „татко“. Отговора беше пределно ясен – „Ти вече не си им баща, те си имат нов баща и това е Георги, намери си друга жена и си прави нови деца“. Разбира се за мен, този неин отговор беше напълно неприемлив.

Постепенно Галя Дойчева, започна да откъсва все-повече и все-повече децата от мен, докато през април 2014 г. спря напълно да ги дава, и на практика ги лиши от мен. Така е и до сега, въпреки наказателното дело, за което споменах в уводната публикация. Аз вече имах индикации, за нещо много нередно от децата, но не знаех какво е точно. Докато не дойде 05.01.2015, дата на която разбрах какво е станало. Има разбира се, много важни и показателни детайли в периода от развода до тази дата, но на тях ще се върна друг път.

На 03.01.2015 г. майката и бащата на Галя Дойчева – Майя и Петко Михайлови, внасят в полицията жалба за упражнено блудство от страна на новия съпруг на Галя Дойчева – Георги Дойчев основно над дъщеря ми, но и над сина ми (номер 22600-9/05.01.2015). Спомням си когато я прочетох, или по-скоро когато се опитвах да я прочета. Четох я на 15 пъти с паузи, защото не можех да издържа повече от половин страница на веднъж. Жалбата се състои от 8 страници, в които има подробности относно това какво бабата и дядото на децата са видели лично и са разбрали лично от внучката си.

Обърнете внимание, не аз го обвинявам, а собствените родители на бившата ми съпруга, като преки свидетели. А два дена след това, те внасят същата жалба и до социалните служби с придружително писмо от още 2 страници.

Това е и момента, в който Галя Дойчева прави и най-голямата от множеството си грешки. Като майка. Тя избира да защити съпругът си, а не децата си. И в отговор на тази жалба, познайте какво прави? Завежда жалба срещу собствения си баща в полицията (номер 22600-55/06.01.2015), отново за упражнено блудство над дъщеря ми. Дъщеря за пример. И чудесна майка…

А защо Галя Дойчева спря да ми дава децата точно през април 2014 година? Отговора се крие на 3-та страница от жалбата на майка й и баща й в следния абзац, цитирам:

„През март или април същата година двамата съпрузи решиха да не пускат децата при Боби и майка му, защото децата се завръщали в лошо настроение оттам. Аз бях категорично против този опит да се отделят децата от Боби. Двамата си бяха втълпили, че нещата ще се получат както при Георги Дойчев. Той е дете на разведени родители и е споделял, че един или два пъти е виждал баща си. По-късно разбрах защо искат да отделят децата от биологичния им баща, когато установих, че Георги Дойчев е блудствал с малката xxxxxxxx. Това нямаше как да не бъде разбрано от Боби, децата щяха да споделят рано или късно, както xxxxxxxx споделяше с мен макар и това да ми костваше големи усилия. Тя не обичаше да споделя нищо, нито с майка си нито с мен и баба й Майя беше се затворила в себе си.“

Какво чудесно и валидно оправдание на Галя и Георги Дойчеви – „децата се завръщали в лошо настроение“… Вероятно може-би защото като видят къщата на майка си и то им се разваля.

Заради тези две насрещни жалби, заведох едно дело по ЗЗДН и една прокурорска преписка. Прокурорската преписка в момента е на етап „досъдебно производство“ и последното по нея е, че следва да се изпълнят едни препоръки от съда. Понеже още се разследва, не давам номера. А по делото им беше издадена и заповед за незабавна защита.

Стискайте палци на децата. Следва продължение.

Източник: Владислав Живков, фейсбук

Най-големите жертви в семейните войни са децата. 

Версията на Галя Дойчева (бившата съпруга) можете да прочетете в Майка търси помощ от обществото, медиите и институциите.

Препоръчвам ви и Щастливо разведени, където разказвам историята на познато семейство, което успя да запази добрите си отношения и след раздялата.